Жул Верн
Матиаш Шандор (16)

Шеста глава
Устията на Катаро

Така съдбата, която играе преобладаваща роля в събитията на този свят, бе събрала в един град семейство Батори и семейство Торонтал. И не само в един град, а в един и същи квартал — Страдоне. После Савина Торонтал и Петер Батори се бяха срещнали, забелязали, обикнали. Петер — синът на човека, погубен от едно издайничество; и Савина — дъщерята на издайника!

Така си мислеше доктор Антекирт, след като младият инженер си бе отишъл.

„А Петер си тръгна изпълнен с надежди — повтаряше си той, — които аз именно му вдъхнах!“

Беше ли докторът човек, който би предприел безпощадна борба срещу тази предопределеност? Чувствуваше ли се властен да разполага по своя воля с човешките чувства? Щеше ли да има енергията и нравствената сила да смаже съдбата?

„Не! Ще се боря! — извика той. — Такава любов е чудовищна, престъпна! Ако Петер Батори научи някой ден истината, след като се е оженил за дъщерята на Сайлас Торонтал, той не ще може вече да отмъсти за баща си. Не ще му остане друг изход, освен да се самоубие от отчаяние. Затова ще му кажа всичко, ако потрябва. Ще му кажа какво е сторило това семейство на неговото… Ще унищожа тази любов по какъвто и да е начин!“

Такъв брак би бил наистина чудовищен.

Както си спомняме, в разговора си с госпожа Батори доктор Антекирт бе разказал, че тримата водачи на конспирацията в Триест са станали жертва на една коварна интрига, разкрита при процеса, а сам той я узнал от един бъбрив пазач в пизинската крепост.

Знаем също, че госпожа Батори по известни съображения не бе казала на сина си за тази подлост. Впрочем тя и не знаеше нейните автори. Не подозираше дори, че един от тях е богат, уважаван гражданин на Рагуза и живее също в квартал Страдоне. Докторът не й бе съобщил никакви имена. Защо? Вероятно защото не бе настъпил още часът да ги разобличи. Но той ги знаеше. Известно му беше, че един от издайниците е Сайлас Торонтал, а другият — Саркани. И ако не бе разкрил нищо повече, то е, защото разчиташе на сътрудничеството на Петер Батори, защото искаше да привлече сина във въздаването на онова възмездие, което трябваше да постигне убийците на бащата и да отмъсти заедно с него за двамата му другари — Ласло Затмар и граф Матиаш Шандор.

А тъкмо това не можеше да каже той на сина на Ищван Батори, без да нарани сърцето му.

„Няма значение — повтаряше си той. — Ще разбия това сърце!“

Как щеше да действува доктор Антекирт след окончателното си решение? Да открие на госпожа Батори или на сина й миналото на банкера от Триест? Но притежаваше ли веществени доказателства за неговото издайничество? Не, защото Матиаш Шандор, Ищван Батори и Ласло Затмар, единствените хора, притежавали тези доказателства, бяха умрели. Да пръсне из града слуха за това отвратително деяние, без да предупреди семейство Батори? Да, това би могло вероятно да изкопае между Петер и девойката нова пропаст — този път непреодолима. Но нямаше ли опасност Сайлас Торонтал да напусне Рагуза, ако тази тайна се разгласи?

А докторът не искаше банкерът да изчезне. Издайникът трябваше да стои на разположение на съдника, докато настъпи часът на възмездието.

Но събитията щяха да се развият съвсем не така, както той си представяше.

След като бе преценил всички „за“ и „против“ по този въпрос и като не можеше да действува пряко срещу Сайлас Торонтал, докторът реши да избърза. Преди всичко трябваше да отдалечи Петер Батори от града, където честта на неговото име беше в опасност. Да! Ще го отвлече толкова далеко, та никой да не открие следите му. И тогава ще му разкаже всичко, което знаеше за Сайлас Торонтал и съучастника му Саркани. Ще го привлече за сътрудник в своето дело. Но не трябваше да губи нито ден.

