Жул Верн
Матиаш Шандор (33)

Втора глава
Празникът на щъркелите

На 23 ноември равнината Сунг Етелате, която се простира извън стените на Триполи, представляваше любопитна гледка. Кой би могъл да каже този ден дали тази равнина е пустинна или плодородна? По нея се виждаха разноцветни шатри, накичени е пискюли и знамена с крещящи цветове, мизерни колиби, чиито избелели и закърпени платнища сигурно едва запазваха гостите от острия „жибли“ — сух южен вятър; тук-там — групи коне, нагиздени с богати ориенталски амуниции, яздитни камили, протегнали на пясъка плоската си глава, прилична на полуизпразнен мях, магаренца, големи колкото едри кучета, едри кучета, големи колкото малки магарета, мулета с грамадни арабски седла, закръглени отпред и отзад като гърбици на камила. Ездачи с пушка на гърба, с колене, вдигнати до гърдите, пъхнали крака в стремена като папуци, с двуостра сабя в пояса препускаха сред тълпата от мъже, жени и деца, без да ги е грижа, че може да смачкат някого по пътя си. И най-сетне имаше много туземци, почти всички облечени с берберското „хаули“, под което не можеше да различите мъжа от жената, ако мъжете не прикрепваха на гърдите си диплите на този плащ с една медна игла, докато жените сваляха горния му край върху лицето си така, че могат да поглеждат само с лявото око. Тази дреха е различна за различните класи: просто вълнено наметало за бедните, под което няма нищо друго; арабски шалвари и сетре за заможните; а за богатите — великолепно облекло на бели и сини карета, върху второ прозрачно „хаули“, по което коприната блести до вълната върху риза със сърмени нишки.

Само триполитанци ли се тълпяха в тази равнина? Не. В подстъпите към столицата се трупаха търговци от Гхадамес и Сокна^[1], придружавани от черни роби; евреи от провинцията, еврейки с незабулено лице, дебели според тукашния вкус, със съвсем неелегантни шалвари; негри от едно съседно село, напуснали мизерните си колиби от тръстика и палмови вейки, за да присъствуват на това народно веселие — богати не толкова с дрехи, колкото с украшения: груби гривни от мед, гердани от раковини, „огърлици“ от животински зъби, сребърни халки на ушите и хрущяла на носа; бенулиеси, авагири от крайбрежието на голямото Сиртско море, на които финиковата палма осигурява вино, плодове, хляб и сладка. И накрая всред тази смесица от маври, бербери, турци, бедуини и дори мусафири^[2], както наричат тук европейците, се перчеха паши, шейхове, кадии, каиди^[3] — все местни първенци, които разбутваха раята, отдръпваща се смирено и предпазливо пред голите саби на войниците или тоягите на заптиетата, когато генерал-губернаторът на този подвластен на султана африкански вилает от Турската империя минаваше с височайше безразличие.

Ако в Триполитания се наброяват над милион и половина жители с шест хиляди войници — от тях хиляда за Джебела и петстотин за Киренайка, — самият град Триполи няма повече от двадесет до двадесет и пет хиляди души. Но днес можеше да се каже, че това население най-малко се е удвоило със съдействието на любопитните, дошли от всички краища на областта. Вярно е, че тези „селяни“ не бяха потърсили подслон в столицата на регентството. Между тесните стени на укрепения град нито къщите, които скоро се превръщат в развалини поради лошото качество на материалите, нито тесните, криви, непавирани улици, над които почти не се вижда небе, нито кварталът покрай вълнолома, където се намират консулствата, нито западният квартал на еврейското население, нито другият, зает от мюсюлманите — нищо не би могло да побере това нашествие.

Но равнината Сунг Етелате беше достатъчно просторна за тълпите зрители, пристигнали за празника на щъркелите, които са били винаги на почит в Източна Африка. Тази равнина, част от Сахара с жълт пясък, където морето нахлува понякога при силен източен вятър, заобикаля града от три страни и е широка около един километър. Като ярък контраст на южната й граница се намира оазисът Меншие със своите блестящи бели сгради, с градините си, поливани от кожена нория, движена от мършава крава, с плантации от портокали, лимони и финикови палми, със зелени храсти и цветя, със своите антилопи, газели, пустинни лисици и фламинго. Една обширна територия с почти тридесетхилядно население. А зад нея е пустинята, която никъде в Африка не е толкова близо до Средиземно море. Пустинята с нейните подвижни дюни, с грамадния пясъчен килим, върху който, както казва барон дьо Крафт, „вятърът рисува вълни така лесно, както и морето“, либийски океан, на който не липсва и мъгла от почти неосезаем пясък.

