Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (36)

Бяла мечка

— Какво? — каза Кожения, като се обърна рязко. — Какво искаш?

— Документите! — повтори Прегретия и направи с малкото си пръстче онзи особен жест, с който обикновено се искат документи.

Кожения се вкамени. В главата му със страшна сила се сблъскаха двата неочаквани факта: изчезването на панталоните и проверката на документите.

— Как така — каза Кожения и отстъпи, — хем ми откраднаха панталоните, хем ми искат документите.

На бузите му се издуха възли, в главата му се мятаха тревожни мисли, които аз четях горе-долу така: какъв е този човек с клонки на главата, защо ми иска документите, и най-важното — има ли право да ги иска? Клонките на главата показваха, че Прегретия няма такива права, но може би този, Прегретия, не е никакъв Прегрят, ами Преоблечен, и под клонките се крие фуражка?!

— Ако не представите документи, ще се наложи да извикам милиция — каза възможният Преоблечен.

— Да, да, трябва да се извика милиция — неочаквано се обади Тибул, като гледаше злопаметно Моня.

— Каква милиция, какво говорите, момчета! — разтревожи се Ликовицата. — Обувките са тук, сега ще намерим и панталоните.

— Да си покаже документите — настояваше Тибул. — Ето например моите документи аз мога да ги покажа.

— Успокой се, успокой се — дръпна поета Тиберий. — Не се навирай, прибери си документите.

— А, не, кой съм аз без документи? — инатеше се Тибул. — Винаги съм се борил за правда, и сега ще се боря. Нека ги покаже.

Край тях взеха да се трупат къпещите се. Голите крале се надигаха от троновете си и се вслушваха в разговора.

— Какви документи в банята! — викна някой. — Кожа и ликовица!

— В банята всички са голи!

— Носовете са ни паспортите!

— Няма ги документите — каза Кожения, усетил подкрепата. — В панталоните са.

— Да проверим — каза неочаквано Прегретия, отиде до аптечката и измъкна панталоните.

Кожения ахна и се хвърли към него, но Прегретия ловко тръсна чаршафа си. Той се разпери, покри Моня и Прегретия и пред очите на всички се превърна в бяла мечка.

Мечката ръмжеше. Олюлявайки се, тя постоя на четири крака и лениво легна на земята.

Кралете на банята ахнаха, скочиха на троновете си и се опитаха да видят през облегалките какво става. Тиберий и Тибул, подвили крака, гледаха като омагьосани бялата мечка, която се въргаляше по пода.

— Пази инвентара! — викна Ликовицата и понечи да се приближи към мечката, но тя се втурна към пространственика, блъсна го и го повали на земята, удари се заднишком в стената, изпращя и се разпадна на две части.

От разкъсаната й кожа изхвръкнаха Моня и Прегретия. Но това, разбира се, вече не беше Прегретия, не беше дори и Преоблечения, а просто Облечения от глава до пети.

С каскет, костюм и панталони, навити над коленете, до стената стоеше Василий Гуляйджийски. В едната си ръка стискаше клонки, а в другата — черни кожени панталони.

— А, ти си и с костюм! — изрева Кожения.

— Нож! Има нож! — извика някой. — В клонките му има нож!

— Нож ли? — попита Кожения. — Криеш нож в метличката, а?

— Да, има нож! — викна пак розовият гол крал. — Ето го, проблясва през клонките!

Кожения отстъпи и изведнъж сграбчи панталоните от трона на Тибул, скочи на перваза и с един скок излетя през прозореца.

Съблекалнята влажно ахна. Тибул хукна след него, правейки жестове, които ми се ще да нарека хващателни движения.

Ние се втурнахме към прозореца и се надвесихме. Бях сигурен, че Кожения лежи под прозореца със счупени крака, но видях друга картина.

Оказа се, че Кожения все още не беше се приземил. Той летеше надолу, но бавно, много бавно. В първия миг дори си помислих, че го задържат вълните пара, които бълваха прозорците на първия етаж, но разбрах, че се лъжа.

Под прозореца на банята беше застанал човек със сламена шапка, изпод която стърчаха огромни рижи мустаци. Той гледаше нагоре и примамваше с пръст приземяващия се Моня.

Кожения риташе във въздуха, въртеше се, размахваше панталоните на Тибул, стараейки се да отлети настрани, но пръстът неумолимо го притегляше и Моня Кожения най-сетне меко кацна право в ръцете на старшина Хлебарков.