Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Пять похищенных монахов, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Мая Методиева-Драгнева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Юрий Ковал
Заглавие: Пет отвлечени монаха
Преводач: Майя Методиева-Драгнева
Година на превод: 1984
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: Повести
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Излязла от печат: август 1984 г.
Отговорен редактор: Лилия Рачева
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Стефанов
Рецензент: Жела Георгиева
Художник: Г. Калиновски
Коректор: Снежана Бошнакова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1554
История
- — Добавяне
Т. Б.
В кахлената зала на първия етаж видяхме две огромни скулптури с цвят на варено тесто. Първата беше жена с гипсов бански костюм и крака като бъчви, а до нея се извисяваше гипсов мъж по гащета. Ръцете му не бяха по-слаби от краката на жената. Изпружил мускули, мъжът стискаше здраво калъп сапун.
„Ако ходите на баня, ще сте яки като нас“ — сякаш казваха скулптурите.
Под единия крак на жената купихме билети и талони за чаршафи, после се качихме на четвъртия етаж. Пред входа на първокласната парилня се стелеше шуплеста пара. Миришеше на лико и изпрани чаршафи.
Пробивайки си път с рамо, успяхме да се промъкнем във влажната съблекалня, преградена с няколко реда кресла. С високите си облегалки тетеринските кресла напомняха кралски тронове, залепени един за друг. На мястото, където обикновено има корона, бяха изрязани две букви:
Т. Б.
Кралете на банята седяха на дъбовите тронове, голи или завити с чаршафи, бледи или огненочервени. Едни почиваха, качили крака на трона, други дъвчеха сушена риба, трети дишаха, отворили уста и облещили червени от парата очи, четвърти изтощено съзерцаваха тавана, покрит с бисерни водни капки. Някакъв човек в халат с цвят слонова кост се разхождаше между редиците и събираше мокрите чаршафи.
— Отдавна не си идвал, Геврек — каза той с глух, влажен от парата глас. — В Оръжейната баня ли ходиш?
— Във Воронцовската, Ликовице[1] — отвърна Геврека. — Има по-малко хора.
— Парилнята им е лоша — отбеляза Ликовицата, взе ни билетите и ни даде чисти чаршафи. — Идете хей там, в ъгъла. Има точно две места.
За да се стигне до ъгъла, който ни посочи Ликовицата, трябваше да се пресече цялата зала, и Геврека започна да се разсъблича в движение, като си нахлузи ризата на главата.
Настанихме се до един човек, който беше се завил с чаршаф от глава до пети. Той очевидно беше прекалил с парилнята — на главата му като калпак се мъдреше мокър сноп от дъбови клонки. Изпод клонките се подаваше розова, много уморена уста.
— Да не ви е лошо, гражданино? — Ликовицата пипна Прегретия. — Да ви дам нишадър?
— Дай ми квас — прегракнало отвърна пострадалият. — Прегрял съм се.
— Няма квас — каза Ликовицата и отиде да обслужва другите клиенти.
Съблякохме се бързо, качихме се всеки на своя трон и замряхме.
Срещу нас седяха двама, както се вижда, току-що излезли от парилнята. На ъглите на чаршафите, с които те се бяха наметнали небрежно, с черна боя беше отпечатано: Т. Б.
Тези букви означаваха, че чаршафите са на Тетеринската баня, а не на Оръжейната или на Хлебниковската.
— За наше здраве! — каза човекът, на който буквите Т. Б. се бяха разположили върху корема.
— За твое! — обади се партньорът. Буквите Т. Б. чернееха на рамото му.
Приятелите се чукнаха с лимонада, погледнаха се в очите и викнаха: „За наше!“.
Здравето и на двамата и без това беше в такива количества, че можеха да дават назаем. Във всеки случай главните признаци за здраве — охраненост и червени бузи — преливаха от чаршафите. Единият дори приличаше на римски император и разположените на кръглия му корем букви Т. Б. намекваха, че това очевидно е Тиберий. Вторият пък, с плешивото теме, мязаше по-скоро на поет, а буквите подсказваха, че е Тибул.
