Тери Брукс
Елфите на Шанара (11)

ГЛАВА XI

На следващата сутрин Рен се събуди в стая с боядисани в бяло стени, памучни постелки и завивки с бродирани по краищата мънички цветя и гоблени, изтъкани от нишки с меки пастелни цветове. Гоблените проблясваха на ярката светлина, която нахлуваше през пролуките на дан телените пердета, висящи на дипли пред стигащите от пода до тавана прозорци.

Слънчева светлина, удиви се тя, на една земя, на която отвъд стените на града и силата на Елфовата магия има само мрак.

Рен лежеше по гръб, все още сънена и се опитваше да събере мислите си. Не бе разгледала стаята предишната нощ. Беше тъмно, а Еоуен използуваше само Светлината на свещ, за да я води. Бе се строполила на мекото легло и почти мигновено бе заспала.

Рен при твори за малко очи, опитвайки се да свърже видяното с онова, което си спомняше, подобното на сън полупрозрачно настояще със суровото, внушаващо страх минало. Беше ли всичко това реалност, търсенето на информация за мястото, където бяха изчезнали елфите, полетът им до Мороуиндъл, преходът през Ин Джу, катеренето по Черния корниз, придвижването до Роуен и после до Арборлон? Лежейки тук, огряна от слънчевата светлина и в мека постеля, тя откри, че всичко това е трудно за вярване. Нейните спомени за онова, което лежеше извън градските стени — мрака, огъня, мъглата, чудовищата, които идваха отвсякъде и знаеха само как да унищожават — изглеждаха смътни и далечни.

Тя отвори ядосано очи и се напъна да си спомни. Събитията минаваха пред нея като на парад, живи и страшни. Тя видя Гарт да стои с нея срещу Шадуина на ръба на скалите над Синия разлив. Представи си още веднъж как беше преминала първата нощ на брега, когато Тайгър Тай и Дух си заминаха. Сети се за Стреса и Фавн, мъчейки се да си спомни как изглеждаха, говореха и се държаха и какво бяха претърпели, помагайки й да пътува през този чудовищен свят — приятели, които бяха й помогнали, а тя сега ги изостави.

Мислите й за комбинираната котка и дървесния пискун накрая я разсъниха напълно. Рен се надигна, седна и бавно се огледа. Беше на сигурно място тук, в Арборлон, в двореца на Кралицата Елф, в дома на Еленро Елеседил, която беше нейна баба. Рен пое дълбоко въздух, борейки се с представата и мъчейки се да я направи реална. Беше реална, разбира се — и все пак, в същото време, още не изглеждаше такава. Представата е твърде нова, предположи Рен. Тя беше дошла, търсейки истината за своите родители, но не можеше да допусне, че тя ще се окаже така разтърсваща.

Рен си спомни какво си бе казала, когато Коглайн за пръв път заговори с нея за сънищата. Онова, което ще научи, ако се съгласи да пътува до Рога на пъкъла, за да разговаря с Аланон, ще промени много нейния живот.

Тогава дори не можеше да си представи колко много. Това едновременно възбуждаше любопитството й и я плашеше. Толкова много неща бяха се случили, за да я доведат на Мороуиндъл и при елфите, и сега беше изправена лице в лице с един свят и един народ, които всъщност не познаваше или не разбираше. Последната нощ Рен беше открила точно колко трудни можеха да се окажат нещата. Щом дори нейната собствена баба предпочиташе да я заблуждава, доколко можеше да се довери на който и да било друг? Продължаваше да я измъчва фактът, че има тайни, които крият от нея. Беше изпратена при елфите с някаква цел, но все още не знаеше каква е тя. Ако Еленро я знаеше, го не й казваше поне засега. Не казваше нищо и за демони те — само това, че не са дошли от Забраненото място и че Елкрис не се е провалил. Но те бяха дошли отнякъде и Рен бе сигурна, че кралицата знае откъде. Тя знаеше много неща, които не казваше. Тайни — отново й хрумна тази дума. Тайни.

Рен тръсна глава и престана да мисли повече за това. Кралицата беше нейна баба, последния член от нейното семейство. Бе дала живот на майка й и беше една опитна, красива, с чувство за отговорност и изпълнена с любов жена. Рен поклати глава. Не можеше да си помисли нищо лошо за Еленро Елеседил. Не можеше да я очерня. Твърде много приличаше на нея — физически, емоционално и по думи, мисли и действия. Рен беше разбрала това последната нощ, беше го почувствувала при техния разговор, по разменените погледи между тях и по начина, по който се разбираха.

