Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (40)

Самотният гълъб

Нашият двор беше като кладенец. В този кладенец вечерта настъпваше рано, защото слънчевите лъчи не можеха да проникнат във вътрешността му. Те се сблъскваха с пететажните стени и само бюфетът на покрива и върхът на американския клен виждаха слънце.

Баба Вълк седеше както винаги под американския клен и когато влязохме в двора, каза:

— Геврек, искаш ли да ти дам гардероба?

— Разбира се, как иначе! — викна чичо Сюва. — Вземай гардероба, Геврек, ще си купиш нови гълъби. А сега ни изсвири нещо, че душата ми е зажадняла. Нали е неделя!

Геврека извади хармониката от джоба, духна вяло и от нея изпълзя жален, тревожен и опечаляващ звук и се сви в долните клони на американския клен.

Чичо Сюва се навъси:

— Добре, Геврек — каза той. — Имаш от мен три рубли за нови гълъби.

— „Три рубли!“ — заяде се Райка. — Като си решил да даваш — давай, а не „три рубли“!

— Откъде да взема повече? — обиди се чичо Сюва. — Много добре знаеш колко ми е пенсията. Дори телевизор нямам.

— За лимонада имаш — каза Райка. — Само за търбуха си мислиш. Аз бих дала на Геврека пет рубли, ако не се надуваше толкова.

— Ех — въздъхна баба Вълк, — да имаше сега малко сельодчица.

— Че къде сте гледали, бабо! — викна чичо Сюва. — Днеска на Таганка имаше. С червени очи при това!

— С червените я разграбиха! — викна отгоре леля Паня. — Остана само със сини!

— Обичам червеноочката — промълви баба Вълк.

— Правилно — отбеляза чичо Сюва. — Ако сельодката има червени очи, значи е осолена както трябва, а ако е със сини — пресолили са я.

— Хайде да се качим до гълъбарника — каза Геврека и прибра хармониката. — Да прегледаме, може да намерим още някоя следа. Че какво? Стават и такива работи.

Изкачихме се по пожарникарската стълба, минахме през тавана и изскочихме на покрива. Геврека взе да обикаля край гълъбарника, а аз не се и опитах да търся следи, отдавна бях разбрал, че това е празна работа. И Геврека го разбираше, но търсенето на следи някак го успокояваше. Разбира се, той страдаше много повече от мен, но и той в крайна сметка разбираше, че бедата не е чак толкова голяма, че в живота стават много по-страшни неща.

— Ако бяха изчезнали не гълъбите, а да речем, телевизорът, хич нямаше да се тровя — каза Геврека. — Но гълъбите са живи същества, сам разбираш.

— То се знае.

— И летят — добави Геврека и погледна празното небе.

От нашия покрив не се виждаше толкова надалече, колкото от джобовския мостик, но все пак се виждаше почти цяла Москва. Сивите върхове на небостъргачите, улиците „Новоспаска“, „Андроновска“ и разбира се, цялата наша улица „Чадърска“ лежаха под нас. Слънчевите зайчета плуваха по покривите като риби, хлъзгаха се надолу и се гмуркаха към дъното на нашата улица.

Небето над улица „Чадърска“ беше като огромен чадър, от едната страна — навъсен, от другата — ослепителен. Далече около „Крутицкий теремок“ някой пускаше гълъби и те правеха широк кръг в небето — от Москва река до „Крестянская застава“.

— Чии ли са тези гълъби?… — замисли се Геврека, мъчейки се по маниера на летене да отгатне на кого е това ято. — На Сплеснатия нос са… — отговори си той. — Ами този чий е?

В небето летеше самотен гълъб, който още беше далече от нас, над улица „Вековая“. Като светла точка, като иглено ухо светеше той в безкрайното небе.

— Единак — печално промълви Геврека.

Да, срещат се такива самотни гълъби. Ни диви, ни питомни. Макар че са отгледани в града, в някой гълъбарник, летят и живеят самотно — не могат да тръгнат нито с обикновените сиви гълъби, нито с дивите, нито с домашните. У тях има нещо, от което се мъчат цял живот. Привлича ги дивото ято, но не могат да се откъснат от дома, от града, където са се родили. Така се и мятат между топлия град и далечните гори.

„Такъв съм и аз — мислеше през това време съвсем забравеният от нас Николай Ехо. Той се беше изправил до прозореца на двадесет и девети апартамент и също гледаше самотния гълъб. — Такъв съм си — мислеше той. — Самотен гълъб летя, рея се, пърхам, а каква полза?“

Наемателя се надвеси над прозореца и взе да гледа ту към самотния гълъб, ту към прозореца на Райка Паякова. Кой знае от какво, очите му се зачервиха и ударите на сърцето му станаха по-нежни.

„Накъде летиш, пернати приятелю?!“ — искаше да викне Наемателя, но се сдържа.

Самотният гълъб заобиколи „Крестянская застава“, прелетя много високо над ятото на Сплеснатия нос и изведнъж спря, прибра криле и се понесе към земята надолу с главата.

След като се преобърна петнадесет пъти, той разтвори криле и кацна меко върху украсения с резба бюфет.