Жул Верн
Матиаш Шандор (21)

Трета глава
Какво се бе случило в Рагуза

Докато това ставаше в Антекирта, ето какви събития се бяха случили в Рагуза.

Госпожа Батори не беше вече в този град. След смъртта на нейния син Борик, подпомогнат от неколцина близки, успя да я отведе далеко от къщата на улица Маринела. През първите дни се страхуваха, че разсъдъкът на клетата майка няма да устои на последния удар. И наистина, колкото и да беше енергична, тази жена прояви признаци на умствено смущение, което обезпокои лекарите. При тези условия и по техните съвети госпожа Батори бе отведена в селцето Винтичело у един приятел на семейството. Там щяха да се грижат добре за нея. Но каква утеха можеха да предложат на тази майка и съпруга, загубила своя мъж и своя син?

Нейният стар прислужник не пожела да я напусне. Затова, след като заключи къщата на улица Маринела, той я последва, за да бъде скромен и постоянен доверител на нейните страдания.

Но Савина Торонтал, прокълната от майката на Петер Батори, не бе спомената вече никога от тях. Те дори не знаеха, че сватбата е била отложена за по-късна дата.

И наистина състоянието, в което се намираше девойката, я принуждаваше да пази леглото. Тя бе понесла колкото неочакван, толкова и жесток удар. Този, когото обичаше, беше мъртъв… загинал сигурно от отчаяние. И тъкмо неговият труп носеха в момента, когато тя напускаше своя дом за отвратителното бракосъчетание!

В продължение на десет дни, т.е. до 16 юли, Савина беше в много обезпокояващо състояние. Майка й не я напускаше. Това бяха впрочем последните грижи, които госпожа Торонтал проявяваше към нея, защото самата тя щеше да заболее неизлечимо.

Какви ли мисли споделяха майката и дъщерята през тия дълги часове? Лесно е да се отгатне, без да е необходимо да ги изтъкваме. Две имена се повтаряха непрестанно сред хлипания и сълзи — името на Саркани, за да го прокълнат, и това на Петер — който беше вече само едно име, издълбано върху надгробна плоча, — за да го оплачат.

Последица от тези разговори, в които Сайлас Торонтал никога не пожела да вземе участие — той дори избягваше да срещне дъщеря си, — бяха постъпките, направени от госпожа Торонтал пред нейния съпруг. Тя искаше от него да се откаже от този брак, който вдъхваше ужас и отвращение на Савина.

Банкерът остана непоколебим в решението си. Може би, оставен на себе си, без външен натиск, той би отстъпил пред изтъкваните възражения, които сигурно и сам чувствуваше. Но подчинен на съучастника си много повече, отколкото би могло да се предполага, той отказа да изслуша госпожа Торонтал. Сватбата на Савина и Саркани бе решена и щеше да стане, щом здравето на девойката позволи.

Лесно е да си представим какво беше раздразнението на Саркани, когато се бе случило това непредвидено събитие, с какъв зле прикриван гняв посрещна той объркването на своята игра, с какви натяквания обсипа Сайлас Торонтал. Ставаше дума само за отлагане, разбира се, но ако това отлагане продължеше, можеше да събори цялата система, върху която той изграждаше своето, бъдеще. От друга страна, Саркани много добре знаеше, че Савина изпитва към него само едно непреодолимо отвращение.

А в какво би се превърнало това отвращение, ако девойката разбереше, че Петер Батори е загинал от камата на човека, когото й налагаха за съпруг!

Все пак той можеше само да се поздрави, че бе имал възможност да се справи със своя съперник. Никакво угризение не проникна в тази душа, затворена за всяко човешко чувство.

— Много е добре — каза той един ден на Сайлас Торонтал, — че на този младеж хрумна мисълта да се самоубие. Колкото по-малко Баторовци останат, толкова по-добре за нас! Небето наистина ни закриля!

И действително, какво оставаше сега от семействата Шандор, Затмар и Батори? Една стара жена с преброени дни. Да, бог като че наистина закриляше тези негодници и неговото покровителство щеше да стигне до крайния си предел в деня, когато Саркани станеше съпруг на Савина Торонтал и господар на нейното богатство.

Но бог искате сякаш да изпита търпението му, защото отлагането на брака щеше, както изглежда, да продължи.

