Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (27)

Поглед от капитанския мостик

Внезапното отпътуване на Гуляйджийски силно ни впечатли.

— Как така? — шепнеше Геврека. — Току-що лежеше във френското грозде и изведнъж…

Геврека се взираше напрегнато в храста френско грозде — там даже тревата не беше измачкана. Тревата имаше такъв вид, сякаш по нея никога не беше стъпвал човешки крак. Оказа се, че джобовската милиция умее да не оставя следи.

През това време от пресечката се показа закрит автофургон с малки прозорчета, оковани с решетки. Задната му врата се отвори и двама милиционери скочиха на земята. Барабана, Пилето и Воденичния камък, бутайки се, се качиха във фургона. Изпод мостика излезе и Хръкльо. Той сякаш вече не смяташе да предприема бягство, изкачи се, без да бърза, по стоманената стълбичка и влезе във фургона. Затова пък млекарят каруцар вдигна бунт. Той по никакъв начин не искаше да влиза във фургона, риташе, мъчеше се с крака да се хване за мостика.

— За какво? — викаше той и се дърпаше. — Мене пък за какво? Аз нищо такова не съм направил. Пуснете ме! Трябва да предавам бидоните!

— Минавай, минавай — подканваше го Хлебарков, побутвайки млекаря вътре. — Там ще видим.

— Къде там? Нищо такова не съм направил! Трябва да се отчета за амбалажа!

Със зор успяха да го вкарат в колата. Старшината затвори вратата с желязно резе и заобикаляйки джобовската локва, фургонът потегли към милицията. Каруцарят веднага се залепи за решетките на прозорчето. Той гледаше света с неочаквано широко отворени очи.

— Трябва да предавам бидоните! — викаше той.

— Какво се е развикал — каза Геврека, като най-сетне се надигна от репеите. — Ще го пуснат. Нас ни пуснаха, и него ще го пуснат. Ама че е нервен, едва попадна в милицията, и се разкрещя. Няма да го изядат, я! В милицията също трябва да се държиш с достойнство.

— То се знае — казах аз.

— Ти в общи линии се държа добре — снизходително добави Геврека и ме потупа по рамото.

В милицията може и наистина да се бях държал както трябва, но сега се чувствах като съгледвач, изпратен от милицията. Кожения успя да избяга. А кой каза на милицията къде играят лото монасите? Ние. Аз много не бях дрънкал, освен „то се знае“ дума не бях проронил, но и това „то се знае“ имаше известен смисъл. Капитанът ме попита: „И ти ли видя монасите?“ — „То се знае“ — отговорих аз.

— Не се бой бе — каза Геврека. — Ще го стигнат. Нали са с мотор. Сега да се прибираме у дома. Само нека първо да се качим на капитанския мостик. Иначе е глупаво — да си бил в Джобов и да не си се качил на капитанския мостик.

И ние се покатерихме нагоре по джобовския капитански мостик.

Стъпалата заскърцаха под краката ни, запяха на различни гласове.

Отдолу, от земята, мостикът не изглеждаше чак толкова висок, но когато се качихме и застанахме на капитанското място, разбрах, че никога не съм се качвал толкова високо.

Тук, на върха, подухваше свеж ветрец, мостикът скърцаше като стар кораб и локвата, която синееше долу, допълваше морския пейзаж. Но аз не поглеждах локвата, тя беше прекалено плитка, незначителна и ставаше все по-малка, затова пък все по-нашироко се разстилаше град Джобов с уличките си, с червените и сиви покриви, с пазара, с гарата, с кулите на бившия манастир.

Джобов се оказа красив град. Във всички дворове и градини цъфнеше люляк, по кривите улички се возеха деца на велосипеди, на пейки пред врати и вратички седяха старици, лаеха кучета, из запустелите места бродеха сиви кози. В лъчите на залязващото слънце Джобов изглеждаше тих, спокоен град, да ти се прииска да живееш в него.

Вятърът задуха по-силно и капитанският мостик заплува, люлеейки се, по вълните на град Джобов, който, кой знае защо, взе да се смалява, а хоризонтът все повече се откриваше. Видях нивите с есенниците извън града, Джобче река с вековните върби, навели се над водата, далечните сини гори, веднага зад горите, близко, съвсем близко се показа Москва, сякаш изпод земята израсна телевизионната кула в Останкино и небостъргачът на спирка „Красные ворота“.

Излезе, че от джобовския мостик се вижда надалеко и колкото повече човек стои на него, толкова по-надалече, толкова по-нашироко вижда. Скоро виждахме не само Москва, а и съвсем далечните южни степи и планините, които синееха зад тях. Ясно се виждаше двуглавият снежен връх Елбрус.

— Виж, виж! — викна Геврека и ме стисна за лакътя до болка. — Тук гледай, по-близко, по-близко.

Преместих поглед от Елбрус на черноземните степи, минах Москва, приближих се до град Джобов и изведнъж ясно видях долу под нас, там, където свършваше градът, зелено поле с есенници, разрязано точно по средата от междуселски път.

По пътя се носеше кон, запрегнат в каруца, а след тях — мотор с кош.