Жул Верн
Матиаш Шандор (25)

Седма глава
Каза Инглезе

На следния ден към един часа следобед докторът и Петер Батори се приготвиха да напуснат кораба.

Пасажерите се качиха в голямата лодка, но преди да тръгнат, докторът поръча на капитан Кьострик да следи за пристигането на очаквания всеки момент „Електрик 2“ и да го изпрати към Фаральоните, иначе казано, скалите на Полифем. Ако планът успееше, ако Саркани или поне Зироне и Карпена бъдат заловени, този бърз плавателен съд трябваше да бъде готов да ги пренесе в Антекирта, където докторът искаше да държи в свои ръце предателите от Триест и Ровиньо.

Голямата лодка се отдели от кораба. За няколко минути тя стигна една от стълбите на кея. Доктор Антекирт и Петер бяха облечени, както се налага на туристи, принудени да понасят температура, която можеше да спадне до седем-осем градуса под нулата, когато на морското равнище беше над тридесет. Един водач, взет от секцията на Алпийския клуб, Виа Линкълн № 17, ги чакаше с коне, които в Николози трябваше да бъдат заменени с мулета, великолепни животни със сигурни и неуморни крака.

Катания, доста тясна в сравнение с дължината си, бе бързо прекосена. Нищо не подсказваше на доктора, че е шпиониран и следен. След като поеха пътя за Белведере, двамата с Петер започнаха да се изкачват по първите склонове на Етна, наричана от сицилианците Монджибело, с диаметър от почти двадесет и пет мили.

Естествено, пътят беше стръмен и извиващ. Често се отклоняваше, за да избягва потоци от лава или базалтови скали, застинали преди милиони години, пресъхнали дерета, които се превръщаха напролет в буйни потоци — всичко това сред гориста местност, с маслинови и портокалови дръвчета, рожкови, ясен, лозя, чиито дълги ластари се захващат по всички съседни клони. Това беше първата от трите зони, образуващи отделните етажи на вулкана, на „върха с пещ“, точен превод на финикийската дума Етна, този „гвоздей на земята и стълб на небето“ за геолозите от една епоха, в която геология още не е съществувала.

След два часа, при една почивка от няколко минути, по-необходима за ездитните животни, отколкото на ездачите, докторът и Петер можаха да съгледат под краката си целия град Катания, тази великолепна съперница на Палермо, която наброява най-малко осемдесет и пет хиляди жители. Преди всичко главните й улици, прокарани успоредно на кейовете, камбанариите и куполите на нейните сто църкви, многобройните живописни манастири, къщите й в предвзетия стил от седемнадесетия век — всичко това затворено с най-очарователния зелен пояс, опасвал някой град. По-нататък беше пристанището, на което Етна се бе погрижила да създаде естествени вълноломи, след като го бе запълнила частично по време на страшното изригване от 1669 г., изляло в полето повече от един милиард кубически метра лава, разрушило четиринадесет града и села и взело осемнадесет хиляди жертви.

Но ако Етна е по-спокойна през деветнадесетия век, тя си е заслужила това право на почивка. Защото от началото на християнската ера досега се наброяват повече от тридесет изригвания. А щом Сицилия ги е издържала, това означава, че основите й са здрави. Трябва да изтъкнем впрочем, че вулканът не си е създал един постоянен кратер, а го променя по своя прищявка. Планината се пропуква на мястото, където се появи някой огнебълващ абсцес, през който изтича всичката лава, натрупана в нейната утроба. Оттам и голямото количество малки вулкани: известните Монте Роси, сто тридесет и седем метра висока двойна планина, образувана в 1669 година за три месеца от вулканични туфи и скали, Фрументо, Симони, Сторнело, Кризинко, подобни на камбанарийки около катедрален купол, без да броим кратерите от 1809, 1811, 1819, 1838, 1852, 1865, 1879, надупчили стените на централния конус като килийки на восъчна пита.

След като пресякоха махалата Белведере, водачът хвана по една по-къса пътека, за да излезе на пътя за Траместиери, близо до тоя за Николози. Това беше все още първата обработена зона на масива, която се простира почти до самото селце, на две хиляди сто и двадесет стъпки височина^[1] Беше към четири часа следобед, когато съгледаха Николози, без да срещнат туристи през петнадесетте километра, които ги отделяха от Катания, нито бандити, нито вълци или глигани. Оставаше им да изминат още двадесет километра, докато стигнат Каза Инглезе.