Когато девойката се възстанови — поне физически — от този страшен удар и Саркани помисли, че ще бъде възможно да осъществи своите планове, разболя се госпожа Торонтал. Всички жизнени сили у тази нещастна жена бяха изхабени. Нищо чудно в това, като знаем какъв беше нейният живот след събитията в Триест, когато бе разбрала с какъв недостоен човек е свързана. После дойде ред да се бори или по-точно да се застъпи в полза на Петер, за да поправи поне отчасти злото, причинено на семейство Батори; безполезни молби пред влиянието на Саркани, пристигнал така неочаквано в Рагуза.

Още през първите дни стана ясно, че този живот окончателно ще угасне. Само няколко дни — това беше присъдата на лекарите за госпожа Торонтал. Тя умираше от изтощение. Никакво лечение не би могло да я спаси, дори ако Петер Батори излезеше от гроба, за да стане съпруг на дъщеря й.

Савина можа да й върне сега всичките грижи, които тя бе получила от нея, като стоеше денонощно до леглото й.

Ясно е какво изпита Саркани от това ново отлагане. Последваха непрекъснати укори към банкера, безпомощен като него.

Развръзката на това положение не можеше да закъснее.

На 29 юли, тоест само няколко дни, госпожа Торонтал изглеждаше, че е възстановила малко силите си. Това се дължеше на високата температура, която я погуби след четиридесет и осем часа.

В тази треска тя започна да бълнува: говореше несвързани неща, неразбираеми изречения.

Една дума, едно постоянно повтаряно име не можеше да не изненада Савина. Това беше името Батори, но не на младия човек, а на майка му, която болната викаше, умоляваше, повтаряйки, разкъсвана от угризения:

— Простете… госпожо… простете!

Когато девойката я запита при една почивка между пристъпите на треската, госпожа Торонтал извика ужасена:

— Мълчи… Савина… мълчи!… Нищо не съм казвала!…

През нощта на 30 срещу 31 юли лекарите допуснаха за момент, че след като бе стигнала най-острата си фаза, болестта на госпожа Торонтал ще започне да стихва.

Денят бе минал много добре, без бълнувания, и тази така неочаквана промяна в състоянието на болната беше просто изненадваща. Нощта обещаваше да бъде спокойна, както бе минал денят.

Но това бе станало само защото госпожа Торонтал бе почувствувала пред смъртта си прилив от енергия, на каквато изглеждаше неспособна. След като се бе изповядала пред бога, тя бе взела едно решение и чакаше само удобния случай да го изпълни.

Тази нощ тя настоя девойката да си почине няколко часа. Макар да възразяваше, Савина трябваше да я послуша, като видя, че майка й е непоколебима по този въпрос.

Към единадесет часа вечерта тя се прибра в стаята си. Госпожа Торонтал остана сама: Всичко спеше в дома, където царуваше тишина, която с право можеше да се нарече „гробна“.

Тогава госпожа Торонтал стана; и тази болна, която изглеждаше неспособна да направи най-леко движение, намери сили да се облече и да седне пред едно малко бюро.

Взе лист, написа с трепереща ръка само няколко реда и се подписа. После сложи писмото в плик, запечата го и го подписа:

„До госпожа Батори, улица Маринела, Страдоне, Рагуза.“

Въпреки умората от тоя труд госпожа Торонтал намери сили да отвори вратата на стаята си, слезе по широката стълба, мина през двора, отвори с мъка вратичката към улицата и излезе на Страдоне.

Страдоне беше тъмен и пуст, защото сигурно минаваше полунощ.

Госпожа Торонтал тръгна с несигурна стъпка по левия тротоар, извървя петдесетина крачка, спря се пред една пощенска кутия, пусна писмото и се върна обратно към къщи.

Но силите, които бе събрала, за да изпълни това последно решение, се изчерпаха и тя се строполи пред прага на пътната врата.

Там именно я намериха след един час. Там Сайлас Торонтал и Савина дойдоха да я видят. Оттам я пренесоха в стаята, без да дойде в съзнание.

На следния ден Сайлас Торонтал съобщи на Саркани станалото. Нито единият, нито другият би могъл да предположи, че госпожа Торонтал е ходила тази нощ да пусне писмо в пощенската кутия на Страдоне. Но защо бе излязла от къщи? Не можеха да си обяснят тази постъпка и сериозно се тревожеха от нея.

