Жул Верн
Матиаш Шандор (12)

Втора глава
Спускането на Трабаколо във водата

— Значи не върви? — запита Кап Матифу.

— Кое не върви? — отговори Поант Пескад.

— Работата.

— Може да е по-добре, безспорно; но може да е и по-зле!

— Пескад?

— Матифу!

— Не ми се сърди за това, което ще ти кажа!

— Напротив, ще ти се сърдя, ако си заслужава!

— Тогава, виж какво… ще трябва да ме напуснеш.

— Какво подразбираш с това „да те напусна“?… Да те оставя ли? — запита Поант Пескад.

— Да!

— Продължавай, въплъщение на моите мечти! Заинтересува ме!

— Да… Уверен съм, че ако си сам, ще се справяш по-добре!… Аз ти преча, а без мене би намерил начин да…

— Слушай, Кап Матифу — отговори сериозно Поант Пескад, — ти си дебел, нали?

— Да!

— И едър?

— Да!

— Тогава виж какво: колкото и да си едър и дебел, не зная как си успял да побереш глупостта, която току-що изрече.

— Защо, Поант Пескад?

— Защото е още по-голяма и по-дебела от тебе, Кап Матифу! Аз да те изоставя, глупако мили! Ами ако ме няма, питам те аз, кого ще подмяташ?

— Кого ли?

— И кой ще прави смъртоносния скок на врата ти?

— Не казвам, че…

— Или разкрача върху ръцете ти?

— Дявол да го вземе! — отговори Кап Матифу, смутен от тези толкова трудни въпроси.

— Да… и то пред зрители, обезумели от възторг… ако се случи да има зрители!

— Зрители!… — промърмори Кап Матифу.

— Значи — продължи Пескад — мълчи си и да помислим как ще спечелим пари за вечеря.

— Не съм гладен!

— Ти си все гладен, Кап Матифу, значи и сега си гладен! — отговори Поант Пескад, като полуотвори с две ръце грамадните челюсти на своя приятел, който и без мъдреците си имаше тридесет и два зъба. — Виждам по кучешките ти зъби, дълги като на булдог. Гладен си, ти казвам аз, а спечелим ли половин флорин, четвърт флорин дори, ще можеш да ядеш.

— Ами ти, мили Пескад?

— Аз ли?… На мене и едно просено зрънце ми стига. Не ми е нужно да съм силен, докато ти, сине… Слушай добре как разсъждавам аз! Колкото повече ядеш, толкова повече пълнееш! Колкото повече пълнееш, толкова повече ставаш изключителен човек!…

— Да, изключителен!…

— Аз пък напротив — колкото по-малко ям, толкова повече отслабвам; а колкото повече отслабвам, също толкова по-изключителен ставам! Така ли е?

— Така е — отговори наивно Кап Матифу. — Значи, Поант Пескад, в мой интерес е да ям!

— Точно така, дебело псе; а в мой интерес е — да не ям!

— И ако има храна само за един?…

— Ще бъде за тебе!

— Ако има за двама?…

— Пак ще бъде за тебе! Дявол да го вземе, Кап Матифу, та ти се равняваш поне на двама души!

— На четири… на шест… на десет!… — извика нашият херкулес, с когото и десет души наистина не биха се справили.

Като оставим настрана надутото преувеличение, присъщо на атлетите от древни и нови времена, Кап Матифу действително бе победил всички борци, които си бяха премервали силите с него.

За него разправяха следните два случая, които наистина доказваха изумителната му сила.

Една вечер в Ним, в някакъв дъсчен цирк, една греда от скелето на покрива бе поддала. Силното пращене бе всяло ужас сред зрителите, застрашени да бъдат смазани от падането на покрива или сами да се издушат, като хукнат да бягат през тесните изходи. Но Кап Матифу беше там, втурна се към поддалата вече греда в момента, когато скелето се накланяше, подпря я с могъщите си рамене и я задържа, докато залата се опразни. После с един скок изхвръкна навън тъкмо когато покривът се сгромолясваше зад него.

Такива бяха раменете му. А ето какви бяха ръцете.

Веднъж в равнините на Камарга един разярен бик се бе измъкнал от обора, където беше затворен. Подгонил бе и наранил няколко души и щеше да причини още по-големи пакости, ако Кап Матифу не се бе намесил. Кап Матифу се впусна към животното и го причака, стъпил здраво на земята. В момента, когато бикът се хвърли с наведена глава срещу него, той го улови за рогата, повали го изведнъж и го задържа така, с вирнати копита, докато го обуздаят и обезвредят.

