Тери Брукс
Елфите на Шанара (5)

ГЛАВА V

Тайгър Тай бързаше да отлети, но беше принуден да чака почти цял час, докато Рен и Гарт се върнат долу в долината и съберат вещите и оръжията, които щяха да носят със себе си при своето пътуване и да се погрижат за конете си. Конете бяха вързани, а Гарт отпусна толкова въжето, че да могат да пасат и пият вода, когато имат нужда. Долината предлагаше достатъчно трева и вода за оцеляването на конете, а те бяха обучени да не бродят. Рен прегледа провизиите им, избирайки това, което беше нужно и преносимо. Повечето от техните запаси бяха обременителни и тя ги прибра на сигурно място до завръщането им. Ако изобщо се върнем, помисли мрачно Рен. Какво бе направила тя? Съзнанието й работеше с размаха на поръчението, което изпълняваше и тя бе принудена да се запита, макар и потайно, наум, дали после няма да съжалява за своята безразсъдност.

Върнаха се отново при скалите, където Тайгър Тай ги очакваше нетърпеливо. Заповядвайки на Дух да не мърда, той помогна на Рен и на Гарт да се покатерят върху гигантската птица и да се закрепят с ремъците на хамута. Там имаше примки за стъпалата, възлести дръжки за ръцете и закрепване за кръста — конструирани така, че да ги задържат безопасно на местата им. Летящият ездач употреби доста време да им обяснява поведението на Рока в полет и как ще се чувствуват те по време на него. Той даде на двамата по парченце горчив на вкус корен за дъвчене, като каза, че той ще ги предпази от прилошаване.

— Не че двойка опитни ветерани на скитническия живот биха се стреснали от което и да е от тези неща — смъмри ги шеговито той и пусна една крива усмивка, която бе по-лоша от намръщеното му изражение.

Тайгър Тай се покатери на мястото пред тях, настани се удобно, сложи кожените си ръкавици ц без предупреждение извика и потупа Дух по врата. Гигантската птица изкряка в отговор, разпери крила и се издигна във въздуха. Те се отделиха от края на скалите, спуснаха се рязко надолу, уловиха едно въздушно течение и се издигнаха към небето. Рен почувствува, че стомахът й се обръща. Тя затвори очи, опитвайки се да потисне това чувство и после отново ги отвори, усещайки, че Тайгър Тай гледа през рамо към нея и се усмихва. Тя му се усмихна храбро в отговор. Дух полетя хоризонтално над Синия разлив, едва движейки крилата, носейки се по вятъра. Бреговата линия зад тях ставаше все по-малка, после очертанията й се загубиха. Скоро тя не беше нищо повече от една тънка тъмна линия на хоризонта.

Времето минаваше. Те не виждаха нищо под себе си, освен пръснатите тук и там скалисти атоли и плясъка, от време на време, на някоя голяма риба. Морските птици кръжаха и се спускаха стремително надолу като малки бели светкавици, а облаците лежаха по дължината на западния хоризонт като ленти марля. Океанът се простираше в далечината — една огромна плоска синя повърхност, нарязана от пенещите се гребени на вълните, които се носеха до безкрай към далечните брегове. След известно време Рен успя да се освободи от първоначалното си смущение и да се отпусне. Гарт привикваше по-трудно. Той беше седнал непосредствено зад нея и щом се обърнеше, Рен виждаше, че мургавото му лице бе неподвижно, а ръцете му вкопчени в предпазните ремъци. Тя престана да поглежда към него и се съсредоточи върху движението на океана под нея.