Болната агонизира двадесет и четири часа. Единствените признаци на живот бяха редките конвулсивни потръпвания, последни усилия на угасващия живот. Савина бе взела ръката й, сякаш искаше да я задържи на този свят, където оставаше толкова самотна. Но устата на майка й беше вече няма и името Батори не се изтръгна от устните й. Успокоила своята съвест и изпълнила последното си желание, госпожа Торонтал не се нуждаеше вече от молитви, нито от опрощение.

Следната нощ, към три часа сутринта, когато Савина беше сама до нея, умиращата се размърда и докосна ръката на дъщеря си.

При това докосване затворените очи се полуотвориха. Погледът им се отправи към Савина. Той беше толкова питащ, че Савина не можеше да не го разбере.

— Майко… майко! — каза тя. — Искаш ли нещо?

Госпожа Торонтал направи утвърдителен знак.

— Да ми кажеш нещо?…

— Да… — изрече ясно госпожа Торонтал.

Савина се бе навела над леглото, но тя й посочи да се приближи още повече.

Савина сложи глава до главата на майка си, която й каза:

— Дете мое, аз ще умра…

— Майко… майко!

— По-близо!… — прошепна госпожа Торонтал. — По-близо!… За да не ме чуе някой!…

И след ново усилие продължи:

— Савина, трябва да ти поискам прошка за злото, което съм ти сторила… за злото, на което нямах смелостта да попреча!

— Ти… майко!… Ти да си ми сторила зло!… Ти да ми искаш прошка!

— Една последна целувка, Савина!… Да!… Последна… Това ще значи, че ми прощаваш!

Девойката докосна леко с устни бледото чело на умиращата.

Госпожа Торонтал намери сили да обгърне с ръка шията й. После се привдигна, загледа я втренчено и каза:

— Савина!… Савина… ти не си дъщеря на Сайлас Торонтал!… Не си и моя дъщеря!… Баща ти…

Тя не успя да довърши. Една конвулсия я изтръгна из ръцете на Савина и тя издъхна с тези думи.

Девойката се бе навела над мъртвата… Искаше да я съживи… Но напразно.

Тогава извика за помощ. Дотичаха от целия дом. Сайлас Торонтал пристигна веднага в стаята на жена си.

Щом го забеляза, обзета от непреодолимо отвращение, Савина се отдръпна от този човек, когото имаше вече право да презира, да мрази, защото той не беше неин баща. Така бе казала умиращата, а човек не умира с лъжа на уста.

После Савина избяга, ужасена от това, което й бе казала нещастната жена, която я бе обичала като своя дъщеря; още по-ужасена може би от това, което тя не бе успяла да й каже.

След два дни госпожа Торонтал бе погребана с голяма тържественост. Банкерът беше заобиколен от тълпа приятели, каквито има всеки богат човек. До него вървеше Саркани, за да потвърди с присъствието си, че не е променил намерението да се причисли към семейство Торонтал. Така във всеки случай се надяваше той. Но ако й беше съдено да се осъществи някой ден, тази надежда трябваше да преодолее още немалко препятствия. Саркани мислеше впрочем, че обстоятелствата са твърде благоприятни за неговите планове, тъй като Савина се оказваше още повече в негова власт.

Но отлагането, предизвикано от заболяването на госпожа Торонтал, щеше да бъде продължено и от нейната смърт. Не можеше да става дума за сватба през време на семейния траур. Благоприличието изискваше да изминат поне няколко месеца от смъртта.

Това сигурно силно дразнеше Саркани, който бързаше да постигне целта си. Както и да е, той беше принуден да спазва общоприетия ред след оживени обяснения със Сайлас Торонтал. Тези спорове завършваха винаги с едни и същи думи, повтаряни от банкера:

— Нищо не мога да направя, пък и стига сватбата да стане до пет месеца, нямате никакво основание да се безпокоите.

Двамата очевидно се разбираха. Все пак, макар и да отстъпваше пред тези доводи, Саркани не преставаше да проявява раздразнение, което водеше понякога до крайно бурни сцени.

Освен това и двамата не бяха престанали да се безпокоят от необяснимата постъпка, която госпожа Торонтал бе извършила в навечерието на смъртта си. На Саркани дори мина през ум, че умиращата е имала може би намерение да пусне в пощата писмо, чийто адрес е искала да скрие.