— Колко време ваше превъзходителство желае да останем тук? — запита водачът.

— По възможност по-малко — отговори докторът, — за да стигнем довечера към девет часа.

— Четиридесет минути?…

— Добре, четиридесет минути!

Достатъчно време, за да се нахранят набързо в една от двете кръчми на селцето, които издигат малко кулинарното име на ханищата в Сицилия. Това трябва да се каже за чест на трите хиляди жители на Николози, включително просяците, които гъмжат тук. Парче ярешко месо, плодове, грозде, портокали и нарове, вино „Сан Плачидо“ от лозята в околностите на Катания — в немалко значителни градове в Италия хотелиерите биха се затруднили да предложат такова нещо.

Още преди пет часа докторът, Петер и водачът изкачиха с мулетата си втория пояс от масива — гористата зона. Не че дърветата са многобройни, защото дърварите и тук, както навсякъде, се трудят за унищожението на великолепните стари гори, които ще се превърнат скоро само в митологичен спомен. Но тук-таме, на кичури или на групи, покрай потоците от лава, накрай пропастите растат все още буки, дъбове, смокини с почти черни листа, а в малко по-високите местности — борове, ели и брези. По самата пепел, смесена с малко хумус, растат кичури папрат, росен и здравец или килими от мъх.

Към осем часа вечерта докторът и Петер се намираха вече на три хиляди метра, границата на вечните снегове. По склоновете на Етна те са достатъчно обилни, за да могат да задоволят с вода Италия и Сицилия.

Тук беше областта на черната лава, пепелта и лапилите, която се простираше отвъд една грамадна пукнатина, обширната елипсовидна котловина Вале дел Бове. Трябваше да избиколят нейните стени, високи от хиляда до три хиляди стъпки и образувани от трахитни и базалтови наслоявания, върху които атмосферните условия още не бяха повлияли.

Навред се възправяше самият конус на вулкана, където няколко фанерогами^[2], образуваха тук-там полукълба от зеленина. Този централен хълм, който сам по себе си е цяла планина — Пелион върху Осса^[3], — закръгля своето било на три хиляди сто и шестнадесет метра над морското равнище.

Почвата под краката вече трепереше. Трептенията, предизвикани от плутоничната^[4] дейност, която нито за миг не дава покой на масива Етна, се разнасяха под снежния покров. Част от серните пари вятърът огъваше още при кратера и ги сваляше понякога до основата на конуса, а градушка от лапили, напомнящи нажежен кокс, падаха по белезникавия килим, където угасваха със свистене.

Температурата беше много ниска — няколко градуса под нулата — и дишането твърде затруднено поради разредяването на въздуха. Туристите се загърнаха по-плътно в пътническите си палта. Острият вятър, който духаше косо по планината, грабваше от земята дребни, твърди снежинки и ги отнасяше в пространството. От тази височина под огнедишащата паст се съзираха други вторични кратери, тесни солфатари или мрачни бездни, където хъркаха подземни пламъци. Чуваше се постоянен тътен на засилващ се ураган или на грамаден, свръхнагрят котел, в който парата повдига клапаните. Не се предвиждаше никакво изригване и целият подземен гняв се изразяваше само в рева на горния кратер и свистенето на вулканичните гърла, които зееха по конуса.

Беше девет часът вечерта. Небето блестеше с хиляди звезди, още по-ярки на тази височина поради слабата гъстота на атмосферата. Лунният сърп се къпеше на запад в Еолийско море. Ако планината не беше действуващ вулкан, тук би царувал величествен покой.

— Стигаме ли вече? — запита докторът.

— Ето Каза Инглезе — отвърна водачът.

И посочи част от стена с два прозореца и една врата; тя не беше затрупана от снега поради местоположението си и се намираше на петдесетина стъпки вляво или на четиристотин двадесет и осем метра под върха на централния конус. Това беше домът, построен в 1811 г. от английски офицери върху едно плато от лава, наричано Пиано дел Лаго.^[5]

Този дом, който наричат и Каза Етнеа, поддържан дълго време за сметка на г. Джемеларо, брат на учения геолог със същото име, беше наскоро ремонтиран по инициатива на Алпийския клуб. Недалеч стърчаха в мрака развалини от римски произход, наречени Кулата на философите. От нея, казва легендата, Емпедокъл се хвърлил в кратера. Човек трябва наистина да е голям философ, за да понесе осем дни самота в това място, и постъпката на прочутия философ от Агридженте е лесноразбираема.