За тази цел една телеграма на доктора докара от базисното му пристанище в устията на Катаро, южно от Рагуза, на Адриатика, един от неговите най-бързи плавателни съдове. Това беше един от изумителните „торникрофти“, послужили за модел на съвременните миноносци: една четиридесет и един метрова стоманена пура със седемдесет тона водоизместимост, без мачти и без комин — с обикновена външна платформа и една металическа клетка, снабдена с лещовидни илюминатори, предназначена за кормчията. Съдът се затваряше херметически, когато състоянието на морето изискваше това, и можеше да се плъзга под самата повърхност, без да губи време, нито да се отклонява от пътя си поради вълнението. Много по-бърз от миноносците на Стария и Новия свят, той лесно изминаваше петдесет километра в час. Благодарение на тази изключителна скорост докторът бе успявал неведнъж да извърши необикновено бързи преходи. На тази именно способност да се озовава за съвсем кратко време от Егейските острови до най-отдалечените брегове на Сиртско море се дължеше и славата му, че е вездесъщ.

Между „торникрофтите“ и апаратите на доктора имаше все пак значителна разлика, защото вместо свръхнагрята пара той използуваше за движението им електричество — чрез мощни акумулатори, изобретени от него, в които бе натрупал този флуид под почти неограничено напрежение. Затова тези бързи съдове се наричаха „електрик“ с обикновен пореден номер. Такъв беше „Електрик 2“, извикан в устията на Катаро.

След тези разпореждания докторът зачака момента за действие. В същото време предупреди Поант Пескад и Кап Матифу, че скоро ще има нужда от техните услуги.

Излишно е да изтъкваме, че двамата приятели бяха щастливи да проявят своята преданост.

Само едно облаче засенчи радостта, с която те посрещнаха това съобщение.

Поант Пескад трябваше да остане в Рагуза, за да наблюдава богатия дом на булевард Страдоне и къщата на улица Маринела, а Кап Матифу щеше да придружи доктор Антекирт до Катаро. Това означаваше раздяла, първата, откакто двамата събратя по нищета живееха заедно! Оттук и трогателното безпокойство на Кап Матифу при мисълта, че неговият мъничък Пескад не ще бъде близо до него.

— Търпение, мили Кап, търпение — каза Поант Пескад. — Няма да е за дълго. Ще изиграем ролята си и край! Защото, ако не се лъжа, тук се подготвя знаменита пиеса, с не по-малко знаменит директор, който е запазил по една знаменита роля за всеки от нас!… Повярвай ми! Няма да се оплачеш от твоята!

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм! Е, разбира се, няма да е роля на влюбен! Това не ти е в природата, макар да си дяволски сантиментален! Но не и на предател! Много ти е добра муцуната за такава роля!… Не, ти ще бъдеш добрият герой, който се явява при развръзката да накаже престъплението и възнагради добродетелта!…

— Като в естрадните сценки ли? — запита Кап Матифу.

— Да! Както в естрадните сценки? Виждам те вече в тази роля, мили Кап! В момента, когато предателите най-малко очакват, ти се явяваш с широко отворени ръце и ти остава само да ги стиснеш, за да доведеш развръзката!… Ролята може да не е дълга, но е симпатична; и какви „браво!“, какви пари ще спечелиш на всичко отгоре!

— Да, сигурно — отговори нашият херкулес, — но дотогава где бъдем разделени!

— Е, за няколко дни! Обещай ми само да не отслабнеш през това време! Яж си редовно по шест пъти на ден и дебелей, мили Кап!… А сега, притисни ме в прегръдките си или по-скоро се престори, че ме притискаш като на театър, защото иначе може да ме задушиш!… Ех, дявол да го вземе, трябва да свикнем да се преструваме на този свят!… Прегърни ме още веднъж и не забравяй малкия си Поант Пескад, който никога не ще забрави едрия си Кал Матифу!

Такова бе трогателното сбогуване на двамата приятели, когато стана нужда да се разделят. Кап Матифу почувствува, че сърцето му действително се свива в грамадната гръд, когато се озова сам на борда на „Саварена“. Същия ден по нареждане на доктора другарят му се настани в Рагуза със задача да не изпуска из очи Петер Батори, да наблюдава дома на Торонтал и въобще да се осведомява за всичко.

През дългите часове, които Поант Пескад щеше да прекара в квартала Страдоне, би трябвало да се срещне с чужденката, натоварена точно със същата задача. И тази среща щеше несъмнено да стане, ако след като бе изпратила телеграмата си, мароканката не бе напуснала Рагуза, за да отиде на предварително уговореното свиждане със Саркани. Затова Поант Пескад не бе затруднен в действията си и можа да изпълни тази поверителна задача със свойствената си съобразителност.