Банкерът, комуто Саркани съобщи това предположение, не се изненада от такава възможност.

— Ако е така — повтаряше Саркани, — това писмо ни заплашва пряко и сериозно. Вашата жена винаги е поддържала Савина срещу мене; дори подкрепяше моя съперник и кой знае дали, преди да умре, не е намерила сили, каквито не допускахме у нея, за да издаде нашата тайна. Дали не би трябвало в такъв случай да вземем преднина и да напуснем този град, където вие и аз можем само да загубим, а не да спечелим нещо?

— Ако това писмо ни заплашва — изтъкваше Сайлас Торонтал няколко дни по-късно, — опасността би се проявила вече, а досега нищо в положението ни не се е променило.

Саркани не намери отговор на този довод. И наистина, ако писмото се отнасяше до техните бъдещи планове, нищо не се бе случило и не изглеждаше, че нещо ги заплашва. Когато опасността настъпи, тогава щяха и да действуват.

Така и стана — макар и не точно както биха могли да предположат — петнадесет дни след смъртта на госпожа Торонтал.

След смъртта на майка си Савина се бе усамотила и не напускаше стаята си. Не се мяркаше дори в часовете за хранене. Банкерът, комуто беше неудобно да остава насаме с нея, не търсеше такава възможност. Затова я оставяше да постъпва, както желае, и живееше в друго отделение на дома.

Саркани бе осъждал неведнъж Сайлас Торонтал, че приема това положение. Поради установилия се ред в къщата той нямаше вече никаква възможност да срещне девойката. Това никак не подхождаше на бъдещите му намерения. Затова поиска съвсем откровено обяснение от банкера. Макар че не можеше да става и дума за сватба през първите месеци на траура, не искаше Савина да помисли, че той и баща й са се отказали от този брак.

Най-сетне Саркани се показа толкова настойчив и взискателен, че на 16 август Сайлас Торонтал съобщи на Савина желанието си да говори с нея още същата вечер. Очакваше да получи отказ, защото я предупреждаваше, че Саркани желае да присъствува на разговора. Но това не стана. Савина отговори, че е готова да ги види.

Вечерта Сайлас Торонтал и Саркани чакаха нетърпеливо Савина в големия салон на дома. Банкерът бе решил да не отстъпва, защото имаше на своя страна правата, които дава бащинската власт. Саркани бе решил да се въздържа, повече да слуша, отколкото да говори; а най-вече му се искаше да разбере какви са скритите намерения на девойката. Той все още се опасяваше да не би тя да е узнала нещо повече, отколкото допускаха.

В определения час Савина влезе в салона. Саркани стана при влизането й, но девойката не отговори дори с кимване на неговия поздрав. Сякаш не го забеляза или по-скоро не искаше да го забележи.

По даден знак от Сайлас Торонтал Савина седна. И сдържано, още по-бледа в траурните дрехи, зачака да й зададат въпросите си.

— Савина — каза банкерът, — аз зачетох мъката от смъртта на твоята майка и не наруших усамотението ти. Но това тъжно събитие ни налага да разгледаме някои материални въпроси… Макар че не си достигнала още пълнолетие, добре е да знаеш каква част ти се полага от наследството на…

— Ако се отнася само до имуществени въпроси — отговори Савина, — безполезно е да разговаряме повече. Не предявявам никакви претенции към наследството, което имате предвид!

Саркани трепна; това негово движение изразяваше силното му разочарование, а може би и изненада, примесена с известно безпокойство.

— Аз мисля, Савина — подзе Сайлас Торонтал, — че ти не разбираш значението на думите си. И да искаш, и да не искаш, ти си наследница на майка си, госпожа Торонтал, и законът ще ме задължи да ти давам отчети, когато бъдеш пълнолетна…

— Ако не се откажа от това наследство! — отговори спокойно девойката.

— Защо?

— Защото сигурно нямам никакво право върху него!

Банкерът скочи от креслото си. Никога не бе очаквал такъв отговор. Саркани не каза нищо. За него Савина играеше някаква игра и той просто се стараеше да вникне в нея.