— Обичам природата — мълвеше Тибул, — защото в природата има много хубави неща. Ето и това брезово снопче, и то е частица от природата. Другите обичат бира или кино, а аз обичам природата. За мен това снопче е по-хубаво от телевизор.
— По телевизията понякога показват и природа — замислено възрази Тиберий.
— Ама брезово снопче няма да покажат!
— Няма — съгласи се Тиберий, който не искаше да спори с поета. — Да пием за природата! — И древните римляни пак се чукнаха.
— Как мислиш, защо хората се чукат? — след някое време се обади Тибул, като всеки поет, настроен малко на философска вълна.
— За звъна!
— Вярно е, но не съвсем. Когато пием лимонада, правим го за вкуса. Когато я миришем, е за носа. Гледаме красивия й цвят заради очите. Кой остава пренебрегнат?
— Ухото — досети се Тиберий.
— Затова се чукаме, за да не обидим ухото.
— Ха-ха! Браво! Това се казва обяснение! — с възторг каза Тиберий и си пипна ухото, сияейки, сякаш проверяваше дали не е обидено. Но ухото явно не беше обидено. То почервеня като младо момиче, смутено от собственото си щастие.
Тибул, който също беше доволен от интересното обяснение, гордо се почеса по голото теме и огледа съблекалнята, търсейки какво друго да обясни. Скоро погледът му се спря на плаката, който висеше над нас:
ПАТЕРИЦИ ИМА ПРИ ПРОСТРАНСТВЕНИКА
Този плакат наистина си струваше да бъде обяснен и Тибул се замисли, издал напред долната си устна.
— Какво са патерици, е ясно — каза той най-сетне. — Ако ти трябват патерици, можеш да ги вземеш от пространственика. Но какво е това пространственик?
— Ами Ликовицата — отговори Тиберий простодушно. — Той е пространственик. Завежда чаршафите.
— Ако е за чаршафите, щеше да е чаршафчия.
— Хм… прав си — съгласи се Тиберий. — Ако е за чаршафите, ще е чаршафчия.
— Там е работата. А аз, както знаеш, обичам да си изяснявам смисъла на думите. Но тук изяснявам, изяснявам, а смисъл няма.
— Сега ще го изясним — обеща Тиберий и се провикна: — Ей, Ликовице, като какъв работиш тука?
— Като пространственик — отговори Ликовицата, като притича към тях.
— Сам знам, че си пространственик — каза недоволно Тиберий. — Но какво завеждаш?
— Пространството — поясни Ликовицата и се изчерви.
— Какво пространство? — не разбра императорът.
— Ами това — отговори Ликовицата и посочи съблекалнята с всичките й тронове, снопчета брезови клонки, бельо, голи крале. В малката му невзрачна фигура изведнъж се мярна нещо величествено, защото не всеки разполага с пространство, което да завежда.
Неволно огледах пространството, което завеждаше Ликовицата, и изведнъж изстинах.
Загърнат от облаци пара, червен като попарен рак, от вратата на къпалнята излезе Моня Кожения. Като се потупваше с длани по корема, той се пльосна на трона до Тибул и Тиберий. Погледът ми се спря на татуировката върху краката на Моня.
На левия крак беше написано: „ТЕ“.
На десния: „СА УМОРЕНИ“.
Точно този надпис ме изплаши в първия миг. В него имаше нещо зловещо, нещо загадъчно. Не можех да разбера кои са „Те“. Нима краката?
Небрежно, с два пръста Моня вдигна тетеринския чаршаф, метна го гнусливо на раменете си, сякаш съжаляваше, че не е кожен, и огледа залата. От парата очите му бяха страховито изблещени и буквите Т. Б., озовали се под мишницата му, ми се искаше да разшифровам като: „Типичен Бандит“.