Жул Верн
Матиаш Шандор (32)

Първа глава
Ръкостискането на Кап Матифу

Граф Шандор, както знаем, бе пожелал да остане доктор Антекирт за всички членове на колонията освен за Петер, защото това се налагаше от плановете му за пълното завършване на неговото дело. Затова, когато госпожа Батори неочаквано изрече името на дъщеря му, той намери достатъчно самообладание да потисне вълнението си. Но сърцето му престана за миг да тупти и ако нямаше такава власт над себе си, би се строполил пред прага на параклиса като ударен от мълния.

Значи дъщеря му беше жива! Обичаше Петер и беше обичана от него! А той, Матиаш Шандор, бе направил всичко, за да попречи на този брак! И ако госпожа Батори не си бе възвърнала като по чудо паметта, той не би узнал никога тайната, която му възвръщаше Савина.

Какво се бе случило преди петнадесет години в замъка Артенак? Сега вече беше ясно. Малката, единствена наследница на имотите на граф Матиаш Шандор, малката, чиято смърт не бяха успели да установят, е била отвлечена и предадена в ръцете на Сайлас Торонтал. По-късно, когато банкерът се бе установил в Рагуза, госпожа Торонтал бе отгледала Савина Шандор като своя дъщеря.

Такава беше машинацията, замислена от Саркани и изпълнена от неговата съучастница Намир. На Саркани беше известно, че Савина ще стане собственица на един значителен имот, щом достигне осемнадесетата си година, а като стане негова жена, той ще съумее да уреди признаването й за наследница на Шандоровци. Това ще бъде крайният успех на отвратителния му живот: да стане господар на имението Артенак.

Дали този отвратителен план се е провалил? Сигурно. Ако бракът бе станал, Саркани би побързал да извлече всичките му изгоди.

Как съжаляваше сега доктор Антекирт! Нали сам той бе предизвикал този нещастен низ от факти, като отказа сътрудничеството си на Петер и остави Саркани да преследва осъществяването на своите намерения, вместо да го обезвреди при срещата им в Катаро, и най-после, като не върна на госпожа Батори сина й, когото бе изтръгнал от смъртта? Колко нещастия щяха да бъдат избягнати, ако Петер се намираше при майка си, когато писмото на госпожа Торонтал бе пристигнало в къщата на улица Маринела! Нима Петер не би успял да изтръгне Савина от властта на Саркани и Сайлас Торонтал, ако знаеше, че е дъщеря на граф Шандор?

Къде ли беше сега Савина Шандор? Във властта на Саркани, разбира се! Но къде я криеше той? Как да я изтръгне от него? След няколко седмици тя щеше да достигне осемнадесетата си година — определена граница, за да има качеството на наследница — и това обстоятелство щеше да подтикне Саркани към всички възможни средства, за да я принуди да се съгласи на отвратителния брак.

Цялата поредица от факти мина през ума на доктор Антекирт. След като възстанови за себе си миналото, както бяха сторили госпожа Батори и Петер, той почувствува незаслужените упреци, които жената и синът на Ищван Батори можеха основателно да му отправят! Но ако работите стояха така, както ги знаеше допреди миг, можеше ли той да позволи едно сближаване между Петер и тази, която за всички — и за самия него — се наричаше Савина Торонтал?

Сега трябваше на всяка цена да намерят Савина, чието име заедно с това на жена му, графиня Рена, бе дадено на яхтата „Саварена“, както името на рибаря Ферато — на парахода! Нямаше вече нито ден за губене!

Госпожа Батори беше в „щатхауса“, когато докторът, придружен от Петер, който се люшкаше между отчаянието и радостта, се прибра, без да продума.

Много изтощена от силната реакция, настъпила в нея, но вече напълно излекувана, госпожа Батори седеше в стаята си, когато докторът и синът й дойдоха при нея.

Разбирайки, че е по-добре да ги остави сами, Мария се оттегли в големия салон на „щатхауса“.

