Жул Верн
Матиаш Шандор (28)

Трета глава
Седемнадесет пъти

— Седемнадесет пъти?…

— Седемнадесет пъти!

— Да!… Червената мина седемнадесет пъти!

— Възможно ли е!…

— Може да е невъзможно, но е така!

— И играчите упорствуваха срещу нея?

— Повече от деветстотин хиляди франка печалба за банката!

— Седемнадесет пъти!… Седемнадесет пъти!…

— На рулетката или на „трант е карант“^[1]?…

— На „трант е карант“!

— Има повече от петнадесет години, откакто такова нещо не се е виждало!

— Петнадесет години, три месеца и четиринадесет дни! — отговори сдържано един стар играч, принадлежащ към почетната класа на проигралите състоянието си. — Да, господине, и — странна подробност — беше посред лято, на 16 юни 1867… Как да не запомня това!

Такива разговори или по-скоро възклицания се чуваха във вестибюла и дори в преддверието на Клуба на чужденците в Монте Карло на 3 октомври вечерта, осем дни след бягството на Карпена от испанската каторга.

После сред тълпата играчи — мъже и жени от всякаква националност, възраст и обществено положение — се понесе някаква възторжена глъч. На драго сърце биха акламирали червената като някакъв кон, спечелил голямата награда при надбягванията в Лоншан или Епсъм! Всъщност за не особено почтеното население, което Старият и Новият свят изсипват ежедневно в малкото княжество Монако, тази „поредица от седемнадесет“ имаше значение на политическо събитие, променящо законите на европейското равновесие.

Лесно ще разберем, че със своето доста необикновено упорство червената бе засегнала мнозина, щом печалбата на банката представляваше такава значителна сума. Близо един милион — се шушукаше из групите, а това се дължеше на обстоятелството, че почти всички играчи се бяха втурнали в това невероятно залагане.

Двама чужденци бяха заплатили най-голям дял от това, което господата на зеленото сукно наричат „несполука“. Единият, студен и сдържан, макар че лицето му още носеше следи от преживените вълнения, другият с разстроено лице, разрошени коси и поглед на луд или отчаян, слязоха по стълбите на главния вход и се изгубиха в мрака, към терасата за ловна стрелба.

— Повече от четиристотин хиляди франка ни глътна тази проклета поредица! — извика по-възрастният.

— Можете да кажете четиристотин и тринадесет хиляди! — възрази по-младият с тона на касиер, който изговаря сбора на някаква сметка.

— И сега ми остават едва… двеста хиляди франка! — продължи първият играч.

— Само сто деветдесет и седем! — отговори вторият с ненарушимата си флегматичност.

— Да!… Само… от близо двата милиона, които още имах, когато ме принудихте да ви последвам!

— Един милион седемстотин и пет хиляди франка!

— И то за по-малко от два месеца…

— Един месец и шестнадесет дни.

— Саркани!… — извика по-възрастният, който се дразнеше от хладнокръвието на приятеля си толкова, колкото и от ироничната му прецизност по отношение на цифрите.

— Какво, Сайлас!

Този разговор се водеше именно между Саркани и Сайлас Торонтал. След заминаването им от Рагуза, в това кратко разстояние от три месеца, те бяха стигнали почти до разорение. След като бе пропилял целия дял, който бе получил от отвратителното си издайничество, Саркани бе догонил съучастника си чак в Рагуза. После и двамата напуснаха този град заедно със Савина. И тогава, тласнат от Саркани по пътя на комара и прахосничеството, което той влече, Сайлас Торонтал за кратко време ликвидира състоянието си. Трябва да се каже, че за Саркани никак не беше трудно да превърне бившия банкер и смел спекулант — неведнъж рискувал състоянието си във финансови авантюри, при които случайността беше единственият му съветник — в страстен играч, ревностен посетител на клубовете и накрая на съмнителните игрални домове.

Та и как би могъл Сайлас Торонтал да се противопостави? Не беше ли повече от всякога под влиянието на своя бивш агент от Триполитания? Дори да се бунтуваше понякога в душата си, Саркани го държеше в своята непреодолима власт и нещастникът бе паднал толкова тежко, че не намираше сили да стане. Затова Саркани дори не се безпокоеше от слабите опити на своя съучастник да се изтръгне от влиянието му. Резките му отговори и неумолима логика скоро връщаха Сайлас Торонтал под игото.

