Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (6)

Ключ и чукче

Геврека се мяташе по покрива. Ту шареше в бюфета, ту се отпускаше на колене и заврял нос в ламарината, търсеше следи. Но следи все още не се намираха и гълъбарникът на пръв поглед изглеждаше съвсем наред. Бюфетът си беше на мястото и човек можеше да помисли, че монасите сами са отворили вратичките и са излетели. Но те не биха могли, разбира се, да отворят вратичките. Даже Великия Моня не би могъл да направи такъв номер. Освен с катинари, бюфетът беше заключен с осемнадесет секретни куки.

Крадецът се е качил на покрива и докато баба Вълк е била в асансьора, а ние сме блъскали стената, той е отключил катинарите, разгадал е секретните куки и е отмъкнал петте монаха.

— Следа! — викна Геврека.

Нещо блестеше на края на покрива, до улука. Помислих, че е слънчево зайче, но беше копче. Металическо униформено копче, на което се виждаха кръстосани ключ и чукче.

— С ключа е отворил катинарите, а с чукчето е избил куките — каза Геврека. — Ето я първата улика! А Моня сам ще намери пътя към къщи и ще се върне.

— То се знае! — давах му кураж аз.

— Долен крадец! Ще му дам да разбере!

От вълнение Геврека взе да тича по покрива и да наднича надолу към улицата, сякаш се надяваше веднага да зърне крадеца. Пет или шест минувачи бавно крачеха по уличката. Единият от тях, без шапка, изглеждаше малко подозрителен. Озърташе се, току си връзваше обувките, но да се разбере отгоре крадец ли е, или не, беше невъзможно.

От покрива се виждаше цялата ни уличка. И Червения блок се виждаше, и Сивия, в който имаше приемателен пункт „Изкупуваме стъклария“, и Блока до чешмата, до който наистина стърчеше на тротоара „чешма“ — една синя помпа. Почти всички съкварталци взимаха вода за чай от „чешмичката“, а с водопроводната си миеха ръцете.

В Москва има много улички с хубави имена, например „Живовляковска“, „Сребренска“ или пък „Николо-Врабчева“. Но нашата има най-хубавото име: „Чадърска“. На нашия блок така и пише: „Чадърска“. На Червения блок е написано „Чедърска“, а на блока до чешмата — „Чъдърска“.

Интересно е да се гледа отгоре, от гълъбарника, към нашата пресечка. Ето — стои на тротоара баба Вълк, чичо Сюва помпа вода от „чешмичката“, а ето го и Тимоха Гълъбаря, излиза от Червения блок.

— Стоп! — викна Геврека. — Тимоха е! Тимоха Гълъбаря от Червения блок! Той е откраднал гълъбите! И копчето е негово!

Да, в нашата махала Тимоха беше най-запаленият гълъбар. Той имаше тридесет гълъба, а му се щеше да има все повече и повече. Видеше ли гълъб, разтреперваше се и почваше да изсипва трохи от джоба си.

— Той е! — каза Геврека. — И копчето е негово! Нали учи в техникум! А в техникумите имат точно такива копчета. Униформени!

Геврека тичаше по края на покрива и като сокол гледаше надолу, сякаш смяташе да се втурне и да връхлети върху Тимоха.

— Това е техникумско копче! — извика той. — Хайде долу, да си поговорим с този тип!

Юрнахме се по стълбите и бегом — на улицата.

— Къде? — викна след нас баба Вълк. — Геврек, назад!

— Долен крадец! — измърмори Геврека. — Ще го науча аз него!

Аз нищо не казах, но си помислих: „То се знае“.