— Не зная, Савина — продължи Сайлас Торонтал, загубил търпение от сдържаните отговори на девойката, — не зная какво означават думите ти, нито какво е могло да ги продиктува! Впрочем аз не смятам да разисквам тук правни въпроси! Ти си под мое попечителство и нямаш качеството да отказваш или да приемаш! Значи ще благоволиш да се подчиниш на властта на баща си, която не отричаш, предполагам?…

— Може би! — отговори Савина.

— Така ли! — извика Сайлас Торонтал, започнал да губи самообладание. — Така ли! Само че изпреварваш с три години, Савина! Когато достигнеш пълнолетие, ще можеш да правиш каквото искаш с наследството си! Дотогава твоите интереси са поверени на мене и аз ще ги браня, както си зная!

— Добре! — отговори Савина. — Ще чакам!

— Какво ще чакаш? — възрази банкерът. — Сигурно забравяш, че положението ти ще се промени, щом благоприличието допусне това! Така че още по-малко можеш да се отнасяш с лека ръка към имуществените си интереси, щом те не засягат вече само тебе!…

— Да!… Имуществени интереси!… — отговори презрително Савина.

— Повярвайте, госпожице… — сметна за необходимо да каже Саркани, за когото се отнасяха тези думи, произнесени с най-оскърбително пренебрежение — повярвайте, че по-достойно чувство…

Савина дори не даде вид, че го чува, а продължи да гледа банкера, който й каза раздразнено:

— Да, не само тебе… защото смъртта на майка ти с нищо не е изменила нашите намерения!

— Какви намерения? — попита девойката.

— Нашите намерения за брака, който се преструваш, че си забравила, и с който господин Саркани ще стане мой зет!

— Наистина ли сте уверен, че с този брак господин Саркани ще стане ваш зет?

Този път намекът беше толкова ясен, че Сайлас Торонтал стана да излезе, за да скрие смущението си. Но Саркани му направи знак да остане. Той искаше да се стигне докрай, да разбере напълно какво е положението.

— Слушайте, татко, защото за последен път ви наричам с това име — каза девойката. — Не заради мене господин Саркани държи на тоя брак, а заради богатството, което аз вече не желая! Колкото и да е безочлив, той не ще посмее да отрече това! Но щом ми припомняте, че съм се съгласила на този брак, не е мъчно да ви отговоря! Да! Аз трябваше да се пожертвувам, когато вярвах, че честта на баща ми зависи от тази женитба. Но баща ми, както много добре знаете, няма нищо общо с този отвратителен компромис! Щом искате да обогатите господин Саркани, дайте му своето състояние!… Той иска само него!

Девойката бе станала и тръгна към вратата.

— Савина! — извика Сайлас Торонтал, като й препречи пътя. — В думите ти има… такава непоследователност, че не ги разбирам… а сигурно и ти сама не ги разбираш!… Питам се, дали смъртта на майка ти…

— Майка ми… Да! Тя ми беше наистина майка… по сърце! — прошепна девойката.

— … Дали мъката не е засегнала разума ти — продължи Сайлас Торонтал, който чуваше само себе си. — Да! Дали не си полудяла…

— Полудяла!

— Но това, което съм решил, ще се изпълни и до шест месеца ти ще бъдеш жена на Саркани!

— Никога!

— Ще съумея да те принудя!

— С какво право? — възрази девойката с възмущение, което не можа да сдържи.

— С правото, което ми дава бащинската власт!…

— Вие… господине! Вие не сте мой баща и моето име не е Савина Торонтал!

При тези думи банкерът отстъпи назад онемял, а девойката излезе от салона, без да го погледне, и се прибра в стаята си.

Саркани, който наблюдаваше внимателно Савина през време на разговора, не бе изненадан от завършека му. Той бе отгатнал този край. Онова, от което трябваше да се страхува, се бе случило. Савина знаеше, че никаква кръвна връзка не я свързва със семейство Торонтал.

Банкерът беше още по-сразен от непредвидения удар, защото не бе запазил достатъчно хладнокръвие, за да забележи приближаването му.

Тогава Саркани взе думата и с обикновената си яснота резюмира положението. Сайлас Торонтал се задоволи да слуша. Не можеше да не се съгласи, защото думите на някогашния му съучастник бяха продиктувани от една неоспорима логика.