Много примери могат да се приведат за неговата свръхчовешка сила. И тези са достатъчни обаче, за да се разбере не само силата на Кап Матифу, но и неговата смелост и себеотрицание, защото той никога не се колебаеше да се притече на помощ на ближния си. Той беше толкова добър, колкото и силен. Все пак, за да не загуби силата си, както му повтаряше Поант Пескад, той трябваше да се храни. И приятелят му го принуждаваше да яде, като гладуваше, когато имаха храна само за един, а често пъти дори, когато е и за двама. Тази вечер обаче не се виждаше вечеря дори за един.

— Има мъгла! — повтаряше Поант Пескад.

И за да я разпръсне, добрякът продължи весело своите шеги и гримаси. Сновеше по естрадата, извиваше се, кълчеше се, ходеше на ръце, защото бе забелязал, че когато сме с главата надолу, гладът не е така остър. Повтаряше на един полупровансалски, полуславянски жаргон вечните циркови шеги, които ще бъдат в обръщение, докато има смешници да ги поднасят на тълпата и безделници да ги слушат.

— Влезте, господа, влезте! — викаше Поант Пескад. — Плаща се на излизане, и то само един кройцер!

Но преди да излязат, трябваше да влязат, а от спрелите се пред изписаните платнища пет-шест души никой не се решаваше да влезе в малката арена.

Тогава Поант Пескад показваше с трепереща пръчица кръвожадните зверове, изрисувани по платната. Не че можеха да покажат някаква менажерия на публиката. Но тези страшни животни съществуваха някъде из Африка или Индия, а за Кап Матифу — ако ги срещнеше някога по пътя си — те щяха да са просто една хапка.

После следваха обичайните приканвания, които нашият херкулес прекъсваше с блъскане по голям тъпан, отекващ като оръдейна стрелба.

— Хиената, господа, вижте хиената от нос Добра Надежда, животно ловко и кръвожадно, прескача зидовете на гробищата, за да си търси храна!

След това се обръщаше към другия край на платното, където един носорог стоеше в жълта вода, всред сини треви:

— Гледайте насам! Млад интересен носорог, само на петнадесет месеца! Отгледан е в Суматра и по време на превозването му без малко не потопи корабчето с опасния си рог!

Най-сетне сочеше на преден план един лъв, застанал сред зеленикав куп кости на жертвите му:

— Гледайте, господа! Страшният атласки лъв! Живее във вътрешността на Сахара, в жарките пясъци на пустинята! През тропическите горещини се оттегля в пещерите! Ако намери там вода, хвърля се в нея и излиза цял намокрен. Затова го наричат мокрия лъв.

Но всички подканвания оставаха напусто. Напразно Поант Пескад дереше гърло. Напразно Кап Матифу удряше до спукване големия тъпан!

Все пак неколцина снажни далматински планинци се спряха най-сетне пред атлета Матифу и взеха да го разглеждат като вещи познавачи.

Поант Пескад веднага се възползува от случая, за да предизвика тия здравеняци да премерят силите си с великана:

— Влезте, господа, влезте! Сега му е времето! Сега е моментът! Големи борби между мъже! Класически стил! Двете рамена трябва да допрат пода! Кап Матифу се задължава да победи желаещите, които биха го почели със своето доверие! Една почетна памучна фланела на оня, който го победи! Желаете ли вие, господа? — добави Поант Пескад, обръщайки се към трима набити мъже, които го гледаха захласнато.

Но здравеняците не счетоха за уместно да изложат силите си в тази борба, колкото и да беше почетна за двамата противници. Поант Пескад бе принуден да обяви, че по липса на желаещи, борбата ще се състои между Кап Матифу и него. Да! — „ловкостта“ щеше да се премери със „силата“!

— Хайде влизайте! Влизайте! Едни след други! — дереше гърло клетият Пескад. — Тук ще видите нещо, каквото никъде не сте виждали! Двубой между Поант Пескад и Кап Матифу! Двамата близнаци от Прованс! Да, близнаци… при това на различна възраст… и от различни майки!… Какво ще кажете: приличаме си, нали?… Особено аз!

Един младеж се спря пред естрадата. И слушаше сериозно тези изтъркани шеги.