Скоро започна да мисли за Мороуиндъл и за елфите. Тайгър Тай не изглеждаше да е от тези, които преувеличават опасността, с която тя щеше да се сблъска, ако упорствува в опитите си да проникне на острова. Истина беше, че тя бе твърдо решила да открие какво е станало с елфите. Истина беше също, че от нейното откритие щеше да има малка полза, ако тя не оцелееше, за да направи нещо за него. А какво точно смяташе да предприеме? Да предположим, че елфите бяха все още на Мороуиндъл и бяха живи. След като в продължение на десет години никой не е ходил на острова или не се е връщал оттам, как щеше нейната поява да промени нещо? Каквото и да е сегашното им положение, Елфите едва ли биха приели предложението, което Аланон я беше изпратил да направи — да изоставят живота извън Четирите земи и да се върнат. Тя, разбира се, не можеше да си отговори на тези въпроси. Беше безсмислено да гадае. Рен беше взимала всичките си решения — досега, осланяйки се само на своя инстинкт — да търси елфите, като издири първо Усойницата в Гримпен уърд и после да следва нейните указания, като убеди Тайгър Тай да ги заведе до Мороуиндъл. Тя не можеше да не се запита дали инстинктите не са я подвели. Гарт беше останал с нея фактически без да възрази, но той би могъл да постъпи така от лоялност и приятелски чувства. Гарт може да е решил твърдо да стигне докрай, но това не означаваше, че той си дава сметка повече от нея с какво са се нагърбили. Рен изучаваше внимателно пустата шир на Синия разлив, чувствувайки се малка и уязвима. Мороуиндъл беше един остров в средата на океана — малко петънце земя сред цялата тази вода. Щом веднъж тя и Гарт стигнат там, ще бъдат изолирани от всичко познато. По никакъв начин не ще могат да напуснат острова без помощта на някой Рок или някоя лодка. Не беше сигурно също и че на острова ще има някой, който би могъл да им помогне. Можеше там да няма вече никакви елфи. Ако са останали само чудовищата…

Чудовища. Рен размишлява известно време върху въпроса какъв вид чудовища има там. Тайгър Тай беше пропуснал да каже. Бяха ли толкова опасни, колкото Шадуина? Ако беше така, това обяснява защо елфите са изчезнали. Ако са много, тези чудовища са в състояние да ги изловят, допускаше тя, или дори да ги унищожат. Но как елфите-бяха допуснали да се случи такова нещо? А ако чудовищата не бяха ги изловили, защо тогава елфите все още стояха на Мороуиндъл? Защо нито един от тях не беше избягал, за да потърси помощ?

Въпросите отново бяха твърде много. Рен затвори очи и поиска да ги забрави.

Наближаваше пладне, когато те минаха над група малки острови, които приличаха на плаващи в океана изумруди, яркозелени на фона на синьото. Дух закръжа известно време по указание на Тайгър Тай и после се спусна към най-големия остров, избирайки една тясна стръмна скала, обрасла гъсто с трева, за да кацне на нея. Щом птицата се приземи, нейните ездачи свалиха предпазни колани и слязоха долу. Рен и Гарт бяха вкочанени и вече изранени. Бяха им необходими няколко минути, за да раздвижат отново крайниците си. Рен разтърка болящите я стави и се огледа.

Островът изглежда беше образуван от някаква тъмна порьозна скала, върху която растителността растеше като върху плодородна почва. Скалата хрущеше под краката им, когато стъпваха върху нея. Рен се наведе и взе едно парче, което й се стори изненадващо леко.

— Застинала лава — поясни със сумтене Тайгър Тай, виждайки озадаченото изражение на лицето й. — Всички тези острови са част от една верига, образувана от вулкани преди стотици, може би дори хиляди години. — Той млъкна, направи гримаса и после поясни. — Островите, на които живеят Небесните елфи, са точно на юг. Разбира се, ние не отиваме там, нали разбирате. Не искам никой да открие, че ви водя на Мороуиндъл. Не искам да разберат колко съм глупав.

Тайгър Тай отиде до една тревиста могилка и седна. След като свали ръкавиците и ботушите си, той започна да си масажира краката.

— Ще трябва набързо да хапнем й пийнем по нещо — измърмори той.

Рен не каза нищо. Гарт беше се изтегнал на тревата и очите му бяха затворени. Той е щастлив, мислеше тя, че е отново на земята. Рен пусна парчето скала, което разглеждаше, и отиде да седне до Тайгър Тай.