Петер Батори никога не би допуснал, разбира се, че е наблюдаван толкова отблизо, нито би отгатнал, че погледът на шпионката е заместен от очите на Поант Пескад. След разговора си с доктора, след признанието, което му бе направил, той се чувствуваше по-уверен. Защо да крие сега от майка си разговора, който бе имал на борда на „Саварена“? Не би ли прочела тя всичко в погледа и дори в душата му? Не би ли разбрала, че в него е станала някаква промяна, че мъката и отчаянието са отстъпили място на надеждата и щастието?

Затова Петер Батори призна всичко на майка си. Каза й коя с девойката, която обичаше, как заради нея бе отказал да напусне Рагуза. Какво значение имаше службата! Нали доктор Антекирт му бе казал да не губи надежда!

— Тази е била значи причината, поради която страдаше, детето ми! — отговори госпожа Батори. — Бог да ти помогне и да ти изпрати щастието, което ни е липсвало досега!

Госпожа Батори живееше много затворено в къщата си на улица Маринела. Излизаше само за да отиде на литургия със стария си прислужник, защото изпълняваше религиозните си задължения с благочестивата строгост на унгарските католички. Никога не бе чувала името на семейство Торонтал. Никога не бе поглеждала този дом, край който минаваше, когато отиваше в църквата на Спасителя, във францисканския манастир в самото начало на Страдоне. Така че съвсем не познаваше дъщерята на някогашния банкер от Триест.

Петер трябваше да я обрисува физически и морално, да й каже къде я бе видял за пръв път, защо не се съмняваше, че любовта му е споделяна. Той описа тези подробности с такъв жар, какъвто госпожа Батори не се изненада да открие в нежната и пламенна душа на своя син.

Но когато Петер й съобщи какво е състоянието на семейство Торонтал, когато узна, че тази девойка е една от най-богатите наследници в Рагуза, тя не успя да прикрие безпокойството си. Ще се съгласи ли някога банкерът единственото му дете да стане жена на младеж без състояние, ако не без бъдеще?

Все пак Петер не сметна за необходимо да изтъкне сдържаността, дори пренебрежението, с което Сайлас Торонтал го бе посрещал дотогава. Той се задоволи да повтори думите на доктора. А докторът го бе уверил, че може и трябва да има доверие в приятеля на баща си, който чувствува към него една почти бащинска обич — в това госпожа Батори не можеше да се съмнява, като знаеше какво бе поискал вече да направи той за нея и за нейните близки. Най-сетне като сина си и като Борик, който сметна за необходимо да даде своето мнение, тя не отказа да сподели тази надежда и в скромната къщичка на улица Маринела настъпи малко щастие.

Освен това Петер Батори изпита отново радостта да срещне следната неделя Савина Торонтал във францисканската църква. Лицето на девойката, винаги малко тъжно, се оживи, когато тя забеляза Петер, който беше почти преобразен. Те размениха поглед и се разбраха. Когато се върна развълнувана у дома си, Савина отнесе със себе си частица от щастието, така ясно изразено по лицето на младия човек.

Но Петер не бе се срещал вече с доктора. Той очакваше покана, за да отиде на борда на яхтата. Минали бяха няколко дни, а никакво писмо не му определи нова среща.

„Вероятно — помисли той — докторът иска да се информира. Дошъл е или е изпратил някого в Рагуза, за да научи нещо повече за семейство Торонтал… Може би дори е решил да се запознае със Савина… Да! Възможно е да се е срещнал вече с баща й, да е поговорил по този въпрос… И все пак един ред, дори само една дума от него би ме зарадвала, особено ако тази дума е: «Елате!».“

Но такова писъмце не идваше. Този път госпожа Батори трудно успяваше да успокои нетърпението на сина си. Той се отчая и сега тя трябваше да му възвърне малко надежда, макар че сама изпитваше известно безпокойство. Къщата на улица Маринела беше отворена за доктора; той не можеше да не знае това. А нима и без интереса към Петер съчувствието, което бе проявил вече, не беше достатъчно, за да го привлече?

И така, след като брои дните и часовете, Петер не намери сили да устои. Чувствуваше нужда на всяка цена да види отново доктор Антекирт. Някаква непреодолима сила го тласкаше към Гравоза. Само да стъпи на борда на яхтата — там ще разберат нетърпението, ще извинят постъпката му, дори ако е прибързана.

