Жул Верн
Матиаш Шандор (18)

Осма глава
Среща на Страдоне

Тази смърт вдигна голям шум в града. Но никой не можеше да предположи истинската причина за самоубийството на Петер Батори и особено, че Саркани и Сайлас Торонтал имаха дял в това нещастие.

На следния ден, 6 юли, трябваше да се състои бракосъчетанието на Савина Торонтал със Саркани.

Новината за това самоубийство, извършено при толкова вълнуващи обстоятелства, не стигна до госпожа Торонтал, нито до дъщеря й. Банкерът в съгласие със Саркани бе взел съответните мерки в това отношение.

Бяха решили също сватбата да бъде много скромна. Щяха да използуват като предлог някакъв траур в семейството на Саркани. Това, разбира се, не съответствуваше на навиците на Сайлас Торонтал, който обичаше блясъка; но в случая той сметна, че беше по-добре да не се вдига много шум. Младоженците щяха да останат само няколко дни в Рагуза; после щяха да заминат за Триполи, където, както казваха, живеел Саркани. Така че в дома на булевард Страдоне нямаше да има никакъв прием нито при прочитането на договора, който осигуряваше една значителна зестра на девойката, нито след религиозната церемония, която щеше да се състои в църквата на францисканците веднага след гражданските формалности.

Този ден, докато в дома на Торонтал се извършваха последните приготовления за сватбата, двама души се разхождаха и разговаряха по отсрещната страна на Страдоне.

Двамата мъже бяха Кап Матифу и Поант Пескад.

Когато дойде в Рагуза, доктор Антекирт доведе и Кап Матифу. Присъствието му не беше вече необходимо в Катаро; и можеше ли някой да се усъмни в радостта на двамата приятели, „двамата близнаци“, както казваше Поант Пескад, че се виждат пак?

Когато пристигна в Рагуза, докторът посети най-напред къщата на улица Маринела, после се оттегли в един скромен хотел в предградието Плоче, където чакаше да се извърши бракосъчетанието на Саркани със Савина Торонтал, за да пристъпи към осъществяването на своите планове.

На следния ден, при второто си посещение у госпожа Батори, той дори помогна да положат Петер в ковчега и се прибра в хотела си, като изпрати Поант Пескад и Кап Матифу да наблюдават по Страдоне.

При все че се бе превърнал цял в очи и слух, нищо не пречеше на Поант Пескад да говори.

— Намирам, че си понапълнял, мили Кап! — каза той, като се вдигна на пръсти, за да опипа гърдите на нашия херкулес.

— Да… и все пак як!

— Разбрах по прегръщането.

— Ами пиесата, за която ми говореше? — запита Кап Матифу, който държеше за своята роля.

— Върви, върви!… Само че действието е много сложно!

— Сложно ли?

— Да!… Не е комедия, а драма; началото е дори много трогателно!

Поант Пескад замълча. Едно купе, карано бързо, спря пред дома на Страдоне.

Портата се отвори и веднага се затвори след купето, в което Поант Пескад успя да зърне Саркани.

— Да… много трогателно — продължи той — и дори предвещава голям успех!

— Ами предателят?… — запита Кап Матифу, който се интересуваше, както изглежда, най-много от това действуващо лице.

— Виж какво… предателят тържествува в този момент, както става винаги във всяка добре построена пиеса… Но търпение!… Да почакаме развръзката.

— В Катаро — каза Кап Матифу — помислих, че…

— Че ще излезеш на сцената?

— Да, Поант Пескад, да!

И Кап Матифу разказа какво се бе случило на пазара в Катаро, т.е. как двете му ръце бяха мобилизирани за едно несъстояло се отвличане.

— Е, много рано е било! — възрази Поант Пескад, който „говореше само за да не мълчи“, както се казва, но не преставаше да наблюдава наляво и надясно. — Ти си сигурно в четвъртото или в петото действие, мили Кап!… Може би дори ще се появиш едва в последната картина!… Но не се безпокой!… Ще направиш знаменито впечатление!… Ще видиш!

В този момент по Страдоне, към завоя на улица Маринела, се дочу далечен смътен шум.

Поант Пескад прекъсна разговора и се приближи с няколко крачки вдясно от дома на Торонтал.

Тогава от улица Маринела излезе на Страдоне едно погребално шествие, което отиваше към църквата на францисканците, където щеше да се извърши опелото.

Малко хора бяха дошли на това погребение, което беше така скромно, та не можеше да привлече вниманието на публиката — обикновен ковчег, носен на ръце под черен покров.

Шествието се движеше бавно; изведнъж Поант Пескад сграбчи Кап Матифу за ръкава, като сподави възклицанието си.

— Какво ти е? — запита Кап Матифу.

— Нищо!… Много дълго ще е да ти обяснявам!

Познал бе госпожа Батори, пожелала да присъствува на погребението на сина си.

Църквата не отказа молитвите си за този мъртвец, когото отчаянието бе тласнало към самоубийство, и свещеникът ги чакаше във францисканския параклис, за да ги отведе на гробищата.