Доктор Антекирт, Петер Батори и водачът се отправиха към Каза Инглезе. Щом стигнаха там, почукаха на вратата, която веднага се отвори.

Миг след това те бяха вече сред своите хора. Тази Каза Инглезе се състои само от три стаи, с маса, столове, кухненски съдове. Но това е достатъчно гостите на Етна да могат да си починат, след като са се изкачили на две хиляди осемстотин осемдесет и пет метра височина.

До този момент, опасявайки се малкият му отряд да не бъде открит, Луиджи не бе запалил огън, макар че студът щипеше здраво. Но тази предпазливост не беше вече необходима, щом Зироне знаеше, че докторът ще прекара нощта в Каза Инглезе. Затова сложиха в огнището малко дърва, взети от запасите в дърварника. Скоро искрящият пламък даде топлина и светлина, каквито липсваха дотогава.

През това време докторът викна Луиджи настрана и го запита дали не се е случило нещо, откакто бяха дошли.

— Нищо — отговори Луиджи. — Страхувам се само, че нашето присъствие не е толкова тайно, колкото бихме желали.

— Защо?

— Защото, ако не се лъжа, от Николози бяхме проследени от един човек, който изчезна малко преди да стигнем основата на конуса.

— Наистина жалко, Луиджи! Това би могло да отнеме на Зироне желанието да дойде да ме улови. А никой ли не се е навъртал около Каза Инглезе, откакто се свечери?

— Никой, господин докторе — отговори Луиджи. — От предпазливост претърсихме дори развалините на Кулата на философите; абсолютно нищо нямаше.

— Да почакаме, Луиджи. Но един човек да стои постоянно на стража пред вратата. Може да се вижда надалече, тъй като нощта е ясна. Важното е да не бъдем изненадани!

Нарежданията на доктора бяха изпълнени и когато той седна: на едно столче пред огнището, хората му налягаха около него върху наръчи от слама.

По едно време Кап Матифу се доближи до доктора. Загледа го, без да посмее да заговори. Но лесно беше да се разбере какво го безпокои.

— Искаш да знаеш какво е станало с Поант Пескад? — запита докторът. — Търпение!… Скоро ще се върне, макар че в този момент играе една игра, в която може да бъде обесен…

— На нашия врат! — добави Петер, за да успокои Кап Матифу за съдбата на малкия му приятел.

Един час измина, без нещо да бе нарушило дълбокото безмълвие около централния конус. Никаква сянка не се появи по белия склон пред Пиано дел Лаго. На това се дължеше нетърпението и дори безпокойството, което докторът и Петер не можеха да овладеят. Ако за нещастие беше предупреден за присъствието на малкия отряд, Зироне не би посмял никога да нападне Каза Инглезе. Това би означавало провал за него. А трябваше да заловят ако не Саркани, то поне този негов съучастник и да изтръгнат показания от него.

Малко преди десет часа се чу гърмеж от огнестрелно оръжие на половин миля под Каза Инглезе.

Всички излязоха и почнаха да се взират, но не откриха нищо подозрително.

— Все пак беше изстрел от пушка — каза Петер.

— Може би някой ловец на орли или глигани на лов из планината — отговори Луиджи.

— Да влезем — добави докторът, — защото рискуваме да ни забележат.

Прибраха се.

Но след десет минути морякът, който пазеше отвън, се втурна при тях:

— Тревога! — извика той. — Стори ми се, че видях…

— Няколко души ли?… — запита Петер.

— Не, само един!

Докторът, Петер, Луиджи и Кап Матифу се втурнаха към вратата, като гледаха да останат в сянка. И наистина един човек тичаше като дива коза по потока от стара лава, който минава край платото. Беше сам и с няколко скока се озова в разтворените обятия на Кап Матифу.

Беше Поант Пескад.

— По-бързо!… По-бързо!… Приберете се, господин докторе! — извика той.

Всички се прибраха в един миг в Каза Инглезе и затвориха вратата.

— Ами Зироне? — запита докторът. — Какво стана с него?… Как можа да се измъкнеш?