На 7 юни още в осем часа сутринта Петер Батори се сбогува с майка си, без да каже нещо за своите намерения. Той излезе от Рагуза и тръгна за Гравоза така бързо, че Поант Пескад мъчно би го следил, ако не беше толкова подвижен. Когато стигна на кея, срещу мястото, където „Саварена“ се намираше при последното му посещение, той се стъписа.

„Саварена“ не беше в пристанището!

Петер потърси с поглед да не е променила мястото си, но не можа да я открие.

Попита един моряк, който се разхождаше по кея, какво е станало с яхтата на доктор Антекирт.

„Саварена“ вдигнала платна снощи и отплавала. И както не се знаеше откъде бе дошла, не беше известно и накъде е заминала.

Яхтата си бе отишла! Доктор Антекирт бе изчезнал така загадъчно, както бе пристигнал!

Петер Батори тръгна обратно за Рагуза, по-отчаян откогато и да е.

Ако някой би съобщил на младия човек, че яхтата е отплавала за Катаро, той не би се поколебал, разбира се, да отиде там, за да я намери. Но това пътуване би било излишно. Стигнала пред устията, „Саварена“ не бе влязла в тях. Докторът, придружен от Кап Матифу, бе отплавал за сушата с една от бордовите лодки. А яхтата бе вдигнала веднага платна в неизвестна посока.

В Европа, а може би в целия Стар континент, няма по-интересно място от орографското и хидрографско местоположение, известно под името устията на Катаро.

Катаро не е някаква голяма река, както бихме могли да помислим. Той е град, епархийски и окръжен център. А устията са шест заливчета, разположени едно до друго и свързани помежду си с тесни канали, които могат да се преминат за шест часа. В тази броеница от езерца, която се ниже из крайбрежните планини, последното зърно, разположено в подножието на върха Нори, бележи границата на Австрийската империя. Зад него започва Отоманската империя.

Докторът бе наредил да го свалят при началото на устията, където бе стигнал след кратък преход. Оттук една бързоходна лодка с електрически мотор щеше да го откара в крайния залив. След като заобиколиха носа Остро и минаха пред Кастел Нуово, между две редици от вили и параклиси, пред Столиво, пред Перасто, прочуто място за поклонение, пред Ризано, където далматинските носии се смесват вече с турски и албански, от езерце на езерце той стигна до последния залив, по чиито брегове е построен Катаоо.

„Електрик 2“ пусна котва на няколко кабелта от града, в тъмните заспали води, несмущавани от никакъв полъх в хубавата юнска вечер.

Но докторът не се настани на борда му. Навярно с оглед на по-нататъшните си намерения той не искаше да се знае, че бързият плавателен съд е негов. Затова отиде в Катаро с намерение да отседне в някой хотел, придружен от Кап Матифу.

А малката лодка, която ги бе докарала, изчезна в тъмнината, за да ги чака в заливчето вдясно от пристанището, където нямаше да привлича вниманието на хората. Тук, в Катаро, докторът щеше да бъде така неизвестен, както ако бе подирил убежище в най-затънтеното кътче на света. Бокчаите, жителите на тази богата далматинска околия, славяни по произход, едва ли щяха да забележат присъствието на тоя чужденец.

Откъм залива град Катаро изглежда построен в някаква падина на самата планина Нори. Първите му къщи ограждат кей, построен навярно в самото море, в острия ъгъл на езерцето, вдълбано в планинския масив. Именно в дъното на тази фуния, много приятна с хубавите си дървета и фон от зеленина, акостират пътническите параходи, главно тези на „Лойд“, и големите каботажни^[1] съдове от Адриатика.

Докторът се погрижи още същата вечер за квартира. Кап Матифу го бе последвал, без дори да попита къде са слезли. За него нямаше значение дали е в Далмация, или в Китай. Като вярно куче той вървеше, където отива господарят му. Беше само оръдие, послушна машина за обръщане, нахлуване, пробиване, която докторът си запазваше правото да постави в действие, щом сметне, че е необходимо.

След като отминаха кея и пресякоха укрепените стени на Катаро, двамата тръгнаха по цяла редица тесни стръмни улици, из които гъмжеше четири-петхилядно население. Тъкмо затваряха Морската врата. Тази врата стоеше отворена само до осем часа вечерта освен в дните, когато пристигаха пътнически параходи.