Тогава доктор Антекирт се приближи и каза, сложил ръка върху рамото на Петер:

— Госпожа Батори, аз приех вашия син за свой! Но това, което извърших от приятелско чувство, сега ще стане от бащина любов, като го оженя за Савина… за моята дъщеря!…

— Вашата дъщеря?… — извика госпожа Батори.

— Аз съм граф Матиаш Шандор!

Госпожа Батори стана внезапно, протегна ръце и се отпусна в прегръдката на сина си. Но ако не можеше да проговори, то поне чуваше. Петер й съобщи с няколко думи това, което тя не знаеше: как граф Матиаш Шандор е бил спасен от себеотрицанието на рибаря Андреа Ферато; защо цели петнадесет години бе пожелал да го смятат за мъртъв, как бе дошъл в Рагуза под името доктор Антекирт. Разказа й как Саркани и Сайлас Торонтал бяха издали конспираторите от Триест; предателството на Карпена, предал баща му и граф Матиаш Шандор; и накрая как докторът го бе изнесъл жив от гробницата в Рагуза, за да го приобщи към разплатата, която се бе наел да постигне. Той завърши разказа си с думите, че двама от тримата негодници — банкерът Сайлас Торонтал и испанецът Карпена — бяха вече в тяхна власт, но третият, Саркани, който възнамеряваше да направи Савина Шандор своя жена, беше все още на свобода!

В продължение на цял час докторът, госпожа Батори и синът й, които бъдещето щеше да обедини в толкова тясно родство, си припомняха подробно фактите, свързани с нещастната девойка. Очевидно Саркани не би отстъпил пред нищо, за да принуди Савина към този брак, който трябваше да му осигури богатството на граф Шандор. Те разгледаха по-специално този въпрос. Осуетявани досега, тези намерения ставаха много опасни занапред. Трябваше следователно да намерят Савина, дори ако се наложи да преобърнат наопаки света.

Преди всичко решиха, че тайната на доктор Антекирт — че под това име се крие граф Матиаш Шандор — ще се знае само от госпожа Батори и Петер. Да се разкрие тази тайна, означаваше да се разгласи, че Савина е негова дъщеря; а в интереса на по-нататъшните издирвания беше от значение никой да не научи тази тайна.

— Но къде е Савина?… Къде да я търсим?… Къде да я намерим? — питаше госпожа Батори.

— Ще узнаем къде е — отговори Петер, у когото отчаянието беше сменено от енергия, която нямаше да го напусне.

— Да, ще узнаем — каза докторът, — дори ако приемем, че Сайлас Торонтал не знае къде се крие Саркани, то не може да не знае къде този негодник е затворил дъщеря ми!…

— А щом знае, трябва да каже! — извика Петер.

— Да!… Трябва да проговори! — отговори докторът.

— Веднага!

— Веднага!

Доктор Антекирт, госпожа Батори и Петер не можеха да търпят повече тази неизвестност!

Извикаха веднага Луиджи, останал с Поант Пескад, Кап Матифу и Мария в големия салон на „щатхауса“. Той получи нареждане да отиде веднага с Кап Матифу в малкото укрепление и да доведе Сайлас Торонтал.

Четвърт час по-късно банкерът напусна бункера, където беше затворен, и стиснат за китката от широката ръка на Кап Матифу, тръгна по главната улица на Артенак. Луиджи, когото попита къде го водят, не му отговори. Това предизвика у него още по-силно безпокойство, тъй като банкерът все още не знаеше във властта на коя могъща личност се намира от момента на задържането.

Сайлас Торонтал влезе в хола. Пред него вървеше Луиджи, Кап Матифу продължаваше да го държи за ръка. Веднага забеляза Поант Пескад, но не видя нито госпожа Батори, нито сина й, които се бяха оттеглили настрана. Изведнъж се озова пред доктора, с когото се бе опитвал напразно да влезе във връзка при минаването му през Рагуза.

— Вие!… Вие!… — извика той.