Триполитания — територия, голяма почти колкото Франция — се простира между регентство Тунис, Египет и Сахара, на триста километра по средиземноморското крайбрежие.

В тази именно провинция, една от най-слабо познатите в Северна Африка, където човек може дълго и успешно да се укрива, бе потърсил убежище Саркани, след като бе напуснал Тетуан. Роден в Триполитания, която беше арена на първите му подвизи, той просто се връщаше в своята родина. А тъй като принадлежеше, както помним, към най-опасната секта в Северна Африка, щеше да намери сигурна помощ от тия сенусити, на които доставяше от чужбина оръжие и муниции. Затова, щом пристигна в Триполи, той се настани в къщата на мокадема Сиди Хазам, признат вожд на сенуситите в областта.

След отвличането на Сайлас Торонтал по пътя за Ница, което все още не можеше да си обясни, Саркани бе напуснал Монте Карло. Няколко хиляди франка, отделени от последните му печалби и благоразумно нерискувани за последна ставка, му позволиха да посрещне разходите по пътуването и непредвидените случайности. Той имаше наистина основание да се страхува, че изпадналият в отчаяние Сайлас Торонтал можеше да му отмъсти, като разкаже миналото му или съобщи къде е Савина. А на банкера беше известно, че девойката е в Тетуан, в ръцете на Намир. Затова Саркани реши да напусне Мароко в най-кратък срок.

Тази постъпка беше наистина благоразумна, защото Сайлас Торонтал скоро щеше да каже в коя страна и в кой град девойката е задържана под надзора на мароканката.

И Саркани реши да се укрие в регентство Триполи, където нямаше да му липсват средства за действие и за защита. Но да отиде там с пътническите параходи, обслужващи крайбрежието, или с алжирската железница, би се изложил на големи рискове — както правилно бе предположил докторът. Затова предпочете да се присъедини към керван от сенусити, които се преселваха в Киренайка, като събираха нови привърженици в главните вилаети на Мароко, Алжир и Тунис. Керванът, който трябваше да измине колкото е възможно по-бързо петстотинте левги между Тетуан и Триполи, покрай северната граница на пустинята, тръгна на 12 октомври.

Савина беше вече изцяло във властта на своите похитители. Въпреки това решението й оставаше непоколебимо. Не можеха да й въздействуват нито заплахите на Намир, нито гневът на Саркани.

Още при тръгването си от Тетуан керванът наброяваше вече петдесетина привърженици или кхуани, подчинени на един имам^[4], който ги ръководеше по военному. И дума не можеше да става за минаване през френски области, където биха срещнали доста затруднения.

Бреговата линия на Алжир и Тунис се вдава в морето във форма на лък, стига до западния бряг на големия Сиртски залив и оттам се спуска рязко на юг. От това следва, че най-прекият кервански път от Тетуан за Триполи е по тетивата на този лък и не минава по̀ на север от Лагхуат, един от последните френски градове по границата на Сахара.

Щом напусна мароканската територия, керванът тръгна най-напред покрай богатите области на Алжир, който, според някои, би трябвало да се нарича „Нова Франция“, и действително прилича на Франция много повече, отколкото Нова Каледония, Нова Холандия и Нова Шотландия приличат на Каледония, Холандия и Шотландия. Освен това само тридесет часа път по море го делят от френската територия.

В Бени Матан, Улад Наил и Шарфат Ел Хамел керванът се увеличи с нови привърженици. Така, когато стигна туниския бряг, до границата на големия Сиртски залив, числеността му надминаваше триста души. Сега можеше вече да тръгне спокойно по крайбрежието и като привличаше все нови кхуани из селата на областта, на 20 ноември, след шестседмично пътуване, стигна границите на регентството.