— Вие говорихте за чудовища на Мороуиндъл — каза тя след една минута. Лек ветрец рошеше косата й, събаряйки къдрици върху нейното лице. — Можете ли да ми кажете нещо за тях?

Проницателните очи се взряха в нея.

— Те са всякакви видове, мис Рен. Големи и малки, на два и на четири крака, хвърчащи, пълзящи и дебнещи. Има чудовища с козина, с люспи и с кожа. Някои са като излезли от най-лошите ни кошмари. Говори се, че някои не са живи същества. Други ловуват на глутници. Трети се заравят в земята и чакат. — Той поклати прошарената си глава. — Аз самият съм виждал само едно или две. За повечето от тях съм чувал само описания. Но те, всичките, са достатъчно точни. — Той направи пауза, размишлявайки. — Не е ли странно все пак, че са, от толкова много видове? Странно е също, че отначало е нямало никакви чудовища, а после, съвсем неочаквано, те просто започнали да се появяват?

— Вие мислите, че елфите имат нещо общо с това — заключи тя.

— Трябва да помисля върху това — каза той, свивайки устни. — Сигурно има нещо-общо с възстановяването на магията, с връщането им към старите методи. Малцината, с които съм разговарял, не признаха нищо. Това беше преди десет години. Мисля дори преди повече. Те твърдяха, че всичко се причинявало от вулкана и от промените в почвата и климата. Представете си. — Той обезоръжаващо се усмихна. — Така стоят нещата, нали разбирате. Никой не иска да каже истината. Всеки си пази тайните. — Тайгър Тай направи пауза, за да се почеше по брадичката — Да вземем например вас. Едва ли ще ми кажете какво се е случило там при Летящото крило, нали? Докато чакахте да забележа вашия огън. Той наблюдаваше лицето й. — Доста бързо схващам нещата. Не пропускам почти нищо. Както вашия грамаден приятел там, покрит целия с превръзки. Издраскан и покрит с белези от една битка — скорошна и тежка. Вие самата имате няколко белега. А там, върху скалите, видях черен белег, като оставен от някакъв много силен огън. Не там, където обикновено гори сигналният огън; белегът беше нов. Самата скала беше одраскана доста зле на едно или две места. От влачене на желязо, мисля. Или от нокти.

Рен неволно се усмихна. Тя започна да наблюдава Тайгър Тай с възхищение.

— Вие сте прав — каза Рен. — Наистина почти нищо не ви убягва. Имаше битка, Тайгър Тай. Нещо ни преследваше седмици наред — едно създание, което нарекохме Шадуин. — Тя мигновено забеляза по очите му, че знае за какво става дума. — Създанието ни атакува, когато запалихме сигналния огън. Ние го унищожихме.

— Наистина ли? — попита, подсмърчайки, дребният мъж. — Само вие двамата. Цял Шадуин. Аз зная това-онова за Шадуина. Доколкото разбирам, за унищожаването му е необходимо нещо специално. Огън, може би. Онзи огън, който идва от Елфова магия. От нея е изгоряла скалата, нали така?

Той чакаше.

— Може би — — отвърна Рен, кимайки бавно.

Тайгър Тай се наведе напред.

— Вие приличате на елфите, нали, мис Рен? И вие сте от рода Омсфорд. Вие също притежавате магия.

Той каза това тихо, неуверено и в очите му се появи любопитство. Той, разбира се, отново беше прав. Тя притежаваше магия. Откакто бе открила това, избягваше да мисли за него, защото в противен случай трябваше да поеме отговорността за притежаването и използването й. Рен продължаваше да си казва, че Елфовите камъни всъщност не й принадлежат и че тя е само техен пазител, при това не по свое желание. Да, те бяха спасили живота на Гарт. И нейния собствен. Да, тя беше благодарна. Но тяхната магия беше опасна. Всеки знаеше това. Цял живот я бяха учили да бъде самостоятелна, да разчита на своите инстинкти и на наученото, като помни, че оцеляването зависи от собствените й способности и мислене. Не искаше уповаването на магията на Елфовите камъни да подкопае това.