После се съвзе с усилие и продължи:

— Доктор Антекирт значи е наредил да ме арестуват на френска територия!… И ме държи затворен, противно на всякакво право!…

— Но не и противно на всякаква справедливост! — отговори докторът.

— А какво съм ви направил? — запита банкерът, на когото присъствието на доктора очевидно бе възвърнало известна самоувереност. — Да!… Какво съм ви направил?

— На мене ли?… Ще узнаете — отговори докторът. — Но преди това, Сайлас Торонтал, попитайте какво сте направили на тази нещастна жена!…

— Госпожа Батори!… — извика банкерът, като отстъпи пред вдовицата, която се бе приближила към него.

— И на нейния син! — добави докторът.

— Петер!… Петер Батори!… — промълви Сайлас Торонтал.

И той положително би паднал, ако Кап Матифу не го задържа здраво на мястото му.

Петер Батори, когото смяташе мъртъв, Петер, чието погребално шествие бе видял, Петер, когото бяха погребали в гробището на Рагуза, този Петер беше тук, като привидение, излязло от гроба! Той започна да разбира, че не би могъл да избегне наказанието за престъпленията си… Почувствува се загубен.

— Къде е Савина? — запита рязко докторът.

— Дъщеря ми?…

— Савина не е ваша дъщеря!… Савина е дъщеря на граф Матиаш Шандор, когото Саркани и вие изпратихте на смърт, като го издадохте подло заедно с двамата му другари — Ищван Батори и Ласло Затмар!

Банкерът бе сразен пред това категорично обвинение. Доктор Антекирт не само знаеше, че Савина не е негова дъщеря, но му беше известно и това, че е дъщеря на граф Матиаш Шандор! Знаеше как и от кого бяха издадени заговорниците в Триест! Цялото отвратително минало се възправи срещу Сайлас Торонтал.

— Къде е Савина? — подхвана докторът, който правеше отчаяно усилие да се владее. — Къде е Савина, която Саркани, съучастникът ви във всички тези престъпления, нареди да откраднат преди петнадесет години от замъка Артенак?… Къде е Савина, скрита от този подлец в място, което ви е известно… което сигурно ви е известно… за да изтръгне от нея съгласието й за една женитба, която я ужасява!… За последен път, къде е Савина?

Колкото страшно и да беше държанието на доктора, колкото заплашителни да бяха думите му, Сайлас Торонтал не отговори. Разбрал бе, че сегашното положение на девойката можеше да му послужи за защита; чувствуваше, че животът му ще бъде в сигурност, докато не издаде тази последна тайна.

— Слушайте — подзе докторът, успял да си възвърне хладнокръвието, — чуйте ме, Сайлас Торонтал! Може би се смятате длъжен да запазите съучастника си! Може би се страхувате да не го компрометирате, като проговорите! Добре, тогава знайте следното: за да си осигури вашето мълчание, след като ви разори, Саркани се е опитал да ви убие, както уби Петер Батори в Рагуза!… Да!… В момента, когато моите хора ви заловили на пътя за Ница, той се готвел да ви погуби!… Ще продължите ли да упорствувате в мълчанието си?

Сайлас Торонтал не отговори, убеден, че мълчанието му ще ги принуди да преговарят с него.

— Къде е Савина?… Къде е Савина?… — избухна докторът.

— Не зная!… Не зная!… — отговори Сайлас Торонтал, решил да запази тайната си.

После изпищя внезапно, сгърчи се от болка и се опита безуспешно да отблъсне Кап Матифу.

— Милост!… Милост!… — извика той.

Може би несъзнателно Кап Матифу бе стиснал малко по-силно ръката му в своята.

— Милост! — повтори той.

— Ще кажете ли?…

— Да!… Да!… Савина… Савина… — започна Сайлас Торонтал, който можеше да изрича само откъслечни думи — Савина… е в къщата на Намир… шпионката на Саркани… в Тетуан!

Кап Матифу пусна ръката на банкера и тя увисна безжизнено.