Тя въздъхна. Най-добре беше да постъпи, както бе решила — да почака и да види.

След малко тя стана и отиде до вратата, която водеше към съседното помещение. Почти незабавно вратата се отвори и тя видя Гарт. Той беше гол до кръста. Мускулестите му ръце и гърдите му бяха скрити от превръзки, а тъмното му брадато лице беше насечено и натъртено. Въпреки многото наранявания огромният Скитник изглеждаше отпочинал и в добро състояние. Когато му махна с ръка да дойде при нея, той се пресегна назад, взе една туника и бързо я нахлузи на себе си. Дрехите, които бяха му приготвили, бяха твърде малки за него и го правеха да изглежда още по-огромен. Рен скри усмивката си, когато отидоха да седнат на една пейка до прозорците с дантелени пердета, щастлива просто да го види отново, чувствувайки се спокойна в негово присъствие.

Какво научи?, попита със знаци той.

Сега тя се усмихна открито. Добрият стар верен Гарт — делови, както винаги. Тя повтори разговора си с кралицата от предишната вечер, предавайки нейния разказ за историята на родовете Елеседил и Омсфорд и за майка й и баща й. Рен не спомена своето подозрение, че Еленро скрива истината за демоните. Искаше засега да запази това за себе си, надявайки се, че ако даде малко време на баба си, тя ще реши да й се довери.

Независимо от това Рен поиска мнението на Гарт за кралицата.

— Какво забеляза ти в моята баба, което аз пропуснах? — попита го тя, превеждайки с пръсти, докато говореше.

Гарт се усмихна слабо на загатването, че е пропуснала нещо. Отговорът му беше бърз. Тя е уплашена.

— Уплашена ли? — Рен наистина беше пропуснала това. — Какво мислиш, че я плаши?

Трудно е да се каже. Струва ми се, че с нещо, което тя знае, а ние не знаем. Много внимава какви казва и как го казва. Ти също си го забелязала.

Той направи пауза.

Може би се страхува за теб, Рен.

— Защото моята майка е била убита при завръщането си и сега аз също съм в опасност ли? Но съгласно видението на Еоуен се е предполагало, че ще се върна. Те са ме очаквали. И каква е ползата все пак от това видение? Как се очаква от мен да спася елфите, Гарт? Това не ти ли се струва глупаво? В края на краищата всичко, което успяхме да направим, бе просто да останем живи достатъчно дълго време, за да достигнем града? Не виждам какво значение може да има присъствието ми тук.

Гарт сви рамена. Дръж очите и ушите си отворени, момиче Скитник. Ето как ще научиш някои неща.

Той се усмихна и в отговор Рен също му се усмихна.

Тогава Гарт я остави, за да може тя да се облече. Когато затвори вратата между техните стаи, Рен известно време остана загледана след него. Внезапно й хрумна, че има огромни несъответствия между разказите на нейната баба и на Гарт за родителите й. Разбира се, версията на Гарт беше от втора ръка, а кралицата се основаваше изцяло на събития, които се бяха случили преди отпътуването от Арборлон, така че бе възможно да има несъответствия. Все пак никой от двамата не беше коментирал какви са според него очевидните грешки на другия. Гарт не бе споменал нищо за Летящи ездачи. Кралицата не бе споменала нищо за Скитниците. Никой от двамата не беше споменал защо нейните родители не са пътували първо до Сенни дол и семейство Омсфорд, а вместо това са заминали за Западната земя.

Рен се запита дали би могла да каже нещо за това на Гарт. Ако се имаше предвид важността другите й грижи, дали тази бе наистина толкова важна.

Рен намери приготвените за нея дрехи. Стояха й по-добре, отколкото дрехите на Гарт. Те включваха, панталони, туника, чорапи, колан и чифт фино изработени кожени обувки до глезените. Тя нахлузи дрехите, като прехвърляше през съзнанието си откритията от предишната вечер и размишляваше върху наученото. Кралицата изглеждаше напълно убедена във важността на пристигането на Рен в Арборлон и сигурна, поне в мислите си, че видението на Еоуен се е оказало вярно. Орин Страйът също беше споменал, че са я очаквали. Ала никой не беше казал защо, ако всъщност някой знаеше. В съня не се споменаваше нищо за това как очакваха Рен да им помогне. Може би бе необходимо друго видение, за да се разбере.

