Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (29)

Сънищата на похитителя

Приключенията в град Джобов така ни бяха замаяли, че съвсем забравихме монасите, онези белокрили монаси с черни качулки, които и тази събота вечер стояха в квартирата на Похитителя.

Монасите бяха измъчени. Похитителя го нямаше по цял ден, а не им беше оставил дори чинийка с вода. Гълъбите дремеха в кафеза, притиснати един до друг.

Похитителя се върна привечер. В кафеза се чуваше как пъшка и как тежко стъпва. Той мъкнеше четвърти телевизор „Темп“. Похитителя беше в лошо настроение, защото този „Темп“ доста го беше затруднил. Беше му се наложило три часа и половина да лежи под един креват, очаквайки стопаните да излязат от къщи, а после да се катери до дванадесетия етаж по външна противопожарна стълба с телевизора на гръб. Отгоре на всичко забрави да остави на местопрестъплението милиционерско копче.

Похитителя блъсна с крак кафеза с гълъбите, пльосна „Темп“-а на дивана и взе да нарежда стайните антени. Когато ги нагласи, той включи телевизорите изведнъж и бушоните веднага изгоряха. Качи се на една табуретка, проклинайки и мърморейки, оправи бушоните и пак включи телевизорите. Близо половин час гледа четири предавания едновременно: „Единство между наука и производство“, „Искам всичко да знам“, „С песен из селото“ и „Немски език за химици“.

В главата му за половин час се забърка такава каша, че плю, изключи телевизорите и извади „Кратко описание на престъпните си деяния“. Днес не изпитваше особено вдъхновение и записа само:

Свих един „Темп“. Влажност на въздуха… Дявол го знае колко е днес влагата, не съм я мерил. Обаче е влажно. Докато се кача на покрива, станах вир-вода. А телевизорът е боклук, картината постоянно подскача и на екрана се появяват някакви въжета.

Затвори тетрадката и се приближи до огледалото.

— Е, какво, мутро — каза той на образа си. — Пак ли откачаш?

— Как да не откачам! Тия въжета на екрана…

— Ами с монасите какво ще правиш?

— Утре ще ги закарам в Джобов. Ще стана по-раничко, така, към шест часа…

— Е, тогава лека нощ — каза Похитителя на събеседника си, легна си и веднага заспа.

Присъниха му се маргаритки. Полюшвани от вятъра маргаритки и едно малко момченце — това беше самият той, Похитителя, което тича сред маргаритките.

Колко приятно, колко весело му беше на малкия бъдещ Похитител да тича сред маргаритките, да ги бере, да ги мирише, да брои листенцата им. Похитителя се смееше, а маргаритките махнаха с криле и превърнали се на гълъби, отлетяха. Но ето че гълъбите се върнаха на полянката и станаха телевизори. Сините екрани засияха на зелената ливада. Похитителя подскачаше около тях, глезеше се и превключваше програмите. Изведнъж всички екрани заподскачаха, на тях се появиха някакви въжета и Похитителя се събуди.

Навън беше тъмно и тихо. От време на време долиташе шум от автомобилни гуми. Изведнъж някой се развика под прозореца:

— Дръжте го! Дръжте го! Дръжте го, другарю милиционер!

Похитителя скочи от кревата и се хвърли към прозореца. Под прозореца нямаше никой.

Кой знае защо, почувства силна жажда. Помъкна се към кухнята, извади от хладилника бутилка мляко и утолявайки жаждата си, неволно си помисли дали да не се превключи на хладилници.

— Отведете го! — чу се пак глас отвън. — Отведете го, другарю милиционер.

Похитителя отново изтича до прозореца и пак не видя нищо. „Пипнаха някого“ — помисли той и си легна.

Вторият му сън започна леко и плавно. Започна с това, че Похитителя просто излезе от къщи. Не изминал и десет крачки и хоп — милиционер на ъгъла. Стои си спокойно, гледа настрани, но тъкмо това не се хареса на Похитителя. За всеки случай той се гмурна в един вход, но веднага видя друг милиционер. Този се люлееше на някаква люлка и отдалече му показваше блестящо копче. Това вече беше намек.

Разтрепери се сърцето на Похитителя, той скочи встрани и се озова в някаква гора. Тук беше тихо и спокойно, но това само така изглеждаше. Всъщност гората беше натъпкана с милиция. Милиционери надничаха от всеки храст, стояха под всяка трепетлика като манатарки.

Имаше само един изход — да излети. Похитителя махна с ръце и полетя. Свежият въздух изми измъченото му лице, изпълни гърдите му и той почувства огромно облекчение.

„Само не се оглеждай“ — повтаряше си, летейки, Похитителя, а взе, че се огледа.

След него в сивото навъсено небе като ято жерави летяха милиционери. Отпред летеше на мотоциклет водачът им с огромни пагони на раменете.

— Събуди се! Събуди се! — викаше си Похитителя и не можеше да се събуди.

А и никой друг в Москва не можеше да се събуди в този късен час. Спеше Геврека, спеше наемателят Николай Ехо, спеше Тимоха Гълъбаря и цялата наша улица „Чадърска“. Та само „Чадърска“ ли? В този час спеше цяла Московска област и от джобовския мостик през синкавата мъгла можеше да се види как тя леко шава в съня си. От джобовския мостик се виждаха спящи градове и села, блата, над които се стелеше белезникава нощна мъгла, влажни от роса шосета, по които не се виждаше ни душа, ни кола.

Само някъде до гара Перловка в храстите се мяркаше малка, едва забележима фигурка. Това беше Вася Гуляйджийски, който вървеше по следите.