Младият мъж, не повече от двадесет и две годишен, беше над среден ръст. Красивото му, малко уморено от работа лице, строгото му изражение издаваха склонност към размисли, придобита може би в школата на страданието. Големите черни очи, широката къса брада, устните, почти несвикнали да се усмихват, красиво очертани под тънки мустачки, сочеха съвсем недвусмислено унгарския му произход, с преобладаваща маджарска кръв. Той беше облечен просто в цивилен костюм, без претенции да се придържа към последната мода. Държането му не лъжеше: този младеж беше вече мъж.

Той слушаше, както казахме, излишните подканвания на Поант Пескад и гледаше почти с умиление усилията му пред естрадата. Тъй като сам бе страдал, той не можеше да бъде безразличен към страданията на другите.

— Французи — каза си той. — Горките! Нищо няма да спечелят днес.

Хрумна му мисълта той да им стане публика, която ще плати. Това щеше да е милостиня, но прикрита и безспорно навременна милостиня. Той се приближи към вратата, тоест към платнището, през което се влизаше в малката арена.

— Влезте, господине, влезте! — извика Поант Пескад. — Ей сега започваме!

— Но… аз съм сам — забеляза любезно младежът.

— Господине — отговори Поант Пескад с шеговита гордост, — истинските артисти държат повече за качеството, отколкото за количеството на своята публика!

— Все пак ще ми позволите, нали? — продължи младият мъж, като извади кесията си.

И взе от нея два флорина, които сложи в калаената чинийка, поставена в един ъгъл на естрадата.

— Чудесен човек! — си каза Поант Пескад.

После се обърна към другаря си:

— На работа, Кап Матифу! Да почваме! Ще му се отплатим за парите!

Но тъкмо когато се готвеше да влезе, единственият зрител на френско-провансалската арена внезапно отстъпи. Забелязал бе девойката, която преди четвърт час се бе спряла с баща си пред гусларите. Без сами да знаят, младежът и девойката бяха извършили едно временно по едно милосърдно дело. Тя бе дала милостиня на циганите, той — на акробатите.

Но тази среща сигурно не стигаше на младежа; защото, щом забеляза девойката, той забрави, че е зрител с платено място и се втурна подир нея из тълпата.

— Ей, господине!… Господине!… — извика Поант Пескад — Парите ви! Не сме ги спечелили, дявол да го вземе!… Но къде е?… Изчезна!… Ей, господине!…

Той търсеше напразно „публиката“, която се бе изпарила. След това погледна Кап Матифу, зяпнал и слисан не по-малко от него.

— Тъкмо щяхме да започнем — каза най-сетне великанът. — Не ни върви, и толкова!

— Да започнем все пак — отговори Поант Пескад и слезе по стълбичката, която водеше към арената.

По този начин — като играят пред пейките — само че и пейки нямаше! — щяха да заслужат получените пари.

Но в този момент откъм пристанището се чу силна глъч. Тълпата се раздвижи, всички тръгнаха към морето и стотици гласове заповтаряха:

— Трабаколо!… Трабаколо!…

Настъпил бе наистина часът, когато малкото корабче трябваше да бъде спуснато във водата. Това интересно зрелище предизвикваше всякога любопитството на публиката. Затова площадът и кейовете, задръстени допреди миг от тълпата, опустяха веднага и всички се насочиха към корабостроителницата, където щеше да стане спускането.

Поант Пескад и Кап Матифу разбраха, че не могат вече да разчитат на публика — поне засега. Затова в желанието си да настигнат единствения зрител, който без малко щеше да присъствува на спектакъла им, те напуснаха бараката си, без да се погрижат дори да затворят вратата — пък и защо ли всъщност биха я затворили? — и се отправиха към корабостроителницата.

Тя се намираше в края на тесен малък нос извън пристанището на Гравоза на полегат терен, по който прибоят се разливаше с лека пяна.

С помощта на лактите си Поант Пескад и другарят му се озоваха в първия ред на зрителите. Никога, дори в бенефисните вечери, не бе имало такова натрупване пред тяхната естрада. Какъв упадък на изкуството!

Освободен вече от дървените подпори, които го поддържаха от двете страни, трабаколо беше готов за спускане. Котвата беше приготвена за хвърляне, щом корпусът влезе във водата, за да задържи устрема, който можеше да го увлече много навътре. Макар че трабаколо имаше около петдесет тона водоизместимост, той беше все пак доста голям плавателен съд и заслужаваше всички предохранителни мерки при тази операция. Двама корабостроителни работници стояха в задната част на палубата, близо до флагщока с далматинско знаме на върха, а други двама бяха на предната част, готови да хвърлят котва.