Госпожа Батори вървеше след ковчега, с пресъхнали очи. Нямаше вече сили да плаче. Блуждаещият й поглед се взираше ту встрани, ту в савана, който покриваше тялото на сина й.

Старият Борик се влачеше жалко до нея.

Поант Пескад усети, че в очите му напират сълзи. Да! Ако не беше длъжен да стои на пост, честният младеж не би се поколебал да се присъедини към неколцината приятели и съседи, които съпровождаха Петер Батори.

Внезапно, в момента, когато шествието щеше да мине пред дома на Торонтал, голямата порта се отвори. В двора, пред входа две коли бяха готови да тръгнат.

Първата мина през портата и зави по Страдоне.

В тази кола Поант Пескад забеляза Сайлас Торонтал, жена му и дъщеря му.

Госпожа Торонтал, сломена от мъка, седеше до Савина, която беше по-бледа от сватбения си воал.

Придружен от неколцина роднини или приятели, Саркани заемаше втората кола.

В тази сватба имаше толкова блясък, колкото и в минаващото по това време погребение. И в двете шествия еднакво ужасяваща тъга.

Изведнъж, тъкмо когато първата кола излизаше от портата, из нея се чу сърцераздирателен писък.

Госпожа Батори се бе спряла и с протегната ръка проклинаше девойката.

Изпищяла бе Савина. Видяла майката в траур, тя бе отгатнала всичко, което криеха от нея… Петер бе умрял, умрял заради нея и за нея; и погребалното му шествие минаваше в момента, когато тя отиваше да се венчава!

Савина припадна. Обезумялата госпожа Торонтал се опита да я свести, но напразно… Девойката едва дишаше.

Сайлас Торонтал не можа да сдържи гнева си. Но Саркани, който се бе притекъл, съумя да се овладее.

Невъзможно беше да се явят при тези условия пред чиновника по гражданското състояние; затова заповядаха на кочияшите да ги отведат обратно в къщи, където портата се затвори шумно след тях.

Савина бе пренесена в нейната стая и сложена в леглото й, без да даде знак за живот. Майка й коленичи до нея; веднага изпратиха за лекар. През това време погребалното шествие с Петер Батори продължаваше да се движи към църквата на францисканците; а след опелото се отправи към гробищата на Рагуза.

Поант Пескад обаче разбираше, че трябва час по-скоро да осведоми доктор Антекирт за това събитие, което той не бе могъл да предвиди. Затова каза на Кап Матифу:

— Стой тук и внимавай!

После изтича към предградието Плоче.

Докторът изслуша мълчаливо разказа на Поант Пескад.

„Дали не превиших правата си? — питаше се той. — Не засегнах ли една невинна?… Да, разбира се! Но тази невинна е дъщеря на Сайлас Торонтал!“

После се обърна към Поант Пескад:

— Къде е Кап Матифу?

— Пред дома на Страдоне.

— Тази вечер ще ми трябвате и двамата.

— В колко часа?

— В девет.

— Къде да ви чакаме?

— При входа на гробището.

Поант Пескад се върна веднага при Кап Матифу, който не бе напускал поста си.

Щом се мръкна, докторът, загърнат в широко палто, се отправи към пристанището на Рагуза. В края на крепостната стена, вляво, стигна до едно заливче, закътано в скалите и врязано в брега малко над пристанището.

Мястото беше съвсем пусто. Нито къщи, нито кораби. Риболовните лодки никога не идваха да се закотвят тук поради многобройните подводни скали. Докторът се спря, огледа се и издаде някакъв тих, вероятно уговорен звук. Почти веднага един моряк се приближи с думите:

— На вашите заповеди, господарю!

— Тук ли е лодката, Пазер?

— Да, зад скалите.

— С всичките ти хора?

— С всичките.

— А „електрикът“?

— По-далече е, на север, на около три кабелта извън заливчето. — И морякът посечи някакъв вретеновиден, издължен в тъмнината съд, без никаква светлина, която би издала присъствието му.

— Кога пристигна той от Катаро?

— Едва преди един час.

— Незабелязано ли?

— Съвсем; просто се плъзна покрай рифовете.

— Пазер, никой да не напуска поста си и да чакате тук цяла нощ, ако стане нужда!

— Да, господарю!

Морякът се върна към лодката, която се сливаше напълно с последните крайбрежни скали.

Доктор Антекирт постоя още някое време на брега. Вероятно изчакваше още повече да се стъмни. От време на време се разхождаше с големи крачки. После се спираше. И тогава, кръстосал ръце, безмълвен и неподвижен, втренчваше поглед към Адриатическо море, сякаш му поверяваше своите тайни.

Нощта беше безлунна и беззвездна. Краткотрайният вечерен бриз откъм сушата полъхваше едва-едва. Високи, но доста плътни облаци закриваха небето чак до хоризонта на запад, където току-що бе изчезнала и последната ивица от по-светли пари.

„Да вървим!“ — си каза най-сетне докторът.

Тръгна към града покрай крепостната стена и се отправи към гробището.

Пред входа, застанали зад едно дърво, за да не ги виждат, го чакаха Поант Пескад и Кап Матифу.

Гробището беше затворено по това време. И последната светлинка бе току-що угаснала в къщата на пазача. Никой вече нямаше да дойде тук до разсъмване.