Тайгър Тай все още я наблюдаваше, чакайки да види дали тя ще отговори. Рен срещна дръзко погледа му и не отвори уста.

— Е — каза накрая той, свивайки с безразличие рамена, — време е да хапнем.

Островът беше пълен с овошки и те направиха задоволителна трапеза от това, което набраха. След като се нахраниха, пиха прясна вода от един поток, който откриха във вътрешността на острова. Навсякъде растяха цветя — буганвилия, олеандър, хибискус, орхидея и още много други — и големи, обсипани с цветове храсти. Цветовете бяха ярки, а във въздуха се носеха различни аромати. Тук имаше палми, акации, бенян и нещо, наричано гинко. Странни птици бяха накацали по клоните на дърветата, а перушината им беше оцветена с всички цветове на дъгата. Тайгър Тай описваше всичко това, докато вървяха, като показваше, идентифицираше и обясняваше. Рен се взираше учудено наоколо, без да спира поглед някъде за повече от секунди, като внимаваше да не пропусне нищо. Тя никога не беше виждала такава красота, такова изобилие от невероятно красиви живи създания. Това беше почти съкрушително.

— … Такъв ли е бил Мороуиндъл? — попита тя по едно време Тайгър Тай.

— Някога — отвърна той, поглеждайки я за кратко, без да дава допълнителни обяснения.

Скоро след това се покатериха отново върху Дух и подновиха полета си. Сега летенето беше по-леко, малко по-познато и дори Гарт изглежда бе открил начин да направи пътуването си по-поносимо. Те летяха на запад и на север, отдалечавайки се под ъгъл — от слънцето, когато то минаваше над главите им. Имаше и други острови, малки и най-вече скалисти, но въпреки това по всичките имаше поне малко растителност. Въздухът беше топъл и галеше кожата им, а слънцето жареше от безоблачното небе, осветявайки до блясък Синия разлив. Те видяха големи морски животни, които Тайгър Тай наричаше китове и твърдеше, че са най-едрите същества в океана. Имаше птици с всякакви размери и форми. Имаше риби, които плуваха на групи, наречени пасажи и изскачаха от водата под строй, извивайки сребристите си тела под лъчите на слънцето. Пътуването се превърна за Рен в едно невероятно преживяване с учебна цел и тя с удоволствие усвояваше уроците му.

— Никога не съм виждала нещо подобно! — викаше тя ентусиазирано на Тайгър Тай.

— Почакай, докато стигнем Мороуиндъл — изсумтяваше в отговор той.

По средата на следобеда те се спуснаха за втора кратка почивка, избирайки един усамотен остров с широки, покрити с бял пясък брегове и заливчета, които бяха толкова плитки, че водата изглеждаше бледо тюркоазена. Рен забеляза, че Дух не беше ял през целия ден и попита дали не е гладен. Тайгър Тай каза, че Рокът яде месо и ловува сам. Той се нуждаел от храна веднъж на седем дни.

— Рокът е една самоизхранваща се птица — каза Летящият ездач с нескривано възхищение. — Достатъчно е само да я оставиш за малко сама, което не може да се каже за повечето хора.

Продължиха мълчаливо своето пътешествие. Рен и Гарт бяха започнали вече да се уморяват. Те бяха се вдървили от седенето в едно и също положение през целия ден, бяха изтощени от непрекъснатото люшкане при полета и пръстите им бяха схванати от стискането на възлестите дръжки. Водите на Синия разлив се носеха неизменно под тях — едно безкрайно вълнение. От часове не бяха виждали суша, а океанът изглежда се простираше до безкрая. Рен се чувствуваше като джудже пред него, смалена от големината му до нещо толкова незначително, че бе заплашена от изчезване. Нейното по-раншно чувство за изолация се увеличаваше непрекъснато и тя за първи път се попита дали някога ще види отново дома си.