Тя се усмихна на своята собствена дързост, но докато слагаше обувките си, усмивката й внезапно изчезна.

Ами ако важността на нейното завръщане беше в това, че тя носи със себе си Елфовите камъни? Ами ако от нея се очакваше да употреби Камъните като оръжие срещу демоните?

Рен изстина при тази мисъл, спомняйки си отново как бе принудена да ги използува вече два пъти въпреки нежеланието си, как я обземаше чувството за сила, когато магията преминаваше през нея и как огънят я изгаряше и в същото време ободряваше. Тя чувствуваше адиктивния им ефект върху себе си, спояването с тях всеки път, когато биваха използувани и колко много изглеждаха като част от нея. Рен непрекъснато си казваше, че няма да ги използува, после откриваше, че е принудена или може би убедена. Тя поклати, глава. Изборът на думата нямаше значение. Резултатът беше същият. С всяко използуване на магията се отдалечаваше по малко от това, което беше някога. Тя се приближаваше малко повече до една нова Рен, която не познаваше. Използвайки силата на магията, губеше власт над себе си.

Рен натъпка краката си в ботушите и се изправи. Нейната мисъл беше неправилна. Не можеше Елфовите камъни да са важните. Иначе защо Еленро просто не бе ги задържала вместо да ги дава на Алейн? Ако имаха някакво значение, защо Камъните не бяха използувани срещу демоните преди много години?

Тя се поколеба, после посегна към своята нощница и извади Елфовите камъни от джоба, в който ги бе поставила предишната вечер. Те блещукаха в ръката й. Тяхната магия спеше, безобидна и невидима. Рен грижливо ги разгледа, питайки се за обстоятелствата, който бяха ги отредили на нейните грижи. Искаше й се снощи Еленро да си ги бе поискала обратно.

После преодоля лошите чувства, които мисълта за Елфовите камъни беше предизвикала у нея и пъхна досадните талисмани дълбоко в джоба на своята туника. След като мушна един дълъг нож в колана си, тя се изпъна самоуверено и излезе от стаята.

Един елф-ловец стоеше на поел пред вратата й и след като Рен спря за малко, за да повика. Гарт, часовоят ги съпроводи надолу по стълбите до трапезарията за закуска. Те ядоха сами върху дълга полирана дъбова маса, покрита с бяла, декорирана с цветя покривка. Масата беше разположена в подобно на пещера помещение със сводест таван и оцветени стъкла на прозорците, които филтрираха слънчевата светлина, разлагайки я на различни цветове като през призма. Млада прислужница стоеше готова да ги обслужва при храненето, което караше самостоятелната Рен да се чувства неловко. Тя се хранеше мълчаливо. Гарт седеше срещу нея, питайки се какво се очаква от нея да направи, когато се нахрани. От кралицата нямаше никаква следа.

Въпреки това, когато закуската приключи, се появи Бухала. Сега Орин Страйът изглеждаше така изпит и блед, както в сенките и тъмнината на обширните пространства със застинала лава отвън. Неговото кокалесто тяло изглеждаше отпуснато и разглобено, когато се движеше. Нищо от него не изглеждаше да действа както би трябвало. Той носеше чисти дрехи и плетената островърха шапка с пискюл липсваше, но продължаваше да изглежда някак си измачкан и разрошен, сякаш това беше нещо нормално за него. Той дойде до масата и седна, облягайки се удобно върху нея.

— Изглеждате далеч по-добре отколкото миналата нощ — позволи си да каже той, полуусмихнат. — Чистите дрехи и банята са ви направили наистина красиво момиче, Рен. Отпочинахте си добре, нали?

Рен отвърна на усмивката му. Харесваше Бухала.

— Достатъчно добре, благодаря — отвърна тя. — И благодаря отново, че ни доведохте благополучно вътре. Не бихме успели да го направим без вас. Бухалът присви устни, погледна многозначително Гарт и сви рамена.

— Може би е така — каза той. Но ние и двамата знаем, че всъщност вие ни спасихте.

Бухала направи пауза, без да спомене за Елфовите камъни и се облегна назад на стола си. Продълговатото му лице се набръчка дяволито. — Искате ли да разгледате града, когато свършите? Да видите какво има навън? Баба ви ме постави на ваше разположение за известно време.