— Върнете обратно затворника! — каза докторът. — Научихме, каквото ни трябва.

Луиджи изведе Сайлас Торонтал от „щатхауса“ и го закара в килията му.

Савина в Тетуан! Значи, когато доктор Антекирт и Петер Батори бяха пристигнали преди два месеца в Сеута, за да отвлекат испанеца от каторгата, само няколко мили са ги отделяли от мястото, където мароканката бе затворила девойката!

— Петер, още тази нощ ще заминем за Тетуан! — каза кратко докторът.

По това време от Тунис до границата на Мароко нямаше пряка железопътна връзка. Затова, за да стигнат до Тетуан колкото е възможно по-скоро, трябваше да отплават с някой от най-бързите плавателни съдове от флотилията на Антекирта.

Още преди полунощ „Електрик 2“ се впусна през Сиртско море.

На борда бяха само докторът, Петер, Луиджи, Поант Пескад и Кап Матифу. Саркани познаваше Петер, а другите — не. Плана си щяха да обмислят, когато пристигнат в Тетуан. Дали да действуват с хитрост или със сила? Това щеше да зависи от положението на Саркани в този напълно марокански град, от това, как се е устроил в къщата на Намир, от персонала, с който разполагаше. Но най-напред трябваше да стигнат до Тетуан.

От края на Сиртско море до границата на Мароко има приблизително две хиляди и петстотин километра или близо хиляда триста и петдесет морски мили. А при пълна скорост „Електрик 2“ можеше да изминава почти двадесет и седем мили на час. Колко влакове нямат тази бързина! Така че на тази дълга стоманена ракета, на която вятърът не можеше да пречи, която пореше вълните, не искаше и да знае морските бури, не бяха потребни нито петдесет часа, за да стигне до целта си.

Още преди разсъмване „Електрик 2“ бе заобиколил нос Бон. От тази точка, след като бе минал през най-широката част на Туниския залив, му бяха необходими само няколко часа, за да остави зад, себе си Бизерта. Ла Кал, Бон, Железният нос, чиято метална маса смущавала, както разправят, стрелката на компасите, крайбрежието на Алжир, Стора, Бужи, Дьолис, Алжир, Черчел, Мостаганем, Оран, Немур, после брега на Риф^[1], нос Мелила, испанско владение като Сеута, нос Трес Форкас, откъдето континентът се закръгля чак до нос Негро — тази панорама на африканското крайбрежие се разгръщаше пред тях през 20 и 21 ноември без инцидент или злополука. Никога досега машината, движена от тока на акумулаторите, не бе развивала такава скорост. Ако „електрикът“ е бил забелязан ту край бреговете, ту когато пресичаше заливите от единия до другия им край, то сигурно семафорите са помислили, че се носи някакъв феноменален кораб или кит с невероятна сила, когото никакъв параход не би могъл да настигне из средиземноморските води.

Към осем часа вечерта доктор Антекирт, Петер, Луиджи, Поант Пескад и Кап Матифу слязоха на брега на тетуанската рекичка, в чието устие бе пуснала котва тяхната ракета. На сто крачки от крайбрежието в някакъв малък кервансарай намериха мулета и водач арабин, който им предложи да ги заведе в града, на не повече от четири мили. Поисканата цена бе приета без пазарене и малката група тръгна веднага.

В тази част на Рифа европейците няма защо да се страхуват от туземното население, нито от номадите, които скитат из областта. Този край е всъщност слабо населен и в него почти няма земеделие. Пътят, който се промъква през равнина, осеяна със слаби храсти, е прокаран по-скоро от яздитните животни, отколкото от човешка ръка. От едната му страна е реката с тинести брегове, където крякат жаби и свирят щурци, с няколко рибарски лодки, закотвени насред течението или изтеглени на сухо. От другата страна, вдясно — очертанията на голи хълмове, които се сливат на юг с планински масив.

