Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (41)

Кореспонденцията на похитителя

Денят неумолимо си отиваше. Слънцето потъваше в овразите зад далечните кооперативни блокове. Ивици от залеза шареха по стените на апартамента на Похитителя, по още безжизнените екрани на телевизорите, по гланцираните лица на киноактрисите.

Похитителя седеше в едно кресло със списание в ръка. Разглеждаше две картинки, които на пръв поглед изглеждаха напълно еднакви. На едната беше нарисуван язовец и на другата — язовец. Под язовците имаше надпис: „Открийте шестнадесетте разлики между двете картинки“.

Търсейки разликите, Похитителя се прицелваше с поглед ту в единия, ту в другия язовец.

„Аха! — зарадва се той. — Тоя язовец има два крака, а тоя — три. Ето ти разлика.“

Доста скоро Похитителя се справи с тази не особено сложна задача и изведнъж най-неочаквано за самия себе си откри седемнадесета разлика.

„Дяволска работа! — помисли той и взе ядосано да брои на пръсти разликите. — Точно така, седемнайсет са!“

Похитителя хвърли списанието и извади лист хартия и писалка. Беше решил веднага да пише в редакцията и здравата да наругае сътрудниците й. Известно време седя замислен. Щеше му се веднага, от първата дума, да уязви редакцията, но не можа да измисли нещо достатъчно хапливо и започна така:

Скъпи другари! Преди време разглеждах вашите язовци…

Похитителя се спря, пое си дъх и тъкмо се канеше да натисне по-здраво писалката, когато на вратата се звънна.

Той се приближи на пръсти до вратата, надникна през пролуката, но не видя нищо определено. Зад вратата чернееше нещо, но какво точно, не можа да разбере.

— Кой е? — учтиво попита Похитителя.

— Поща — отговори онзи отвън.

Похитителя отвори, взе от пощаджията препоръчано писмо и се разписа в синята пощенска книга.

Върна се в стаята, разпечата плика, без да бърза, извади писмото и щом го погледна, пребледня като мъртвец. На листа беше нарисувано следното:

От ужас Похитителя светкавично мушна писмото в устата си и взе да го дъвче, после го извади и пак го прочете. Писмото беше, разбира се, от Моня Кожения и се разчиташе така: „Мене ме разцепиха. Веднага наръгай телевизорите. И драскай!“.

Съдържанието на писмото до такава степен потресе Похитителя, че той без малко не се нахвърли върху телевизорите, съвсем забравил, че на езика на Моня „наръгай“ означава „продай“. Потресаващ от наша гледна точка беше не само текстът на писмото, но и фактът, че писмото беше изпратено от Джобов само преди два часа и за тези два часа беше успяло да стигне до Похитителя. Пощата на Джобов, също като милицията, наистина работеше великолепно. Чудно беше също и как така Моня е успял да напише, зашифрова и изпрати писмото, намирайки се на разпит в милицията.

Като не знаеше какво да прави, Похитителя грабна списанието и пак погледна язовците. В този момент мозъкът му работеше така блестящо, че откри осемнадесета разлика.

Той хвърли списанието разярен, хвана се за гърдите и замря. И почувства, че в душата му рухна планина.

„Планината — помисли той с ужас. — Планината рухна!“

Похитителя отдавна беше забелязал, че в душата му има някакви планини. Даже нещо като цял планински хребет. Те му помагаха да живее, крепяха душата му и макар че от време на време се рушаха, в общи линии хребетът беше здрав. Но този път беше рухнала огромна планина, нещо като Еверест. Отломките й затрупаха сърцето му, което изведнъж съвсем престана да бие.

„Ето, значи, как се умира — помисли Похитителя, като трескаво се мъчеше да си напипа пулса. Пулс нямаше. — Ами сърцето? Бие или не?“

Сърцето му не биеше и изобщо не се напипваше. От отчаяние Похитителя успя по някакъв начин да си извие главата и да притисне ухо до собствените си гърди. Сърцето беше на мястото си, но не помръдваше. То изобщо не биеше и въпреки това Похитителя беше жив. Последвалото беше истинско чудо на медицината: човекът със спрялото да бие сърце се приближи до гардероба, извади въже и взе да завързва телевизорите.

Не е лесна работа да вържеш четири телевизора накуп. Даже човек с биещо сърце здравата би се изпотил, но Похитителя сръчно омота екраните с въжето, като от време на време успяваше да търси пулса си.

На вратата се звънна и Похитителя се хвана за сърцето, но то продължаваше да мълчи вкаменено.

Той се приближи до вратата и погледна през пролуката: зад вратата нещо се сивееше, но какво именно, беше невъзможно да се разбере.

— Кой е? — много нежно попита той.

— Поща — отговориха отвън.

Похитителя отвори вратата и върху сърцето му тресна гръм. Започна се истинско сърцетресение, от което рухнаха остатъците от душевния планински хребет — на вратата бяха застанали двама милиционери.