Минути по-късно те напуснаха района на двореца, минавайки този път през главите порти и се спуснаха надолу към града. Дворецът беше разположен върху едно хълмче в центъра на Арборлон, дълбоко в скриващата го гора и ограден наоколо с вилите и магазините на града. Градът беше оживен на дневна светлина, елфите заети със своята работа, а улиците шумни. Докато тримата си пробиваха бавно път през тълпите, погледите на всички се насочваха към тях — не към Бухала или Рен, а към Гарт, който беше много по-едър от елфите и беше очевидно, че не е един от тях. Гарт, по характерен за него начин, изглеждаше разсеян. Рен си проточваше врата, за да види всичко. Слънчевата светлина правеше по-ярка зеленината на дърветата и тревите, цветовете на сградите и цветята покрай алеите. Като че ли мъглата и огънят отвън стените не съществуваха. Във въздуха имаше някакви следи от пепел и сяра, а сянката на Килешан представляваше тъмно петно на фона на източното небе, където градът се облягаше на планината, но магията пазеше света отвътре закътан и защитен. Елфите си гледаха своята работа, сякаш всичко беше нормално, нищо не ги заплашваше и Мороуиндъл извън града е точно същия, както отвътре.

След известно време минаха през паравана на гората и пред тях се появи външната стена. На дневна светлина стената изглеждаше различно. Светлината от магията беше намаляла до слабо блещукане, което превръщаше света отвъд в един мек неясен акварел, окъпан от нейната яркост Мороуиндъл неговите планини, кратерът на Килешан, смесицата от застинала лава и осакатени гори, пукнатините в земята със своите гейзери от пепел и пара не се виждаше от мъглата. Войници от елфовата армия патрулираха по защитните валове, но сега не се водеха никакви битки. Демоните бяха отишли да почиват до падането на нощта. Светът отвън беше станал угнетяващо пуст, а единствените звуци, които се чуваха, бяха от гласовете и движенията на хората отвътре.

Когато те наближиха най-близкия мост, Рен се обърна към Бухала и попита:

— Защо има ров от вътрешната страна на стената?

Той я погледна за миг и после отново отмести погледа си.

— Ровът отделя града от Преградата — поясни той. — Знаеш ли за Преградата?

Бухала махна с ръка към стената. Сега Рен си спомни названието. Стреса беше го използувала първа, казвайки че елфите са в беда, защото нейната магия отслабвала.

— Тя е била изградена от магията по времето на бащата на Еленро, когато демоните за пръв път са се появили. Тя е защита срещу тях. Запазва града такъв, какъвто винаги е бил. Всичко е същото, както по времето, когато Арборлон е бил пренесен на Мороуиндъл преди повече от сто години.

Рен продължаваше да размишлява върху казаното от Стреса за отслабването на магията. Тъкмо се готвеше да попита Орин Страйът дали е така, когато внезапно осъзна това, което той току-що беше казал.

— Бухале, когато Арборлон е бил пренесен на Мороуиндъл ли каза? Имате предвид, когато е бил построен, нали?

— Имам предвид това, което казах. — Че сградите са били пренесени? Или ти говориш за Елкрис? Елкрис е тук, нали, вътре в града?

— Там, отзад. Зад двореца — отвърна той и махна неопределено с ръка. Набръчканото му лице беше мрачно. — И така, вие имате предвид…

— Градът, Рен — прекъсна я Бухала. — Целият, както и всички живеещи в него елфи. Ето какво имам предвид.

— Но… — Рен го гледаше втренчено. Той е бил построен отново, искаш да кажеш, от дървения строителен материал, който елфите са пренесли тук…

Бухалът поклати отрицателно глава.

— Рен, никой ли не ви е казал за Лодена? — попита той. Кралицата не ви ли каза как елфите са дошли на Мороуиндъл?

Беше се навел към нея и я фиксираше с проницателните си очи. Рен се поколеба и, накрая продължи:

Тя каза, че е било решено да емигрират от Западната земя, защото федерацията…

— Не — прекъсна я отново той. — Не това исках да кажа.

Бухала погледна настрана за момент, после я хвана за ръката и я заведе до една каменна подпора в подножието на моста, където можеха да седнат. Гарт ги проследи, заемайки позиция срещу тях, от която можеше да ги наблюдава, докато разговарят. Мургавото му лице беше безизразно.