Нощта беше великолепна. Лунна светлина обливаше цялото поле. Отразявана от реката, тя смекчаваше малко контурите на височините по северния хоризонт. В далечината се белееше град Тетуан като ярко петно сред ниската мъгла.

Арабинът водеше уверено малката си група. Два-три пъти трябваше да спират пред усамотени постове, чийто прозорец пръскаше жълтеникава светлина в тъмнината откъм неосветената от луната страна. Един-двама мароканци излизаха с мъждукащ фенер в ръка и повеждаха кратък разговор с водача. След няколко осведомителни думи групата отново тръгваше на път.

Нито докторът, нито другарите му продумваха. Потънали в мислите си, те оставяха мулетата да вървят свободно по познатия им полски път, на места изровен или задръстен от камъни и корени, които те самоуверено избягваха. Най-здравото от тези яки животни понякога изоставаше. Но не биваше да го подценяват за това: то носеше Кап Матифу.

По този повод Поант Пескад направи следното предложение:

— Може би е за предпочитане Кап Матифу да носи мулето, вместо то да носи него.

Към девет и половина арабинът се спря пред бяла крепостна стена с високи кули. Тя защищаваше града откъм тази страна. В стената имаше ниска врата, украсена с марокански арабески. Над нея из многобройни бойници се подаваха дулата на оръдия, напомнящи големи каймани^[2], спокойно заспали на лунна светлина.

Вратата беше затворена и трябваше да се преговаря с пари на ръка, за да накарат стражата да я отвори. След това групата тръгна из тесни, криви улици, повечето засводени, през обковани с желязо врати, които трябваше последователно да се отварят по същия начин.

Най-сетне след четвърт час докторът и другарите му стигнаха до една фонда — единствения хан из тия места, принадлежащ на някаква еврейка и обслужван от еднооко момиче.

Липсата на удобства в тази фонда със стаи, разположени около вътрешен двор, се обясняваше с малкото чужденци, които се осмеляваха да стигнат до Тетуан. Тук се намираше само един представител на европейска държава — испанският консул, загубен всред население от няколко хиляди жители, в което преобладава туземният елемент.

Колкото властно и да беше желанието му да попита къде е къщата на Намир и да тръгне веднага към нея, доктор Антекирт не му се поддаде. Трябваше да действуват крайно предпазливо. Отвличането можеше да се окаже твърде трудно при условията, в които сигурно се намираше Савина. Всички доводи „за“ и „против“ бяха сериозно разгледани. Дали не биха могли да откупят — на каквато и да е цена — свободата на девойката? Но докторът и Петер трябваше да се пазят да не ги познае никой, особено Саркани, който може би се намираше в Тетуан. Савина беше за него заложница, от която той лесно не би се отказал. А не се намираха в цивилизована европейска държава, където съдебната власт и полицията биха могли успешно да се намесят. Как да докажат в тази страна с толкова роби, че Савина не е законна собственост на мароканката? Как да докажат, че тя е дъщеря на граф Шандор само с писмото на госпожа Торонтал и признанието на банкера? Къщите в арабските градове са така грижливо затворени, толкова недостъпни! Никак не е лесно да се проникне в тях. Дори намесата на кадията може да се окаже безрезултатна, ако приемем, че успеят да я получат.

Затова решиха най-напред да поставят под най-грижливо наблюдение къщата на Намир, и то така, че да не възбудят и най-малкото съмнение. Поант Пескад щеше да отиде още сутринта на разузнаване заедно с Луиджи, който бе научил малко арабски по време на престоя си в космополитната Малта. Двамата трябваше да узнаят в кой квартал и на коя улица живее тази Намир, сигурно известна в града. После щяха да действуват съобразно сведенията.

Дотогава „Електрик 2“ щеше да чака в едно от тесните заливчета на брега, близо до устието на река Тетуан, готов да тръгне при първия сигнал.

Така мина във фондата нощта, безкрайно дълга за доктора и за Петер Батори. Що се отнася до Поант Пескад и Кап Матифу, ако бяха мечтали някога да спят в кревати с фаянсови инкрустации, то мечтата им се изпълни.