— Трябваше, за да ви предупредя!…

— Няма ли да дойде?…

— До двадесет минути ще бъде тук!

— Толкова по-добре!

— Не! Толкова по-зле!… Не зная как е бил предупреден, че сте предшествувани от една дузина мъже!…

— Сигурно от оня планинец, който ни проследи! — каза Луиджи.

— Както и да е, узнал е — продължи Поант Пескад — и е разбрал, че му устройвате капан!

— Само да дойде! — извика Петер.

— Идва, господин Петер! Но към дузината новобранци, които бяха доведени от Малта, се присъедини остатъкът от бандата му, завърнала се тази сутрин в Санта Грота!

— Колко са общо тези бандити? — запита докторът.

— Петдесетина! — отговори Поант Пескад.

Положението на доктора и на неговия малък отряд, съставен само от единадесет моряци, от Луиджи, Петер, Кап Матифу и Поант Пескад — шестнадесет срещу петдесет, — беше твърде обезпокоително. Във всеки случай, каквото и да решат, трябваше да стане бързо, защото нападението беше съвсем близко.

Но докторът пожела най-напред да узнае от Поант Пескад всичко, което се бе случило, и ето какво научи:

Същата сутрин Зироне се върнал от Катания, където нощувал. (Него именно докторът бе видял да скита из градините на Вила Белини.) Когато се завърнал в хана на Санта Грота, заварил там един планинец, който го осведомил, че дванадесетина души, дошли от различни посоки, заели Каза Инглезе.

Това било достатъчно на Зироне, за да разбере положението. Не той примамваше доктор Антекирт в капана си, а докторът, от когото го бяха предупредили да се пази, го привличаше в своя. Обаче Поант Пескад настоял да нападнат Каза Инглезе, като твърдял, че малтийците лесно биха се справили с малкия отряд на доктора. Но Зироне се колебаел какво да реши. Настойчивостта на Поант Пескад започнала да му се струва доста странна и той наредил да го наблюдават — нещо, което бившият акробат веднага забелязал. Накратко казано, Зироне би се отказал навярно да залови доктора при тези несигурни възможности, ако бандата му не се била завърнала към три часа следобед. Тогава, с петдесетина души под ръка, той не се подвоумил вече да напусне хана на Санта Грота и да тръгне към Каза Инглезе.

Поант Пескад разбрал, че докторът и неговите хора са загубени, ако не ги предупреди навреме, за да могат да се измъкнат или поне да са готови за отпор. Затова почакал, докато хората на Зироне наближат Каза Инглезе, защото не знаел къде се намира тя. Открил я по осветените прозорци към девет часа вечерта, на по-малко от две мили по стръмния склон на конуса. И веднага се втурнал към нея. Изстрелът, даден от Зироне — същият, който бяха чули в Каза Инглезе, — не го засегнал. Със своята пъргавина на клоун, той се озовал скоро извън обсега му и така бе успял да пристигне двадесет минути преди бандата.

Когато смелият и умен младеж свърши разказа си, докторът му стисна ръката, за да му благодари; след това започнаха да разискват какво решение е най-подходящо да вземат.

Да напуснат Каза Инглезе и да направят опит за оттегляне посред нощ из склоновете на масива, където Зироне и неговите хора знаеха всяка пътечка, всеки заслон, значеше да се изложат на пълно унищожение. Сто пъти по-добре беше да дочакат деня в тази къща, да се укрепят в нея и да се защищават като в бункер. Като се развидели, ако им се удаде да се изтеглят, ще го извършат поне на светло и няма да скитат слепешката по склоновете, пресечени от пропасти и солфатари. И така, решиха да останат тук и да се съпротивяват. Веднага пристъпиха към приготовленията за отбрана.

Най-напред затвориха двата прозореца на Каза Инглезе и залостиха здраво капаците им отвътре. За бойници щяха да използуват празното място между гредите на покрива. Всички, които имаха карабина, бяха снабдени с по двадесетина куршума. Докторът, Петер и Луиджи можеха да ги подкрепят с револверите си. Кап Матифу можеше да разчита само на мишците, а Поант Пескад — само на ръцете си. Но може би не бяха най-зле въоръжените.