— Нямах намерение да ви казвам това, момиче, започна Бухалът, когато седнаха. Други биха свършили по-добре тази работа. Но няма да има за какво да говорим, ако не ви обясня. Освен това, щом сте внучка на Еленро Елеседил и сте очакваното момиче от видението на Еоуен Сирайз, имате право да знаете. — Той скръсти удобно кокалестите си ръце. — Но няма да повярвате на това. А не съм сигурен дали вярвам.

Рен се усмихна малко неловко при тази перспектива.

— Въпреки това ми кажете, Бухале помоли тя.

Орин Страйът кимна и започна:

— Научих го почти случайно, Елфите възстановили някаква част от своята приказна магия преди повече от сто години преди да емигрират на Мороуиндъл, когато все още живеели на Западната земя. Аз не зная как са направили това и всъщност не ме интересува. Важно е да се знае, че когато взели решението да емигрират, те, предполага се, са съсредоточили каквото е имало налице от магията в един Елфов камък, наречен Лоден. Лоденът, мисля аз, винаги е съществувал скрит и пазен, държан в тайна до времето, когато щял да бъде необходим. Това време не е идвало в продължение на стотици години, дори през целия изминал период след Великите войни. Но елфи от рода Елеседил го прибрали или намерили отново, или нещо подобно и когато взели решение да емигрират, го използвали. — Той си пое дълбоко въздух и стисна устни. Този Елфов камък, подобно на всички други, така са ми казали, черпи своята сила от този, който ги ползува. Само че в този случай не е имало само един погребител, а цяла раса. Цялата сила на Елфовата нация е отишла за призоваване на магията на Лодена. — Той се прокашля, за да прочисти гърлото си. — Когато направили това целият Арборлон бил взет като… като лопата земя, свит до нищо и затворен вътре в Камъка. Ето какво имах предвид, кога казах, че Арборлон е бил пренесен на Мороуиндъл. Той е бил затворен вътре в Лодена, заедно с повечето елфи и пренесем само от шепа пазачи на този остров. Веднага щом било намерено място за града, процесът протекъл обратно и Арборлон бил възстановен. Мъже, жени, деца, кучета, котки, птици, животни, къщи и магазини, дървета, цветя, трева — всичко. Елкрис също. Целият град. — Бухалът се отпусна назад и присви пронизителни те си очи. И така, какво ще кажете сега?

Рен беше смаяна.

— Ще кажа, че сте прав, Бухале — отвърна тя. — Не вярвам на това. Не мога да си представя, как елфите ще възстановят толкова бързо нещо, загубено преди хиляди години. Откъде е дошло то? Те са нямали никаква магия по времето на Брин и Джеър Омсфорд, само своята лечебна сила!

— Не твърдя, че зная как са направили всичко това, Рен — отвърна Бухала, свивайки рамена. — Случило се е много преди моето време. Кралицата може да знае, но тя никога не ми е казвала дори дума за това. Зная само каквото ми е казано, както и че не съм сигурен дали вярвам в него. Градът и хората са били пренесени тук в Лодена. Това е историята. И ето как е била построена Преградата. Е, била е изградена в действителност, първо от камък с ръчен труд, но магията, която я защитава, е дошла от Лодена. Тогава бях още момче, но си спомням, че старият крал използуваше жезъла Рухк. Жезълът Рухк държи Лодена и насочва магията.

— Вие сте виждали това? — попита подозрително Рен.

— Виждал съм Жезъла и неговия Камък много пъти — отвърна Бухала. — Виждал съм да го използуват само един път.

— Ами какво ще кажете за демоните? — продължи да пита Рен, искайки да научи повече и опитвайки се да осмисли чутото. — Не може ли Лоденът и жезълът Рухк да бъдат използвани срещу тях?

Лицето на Бухала потъмня, променяйки изражението си така бързо, че Рен се изненада.

— Не отговори спокойно, той. Магията е безполезна срещу демоните.

— Но защо е така? — попита настойчиво Рен. — Магията на Елфовите камъни, които нося, може да ги унищожава. Защо не и магията на Лодена?

— Мисля, че тази магия е от друг вид — отвърна Бухала, поклащайки глава. Не беше много сигурен в това, което казва.

— Кажете ми, Бухале, откъде са дошли демоните? — попита бързо Рен.

Орин Страйът изглежда се чувствуваше неловко.

— Защо питате мен, Рен Елеседил?

— Омсфорд — веднага го поправи тя.