На сутринта Луиджи и Поант Пескад отидеха най-напред на пазара, където вече бе пристигнала една част от тетуанското население. Поант Пескад познаваше Намир, която бе срещал неведнъж из улиците на Рагуза, когато тя шпионираше за сметка на Саркани. Възможно беше да я срещнат; но тъй като тя не го познаваше, нямаше никакво неудобство. В такъв случай щяха просто да я проследят.

Главният пазар на Тетуан е сбор от навеси, пристройки, нижи, тесни и доста мръсни къщурки от двете страни на влажни пътечки. Разноцветни опънати на въжета платнища предпазват от жарещото слънце. Навсякъде тъмни дюкянчета, където се продават бродирани копринени платове, ярки галони и гайтани, чехли, ръчни чанти, бурнуси^[3], стъклария, накити, гердани, гривни, пръстени, медни предмети — свещници, кадилници, фенери — с една дума, всичко, каквото се намира и в големите европейски градове.

Навалицата беше вече доста голяма. Използуваха утринната хладина. Забулени до очите мавританки, еврейки с открито лице, араби, кабили, мароканци сновяха из пазара редом с малцината чужденци. Присъствието на Луиджи Ферато и Поант Пескад нямаше да направи особено впечатление.

Но напразно търсеха те цял час да срещнат Намир. Мароканката, както и Саркани, не се мярна никъде.

Тогава Луиджи реши да поразпита някои от полуголите момчета, които гъмжат из мароканските пазари — хибриди от кръстосването на всички раси от Риф до границите на Сахара.

Първите, към които се обърна, не можаха да отговорят на въпросите му. Най-сетне дванадесетинагодишно кабилче с изражение на парижко хлапе ги увери, че знаело жилището на мароканката и предложи да заведе дотам двамата европейци срещу няколко дребни монети.

Предложението бе прието и тримата тръгнаха из лабиринта от улици, които водят към укрепленията на града. За десет минути стигнаха в една почти безлюдна махала, с ниски усамотени къщи без прозорци по външната си стена.

През това време докторът и Петер Батори очакваха с трескаво нетърпение завръщането на Луиджи и Поант Пескад. Колко пъти се изкушаваха от мисълта да тръгнат сами за тези издирвания! Но Саркани и мароканката познаваха и двамата. Ако ги срещнат, рискуваха може би да загубят всичко; щом ги познаят, другите щяха да се стреснат и да се укрият. Затова, колкото и да се безпокояха, си останаха, където бяха. Наближаваше девет, когато Луиджи и Поант Пескад се върнаха във фондата.

Помрачените им лица красноречиво говореха, че носят лоши новини.

И наистина, Саркани и Намир, придружени от девойка, която никой не познавал, напуснали Тетуан преди пет седмици, като оставили една стара жена да пази къщата.

Докторът и Петер не очакваха такъв удар, бяха буквално сразени.

— Това заминаване е все пак твърде обяснимо! — забеляза Луиджи. — Нима Саркани няма да се страхува, че за отмъщение или по друга причина Сайлас Торонтал може да съобщи къде се е укрил?

Докато трябваше да преследва само предатели, доктор Антекирт никога не бе се усъмнил, че ще изпълни своето дело. Но сега, когато трябваше да изтръгне дъщеря си из ръцете на Саркани, не беше вече така самоуверен.

Все пак и двамата е Петер се съгласиха, че трябва незабавно да прегледат къщата на Намир. Може би щяха да намерят там не само спомена за Савина? Може би някакво указание ще им разкрие какво е станало с нея? Може би старата еврейка, на която е поверено пазенето на къщата, би могла да им даде или по-скоро да им продаде някое сведение, което ще подпомогне издирванията им?

Луиджи ги заведе веднага. Докторът, който говореше арабски, сякаш беше роден в пустинята, се представи за приятел на Саркани. Минавайки през Тетуан — каза той, — искал да го види и да разгледа жилището му.