По времето, когато щеше да се отпразнува с голям шум празникът на щъркелите. Саркани и Намир бяха само от три дни гости на мокадема Сади Хазам, в чиято къща бяха затворили Савина Шандор.

Този дом със стройно минаре, с пробити от няколко бойници бели стени, със зъбчати тераси, без прозорци откъм външната страна, с тясна и ниска врата напомняше донякъде малка крепост. Той беше всъщност истинска зауйя, разположена извън града, на границата между пясъчната равнина и плантациите на Меншие, а градините му, защитени от висока стена, отнемаха част от площта на оазиса.

Вътрешното разположение беше обичайното за арабските жилища, но в троен размер — с три вътрешни двора. Около тях имаше четиристранна галерия с колонки и аркади, а от нея се влизаше в богато мебелираните стаи. В дъното на втория двор посетителите или гостите на мокадема влизаха в просторна скифа, нещо като вестибюл или хол, където се бе състояло вече не едно събрание под ръководството на Сиди Хазам.

Тази сграда беше не само естествено защитена с високите си стени, но имаше и многоброен персонал, който можеше да подсили отбраната й в случай на нападение от страна на берберските номади или дори на триполитанските власти, които се стремяха да потискат сенуситите в областта. Тук имаше петдесетина добре въоръжени техни привърженици, готови както за отбрана, така и за нападение.

В зауйята се влизаше само през една врата; но тази много дебела и здрава врата с железни обковки не можеше да се разбие лесно, а дори да я разбият, не биха я преминали леко.

Така че Саркани бе намерил сигурно убежище у мокадема. Тук той смяташе да завърши успешно своята задача. Бракът със Савина щеше да му донесе значително състояние и при нужда можеше да разчита на сътрудничество от братството, пряко заинтересовано в успеха му.

Съмишлениците, дошли от Тетуан или събрани из вилаетите, се бяха пръснали в оазиса Меншие, но щяха да се притекат при първия сигнал. Сенуситите щяха да използуват за своето дело празника на щъркелите, и то без да ги усети триполитанската полиция. Тук, в равнината Сунг Етелате, кхуаните от Северна Африка щяха да получат от мофтите нареждане да се съсредоточат в Киренайка и да я превърнат в истинско царство на пиратите под всемогъщата власт на един халиф.

Условията бяха благоприятни, тъй като именно във вилаета Бенгази в Киренайка сдружението наброяваше най-много привърженици.

В деня, когато празникът на щъркелите щеше да се чествува в Триполитания, трима чужденци се разхождаха сред тълпата в равнината Сунг Етелате.

Никой не би могъл да разпознае под арабските им дрехи, че тези чужденци, тези мусафири са европейци. Пък и най-възрастният от тримата се чувствуваше в тях съвсем свободно, като човек, отдавна свикнал с това облекло.

Беше доктор Антекирт, придружен от Петер Батори и Луиджи Ферато. Поант Пескад и Кап Матифу бяха останали в града, за да довършат някои приготовления, и сигурно щяха да се явят на сцената, когато настъпи моментът да изиграят ролята си.

Само преди двадесет и четири часа „Електрик 2“ бе хвърлил следобед котва под заслона на дългите скали, които образуват естествен вълнолом пред пристанището на Триполи.

На връщане пътуваха така бързо, както и на отиване. Само три часа престой във Филипвил, в малкото заливче Филфила — колкото да си набавят арабски дрехи. После „електрикът“ отплува веднага, без дори да го забележат в Нумидийския залив.

По този начин, когато докторът и другарите му акостираха — не на кея в Триполи, а в скалите извън пристанището, — на територията на регентството стъпиха не петима европейци, а петима ориенталци, които не можеха да привлекат внимание с облеклото си. Така нагласени, несвикналите Петер и Луиджи биха се издали може би в очите на някой внимателен наблюдател; но Поант Пескад и Кап Матифу, свикнали с многобройните преобличания на акробатите, никак не се смущаваха от сегашното.