Когато напуснаха Рагуза при условията, които не сме забравили, първата грижа на двамата съучастници беше да оставят Савина на сигурно място под надзора на Намир. И сега, в това убежище в Тетуан, към границата на Мароко, би било трудно и дори невъзможно да бъде открита. Там безмилостната другарка на Саркани се бе наела да сломи волята на девойката, за да й изтръгне съгласието за този брак. Непоколебима в отвращението си, подкрепяна от спомена за Петер, Савина бе устояла досега. Но щеше ли да издържи докрай?

През това време Саркани не преставаше да подтиква другаря си да се впусне като луд в хазарта, при все че сам той бе пропилял чрез него собственото си състояние. Във Франция, Италия, Германия — в големите центрове, където има заведения с най-различни хазартни игри, на борсата, на конните надбягвания, из клубовете на големите столици, във водолечебните и морски курорти Сайлас Торонтал отстъпи, увличан от Саркани, и скоро остана с няколкостотин хиляди франка. Всъщност парите, залагани и от единия, и от другия, бяха от кесията на банкера и по този двоен наклон двамата отиваха два пъти по-скоро към разорение. Впрочем така наречената несполука — дума, с която играчите прикриват неокачествимата си глупост — се изяви съвсем ясно против тях, макар че бяха опитали всички шансове за успех. В действителност залаганията на бакара^[2] им погълнаха по-голямата част от милионите, получени от имуществото на граф Матиаш Шандор, и се наложи да продадат дома на булевард Страдоне в Рагуза.

Най-сетне, обезсърчени от тези съмнителни клубове, където изразът на крупиетата „Риен не ва плю!“^[3], би трябвало да се произнася на пелопонески, те потърсиха в отчаянието си малко по-почтените игри на рулетка и на „трант е карант“. Ако загубят и сега, не биха имали поне основание да обвиняват други освен собственото си упорство да се борят срещу неравни възможности.

Ето защо и двамата бяха от три седмици в Монте Карло, като не напускаха масите на клуба. Опитваха най-сигурните залагания, упорствуваха в ходове, които даваха обратен резултат, изучаваха как се върти цилиндърът на рулетката, когато ръката на крупието се е уморила в последните минути от службата му, залагаха до максимум върху номера̀, които упорствуваха да не излизат, съчетаваха прости и сложни комбинации, вслушваха се в съветите на стари неудачници, станали професори по комар, правеха най-сетне всички глупави опити, прибягваха към всякакви просташки „заклинания“, с които играчът се нарежда между детето, което още не е поумняло, и идиота, който никога не ще поумнее. А само пари ли се губят в комара? Човек изтощава ума си в измисляне на абсурдни комбинации, погубва достойнството си във фамилиарността, която посещаването на тази твърде разнородна среда налага на всички.

Накратко казано, като резултат от тази вечер, която щеше да остане паметна в летописите на Монте Карло, и поради упорството им да се борят срещу една поредица от седемнадесет червени на „трант е карант“, двамата съучастници останаха с по-малко от двеста хиляди франка. Това означаваше незабавна нищета.

Но макар и почти разорени, те не бяха още загубили разсъдъка си; а докато разговаряха на терасата, един вече побъркан играч се развика из градината:

— Още се върти!… Още се върти!

Нещастникът си въобразяваше, че е заложил върху номера, който ще излезе, и че цилиндърът се е завъртял неудържимо и ще се върти вовеки веков! Беше полудял.

— Поуспокоихте ли се най-сетне, Сайлас? — запита Саркани приятеля си, който не успяваше да се овладее. — Нека този побъркан ви служи за пример да не загубвате ума си!… Не успяхме наистина; но сполуката ще се върне при нас, защото трябва да се върне, и то без да правим нещо, за да я привлечем!… Няма защо да се опитваме да я подобрим! И опасно, и безполезно е!… Не се променя лоша съдба, както не се отклонява добрата!… Да почакаме, и когато добрият случай се върне, ще намерим сили да се втурнем към него!