Старицата се показа отначало сдържана: но една шепа секвини^[4] я направиха скоро по-любезна. Тя започна да отговаря на въпросите, които докторът задаваше, като проявяваше привидно много голямо внимание към нейния господар.

Девойката, доведена от мароканката, трябвало да се омъжи за Саркани. Това било отдавна решено и ако не било прибързаното заминаване, сватбата щяла да стане в Тетуан. От пристигането си, тоест от преди три месеца приблизително, девойката не излязла нито веднъж. Казвали, че е от арабски произход, но еврейката смяташе, че е европейка. Виждала я много нарядко, само при едно отсъствие на мароканката, и нищо повече не могла да каже.

Старата жена не можеше да каже къде ги бе отвел Саркани. Знаеше само, че заминали преди пет седмици с един керван към изток. Оттогава къщата останала под нейни грижи и тя трябвало да я пази до деня, когато Саркани ще я продаде. От това личеше, че не мисли да се връща в Тетуан.

Докторът слушаше студено тези отговори и постепенно ги превеждаше на Петер Батори.

С една дума, разбраха, че Саркани не бе сметнал за уместно да замине с някой от пътническите параходи, които спират в Танжер, нито с влака, чиято начална станция е Оран. Затова се бе присъединил към някакъв керван, тръгнал от Тетуан… Закъде?… Дали към някой оазис в пустинята или още по-далече, в полудивите земи, където Савина ще бъде изцяло в негови ръце? Как да узнае? Следите на керван из пътищата на Северна Африка не се откриват по-лесно, отколкото дирите на обикновен човек!

Затова докторът продължи да увещава старата еврейка. Повтаряше, че носи важни известия за Саркани, и то тъкмо за тази къща, от която искал да се отърве! Но както и да настояваше, не успя да получи никакви други сведения. Тази жена очевидно не знаеше нищо за новото убежище, където Саркани се бе скрил, за да завърши развръзката на тази драма.

Тогава докторът, Петер и Луиджи поискаха да разгледат жилището, построено по арабски — стаите гледаха към вътрешен двор, заобиколен от правоъгълна галерия.

Скоро стигнаха до стаята, заемана от Савина — истинска затворническа килия. Колко време нещастната девойка бе прекарала тук, обзета от отчаяние, без да се надява на някаква помощ! Докторът и Петер претърсваха тази стая с поглед, без да проговорят, за да открият някакво указание, което би ги насочило към търсените следи.

Внезапно докторът тръгна към медното мангалче върху триножник в един ъгъл на стаята. В това мангалче потреперваха няколко късчета недоизгоряла хартия.

Може би Савина е писала? Но изненадана от внезапното заминаване, е решила да изгори писмото, преди да напусне Тетуан? Или е било намерено и унищожено от Саркани или Намир?

Петер следеше с поглед доктора, който се бе навел над мангалчето. Какво ли имаше в него?

По тези останки от изгоряла хартия, които едно духване можеше да превърне в пепел, личаха няколко думи, между които следните, за нещастие непълни: „Гос… Бато…“

Дали без да знае, че госпожа Батори не е вече в Рагуза, Савина се бе опитала да й пише, като на единствения човек, от когото би могла да поиска помощ?

След името на госпожа Батори можеше да се разчете друго име — на сина й…

Притаил дъх, Петер се опитваше да намери още някоя четлива дума!… Но погледът му се бе замъглил!… Той не виждаше вече!

И все пак имаше още една дума, която можеше да ги насочи по следите на младото момиче, дума, която докторът успя да намери почти непокътната…

— Триполитания! — извика той.

Значи Саркани бе потърсил убежище в регентство Триполи, в родната си страна! Там щеше да бъде в пълна безопасност! Към тази провинция е отивал керванът, с който той се движеше от пет седмици!…

— В Триполи! — каза докторът.

Отплаваха още същата вечер. Може би Саркани вече наближаваше столицата на регентството, но те се надяваха да пристигнат там само няколко дни след него.