Щом се стъмни, „електрикът“ замина да се скрие зад пристанището в едно заливче на това почти неохранявано крайбрежие. Там трябваше да бъде готов за отплаване във всеки момент на деня или нощта. След пристигането им докторът и неговите другари се изкачиха по скалистия бряг, тръгнаха по кея от големи каменни блокове, който води за Баб ел Бахр — Морската врата, — и навлязоха в тесните улички на града. Първият хотел, който намериха — пък и нямаше избор — им се стори задоволителен за няколко дни, а може би и за няколко часа. Представиха се за скромни хора, обикновени туниски търговци, които искат да се възползуват от минаването си през Триполи, за да видят празника на щъркелите. Тъй като докторът говореше арабски толкова правилно, колкото и другите езици на Средиземноморието, нямаше опасност да се издаде.

Хотелиерът посрещна услужливо петимата пътници, които му бяха направили голяма чест да отседнат у него. Той беше пълен, бъбрив човек. Затова докторът го накара да се разприказва и скоро узна неща, които пряко го интересуваха. Най-напред научи, че някакъв керван пристигнал наскоро от Мароко в Триполитания; после разбра, че Саркани, добре познат в регентството, бил със същия керван и отседнал в къщата на Сиди Хазам.

Ето защо още същата вечер, като взеха мерки да не ги познаят, Петер и Луиджи отидоха към стана на номадите в равнината Сунг Етелате. Докато се разхождаха край оазиса Меншие, те наблюдаваха къщата на мокадема.

Там значи беше затворена Савина Шандор! Никога досега, след престоя на доктора в Рагуза, баща и дъщеря не бяха толкова близо един до друг! Но в този момент ги разделяше непреодолима стена. За да я изтръгнат оттам, Петер би се съгласил, разбира се, на всичко, дори да преговаря със Саркани! И двамата с граф Матиаш Шандор бяха готови да му отстъпят състоянието, към което негодникът се стремеше. Но не можеха да забравят, че са длъжни да се разплатят с издайника на Ищван Батори и Ласло Затмар!

Все пак при условията, в които се намираха в този момент, залавянето на Саркани и измъкването на Савина от къщата на Сиди Хазам срещаше почти непреодолими препятствия. Дали не трябва да прибегнат към хитрост, щом не могат да успеят със сила? Ще позволи ли утрешният празник да си послужат с нея? Сигурно. Този именно план, подсказан от Поант Пескад, докторът, Петер и Луиджи се заеха да обмислят вечерта. Като се наемаше да го изпълни, смелият момък рискуваше живота си; но ако сполучи да проникне в жилището на мокадема, би успял може би да отвлече Савина Шандор. Нищо не изглеждаше невъзможно за неговата храброст и ловкост.

На следния ден към три часа следобед в изпълнение на приетия план доктор Антекирт, Петер и Луиджи заеха наблюдателна позиция в равнината Сунг Етелате, докато Поант Пескад и Кап Матифу се подготвяха за ролите, които трябваше да изиграят в разгара на празника.

До този момент нищо още не подсказваше шума и движението, които щяха да изпълнят равнината, осветена от безброй факли, щом настъпи вечерта. Едва ли някой би забелязал сред тая тълпа скромно облечените сенусити, които си предаваха нарежданията на своите главатари.

Тук му е мястото да разкажем ориенталската или по-скоро африканска легенда, чиито главни моменти щяха да бъдат възпроизведени на празника на щъркелите. — „голямо зрелище“ за мюсюлманското население.

Живяло някога на африканска земя едно племе от джини^[5]. Тези джини, наричани Бу Ихебр, заемали обширна територия до границата на пустинята Хамада между Триполитания и кралство Фезан. Те били могъщ народ, твърде опасен и вдъхващ страх. Били несправедливи, коварни, войнствени, безчовечни. Никой африкански владетел не бил успял да ги подчини.

Но веднъж пророк Сюлейман се опитал не да нападне джините, а да ги покръсти. Изпратил им за тази цел един от своите апостоли да им проповядва любовта към доброто и омразата към злото. Напразен труд. Тези диви орди заловили проповедника и го убили.

А джините проявявали такава смелост, защото знаели, че никой съседен цар не би посмял да изпрати войска в тяхната усамотена и труднодостъпна страна. Смятали освен това, че никаква вест не би могла да достигне до пророк Сюлейман за приема, оказан на неговия апостол. Но се излъгали.

В страната имало много щъркели. Както е известно, те са необикновено умни и разсъдливи птици. Легендата твърди, че никога не живеят в страна, която сече пари, защото парите са извор на всички злини и най-мощният двигател, който увлича човека към пропастта на лошите страсти.