— Не мисля така.

Настъпи напрегнато мълчание, докато се гледаха в очите.

— Дошли са също от магията, нали? — попита Рен, която не искаше да отстъпи.

Проницателният поглед на Бухала бе неизменен.

— Попитайте кралицата, Рен. Говорете с нея. — Той рязко стана. — Сега, когато знаете как градът е попаднал тук, поне съгласно легендата, нека завършим разглеждането му. В Преградата има три порти, една главна и две малки. Вижте, ето там.

Бухала тръгна, като продължи да говори и да обяснява това, което виждаха и да отклонява разговора от въпросите й, на които изглежда никой не искаше да отговори. Рен слушаше без ентусиазъм. Интересуваше се повече как елфите са дошли на Мороуиндъл. За да се събере цял град, да се смали до размерите на Елфов камък и да се затвори вътре в него за едно пътуване през океана, се изискваше толкова невероятна магия. Все още не можеше да си представи това. Елфовата магия, възстановена от приказния свят от време, което едва ли някой можеше да си спомни това беше невероятно. Как може да е налице цялата тази сила и пак да няма начин за освобождаване от демоните, за унищожаването им. На езика й бяха дузина възражения. Тя наистина не знаеше на какво да вярва. Те прекараха сутринта и ранния следобед, разхождайки се из града. Изкачваха се до укрепленията и гледаха земята отвъд, която беше мрачна, мъглива, без никакво движение, освен когато парата на Килешан изригваше и мъглата се завихряше. Отново видяха Фейтън да преминава от града към Преградата без да ги забележи. Под избелялата от слънце коса лицето му беше грубо и покрито с белези. Бухала го наблюдаваше с каменно лице и когато се обърна, за да продължат разходката си, Рен го помоли да й разкаже за него. Помощник главнокомандуващ на кралицата, отговори Орин Страйът, и втори по ранг след Барсимон Оридио, когото много би желал да замести.

— Защо не го харесвате? — попита без заобикалки Рен.

— Трудно е да се обясни — отвърна Бухала, повдигайки едната си вежда. — Предполагам, че между нас има съществена разлика. Аз прекарвам по-голямата част от времето си отвъд стените, бродейки в нощта с демоните, следейки ги отблизо къде се намират и какво ни готвят. По-голямата част от времето живея като тях, а щом живееш като тях, трябва да ги познаваш. Познавам видовете демони и техните навици по-добре от всеки друг. А Фейтън не мисли за тези неща. За него демоните са само враг, който трябва да бъде унищожен. Той иска да изведе армията на елфите извън града и да ги помете. Върви след Барсимон Оридио и кралицата месеци наред, за да ги увещава да му позволят да направи точно това. Хората му го обичат. Мислят, че е прав, защото вярват, че знае нещо, което те не знаят. Ние сме затворени зад Преградата вече почти десет години. Животът продължава и ги не можеш да разбереш само като наблюдаваш или дори като разговаряш с хората, че всъщност всички тях ги боли сърцето. Те си спомнят как са живели преди и искат отново да живеят по този начин.

Рен помисли за миг да отвори дума за това как демоните са попаднали тук и защо не могат да бъдат отпратени обратно, но после се отказа. Вместо това тя каза:

— Струва ми се, че според вас няма никаква надежда армията да победи отвън.

Бухалът я прониза с твърдия си поглед.

— Вие бяхте там отвън с мен, Рен. И знаете много повече от самия Фейтън. Пътували сте от брега, за да дойдете тук. От време на време сте се сблъсквали с демоните. Какво мислите? Те не са като нас. Има сто различни вида и всеки от тях е опасен по различен. Някои можеш да убиеш със стоманено острие, други — не. Надолу по Роуен са Привиденията, целите само зъби, нокти и мускули. Животни. Горе, на Черния корниз, са Дракулите призраци, които осмукват живота от теб. Те са като дим — няма нищо, което да се биеш, нищо, което да намушкаш с меч. И това са само два вида, Рен.

Той поклати глава.

— Не, не мисля, че можем да спечелим битка извън стените. Мисля, че ще бъдем щастливи, ако успеем да останем живи тук, вътре.

Те повървяха още малко и после Рен каза:

— Комбинираната котка ме осведоми, че магията, която служи за щит на града, отслабва.

Тя каза това като факт, а не като въпрос и зачака отговор. Бухала дълго време не отговори. Той крачеше, навел глава и забол поглед в земята пред себе си. Накрая вдигна поглед за момент и каза:

— Котката е права.