Вероятно докторът познаваше добре разположението на това гробище. Вероятно не възнамеряваше и да влезе през вратата, защото това, за което бе дошъл, трябваше да се извърши тайно.

— Вървете след мене — каза той на Поант Пескад и на другаря му, когато те се приближиха към него.

И тримата тръгнаха покрай стената, която неравният терен издигаше доста високо.

След десетина минути докторът се спря; после, като посочи един отвор, образуван от неотдавнашно срутване на стената, каза:

— Да минем оттук.

И се промъкна през отвора. Поант Пескад и Кап Матифу го последваха.

Тук, под големите дървета, които закриваха гробовете, тъмнината беше още по-дълбока. Въпреки това докторът тръгна без колебание по една алея, после — по друга, напречна, която водеше към горния край на гробището. Няколко нощни птици, смутени от появата на хора, излитаха оттук-оттам. Но освен тези бухали и кукумявки нямаше никакво друго живо същество край надгробните плочи, скрити из тревата.

Скоро тримата се спряха пред един скромен паметник, нещо като малък параклис, чиято желязна врата не беше заключена.

Докторът я отвори; после натисна копчето на малка електрическа батерия и освети гробницата, но така, че да не се вижда отвън.

— Влез — каза той на Кап Матифу.

Кап Матифу влезе в параклисчето и се намери пред една стена, в която бяха врязани три мраморни плочи.

Върху средната плоча можеше да се прочете:

Плочата вляво беше без надпис. Върху плочата вдясно скоро щеше да се постави едно име.

— Извади тази плоча — каза докторът.

Кап Матифу лесно махна плочата, която още не бе зациментирана. Постави я на земята и от нишата в стената се показа ковчег.

Това беше ковчегът с тялото на Петер Батори.

— Изтегли този ковчег — каза докторът.

Кап Матифу изтегли ковчега, без да става нужда от помощта на Поант Пескад, изнесе го от параклисчето и го сложи на тревата.

— Вземи този инструмент — каза докторът, подавайки една отвертка на Поант Пескад — и извади капака на ковчега.

Това стана за няколко минути.

Доктор Антекирт вдигна белия саван, които покриваше тялото, и допря глава до гърдите му, сякаш се вслушваше в биенето на сърцето. Изправи се и каза на Кап Матифу:

— Вземи тялото.

Кап Матифу изпълни послушно; макар че вършеха забранено изравяне, нито той, нито Поант Пескад направиха някакво възражение.

Когато тялото на Петер Батори бе положено на тревата, Кап Матифу го зави отново в савана, а докторът го покри с палтото си.

Завинтиха капака, поставиха ковчега в нишата и я закриха с плочата.

Докторът загаси електрическата батерия и отново настъпи пълен мрак.

— Вземи тялото — каза той на Кап Матифу.

Кап Матифу вдигна с яките си ръце тялото на младежа, като че вдигаше трупа на дете; после, предшествуван от доктора и следван от Поант Пескад, тръгна по пресечната алея, която водеше към пробива в гробищния зид.

След пет минути докторът, Поант Пескад и Кап Матифу бяха заобиколили вече градската стена и тръгнаха към брега.

Никой не продума; но ако послушният Кап Матифу разсъждаваше колкото някаква машина, какъв низ от мисли минаваше през ума на Поант Пескад!

По време на прехода от гробището до брега доктор Антекирт и двамата му спътници не срещнаха никого по пътя си. Но когато наближиха заливчето, където трябваше да ги чака лодката на „електрика“, забелязаха един митничар, който се разхождаше по крайбрежните скали.

Те продължиха пътя си, без да обръщат внимание на присъствието му. Нов сигнал от доктора доведе водача на лодката, която не се виждаше.

По даден знак Кап Матифу слезе по скалите и се готвеше вече да стъпи в лодката, когато митничарят се приближи и извика:

— Кои сте вие?

— Хора, които ви предлагат да изберете между двадесет флорина в брой и един пестник от господина… също в брой! — отговори Поант Пескад, като посочи Кап Матифу.

Митничарят не се поколеба: взе двадесетте флорина.

— Да се качваме! — каза докторът.

След миг лодката изчезна в тъмнината. Пет минути по-късно тя спря край дългия вретеновиден плавателен съд, който не се виждаше от брега.

Лодката бе вдигната на борда и безшумният мотор на „електрика“ го изведе скоро в открито море.

Кап Матифу остави тялото на Петер Батори върху дивана в една тясна стаичка, от която никакъв илюминатор не пропускаше светлина навън.

Останал сам с тялото, докторът се наведе над него и целуна бледото чело.

— Събуди се вече, Петер! — каза той. — Заповядвам!

Веднага като приспан в хипнотичен сън, така сходен със смъртта, Петер отвори очи.

Когато позна доктор Антекирт, по лицето му се изписа неприязън.

— Вие!… — прошепна той. — Вие, който ме изоставихте!

— Аз, Петер!

— Но кой сте всъщност вие?

— Мъртвец… като тебе!

— Мъртвец ли?…

— Аз съм граф Матиаш Шандор!