Докторът се убеди твърде скоро, че в града няма никакъв хотел. Трябваше да потърсят следователно човек, който би се съгласил да им даде под наем квартира, а това собствениците в Катаро вършеха с удоволствие и печалба.

Намери се и наемодател, и квартира в една доста чиста улица. Така докторът се настани в долния етаж на една къща, напълно достатъчен за него и за спътника му. Уговориха, че Кап Матифу ще се храни у собственика и въпреки поисканата от него прекалено висока цена, която се оправдаваше от огромния ръст на новия наемател, сделката бе сключена със задоволство и за двете страни.

Доктор Антекирт си запази правото да се храни навън.

На следния ден, след като остави Кап Матифу свободен да използува времето си, както намери за добре, докторът тръгна из града, като отиде най-напред в пощата, където трябваше да му бъдат изпратени писма и телеграми под условни инициали. Нищо не бе получено още на негов адрес. След това откри един задоволителен ресторант, където обикновено се събираше доброто общество на Катаро — австрийски офицери и чиновници, които тук се чувствуваха на заточение, за да не кажем като в затвор.

 

 

Сега вече докторът чакаше само удобния момент, за да действува. Ето какъв беше планът му.

Той бе решил да отвлече Петер Батори. Но да го отвлече на борда на яхтата при престоя й в Рагуза би било трудно. Младият инженер беше познат в Гравоза, а тъй като вниманието на хората беше вече привлечено върху „Саварена“ и нейния собственик, работата, дори ако успее, щеше бързо да се разчуе. Нещо повече: яхтата беше платноходна и ако някое пристанищно параходче се спуснеше да я преследва, бързо би я настигнало поради по-голямата си скорост.

В Катаро, напротив, отвличането можеше да стане при безкрайно по-добри условия. Нямаше нищо по-лесно от това Петер Батори да бъде привлечен тук. Нямаше съмнение, че той би пристигнал още след първото писъмце, което докторът би му изпратил. Тук той беше толкова непознат, колкото и самият доктор, и щом го вземат на борда, „електрикът“ щеше да отплава. Тогава Петер Батори щеше да научи цялото минало на Сайлас Торонтал и образът на Савина би избледнял пред спомена за баща му.

Такъв беше този план, много прост за изпълнение. Още два-три дни — последен срок, който си бе определил докторът — и работата щеше да се свърши: Петер щеше да бъде разделен завинаги от Савина Торонтал.

На следния ден, 9 юни, пристигна писмо от Поант Пескад. Той съобщаваше, че няма абсолютно нищо ново около дома на Страдоне. Що се отнася до Петер Батори, Поант Пескад не бе го виждал, откакто бе отишъл в Гравоза, дванадесет часа след заминаването на яхтата.

Но Петер надали бе напуснал Рагуза и сигурно беше при майка си. Поант Пескад предполагаше — и не се лъжеше, — че тази промяна в навиците на младия инженер се дължи на заминаването на „Саварена“; защото след това заминаване той се бе прибрал у дома си отчаян.

Докторът реши да действува още на другия ден, като пише на Петер Батори да дойде веднага в Катаро.

Но едно съвсем неочаквано събитие щеше да промени тези намерения и да позволи на случая да доведе до същия резултат.

Към осем часа вечерта докторът се разхождаше по кея в Катаро, когато съобщиха за пристигането на пътническия параход „Саксония“.

„Саксония“ идваше от Бриндизи, където бе спирал да вземе пасажери. Оттам отиваше в Триест, като се отбиваше в Катаро, Рагуза, Зара и други пристанища по австрийското крайбрежие на Адриатика.

Докторът стоеше близо до подвижната стълба, по която пътници се качваха или слизаха, когато погледът му бе прикован в здрача от един пасажер, чийто багаж сваляха на кея.

Този приблизително четиридесетгодишен мъж, с високомерно и дори нахално изражение, даваше шумно нарежданията си. Беше от ония хора, чиято невъзпитаност личи дори когато се държат учтиво.

„Той!… Тук… в Катаро!“

Тези думи биха се изплъзнали от устните на доктора, ако не ги бе задържал с мъка, потискайки същевременно гнева, който заискри в погледа му.