Наближаваше залез, когато най-после пред погледите им се появи Мороуиндъл. Слънцето клонеше на запад към линията на хоризонта, а светлината му ставаше все по-мека, променяйки се от бяла на бледо-оранжева. Пурпурни и сребристи линии гарнираха една дълга редица от чудато оформени облаци, които се носеха по небето като странни животни. На фона на тази панорама се очертаваше силуетът на острова, тъмен, забулен в мъгла и застрашителен. Той беше много по-голям от всяко друго парче земя, което бяха срещнали по пътя си, и се издигаше като стена насреща им. Килешан протягаше към небето своята нащърбена уста. Пушек се процеждаше от гърлото му, а склоновете му се спускаха надолу в дебелия слой мъгла и пепел, изчезвайки в продължение на стотици фута, за да се появят отново при бреговата линия, образувана от скалисти издатини и назъбени стръмни скали. Вълните се разбиваха в скалите — врящи казани, които пръскаха своята бяла пяна към небето.

Дух се приближаваше все повече, носейки се надолу към пелената от мъгла. Воня изпълваше въздуха. Миризмата на сяра излизаше изпод земята, където огънят на вулкана изгаряше скалата до пепел. През облаците и мъглата можеха да видят долини и хребети, проходи и дефилета, всичките покрити плътно с гори — една гъста, задушаваща джунгла. Тайгър Тай погледна през рамо и посочи с ръка, че ще направят кръг над острова. При неговата команда Дух сви рязко надясно. Северният край на острова беше обхванат от пороен дъжд — един мусон, който наводняваше всичко, създавайки огромни водопади по стръмни скали с височина хиляди фута. На запад островът беше гол като пустиня — целият в застинала лава, освен пръснатите тук и там весело цъфтящи храсти и осакатени, чворести и превити от вятъра дървета. На юг и на изток островът представляваше една грамада от необикновени скални формации и черни пясъчни ивици, където бреговата линия срещаше водите на Синия водораздел преди да се издигне и изчезне в джунглата и мъглата.

Рен се взираше загрижено надолу в Мороуиндъл. Той беше едно вдъхващо страх, негостоприемно място, контрастиращо рязко с другите острови, които бяха видели. Атмосферните фронтове се сблъскваха и разпадаха. Всяка страна на острова предлагаше различни условия. Целият остров беше покрит със сенки и облаци, сякаш Килешан беше демон, който бълва огън и се обвива в наметалото на своето собствено задушаващо дихание.

Тайгър Тай накара Дух да направи един последен кръг и после го спусна долу. Рокът кацна предпазливо на края на една широка ивица черен крайбрежен пясък, забил нокти в натрошените късове застинала лава и неохотно свил криле назад. Гигантската птица обърна лице към джунглата и проницателните й очи се впиха в мъглата.

Тайгър Тай им нареди да слязат. Те освободиха предпазните ремъци на хамута и се плъзнаха на земята. Рен гледаше към вътрешността. Островът се издигаше пред нея, целият в скали, дървета и мъгла. Не можеха да виждат слънцето. Сенки и полусенки лежаха върху всичко. Летящият ездач се обърна към момичето.

— Предполагам, че още държите на своето? Упорита както винаги? Тя кимна безмълвно, за да не би гласът да й изневери.

— Тогава слушайте. И си помислете дали не ще промените намерението си. Не случайно ви показах всичките четири страни на Мороуиндъл. На север вали през цялото време — всеки ден и всеки час. Понякога е като порой, друг път ръми. Но водата е навсякъде. Блата и езера, водопади и процеждащи се капчици. Ако не можете да плувате, ще се удавите. А там несъмнено има гнезда със създания, чакащи да ви завлекат надолу. — Той направи жест с ръка. — Цялата западна страна е пустиня. Сама видяхте. Нищо, освен открита местност — гореща, суха и гола. Може би мислите, че можете да я прекосите и да стигнете до върха на планината. Бедата е, че няма да изминете и миля преди да се натъкнете на създанията, които живеят под камъните. Изобщо не можете да ги видите. Те ще приключат с вас, преди да се усетите. Те са хиляди, с всякакви размери и форми, повечето от тях имат отрова, която ще ви убие бързо. Нищо живо не може да премине.