Те слязоха за малко в градския център, обикаляйки магазините и разглеждайки каруците, които преобладаваха на пазара. Оглеждаха стоките и хората, които купуваха и продаваха. Арборлон беше град, който във всички отношения, освен в едно, можеше да бъде като всеки друг. Рен се взираше в лицата около себе си, виждайки своите собствени елфови черти да се отразяват в техните. За първи път в живота си бе в състояние да прави това. Бе доволна от преживяването си и бе с впечатлението, че е първата личност от сто години насам, която има тази възможност. Елфите бяха живи. Елфите съществуваха. Това беше едно забележително откритие и още продължаваше да я вълнува фактът, че тя го е установила.

Те хапнаха набързо на пазара някакъв леко препечен хляб увит около сушено месо и зеленчуци, пресен плод, наподобяващ круша и чаша бира, след което продължиха. Бухалът ги заведе зад двореца в Градината на живота. Там се разхождаха мълчаливо по алеите, потопени в аромата на цветните лехи и в миризмата на стотиците колоритни цветове, пръснати сред растения, храсти и дърветата. Натъкнаха се на облечен в бяла роба Избран, един от пазачите на Елкрис, който кимна и ги отмина. Ре н се улови, че мисли за разказа на Пар Омсфорд за момичето елф Амбърл, най-известната от всички Избрани. Те се изкачиха до билото на хълма, върху който беше разположена Градината и застанаха пред Елкрис с неговите аленочервени листа и сребърни клони, които трептяха на слънчевата светлина и бяха така поразяващи, че изглеждаше невъзможно да са истински. Рен искаше да докосне дървото, да му прошепне нещо и да му каже може би че тя знае и разбира какво е претърпяло то. Все пак Рен не го направи. Тя просто стоеше там. Елкрис никога не говореше с никого, а вече знаеше как се чувства тя. И така, тя просто се взираше в него, мислейки в същото време колко ужасно щеше да бъде, ако Преградата се изчерпеше напълно и демоните прегазеха елфите и техния град. Елкрис щеше да бъде унищожен, разбира се, а когато това се случеше, всички чудовища, затворени в Забраненото място, съществата извън приказния свят, които бяха изолирани през всичките тези години, щяха да бъдат освободени и да нахлуят отново в света на смъртните хора. Тогава, помисли мрачно тя, видението на Аланон за бъдещето щеше наистина да се сбъдне.

След разходката те се върнаха обратно в двореца, за да си починат до вечерята. Бухала ги остави в преддверието на главния вход, каза им че има да върши някаква работа и не им предложи нищо повече.

— Зная, че имате толкова въпроси, че дори не знаете с кой да започнете, Рен — каза той на раздяла, сбръчвайки важно слабото си лице. — Опитайте се да бъдете търпелива. Боя се, че всички отговори ще дойдат твърде скоро.

Бухалът се върна назад по алеята и излезе през портите. Рен и Гарт наблюдаваха отдалечаването му без да кажат нещо. Огромният Скитник се обърна след малко към нея и започна да й прави знаци. Той отново беше гладен и искаше да се върнат в трапезарията, за да видят дали ще може да намери кухнята и да хапне нещо. Рен кимна разсеяно, мислейки все още за елфите и тяхната магия, а и за това, че Бухала изобщо не беше отговорил на въпроса й, защо има ров от вътрешната страна на Преградата. Гарт изчезна по коридора и стъпките му отекнаха в тишината. След малко Рен се обърна рязко и се отправи към своята стая. Не беше сигурна какво друго ще прави освен да премисли отново нещата, но това може би нямаше да е достатъчно. Тя се изкачи по главното стълбище, вслушвайки се в тишината, уловена във водовъртежа на мислите си и тръгна по коридора, когато, се появи Гавилан Елеседил.

— Здравей, братовчедке Рен — поздрави я весело той. Бе облечен пищно в тъкан с жълти и сини напречни ивици и препасан със сребърен колан-верига. — Разбрах, че си била из града. Как си днес?

— Благодаря, добре — — отвърна Рен, забавяйки хода си, докато накрая спря, когато той я настигна.

Гавилан взе ръката й и я повдигна до устните си, целувайки я леко.

— Е, кажи ми. Радваш ли се, че си дошла или би желала да си вкъщи?