Пътникът беше Саркани. Петнадесет години бяха минали от времето, когато бе работил като счетоводител в дома на граф Затмар. Той не беше вече, поне външно, безделникът, който скиташе из улиците на Триест в началото на този разказ. Под палто, ушито по последна мода, той беше в елегантен пътнически костюм, а куфарите му с медни обковки сочеха, че някогашният борсов посредник в Триполи бе свикнал на удобства.

Всъщност от петнадесет години вече Саркани живееше сред удоволствия и разкош благодарение огромния дял, който му бе даден от половината имущество на граф Шандор. Какво му бе останало от това богатство? И най-добрите му приятели, ако ги имаше, не биха могли да кажат. По лицето му във всеки случай личеше загриженост, дори тревога, но причината й трудно би могла да се открие в тази затворена душа.

„Откъде ли идва?… И къде отива?“ — се питаше докторът, като не го изпускаше из очи.

Лесно можеше да се узнае откъде идва, като се поразпита разпоредителят на „Саксония“. Този пътник се бе качил на парахода в Бриндизи. Но не се знаеше дали идва от Северна или от Южна Италия. Всъщност той идваше от Сиракуза. След телеграмата на мароканката веднага бе заминал от Сицилия за Катаро.

И наистина в Катаро, предварително определено като място за срещата им, го чакаше жената, чиято мисия в Рагуза изглеждаше завършена.

Чужденката беше на кея, за да посрещне пътническия кораб. Докторът я забеляза, видя как Саркани тръгна към нея. Успя дори да чуе и разбере това, което тя каза на арабски:

„Крайно време е!“

Саркани само кимна. След като разпореди багажът му да остане на гардероб в митницата, той отведе мароканката надясно, за да заобиколят крепостните стени, без да влязат в града през Морската врата.

Докторът се поколеба за миг. Ще му се изплъзне ли Саркани? Да го проследи ли?

Когато се обърна, той забеляза Кап Матифу, който гледаше като истински безделник слизането и качването на пасажерите. Щом го повика със знак, нашият херкулес пристигна веднага.

— Кап Матифу — каза докторът, като посочи отдалечаващия се Саркани, — виждаш ли този човек?

— Да.

— Ще го заловиш ли, ако ти кажа?

— Да.

— И ще му попречиш да избяга, ако се противи?

— Да.

— Помни, че ми е нужен жив!

— Да!

Кап Матифу не говореше много приказки, но имаше предимството, че говореше съвсем ясно. Докторът можеше да разчита на него. Каквото му заповядат да извърши, щеше да го изпълни.

Мароканката можеха да вържат, да й запушат устата и да я оставят в някой ъгъл. Докато тя успее да нададе тревога, Саркани щеше да бъде на борда на „електрика“.

Тъмнината, макар и не много дълбока, щеше да улесни изпълнението на този план.

През това време Саркани и чужденката продължаваха да вървят край градската стена, без да забележат, че ги дебнат и следят. Не разговаряха още. Вероятно чакаха да стигнат до някакъв сигурен подслон. Така стигнаха до Южната врата, по пътя от Катаро към планините на австрийската граница.

Там има голям пазар, много посещаван от черногорци. Те търгуваха на това място, защото в града допускаха съвсем ограничен брой от тях, и то след като предварително предадат оръжието си. Всеки вторник, четвъртък и събота тези планинци изминаваха по пет-шест часа от Негуш или Цетина, за да донесат яйца, картофи, птици и дори товари дърва за горене, които много се търсеха.

Този ден беше вторник. Няколко групи черногорци, продали стоката си късно, бяха останали да пренощуват на пазара. Бяха тридесетина души, които сновяха насам-нататък, приказваха, спореха; едни се бяха изтегнали вече на земята да спят, други печаха по албански — на жар от дървени въглища — агне, набучено на дървен шиш.

Тук именно Саркани и неговата спътница се спряха, като на познато място. Тук наистина можеха да поговорят спокойно и дори да прекарат цялата нощ, без да губят време в търсене на несигурна квартира. Всъщност, откакто бе дошла в Катаро, чужденката не бе потърсила друго жилище.

Докторът и Кап Матифу влязоха един след друг в тъмния пазар. В дъното му пращяха тук-там няколко огнища без пламък — затова не беше и светло. Но отвличането на Саркани при тези условия щеше да е все пак трудно, ако той не напуснеше пазара преди разсъмване. Докторът започна да съжалява, че не бе действувал по пътя от Морската до Южната врата. Сега беше вече късно. Оставаше му само да чака, за да се възползува от обстоятелствата, които биха се явили.