Трабаколо трябваше да бъде спуснат във водата откъм задната част така, както се постъпва при действия от този род. Спусковите му шейни, почиващи върху намазани със сапун релси, се задържаха само от ключа. Достатъчно беше да се махне този ключ, за да започне плъзгането. Тогава скоростта щеше да се увеличи от поставената в движение маса и малкият кораб щеше да отиде сам в своята естествена среда.

Половин дузина работници, въоръжени с големи железни чукове, вече удряха по стапелблоковете на предната част, под кила на трабаколо, за да го повдигнат малко и да предизвикат разлюляването, което ще го увлече към морето.

Всички следяха тези действия с напрегнат интерес, всред всеобщо мълчание.

В този момент отвъд малкия нос, който закрива от юг пристанището на Гравоза, се появи красива яхта. Това беше двумачтова яхта, с около триста и петдесет тона водоизместимост. Тя се опитваше, без да променя халса^[1], да мине край малкия нос и корабостроителницата, за да влезе в пристанището. Тъй като вятърът идваше от северозапад, тя държеше неговата посока с ляв халс, така че й оставаше само да стигне до мястото си за закотвяне. За по-малко от десет минути тя щеше да пристигне и съвсем видимо нарастваше бързо, сякаш я гледаха през далекоглед, с постепенно удължавана тръба.

Но за да влезе в пристанището, яхтата трябваше да мине пред стапела, където се подготвяше спускането на трабаколо. Затова, щом я забелязаха, за да се избегне възможна злополука, счетоха за нужно да спрат временно действията. Щяха да ги продължат, щом тя отминеше. Сблъскването между двата кораба, от които единият се плъзгаше напреко, а другият се движеше с голяма скорост към него, сигурно би причинило сериозни повреди на яхтата.

Работниците престанаха да удрят с чуковете си по стапелблоковете и натовареният да извади ключа получи нареждане да почака. Ставаше дума само за няколко минути.

През това време яхтата бързо приближаваше. Можеше да се забележи, че дори започва приготовления за спускане на котва. Двата флеша бяха току-що свалени, халсът на грота бе преместен, а фокът^[2] бе зарифен^[3]. Но поради придобитата скорост бързината на яхтата продължаваше да е все още голяма, дори само със стаксел и втори кливер^[4].

Всички погледи се насочиха към красивия кораб, чиито бели платна блестяха като позлатени от косите лъчи на слънцето. Моряците му, в левантинско облекло, с червено боне на глава тичаха към шкотите^[5], а капитанът, застанал на задната част на палубата, до кормчията, даваше със спокоен глас заповедите си.

Яхтата, на която оставаше съвсем малко разстояние, за да стигне в пристанището, се озова скоро напреко на корабостроителницата.

Чу се уплашен вик на ужас. Трабаколо се разлюля. Неизвестно защо, ключът не бе удържал и корабчето се раздвижи тъкмо когато яхтата се яви с десния си борд пред него.

Сблъскването между двата плавателни съда беше неминуемо. Нямаше нито време, нито начин да му се попречи. Никаква маневра не можеше да се направи. На вика на зрителите отговори ужасеният вик на екипажа от яхтата.

Запазвайки хладнокръвие, капитанът нареди все пак да завият кормилото; но не беше възможно корабът да се отклони така бързо или да мине толкова скоро, че да избегне удара.

Трабаколо се бе плъзнал вече по релсите си. Лек бял дим, образуван от триенето, кръжеше пред носа му, а кърмата вече навлизаше във водата на залива.

Един мъж се спусна внезапно. Хвана швартовото въже, което висеше от предната част на палубата на трабаколо. Наблизо имаше забит в земята железен стълб, който служеше за привързване. Въжето бе намотано в един миг около него: то започна бавно да се развива, но човекът с риск да бъде повлечен и премазан го задържа със свръхчовешка сила в продължение на десет секунди.

Тогава швартовото въже се скъса. Но десетте секунди се бяха оказали достатъчни. Трабаколо се гмурна във водата и се издигна, сякаш бе попаднал в силно килово вълнение. Устреми се напред и мина на по-малко от една педя зад кърмата на яхтата, продължавайки да се движи до момента, в който котвата му падна на дъното и го спря с опънатата си верига.

Корабът бе спасен.

Колкото до човека, комуто никой не бе успял да дойде на помощ — толкова неочаквано и бързо стана всичко, — той беше Кап Матифу.