И така, като виждали порочността на джините, щъркелите се събрали веднъж на съвещание и решили да изпратят свой представител до пророк Сюлейман, за да посочи на справедливото му отмъщение убийците на апостола.

Пророкът извикал веднага качулатата си чучулига, негов любим куриер, и й поръчал да изведе в африканските небеса всички щъркели от земята.

Когато се събрали пред пророк Сюлейман, казва буквално легендата, безбройните ята щъркели образували облак, който би могъл да засенчи цялата област от Мезда до Морсук.

После всички щъркели взели по един камък в клюна си и литнали към земята на джините. И като кръжали над нея, обсипали с камъни това зло племе, чиито души са затворени сега за вечни времена в пустинята Хамада.

Такава е легендата, която щеше да бъде представена на празника. Няколкостотин щъркели бяха събрани под грамадни мрежи в равнината Сунг Етелате. Застанали на един крак, те чакаха да ги пуснат и тракаха с клюнове така, като че бият барабани. По даден сигнал щяха да литнат в пространството и да пускат съвсем безопасни глинени топчета по главите на правоверните, всред рева на зрителите, трясъка на инструментите и пукота на залповете, при светлината на факли с разноцветен пламък.

Поант Пескад знаеше програмата на празненството и тъкмо тя му подсказа мисълта да изиграе една роля в него. При тази обстановка щеше да успее може би да проникне в дома на Сиди Хазам.

Щем слънцето залезе, топовен изстрел от крепостта на Триполи даде сигнала, така нетърпеливо очакван от тълпата в Сунг Етелате.

Докторът, Петер и Луиджи, отначало оглушени от страшния шум, който се носеше отвред, бяха ослепени от хилядите светлини, блеснали из цялата равнина.

В момента на топовния изстрел тълпата номади беше още заета с вечерята си. Тук — печено овнешко, пиле с пилаф за онези, които бяха и искаха да подчертаят, че са турци; там — кускус за по-заможните араби; по-нататък — проста базина — каша от ечемичено брашно и зехтин за бедняците, чиито джобове съдържаха повече медни махбуби, отколкото златни миктали^[6]; и навсякъде се лееше изобилно лагби, сок от финикова палма, който, ферментирал до градуса на бира, може да тласне към крайни пиянски изстъпления.

Няколко минути след топовния изстрел мъже, жени, деца, турци араби и негри вече не се владееха. Инструментите на тези дивашки оркестри бяха сигурно невероятно гръмки, за да се чуват всред тази човешка врява. Тук-там препускаха ездачи, които стреляха с дълги пушки и пищови, поставени в кобурите на седлото, докато бенгалски огньове и фойерверки трещяха всред неописуемата глъч.

Тук при факелно осветление, под трясъка на барабани и ритъма на монотонна песен, един черен вожд с фантастичен костюм — с дрънчащи кокалчета на пояса, закрил лице зад някаква дяволска маска — увличаше в танца си тридесетима негри, като се кривеше всред кръг от жени, които се гърчеха и ръкопляскаха от възторг.

Другаде диви айсасуаси, пияни от религиозен захлас, танци и алкохол, със запенени лица и облещени очи чупеха дърва, дъвчеха желязо, правеха си нарези по кожата, жонглираха с разпалени въглени, обвиваха се с дълги змии, които ги хапеха по китките, по страните, по устните, а те им отвръщаха, като гризяха разкървавената им опашка.

След малко тълпата се втурна стремително към къщата на Сиди Хазам, сякаш някакво ново зрелище я привлече нататък.

И наистина двама души — единият грамаден, другият тънък, — двама акробати, показваха силата и ловкостта си пред четири реда зрители, които посрещаха изкуството им с най-гръмогласни триполитански възклицания.

Бяха Поант Пескад и Кап Матифу. Арената им беше само на няколко крачки от къщата на Сиди Хазам. За днешния случай и двамата бяха възобновили занаята си на панаирджийски акробати. В сърмени костюми, които си бяха скроили сами от арабски платове, те се готвеха да жънат нови успехи.

— Да не са ти ръждясали чарковете? — обърна се предварително Поант Пескад към Кап Матифу.