Той се намръщи и бръчките на лицето му станаха още по-дълбоки.

— Остават южната и източната страна, които са почти същите. Скали, джунгла и облаци вулканична пепел и голям брой твърде неприятни създания, които живеят там. Напуснете ли веднъж крайбрежната ивица, вие няма да бъдете в безопасност, докато не се върнете обратно на нея. Казах ви вече, че това там, вътре, е смъртоносен капан. Ще го повторя, ако не сте ме чули. Мис Рен — каза тихо той, — не правете това. Нямате никакъв шанс да успеете.

Тя се пресегна импулсивно и взе неговите възлести длани в своите.

— Гарт и аз ще се грижим един за друг — обеща тя. — Правили сме го в продължение на много дълго време.

— Това няма да бъде достатъчно — отвърна той, поклащайки глава.

— Колко дълго трябва да пътуваме, за да намерим елфите? попита тя, стискайки още по силно ръцете му. — Имате ли представа?

Тайгър Тай си освободи ръцете и посочи навътре към острова.

— Техният град, ако все още е там — каза той, — се намира на половината път надолу по склона на планината в една ниша, защитена от потоците лава. Повечето от тях текат на изток и някои пробиват тунели под скалата към океана. Може би е на тридесет мили оттук. Вече не зная каква е земята там. За десет години се променят много неща.

— Ние ще намерим пътя — каза Рен и пое дълбоко въздух, за да се овладее, чувствувайки колко невероятно трудно ще се окаже това.

Тя погледна Гарт, който в отговор се взря в нейното каменно лице. После погледна отново Тайгър Тай.

— Налага се да ви помоля за още едно нещо. Ще се върнете ли да ни вземете? Ще ни дадете ли достатъчно време да ги потърсим и после да се върнем?

Тайгър Тай скръсти ръце на гърдите. Лицето му изглеждаше едновременно и тъжно, и строго.

— Ще дойда, мис Рен — отвърна той. — Ще чакам три седмици. Това време е достатъчно, за да отидете и да се върнете. После ще идвам за вас веднъж в седмицата в продължение на четири седмици. — Той поклати глава. — Но трябва да ви кажа, че това ще бъде губене на време. Вие няма да се върнете обратно. Аз никога повече няма да ви видя.

— Аз ще успея, Тайгър Тай — — заяви тя, усмихвайки се храбро.

— Има само един начин — каза, присвивайки очи, Летящият ездач. — Да бъдете по-изкусна и по-силна от всичко, което срещнете. — И… — той посочи към нея със своя кокалест показалец — по-добре бъдете готова да използувате вашата магия!

Тайгър Тай рязко се обърна и отиде до мястото, където чакаше Дух. Без да се бави той се изкатери по бримките на хамута и седна на мястото си. Когато приключи с притягането на предпазните колани, той се обърна към тях.

— Не се опитвайте да вървите нощно време — посъветва ги той. — Поне първият ден пътувайте по светло. Гледайте кратерът на Килешан да ви е отдясно, докато се катерите. — Той вдигна ръце. — Демонска кръв! Това, което правите, е чиста глупост!

— Не ни забравяйте, Тайгър Тай! — извика в отговор Рен.

Летящият ездач се намръщи за момент и после ръгна леко с пета Дух. Рокът се издигна във въздуха. Той разпери крила срещу вятъра, издигна се бавно и зави на юг. Само за секунди гигантската птица се превърна в петно в отслабващата светлина.

Рен и Гарт останаха мълчаливо на пустия бряг и го проследиха с поглед, докато изчезна.