Изминаха почти четиридесет минути без никакъв опит за нападение. Дали Зироне се бе отказал от намеренията си да напада, като знаеше, че доктор Антекирт е бил предупреден от Поант Пескад и не ще може вече да го изненада? Но с петдесет души под своя заповед и с предимството, че познава местността, той имаше достатъчно изгледи за успех.

Внезапно към единадесет часа морякът, останал на стража, влезе бързо вътре. Приближаваше се група от няколко души, която се бе разделила, за да обкръжи Каза Инглезе от три страни — четвъртата, по самия склон, не даваше никаква възможност за отстъпление.

Щом разбраха тази маневра, заключиха вратата, барикадираха я и всеки зае мястото си при амбразурите с нареждане да не се стреля напразно.

През това време Зироне и неговите хора приближаваха бавно, предпазливо, като се прикриваха зад скалите и се стремяха да достигнат хребета на Пиано дел Лаго. На този хребет бяха натрупани големи отломъци от трахит и базалт, предназначени вероятно да предпазват Каза Инглезе от заснежаване при зимните бури. Като стигнат на това плато, нападателите щяха по-лесно да се втурнат срещу къщата, да изкъртят вратата или прозорците, а после, благодарение на своята многочисленост, да уловят доктора и всичките му хора.

Изведнъж отекна изстрел. Между гредите на покрива се понесе лек дим. Един човек падна, смъртоносно ударен. Бандата се оттегли веднага и се притаи зад скалите. Но използувайки нагънатия терен, Зироне я доведе постепенно до самото подножие на Пиано дел Лаго.

Това бе съпроводено от дванадесетина изстрела, които светнаха изпод стряхата на Каза Инглезе и повалиха на снега още двама от обсадителите.

Тогава Зироне даде сигнал за атака. С цената на още няколко ранени цялата банда се нахвърли срещу Каза Инглезе. Вратата бе надупчена от куршуми и двама моряка, ранени през нея, макар и не тежко, трябваше да се отстранят.

В този момент битката се разгорещи. Нападателите успяха да разбият вратата и един прозорец със своите пики и брадви. Хората на доктора трябваше да извършат контранападение, за да ги отблъснат при непрекъсната престрелка от двете страни. Шапката на Луиджи бе пробита от куршум, а без намесата на Кап Матифу Петер щеше да бъде убит с пика от един бандит. Но нашият херкулес беше тук, изтръгна пиката из ръцете на бандита и го повали с един удар.

Кап Матифу беше страшен при тази контраатака. Двадесет пъти се прицелваха в него, но нито един куршум не го засегна. Победата на Зироне означаваше гибел за Поант Пескад и тази мисъл удвояваше яростта на нашия гигант.

Пред такава съпротива нападателите трябваше повторно да отстъпят. Докторът и неговите хора успяха да се приберат в Каза Инглезе и да си дадат сметка за положението.

— Какви боеприпаси ни остават? — запита той.

— Десет-дванадесет куршума на човек — отговори Луиджи.

— А колко е часът?

— Едва полунощ!

Оставаха още четири часа, докато се развидели. Налагаше се да пестят мунициите, за да прикрият отстъплението си на разсъмване.

Но как да защищават тогава подстъпите и как да не допуснат завземането на Каза Инглезе, ако Зироне и бандата му подновят нападението си?

Тъкмо това и стана след прекъсване от четвърт час, през което време бандитите откараха ранените си зад един поток от застинала лава, разположен като отбранителна позиция.

След това, побеснели от оказаната съпротива, разярени от това, че пет-шест техни другари бяха извадени от строя, те пресякоха лавовия поток и разстоянието, което ги отделяше от базалтовата стена, и се появиха на хребета на платото.

Никакъв изстрел не ги обезпокои, докато прекосяваха това разстояние. И Зироне заключи с основание, че мунициите на обсадените започват да намаляват.

Тогава той поведе бандата си. Трябва да признаем, че мисълта да заловят този стократен милионер беше достатъчна да въодушеви тая мафия от злосторници.

Устремът им беше този път такъв, че овладяха вратата и единия прозорец, а биха завзели и къщата с пристъпи, ако нов залп от упор не бе убил пет-шест души от тях. Трябваше отново да отстъпят към подножието на платото, но двама моряка бяха ранени доста сериозно и бяха принудени също да напуснат сражението.

