Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (26)

Грешката на старшина Хлебарков

Впрочем той отдавна беше започнал да се задава.

Щом Кожения излезе на стълбата, от пазарската порта се показа конска муцуна, а когато на вратата изникна капитан Болдирев, видя се и опашката на коня, а зад нея — каруца, в която имаше пет бидона за мляко. Шестият в каруцата беше млекарят каруцар, досущ като бидон, с каскет и елек. По лицето му личеше, че не си е губил времето на пазара. Докато млякото се бе изливало от бидоните в канчетата на купувачите, той се бе наливал с квас.

Почти задрямал, той лениво подръпваше юздите и мляскаше с уста. Конят не обръщаше особено внимание на мляскането и бавно се приближаваше към „Вълшебният стрелец“. Срещу него се задаваше процесията, оглавена от човек в черно.

Щом я забеляза, конят спря и огледа с дълбоко подозрение приближаващите се хора. Конят очевидно беше умен.

— Тц-тц! — млясна млекарят. Той не се и опита да отвори очи и да огледа възникналото препятствие.

— Карай, карай, минавай по-бързо! — чу се строг глас.

— Какво? От къде на къде? Абе тебе кой те пита? — отговори млекарят сопнато, отвори по-широко очи, надявайки се, че ще може да изругае някого, и изведнъж видя човек с наган в ръката. Това зрелище до такава степен го потресе, че лицето му веднага доби цвета на киселото мляко.

— Минавай! — повтори човекът в черно и с нагана посочи пътя.

Но каруцарят не можеше да разбере какво е това нещо, как така — с наган да го командват. В главата му не беше останало място за наган, всичко беше запълнено с квас.

Затова пък Кожения имаше достатъчно място в главата си.

— Хръкльо! След мен! — викна той, скочи в каруцата и изскубна юздите от ръцете на млекаря.

Хръкльо се хвърли след него, обръщайки бидоните.

Двамата в черно едновременно вдигнаха наганите си и натиснаха спусъците.

Гръм от изстрели трябваше веднага да разтърси площада, но капитанът викна:

— Не стреляй!

В същия миг куршумите, които вече бяха излетели от нажежените дула, се втурнаха обратно и се стаиха в гилзите. Наганите нервно изхълцаха като братя близнаци.

— Дий-й, кранто-о! — ревна Моня Кожения и дръпна юздите така, че конят подскочи и цамбурна в локвата, а колелата на каруцата вдигнаха вълна, която скри от погледите ни полето на действие. Когато вълната се разби, конят беше до капитанския мостик. Така се случваше, че днес никой не успяваше да избегне това чудновато съоръжение.

Щом каруцата се изравни с мостика, от него излетяха едновременно две ръце. Едната сграбчи Хръкльо, а другата, разбира се, трябваше да хване Кожения. Трябваше, ама не го хвана. Вместо Моня тя спипа вдървения каруцар и го вмъкна под мостика.

— Ди-й кранто такава! — изрева повторно Кожения.

Скачайки като заек великан, конят неочаквано бързо изчезна в пресечката.

— Да се доставят задържаните! — хладнокръвно заповяда капитанът и прескочи локвата.

Страшната ръка мигом излетя изпод мостика и майсторски отдаде чест.

— Коня трябваше да спреш — каза недоволно капитанът.

Ръката се изчерви от срам и се скри, а вместо нея изпод мостика се изтърколи мотоциклет с кош.

Капитанът седна в коша.

Зад кормилото нямаше никой и аз вече помислих, че в този пълен с неочаквани неща ден мотоциклетът без шофьор ще се спусне след Кожения, но в същия миг на площада се появи нова фигура. С три подскока долетя до капитана, прошепна му нещо на ухото и капитанът махна с ръка. Човекът се обърна към нас. Беше Вася Гуляйджийски.

— Ей! Гълъбарите! — викна той. — Бегом в къщи!

Скочи на седалката и мотоциклетът се впусна в преследване.