— Не са, Поант Пескад.

— И няма да отстъпиш пред никакъв номер, за да замаеш тия глупци?

— Аз… да отстъпя!…

— Дори ако потрябва да чупиш камъни със зъби и да гълташ змии?…

— Печени ли?… — запита Кап Матифу.

— Не… сурови!

— Сурови?…

— И то живи!

Кап Матифу се намръщи, но ако се наложи, щеше да яде и змии, като обикновен айсасуа.

Смесени с тълпата зрители, докторът, Петер и Луиджи не отделяха поглед от двамата си другари.

Не! Не беше ръждясал Кап Матифу! Не бе загубил нищо от чудната си сила. Най-напред допря до земята раменете на пет-шест яки араби, които бяха дръзнали да се борят с него.

После Поант Пескад и Кап Матифу възхитиха арабите с жонгльорството си, особено когато си подхвърляха запалени факли, които кръстосваха огнените си зигзаги.

А при това публиката можеше с право да е взискателна. Тук имаше немалък брой почитатели на полудивите туареги, „пъргави като най-страшните животни от тия места“, както съобщава чудноватата програма на прочутата трупа Брако. Тези познавачи бяха ръкопляскали вече на безстрашния Мустафа, Самсонът на пустинята, човекът оръдие, „на когото английската кралица бе съобщила по камериера си да не повтаря своя номер, за да не се случи някаква беда“! Но Кап Матифу беше несравним в своите подвизи и можеше да се справи с всичките си съперници.

Най-сетне последният номер възбуди до самозабрава космополитната тълпа, обкръжила европейските артисти. Отдавна овехтял за европейските циркове, той изглеждаше неизвестен за триполитанските безделници.

Затова зрителите се блъскаха и притискаха да видят по-отблизо двамата акробати, които „работеха“ при факелно осветление.

Като грабна един прът, дълъг двадесет и пет-тридесет стъпки, Кап Матифу го улови с две ръце и го изправи пред гърдите си. Поант Пескад се покатери веднага на върха му с ловкостта на маймуна и се залюля в поразително смели положения, при които прътът се огъваше обезпокоително.

Но Кап Матифу стоеше непоклатим, като се отместваше по малко, за да запази равновесие. Когато стигна до зида на Сиди Хазамовия дом, той намери сили да издигне пръта с протегнати нагоре ръце, а Поант Пескад застана в позата на Славата, която изпраща целувки на публиката.

Тълпата от араби и негри, изпаднала във възторг, ревеше, ръкопляскаше, тъпчеше на място с крака. Не, никога Самсонът на пустинята, безстрашният Мустафа, най-смелият туарег, не бе достигал такава висота!

В това време от терасата на градската крепост отекна топовен гърмеж. При този сигнал стотици щъркели, освободени от грамадните мрежи, под които бяха затворени, литнаха във въздуха и над равнината заваля градушка от изкуствени камъчета всред оглушителни крясъци от въздуха, на които отговори еднакво шумен концерт от земята.

Това беше върхът на празника. Можеше да се помисли, че всички лудници от Стария свят се изпратили пациентите си на Сунг Етелате в Триполитания.

Само жилището на мокадема стоеше като глухонямо, упорито затворено в тия часове на народно веселие, и нито един съмишленик на Сиди Хазам не се появи на вратата или по терасите.

Но, о чудо! В момента, когато факлите угаснаха при масовото отлитане на щъркелите, Поант Пескад внезапно изчезна, сякаш бе литнал в небесните висини заедно е верните птици на пророк Сюлейман.

Какво бе станало с него?

Кап Матифу не изглеждаше обезпокоен от това изчезване. След като бе подхвърлил пръта във въздуха, той го улови сръчно за другия край и го завъртя, както някой главен барабанчик върти гигантската си палка. Изчезването на Поант Пескад изглеждаше най-естествено за него.

Все пак удивлението на зрителите бе достигнало върха си и възторгът им се изрази в едно нестихващо „ура“, което сигурно бе чуто чак отвъд оазиса. За тях беше несъмнено, че ловкият акробат е отлетял към царството на щъркелите.

Нали тълпите се възхищават най-много на това, което не могат да си обяснят?