Още четири-пет куршума — само това оставаше на обсадените в Каза Инглезе. Отстъплението при тези условия дори посред бял ден ставаше почти невъзможно. Те чувствуваха, че са загубени, ако не дойде някаква помощ. Но откъде можеше да дойде тя?

За съжаление не можеха да разчитат, че Зироне и неговите хора ще се откажат от намеренията си. Те бяха все още четиридесетима здрави и добре въоръжени мъже. Знаеха, че другите ще престанат скоро да отговарят на изстрелите им, и нападнаха отново.

Но изведнъж няколко грамадни блока се претърколиха по склоновете на платото, като скали на някакъв каменопад, и смазаха трима души, не успели да отскочат встрани.

Беше Кап Матифу, започнал да търкаля базалтовите отломки от хребета на Пиано дел Лаго.

Но тази защита беше недостатъчна. Пък и скалите щяха скоро да свършат. Оставаше или да се предадат, или да потърсят на всяка цена помощ отвън.

Тогава на Поант Пескад хрумна една мисъл, която не пожела да сподели с доктора, защото той можеше и да не се съгласи с нея. Но я съобщи на Кап Матифу.

От разговорите, които бе дочул в хана на Санта Грота, бе узнал, че в Касона има едно отделение стражари. А до Касона можеше да се стигне за един час; и още толкова за връщане. Дали не можеше да предупреди това отделение? Да, но само ако успее да мине през обръча на обсадителите, за да поеме след това на запад от масива.

„Трябва значи да мина и ще мина! — си каза Поант Пескад. — Клоун ли съм, дявол да го вземе, или не!“

И сподели с Кап Матифу как смята да потърси помощ.

— Но — промълви Кап Матифу — рискуваш…

— Няма значение!

Кап Матифу не би дръзнал никога да се противопостави на Поант Пескад.

И двамата тръгнаха надясно от Каза Инглезе към едно място, където имаше натрупан много сняг.

След десет минути, докато борбата между двете страни продължаваше, Кап Матифу се появи отново, тласкайки пред себе си една грамадна снежна топка. После я бутна между скалите, които моряците продължаваха да хвърлят върху нападателите, и тя се търколи по склона, мина през бандата на Зироне и се спря на петдесет стъпки зад нея, в дъното на малка падина.

Полуразчупена от удара, топката се отвори и из нея излезе едно живо, пъргаво „възхитро“ същество, както Поант Пескад се наричаше сам.

Затворен в тази броня от втвърден сняг, той бе наредил да го изтъркалят по стръмния склон с риск да падне в някоя пропаст. Сега, вече свободен, се спускаше по пътеката за Касона.

Беше дванадесет и половина през нощта.

В този момент, като не виждаше вече Поант Пескад, докторът се обезпокои да не е ранен и го повика.

— Замина! — каза Кап Матифу.

— Замина ли?

— Да!… Да търси помощ!

— Как?

— В топка!

И Кап Матифу разказа това, което Поант Пескад бе току-що извършил.

— Ех, доблестно момче!… — извика докторът. — Смелост, приятели, смелост!… Няма да ни надвият тези бандити!

И базалтовите блокове продължиха да се търкалят върху нападателите. Но и това средство за защита скоро се изчерпа като другите.

Към три часа сутринта Петер, Луиджи и Кап Матифу, следвани от своите хора и взели своите ранени, бяха принудени да напуснат къщата, която падна във властта на Зироне. Двадесет души от хората му бяха убити, а той все още имаше числен превес. Затова малкият отряд можа да отстъпи само нагоре по стръмния централен конус — едно напластяване от лава, лапили и пепел, на върха с кратер, тоест с огнена бездна.

Всички се оттеглиха по тези стръмни склонове, като носеха ранените си. От общо триста метра височина изкачиха двеста и петдесет сред серни пари, които вятърът връщаше към тях. Започна да разсъмва и хребетът на Калабрийските планини над източното крайбрежие на Месинския проток започна вече да просветва.

Но при положението, в което се намираха, и настъпването на деня не носеше избавление за доктора и неговите хора. Те бяха принудени непрестанно да отстъпват, да се изкачват по склона, като хабят последните си куршуми и дори последните скални отломки, които Кап Маткфу хвърляше със свръхчовешка сила. Мислеха се вече за загубени, когато в подножието на конуса екнаха внезапни гърмежи.

В бандата настъпи моментно объркване. И почти веднага тя хукна да бяга по стръмния масив.