Лодката беше във всеки случай вързана зад скалите, на по-малко от двеста крачки до пазара, а недалеко, на два кабелта, се съзираха смътните очертания на „електрика“ и само сигналният огън, вдигнат на носа му, сочеше, че е пуснал котва.

Саркани и мароканката се бяха сврели в едно тъмно кътче близо до група заспали планинци. Тук можеха спокойно да разговарят за своите работи, без опасност някой да ги чуе, ако докторът, загърнат в пътническото си палто, не бе успял да се вмъкне неусетно в групата. Кап Матифу също се прикри как да е, но така, че да може да се притече при първия знак.

Като говореха на арабски, Саркани и чужденката се смятаха сигурни, че никой тук не би могъл да ги разбере. Но се мамеха. Докторът знаеше всички езици на Ориента и Африка и нямаше да пропусне нито дума от този разговор.

— Получи ли телеграмата ми в Сиракуза? — запита мароканката.

— Да, Намир — отговори Саркани, — и още на следния ден тръгнах заедно със Зироне.

— Къде е Зироне?

— Около Катания, където организира новата си банда.

— Утре трябва да бъдеш в Рагуза, Саркани, и да се срещнеш със Сайлас Торонтал.

— Ще бъда и ще се срещна. Не се ли лъжеш, Намир? Наистина ли беше време да дойда?…

— Да, дъщерята на банкера…

— Дъщерята на банкера! — повтори Саркани с такъв особен тон, че докторът неволно трепна.

— Да, дъщеря му! — отговори Намир.

— И какво? Тя си позволява да дава воля на своето сърце — продължи насмешливо Саркани, — и то без мое разрешение!

— Изненадваш ли се, Саркани? И все пак това е положително. Но още повече ще се изненадаш, когато ти кажа кой е този, за когото Савина Торонтал иска да се омъжи!

— Някой изпаднал благородник, който се стреми да оправи положението си с милионите на бащата!

— Да — каза Намир, — един младеж от благороден произход, но без състояние…

— И как се нарича този нахалник?…

— Петер Батори!

— Петер Батори! — извика Саркани. — Петер Батори да се ожени за дъщерята на Сайлас Торонтал!

— Успокой се, Саркани! — продължи Намир, като се опита да укроти своя приятел. — Че дъщерята на Сайлас Торонтал и синът на Ищван Батори се обичат не е тайна за мене. Но Сайлас Торонтал може и да не знае още.

— Той!… Да не знае!… — възкликна Саркани.

— Да, а освен това никога няма да се съгласи…

— Не съм сигурен! — отговори Саркани. — Сайлас Торонтал е способен на всичко… дори да се съгласи на този брак, ако не за друго, то за да успокои съвестта си, ако си е създал нова съвест през тези петнадесет години!… За щастие аз съм тук, готов да попреча на неговата игра, и утре ще бъда в Рагуза!

— Добре — потвърди Намир, която имаше, както изглежда, някакво влияние върху Саркани.

— Дъщерята на Сайлас Торонтал ще бъде само моя, чуваш ли, Намир, и с нея ще си оправя положението!

Докторът бе чул всичко, което му беше необходимо да знае. Сега за него нямаше никакво значение какво ще си кажат чужденката и Саркани.

Когато един негодник искаше дъщерята на друг негодник и имаше сила да му се наложи — сам бог се намесваше в това дело на човешко правосъдие. Нямаше защо да се страхува за Петер Батори, когото този съперник щеше да отстрани. Излишно беше следователно да го вика в Катаро, ненужно беше да залавя човека, който се стремеше към честта да стане зет на Сайлас Торонтал!

„Нека тези мошеници се сродят и образуват едно семейство! — си каза докторът. — После ще видим!“ и си тръгна, като направи знак на Кап Матифу да го последва.

Кап Матифу, който не бе попитал доктор Антекирт защо иска да отвлече пасажера от „Саксония“, не го запита и защо се отказва от това отвличане.

На следния ден, 10 юни, вратите на големия салон в дома на булевард Страдоне в Рагуза се отвориха към осем и половина вечерта и един прислужник извести с висок глас:

— Господин Саркани!