Слушаше ли Сайлас Торонтал тези съвети, абсурдни като всички разсъждения, които се отнасят до хазартната игра? Не! Той беше сломен и в този момент го занимаваше само една мисъл: да се изтръгне от влиянието на Саркани, да избяга, и то толкова далеко, че миналото му да не може да го настигне! Но такива решителни пристъпи не можеха да траят в тази отпаднала, разстроена душа. Пък и съучастникът му го следеше отблизо. Преди да го изостави окончателно, Саркани искаше да се ожени за Савина. После ще се освободи от Сайлас Торонтал, ще го забрави, няма ди си спомня дори, че е познавал това слабо същество, че са били някога замесени в общи дела! Но дотогава банкерът трябваше да остане в негова власт!

— Сайлас — продължи Саркани, — днес бяхме толкова нещастни, че не е възможно успехът да не се обърне в наша полза!… Утре ще бъде с нас!

— Ами ако загубя и малкото, което ми остава? — отговори Сайлас Торонтал в напразна борба срещу тези лоши съвети.

— Остава ни Савина Торонтал! — отговори веднага Саркани. — Тя е главният коз в нашата игра и него никой не може да го бие!

— Да!… Утре!… Утре!… — отговори банкерът, който беше в такова състояние, при което играчът може да загуби и главата си.

И двамата се прибраха в своя хотел, на половина път от Монте Карло към Ла Кондамин^[4].

Пристанището на Монако, което се намира между вдатината Фочинана и укреплението Антоан, се намира в едно доста открито заливче, изложено на североизточните и югоизточните ветрове. То се вдава в сушата между скалата, където се намира столицата на княжеството, и платото, на което са построени хотелите, вилите и игралният салон на Монте Карло, в подножието на великолепния Монт Ажел, висок хиляда и сто метра, който се издига над живописната панорама на лигурските брегове. Градът, с хиляда и двеста души население, прилича на голяма ваза, поставена върху великолепна маса — скалата на Монако — заобиколена от три страни с море, скрита под вечнозелени палми, евкалипти, смоковници, храсти на черния пипер, портокалови и лимонови дръвчета, герании, алое, мирти, сакъзово и рициново дърво, пръснати тук-там в прекрасен безпорядък.

От другата страна на пристанището Монте Карло се издига срещу малката столица със странно струпани жилища, построени по всички хълмове, с криволичещи, тесни и стръмни улици, които стигат до „Корниза“ — шосе, опасало планината през средата — с шахматно наредени вечноцъфтящи градини, със своята панорама от хижи с най-различни форми, от вили във всякакъв стил, някои надвесени над почти прозрачните води на този средиземноморски залив.

Между Монако и Монте Карло, в дъното на пристанището, от брега до края на лъкатушната долина, която разделя планините, се разгръща трето градче — Ла Кондамин.

Отгоре, вдясно, се издига величествен връх, с обърнат към морето профил, заради който са го нарекли Кучешка глава. Върху тази глава, на петстотин четиридесет и два метра височина, се вижда сега едно укрепление, което се счита с право непревзимаемо и има честта да е френско. Там свършва територията на Монако.

От Ла Кондамин до Монте Карло колите могат да се изкачват по великолепен, малко стръмен път. В горната му част се издигат частните домове и хотелите, в единия от които бяха отседнали Саркани и Сайлас Торонтал. От прозорците на апартамента им гледката се простираше от Ла Кондамин до над Монако и спираше пред Кучешката глава, тази муцуна на дог, която сякаш гледа въпросително Средиземното море като някакъв сфинкс от Либийската пустиня.

Саркани и Сайлас Торонтал се бяха прибрали в своите стаи. Там и двамата разглеждаха положението, всеки от своя гледна точка. Щяха ли превратностите на съдбата да разкъсат общите интереси, които ги свързваха толкова тясно от петнадесет години насам?

Щом влезе в стаята си, Саркани намери едно писмо от Тетуан, което веднага разпечата.

В няколко реда Намир му съобщаваше две сведения от извънреден интерес за него: първо — смъртта на Карпена, който се удавил в пристанището на Сеута при твърде странни обстоятелства; второ — появата на доктор Антекирт в този край на мароканското крайбрежие, отношенията му с испанеца и почти моменталното му заминаване.

Като прочете това писмо, Саркани отвори прозореца на стаята си. Облегна се на балкона с разсеян поглед и се замисли.