— Не трябва вече да разчитаме, че Савина ще се съгласи, поне доброволно, на този брак — каза той. — Но поради познатите причини той трябва на всяка цена да се осъществи! Какво знае тя за нашето минало? Нищо, иначе би се издала! Знае ли кой е баща й? Не! Иначе веднага би ни запратила името му в лицето! Отдавна ли знае какво е истинското й положение във вашето семейство? Също не. Госпожа Торонтал е проговорила навярно едва в последния си миг! Но едно изглежда положително: тя трябва да е казала на Савина само толкова, колкото е необходимо, за да има тя право да не се подчинява на човека, който не е неин баща!

Сайлас Торонтал потвърди с кимване доводите на Саркани. Както знаем, триполитанецът не се мамеше нито за начина, по който девойката бе узнала всичко това, нито за времето, когато го бе научила, нито най-сетне доколко й е била разкрита тайната на нейния произход.

— Да изведем сега заключенията — продължи Саркани. — При все че Савина знае много малко за своето и нищо за нашето минало, и двамата сме застрашени. Вие можете да загубите доброто би име в Рагуза, аз — значителното състояние, което този брак трябва да ми осигури и от което нямам намерение да се откажа! Така че трябва колкото е възможно по-бързо да направим следното: да напуснем Рагуза, като отведем и Савина, преди да е успяла да проговори или да види някого — ако може още днес, — и да се върнем след сватбата, когато като моя жена тя ще има интерес да мълчи. Отидем ли в чужбина, Савина ще бъде така откъсната от всякакво влияние, че не ще имаме вече основание да се страхуваме от нея. А що се отнася до доброволното й съгласие за този брак, и то в срок, който ще ми осигури изгодите от него, това е моя работа и бог да ме убие, ако не успея!

Сайлас Торонтал се съгласи: положението беше точно такова, каквото го бе описал Саркани. Той дори не помисли да се противопоставя. Все повече и повече във властта на своя съучастник, не би могъл да го стори. Пък и защо да се противопоставя? Заради таз девойка, на която бе вдъхвал винаги едно непреодолимо отвращение, към която сърцето му не бе почувствувало никога обич?

Още същата вечер решиха, че този план ще бъде изпълнен, докато Савина не е успяла да напусне дома. После Сайлас Торонтал и Саркани се разделиха. И ще видим, че не грешаха, като се заеха с незабавното осъществяване на своя план.

Защото само след два дни госпожа Батори, придружена от Борик, напусна селцето Винтичело и се върна за пръв път след смъртта на сина си в къщата на улица Маринела. Решила бе да напусне окончателно града, изпълнен за нея с толкова тежки спомени, и бе дошла да подготви това заминаване.

Щом Борик отвори вратата, съгледаха в пощенската кутия някакво писмо. Същото, което госпожа Торонтал бе изпратила в навечерието на своята смърт при добре известните ни обстоятелства.

Госпожа Батори взе писмото, отвори го, погледна най-напред подписа и прочете на един дъх няколкото реда от ръката на умиращата, които й съобщаваха тайната за рождението на Савина.

Каква внезапна асоциация на двете имена — на Савина и Петер — накара госпожа Батори да извика:

— Тя!… Той!…

И без да добави нито дума — не би и могла да го стори! — бе да отговори на стария си слуга, когото отблъсна в момента, когато той се опита да я задържи, тя се втурна навън, спусна се по улица Маринела, прекоси булеварда Страдоне и се спря пред вратата на Торонтал.

Разбираше ли значението на това, което щеше да направи? Разбираше ли, че щеше да е по-добре, ако действува не така прибързано и по-предпазливо в интерес на самата Савина? Не! Нещо я тласкаше неудържимо към девойката, като че и Ищван Батори, и Петер бяха излезли от гроба и викаха: „Спаси я!… Спаси я!“

Госпожа Батори почука на входната врата на богатия дом. Вратата се отвори. Един прислужник я запита какво желае.

Госпожа Батори поиска да види Савина.

Госпожица Торонтал не беше у дома си.

Госпожа Батори пожела да говори с банкера Торонтал.

Господин Торонтал бе заминал предния ден, без да съобщи къде отива, като бе взел със себе си и госпожицата.

Сломена от този нов удар, вдовицата се олюля и падна в ръцете на Борик, който току-що я бе настигнал.

А когато двамата се върнаха в къщата на улица Маринела, тя каза на стария слуга:

— Утре, Борик, ще отидем заедно на сватбата на Савина и Петер!

Госпожа Батори бе загубила ума си.