— Е, браво!… Много добре! — извика Поант Пескад и изтича към другаря си, който го вдигна на ръце не за да го премята, а да го прегърне, както той прегръщаше — до задушаване.

Тогава от всички страни гръмнаха ръкопляскания. Множеството се струпа около този херкулес, скромен като знаменития легендарен герой, извършил дванадесетте подвига; но той не можеше да разбере защо е този ентусиазъм у публиката.

Пет минути по-късно яхтата пусна котва в пристанището, а после една изящна лодка с шест весла докара на кея нейния собственик.

Той беше петдесетгодишен висок мъж, с почти побелели коси и посивяла брада, подстригана по ориенталски. Големи черни изпитателни, необикновено подвижни очи оживяваха леко загоряло и все още красиво лице с правилни черти. Онова, което поразяваше още от пръв поглед, беше благородството, дори величието, излъчвано от цялата му осанка. Морският му костюм — тъмносин панталон, сако от същия цвят, с металически копчета, тесен черен пояс, който пристягаше кръста под сакото, лека кафява шапка — му стоеше добре, а под него се отгатваше снажно, великолепно сложено тяло, което възрастта още не бе засегнала.

Щом стъпи на земята, този енергичен и властен мъж се отправи към двамата акробати, които тълпата бе заобиколила и акламираше. Хората се оттеглиха, за да му сторят път.

Когато стигна до Кап Матифу, той не потърси кесията си, за да извади щедра милостиня, а протегна ръка на атлета и му каза на италиански:

— Благодаря ви, приятелю, за това, което сторихте!

Кап Матифу се смути от такава чест за толкова дребна работа.

— Да! Чудесно!… Великолепно, Кап Матифу! — обади се Поант Пескад на красноречив провансалски жаргон.

— Французи ли сте? — запита чужденецът.

— Най-чистокръвни французи! — отговори гордо Поант Пескад. — Французи от Южна Франция.

Чужденецът ги гледаше с явна симпатия и леко вълнение. Защото мизерията им беше съвсем очевидна. Пред него стояха двама пътуващи акробати, единият от които с риск за живота си му бе направил голяма услуга; защото сблъскването на трабаколо и яхтата щеше да причини многобройни жертви.

— Елате при мене на кораба — им каза той.

— Кога да дойдем, княже? — запита Поант Пескад с изискан поклон.

— Утре сутринта, рано.

— Рано! — повтори Поант Пескад, докато Кап Матифу изрази мълчаливо съгласието си, като кимаше с грамадната си глава.

През това време тълпата все още обкръжаваше героя на това събитие. Вероятно би го понесла тържествено на ръце, ако теглото му не плашеше дори най-решителните и най-здравите. Но съобразителният Поант Пескад сметна, че е уместно да използуват разположението на такава публика. Затова, докато чужденецът тръгна към кея, след като кимна приятелски на сбогуване, той извика с веселия си подканващ глас:

— Борба, господа, борба между Кап Матифу и Поант Пескад. Влезте, господа, влезте!… Плаща се на излизане… а може и на влизане — както желаете!

Този път го чу и последва такава многобройна публика, каквато навярно никога не бе виждал.

Арената се оказа много малка! Трябваше да върнат посетители!? Отказаха и пари!

През това време, едва направил няколко крачки към кея, чужденецът се озова пред девойката, присъствувала с баща си на цялата случка.

Малко по-далече беше и младежът, който ги бе настигнал; от вниманието на чужденеца не убягна и това, че бащата отговори доста надменно на поздрава му.

Щом забеляза този човек, чужденецът едва успя да прикрие трепването си. Цялото му същество сякаш се отдръпна с отвращение, а в погледа му блесна мълния.

Но бащата на девойката се приближи към него и каза учтиво:

— От голяма опасност ви отърва, господине, този смел акробат.

— Да, наистина — отговори чужденецът с глас, нарочно или случайно променен от непреодолимо вълнение.

После запита събеседника си:

— Мога ли да ви попитам, господине, с кого имам честта да говоря в този момент?

— С господин Сайлас Торонтал, от Рагуза — отговори бившият триестки банкер. — А мога ли и аз, на свой ред, да узная, кой е собственикът на тази яхта?

— Доктор Антекирт — отговори чужденецът.

Те се разделиха с поклон, докато викове „ура“ и ръкопляскания продължаваха да отекват в арената на френските акробати.

Тази вечер не само Кап Матифу се нахрани до насита, с други думи, за четирима, но остана ядене и за още един, достатъчно за вечерята на верния му мъничък другар Поант Пескад.