„Карпена умрял?… Тъкмо навреме!… Тайните му са потънали с него!… От тази страна вече съм спокоен!… Няма от какво да се страхувам!“

После стигна до втория пасаж от писмото:

„Що се отнася до появяването на доктор Антекирт в Сеута, това е по-сериозно!… Кой ли е този човек? Не би имало никакво значение за мене, ако от известно време не го виждах почти пряко замесен в неща, които ме засягат!… В Рагуза се срещна със семейство Батори!… В Катания устрои капан на Зироне! В Сеута прави някакви опити, които струват живота на Карпена!… Бил е близо и до Тетуан, но не вярвам да се е отбивал в този град, нито да знае скривалището на Савина! Това би било най-тежкият удар; а той все още може да се стовари. Ще видим дали не може да му се попречи не само за в бъдеще, но и засега! Сенуситите ще станат скоро пълни господари на цяла Киренайка и ще трябва да преминат само един пролив, за да се нахвърлят върху Антекирта!… Ако трябва някой да ги подтикне… ще съумея да го сторя!…“

Съвсем очевидно беше, че това са все черни точки по хоризонта на Саркани. В тъмните кроежи, които осъществяваше стъпка по стъпка, пред целта, която искаше да постигне и почти докосваше, най-малкото камъче би могло да го препъне, така че никога вече да не се привдигне. Тревожеше го обаче не само появата на доктор Антекирт, но и сегашното положение на Сайлас Торонтал.

„Да — казваше си той, — и Торонтал, и аз сме притиснати до стената! Утре ще залагаме докрай!… Или банката ще хвръкне, или ние! Ако бъда разорен поради неговото разорение, аз ще съумея да се оправя! Но той… едва ли! И тогава ще стане опасен, може да проговори, да разкрие тайната, върху която градя цялото си бъдеще!… С една дума, ако досега той беше в моя власт, занапред аз мога да се озова в неговата!“

Положението беше наистина такова, каквото го виждаше Саркани. Той не можеше да си прави никакви илюзии за моралната стойност на своя съучастник. Той му бе дал някога уроци и Сайлас Торонтал не би закъснял да се възползува от тях, ако не ще има вече какво да губи.

Саркани се чудеше как е по-уместно да постъпи. Потънал така в размислите си, не забеляза какво става пред пристанището на Монако на няколкостотин стъпки от него.

На половин кабелт в морето един дълъг, ракетообразен плавателен съд без мачти и комин се плъзгаше по повърхността, над която корпусът му се подаваше само с две-три стъпки. Много скоро, след като се доближи бавно до носа Фочинана, под ловното стрелбище на Монте Карло, той потърси по-спокойни води, запазени от прибоя. Тогава от него се отдели малка и лека ламаринена лодка, която беше сякаш инкрустирана в единия борд на този почти невидим кораб. Трима души седнаха в нея. С няколко удара на веслата те стигнаха до малък плаж, където двама слязоха, а третият върна лодката обратно. След няколко мига загадъчният кораб, който небе издал присъствието си нито със светлина, нито със звук, се загуби безследно в тъмнината.

Щом отминаха плажа, двамата мъже тръгнаха покрай скалите и се насочиха към железопътната гара, като се изкачиха по булеварда Спелюг, който заобикаля градините на Монте Карло.

Саркани не видя нищо. В този момент мисълта му го бе отвлякла далече от Монако, към Тетуан… Но не бе отишъл сам, а бе принудил съучастника си да го последва…

„Във властта на Сайлас!… — повтаряше си той. — На Сайлас, който може с една дума да осуети намеренията ми!… Никога!… Ако утре банката не ни върне това, което ни взе, ще го принудя да дойде с мене!… Да!… Да дойде с мене до Тетуан, а там по мароканското крайбрежие кой ще се заинтересува дали Сайлас Торонтал изчезнал?“

Знаем, че Саркани не беше човек, който би отстъпил пред ново престъпление, особено когато обстоятелствата, отдалечеността на страната, жестокостта на жителите й, невъзможността да се потърси и намери виновният улесняваха извършването му.

Като състави този план, Саркани затвори прозореца, легна си и веднага заспа, несмущаван от никакви угризения на съвестта.