Рен се усмихна, изчервявайки се, въпреки твърдото решение да се владее.

— Мисля, че изпитвам по малко и от двете — отвърна тя, отдръпвайки ръката си.

— Това звучи точно както трябва — — примигна Гавилан. — Малко кисела и малко приветлива. Изминала си дълъг път, за да ни намериш, нали? Търсенето трябва да е било много неудържимо, Рен. Научи ли това, което си дошла да откриеш?

— Част от него.

Красивото му лице доби тъжно изражение.

— Твоята майка Алейн беше личност, която щеше, много да харесаш. Зная, че кралицата ги е разказала за нея, но аз също искам да ти кажа нещо. Тя се грижеше за мен като сестра, докато бях малък. Бяхме много близки. Алейн беше силно и решително момиче, Рен — и аз виждам в теб същите черти.

— Благодаря ти, Гавилан — отвърна тя усмихната.

— Това е истината. — Гавилан направи пауза. — Надявам се, че ти ще виждаш в мое лице по-скоро приятел, отколкото просто братовчед. Искам да знаеш, че ако някога имаш нужда от нещо или искаш да научиш нещо, можеш да дойдеш при мен. Ще бъда щастлив да ти помогна, ако мога.

Рен се колебаеше.

— Гавилан, можеш ли да разкажеш нещо повече за мен моята майка? Ще ми кажеш ли как е изглеждала тя?

Много е лесно — сви рамене нейният братовчед. — Алейн беше дребна като теб. Косата й имаше същия цвят. А гласът й… — Неговият глас постепенно заглъхна. — Той е труден за описване. Беше музикален. Бе находчива и много се смееше. Но мисля, че си спомням най-добре очите й. Бяха точно като твоите. Когато, те погледнеше, човек веднага разбираше, че няма никой или нищо по-важно в целия свят.

Рен мислеше за съня си, в който майка й се навежда към нея, гледа я по начина, описан от Гавилан и й казва: Помни ме. Помни ме. Сега това вече не й изглеждаше просто един сън. Рен чувствуваше, че някога, много отдавна, това трябва наистина да се е случило.

— Рен?

Рен осъзна, че се взира в пространството. Тя премести отново погледа си върху Гавилан и внезапно се зачуди дали би могла да го попита за Елфовите камъни и за демоните. На него изглежда доста му се искаше да разговаря с нея и тя се почувствува привлечена от него по начин, който я изненада. Но Рен още не го познаваше и нейният тренинг на Скитник я караше да бъде предпазлива.

— Тези времена са трудни за елфите — каза внезапно Гавилан и се наведе. Рен почувствува ръцете му да я хващат за раменете. — Има тайни на магията, които…

— Добър ден, Рен — поздрави я Еоуен Сирайз, появявайки се на стълбището зад нея. Гавилан остана неподвижен. — Хареса ли ти разходката из града?

Рен се обърна и почувства, че ръцете на Гавилан се отдръпват.

— Да. Бухалът е отличен екскурзовод.

Еоуен се приближи, а зелените й очи се преместиха, за да фиксират Гавилан.

— Как намираш братовчедката си, Гавилан? — попита го тя.

— Очарователна и енергична, дъщеря на своята майка — отвърна с усмивка елфът и хвърли поглед на Рен. — Трябва да вървя. Имам да върша много работа до вечерята. Тогава ще поговорим.

Той кимна отсечено и се отдалечи, небрежен, самоуверен и малко наперен. Рен наблюдаваше отдалечаването му, мислейки, че той прикрива много нещо със своето позьорство, но че това, което крие под него, е твърде мило. Еоуен срещна погледа й, кога го Рен се обърна.

— Гавилан кара всички ни да се чувствуваме отново като млади момичета. — Нейната огненочервена коса беше прибрана в мрежичка и носеше свободна невталена рокля с бродирани върху нея цветя. Усмивката й беше топла, но очите й — както винаги — изглеждаха студени. — Мисля, че всички сме влюбени в него.

— Аз дори не го познавам — каза Рен, изчервявайки се.

Еоуен кимна в знак на съгласие.

— Е, разкажи ми сега за своята разходка. Какво научи за града, Рен? Какво ти разказа Орин Страйът за него?

Те тръгнаха по коридора към спалнята на Рен, а тя разказа на Еоуен какво й бе казал Бухала, надявайки се тайно, че пророчицата ще й разкрие нещо в замяна. