Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (34)

Кожените панталони

Така се бях завил в чаршафа, че не зная на какво съм приличал отстрани. Отвътре ми се струваше, че приличам на пеперуда или на какавида, която няма намерение да излиза от пашкула. През тясната цепнатина, оставена за очите, не се виждаше нито Тиберий, нито Тибул, само надписът „Те са уморени“ изпълзя като змия в полето на зрението ми.

Съдейки по надписа, Кожения седеше спокойно, не мърдаше крака. В шума на течащата вода, който изпълваше банята, се чуваше напрегнатото му, дрезгаво дишане.

— Извинявайте, скъпи съседе, не ви ли преча? — попита Тибул.

Аз уплашено надникнах от чаршафа и веднага се скрих. Тибул разговаряше с Моня.

— Да не би да ви преча, скъпи съседе?

Кожения изви очи, измери поета от глава до пети, сякаш си изясняваше пречи ли му тоя, или не.

— Засега не ми пречиш — каза той членоразделно. — А ако започнеш да ми пречиш, сърди се на себе си.

— Не! Не! — възкликна Тибул и взе деликатно да маха с ръце. — Нямам никакво намерение да ви преча.

— И хубаво правиш! — отбеляза Моня.

— Но ми се иска да ви задам един въпрос — продължи неукротимият Тибул. — На краката ви пише „Те са уморени“. Интересно е да се знае от какво са уморени!

— Виж какво, Плешивия — ясно каза Кожения, — чети си твоите крака.

— Но на моите крака не пише нищо! — наивно възкликна древният поет, повдигна чаршафа и показа краката си — наистина бели като лист хартия.

— Остави го — намеси се Тиберий. — Плюй на краката му. Щом са уморени, уморени са. Може да са тичали много. По-добре виж какъв надпис имам аз.

Тиберий отметна чаршафа и се обърна с гръб към поета. На лявата му плешка беше татуиран бегач по шорти и тенис фланелка, а на дясната се синееха два стълба, между които се беше проточил надпис:

ФИНАЛ

Тиберий размърда плешки и бегачът се откъсна от мястото си, устремен към финала.

— Твоето е любов към спорта — каза Тибул. — А неговото — разочарование от живота. Тези крака не искат повече да ходят по земята, те са уморени.

— Затова пък ръцете ми не са уморени — каза Кожения и с едно движение на раменете отметна чаршафа.

И наистина във възлестите му, покрити с котви и черни водорасли ръце нямаше и капка умора. Моня погледна поета в очите, разпери ръце и размърда страховито пръсти. После стана, направи с рамене някаква заканваща се гимнастика и се отправи към парилнята, като процеди през зъби:

— Време е да се позагрея!

— Той май ми се закани — леко заеквайки, каза Тибул.

— Спокойно, не му обръщай внимание.

— Сега ще му строша краката! — каза Тибул, демонстрирайки желание да стане.

— В никакъв случай! — викна Тиберий. — Ще ни арестуват.

— Ще ги строша! — упорстваше Тибул, но Тиберий го хвана за лактите и не го пусна, докато не се успокои. Най-сетне с лико в ръце те отидоха в другата зала.

— Време е да действаме — прошепна Геврека. Той се показа от чаршафа и огледа съседните столове. Те бяха празни. Прегретия, с мокри брезови клончета на главата, дремеше. — Имам план — съобщи Геврека.

Скочи и обиколи залата с бърза крачка. Чаршафът му се мяташе като пелерина на мускетар. За секунда Геврека се завъртя около Прегретия и го огледа от всички страни.

— Здравата се е прегрял — прошепна той отдалече, приближи се до трона, който заемаше Кожения, и го изгледа с ненавист, сякаш гледа трон на тиранин.

Коженият потник, панталоните и жилетката бяха безредно разхвърляни. Най-предизвикателни изглеждаха панталоните, които нагло се бяха проснали на трона, провесили към пода празни износени крачоли. Коленете се бяха издули като мехури, а отдолу надничаха обувки с рядко тъпи муцуни и дебели подметки от изкуствен каучук.

Щом забелязаха Геврека, панталоните се изпъчиха обидно, сякаш се канеха да му покажат седалището си. Това беше явно предизвикателство.

„Какво искаш бе, дългуч? — като че ли казваха те. — Къси сме за теб.“

Геврека пламна, сграбчи празния крачол и смъкна панталоните от трона.

Панталоните изскимтяха, надуха се и се увиха около Геврека, но той ги вдигна във въздуха като същински дресьор на питони. От джоба на панталоните излетя монета от три копейки, дрънна на пода и с радостен звън се търкулна под трона. Панталоните се спихнаха, Геврека ги сви на топка и ги мушна в аптечката, окачена на стената.

Като затвори вратата на шкафчето, той се огледа. Изглежда, никой нищо не беше забелязал. Ликовицата броеше чаршафите. Прегретия едва-едва помръдваше босата си пета.

— Сега няма да се измъкне — каза Геврека. — Ще вдигне скандал, а старият Ликовица ще викне милиция. Хайде в парилнята! Време е да се позагреем!