Не беше така със Сайлас Торонтал. Банкерът прекара ужасна нощ. Какво оставаше от някогашното му състояние? Едва двеста хиляди франка, пощадени от играта, но той не разполагаше вече и с тях! Те бяха определени за залога в последната игра! Така искаше неговият съучастник, така искаше и сам той. Умореният му мозък, пълен с химерични изчисления, не можеше вече да разсъждава хладнокръвно и правилно. Той беше неспособен — поне в този момент — да си даде сметка за своето положение, както постъпил Саркани. Не можеше да съобрази, че ролите са вече променени, че държи в своя власт този, който го бе държал толкова време в подчинение. Виждаше само настоящето и своето близко разорение, мислеше само за утрешния ден, когато щеше да изплува или да потъне в пълна нищета.

Такава беше тази нощ за двамата съучастници. Ако на единия даде възможност да си отпочине няколко часа, другия остави да се бори с тревогите и безсъницата.

На другия ден към десет часа Саркани отиде при Сайлас Торонтал. Седнал пред масата си, банкерът упорито изпълваше с цифри и формули страниците на своя бележник.

— Е, Сайлас — запита шеговито Саркани с тона на човек, който не иска да отделя на неприятностите в този свят повече внимание, отколкото заслужават, — коя предпочетохте в сънищата си: червената или черната.

— Не съм дремнал нито за миг! Да… Нито за миг! — отговори банкерът.

— Толкова по-зле, Сайлас, толкова по-зле!… Днес не трябва да губите самообладание и няколко часа почивка ви са били необходими! Погледнете ме! Поспах малко и сега съм в добра форма, за да се боря със съдбата! Тя е все пак жена и обича мъжете, които са способни да я овладеят!

— Но тя ни измами!

— Е!… Обикновена прищявка!… Като й мине, ще се върне при нас!

Сайлас Торонтал не отговори. Дали чуваше това, което му казваше Саркани, докато не отделяше поглед от страницата на бележника си, върху която бе нанесъл своите безполезни комбинации?

— Какво правехте? — запита Саркани. — Ходове, залагания?… Дявол да го вземе!… Изглеждате ми много болен, драги Сайлас!… Случайността не се поддава на изчисления, а сама ще се произнесе днес за нас или срещу нас!

— Така да бъде! — отговори Сайлас Торонтал, като затвори бележника си.

— Разбира се, Сайлас!… Аз познавам само един начин да я направляваме — добави иронично Саркани. — Но затова трябва да имаш специално образование… А нашето е непълно в това отношение! Затова да се държим за случайността!… Вчера беше за банката! Днес може да я изостави!… Ако бъде така, Сайлас, играта ще ни върне всичко, което ни взе!

— Всичко!…

— Да, всичко, Сайлас! Но не се обезкуражавай! Напротив — смелост и хладнокръвие!

— Ами ако довечера бъдем разорени? — продължи банкерът, като погледна Саркани право в лицето.

— Тогава ще напуснем Монако!

— И къде ще идем?… — извика Сайлас Торонтал. — Ех! Проклет да е денят, когато ви срещнах, Саркани, денят, когато потърсих услугите ви!… Не бих стигнал до това положение, в което съм!

— Малко късничко е за упреци, драги! — отговори нахалникът. — И много удобно е да отричаме заслугите на хората, след като сме си послужили с тях!

— Внимавайте! — извика банкерът.

— Да!… Ще внимавам! — промълви Саркани.

Заканата на Сайлас Тсрснтал само затвърди намерението му да го обезвреди.

— Драги Сайлас — продължи той, — да не се караме! Има ли смисъл?… Само ще дразним нервите си, а днес не трябва да сме нервни!… Имайте доверие и като мене не се отчайвайте!… Ако за нещастие ни сполети отново несполука, не забравяйте, че ме чакат други милиони, от които и вие ще имате дял!

— Да!… Да!… Трябва да постигна реванш! — извика Сайлас Торонтал, у когото се появи отново стихналият за момент инстинкт на играча. — Да! Вчера банката беше прекалено щастлива, но довечера…

— Довечера ще забогатеем, ужасно ще забогатеем! — извика Саркани. — И обещавам, Сайлас, че този път няма да загубим спечеленото! Каквото и да се случи впрочем, утре напускаме Монте Карло!… Заминаваме…

— Закъде?

— За Тетуан, където ни предстои да изиграем една последна партия, и то най-хубавата, наистина най-хубавата!