Познали бяха стражарите, които идваха от Касона с Поант Пескад начело.

Не бе станало нужда смелият младеж да отива чак до селото. Чули стрелбата, стражарите бяха вече тръгнали и Поант Пескад трябваше само да ги придружи до Каза Инглезе.

Тогава докторът и неговите другари си възвърнаха надмощието. Превърнат сякаш в лавина, Кап Матифу се спусна върху най-близките бандити, повали двама, не успели навреме да избягат, и се нахвърли върху Зироне.

— Браво, мили Кап, браво! — извика Поант Пескад. — Свали го!… Накарай го да опре рамене на земята!… Борба, господа, борба между Зироне и Кап Матифу.

Зироне го чу и даде със свободната си ръка един револверен изстрел по Поант Пескад.

Поант Пескад се търколи на земята.

Тогава стана нещо страшно. Кап Матифу хвана Зироне за врата и го повлече, без полуудушеният мерзавец да може да се противопостави на тази хватка.

Напразно докторът, който искаше да уловят Зироне жив, викаше на великана да го пощади. Напразно Петер и Луиджи се спуснаха да го настигнат. Кап Матифу си знаеше само едно: Зироне бе ранил може би смъртоносно Поант Пескад. И той вече не се владееше, не чуваше и не виждаше нищо; не поглеждаше дори човешката отрепка, която влачеше.

Най-сетне се втурна с последно усилие към един солфатар и хвърли Зироне в този огнен кладенец.

Доста сериозно ранен, Поант Пескад се бе облегнал до коляното на доктора, който бе прегледал раната му и я превързваше. Когато Кап Матифу се върна при тях, от очите му се лееха едри сълзи.

— Не бой се, мили Кап, не бой се!… Нищо ми няма! — промълви Поант Пескад.

Кап Матифу го взе на ръце като дете и всички тръгнаха след него по склона на конуса, докато стражарите преследваха последните бегълци от бандата на Зироне.

След шест часа докторът и неговите хора бяха в Катания и се завърнаха на борда на „Ферато“.

Поант Пескад бе настанен в кабината си. Как нямаше да е добре гледан с лекар като доктор Антекирт и болногледач като Кап Матифу? Пък и раната — един куршум в края на рамото — не беше много опасна. Оздравяването му беше само въпрос на време. За да го приспи, Кап Матифу му разказваше приказка — все една и съща — и Поант Пескад потъваше скоро в дълбок сън.

Обаче докторът бе претърпял неуспех още в началото на своите действия. Не само че насмалко щеше да попадне сам в ръцете на Зироне, но не бе успял и да залови този приятел на Саркани, за да го накара да издаде тайните си. И то по вина на Кап Матифу. Но можеше ли да му се сърди за това?

Макар че докторът пожела да остане в Катания още осем дни, не успяха да се доберат до никакви сведения за Саркани. Ако той е възнамерявал да срещне Зироне в Сицилия, проектите му вероятно са се променили, когато е узнал изхода от приготвения капан за доктор Антекирт и смъртта на някогашния си приятел.

Затова на 8 септември „Ферато“ отплава с пълна пара към Антекирта, където пристигна много скоро.

Тук докторът, Петер и Луиджи продължиха да разискват плановете, в които бе съсредоточен целият им живот. Сега трябваше да намерят Карпена, който сигурно знаеше какво е станало със Саркани и Сайлас Торонтал.

За зла беда на испанеца, който бе избягнал участта на хората от бандата на Зироне, защото бе останал в хана на Санта Грота, щастливата му звезда беше твърде краткотрайна.

И действително, десет дни по-късно един от агентите на доктора му съобщи, че Карпена бил арестуван в Сиракуза — не като съучастник на Зироне, а за престъпление, извършено преди повече от петнадесет години — за убийство, извършено в Алмайате, в провинцията Малага, след което бе емигрирал в Ровиньо.

Три седмици по-късно Карпена, за когото бе получена екстрадиция, беше осъден на доживотна каторга и изпратен в Мароко, в крепостта Сеута, един от главните наказателни пунктове на Испания.

— Най-сетне — каза Петер — един от негодниците е вече в каторга, и то до живот!

— До живот ли?… Не!… — отговори докторът. — Андреа Ферато е починал в каторгата, но Карпена няма да умре в нея!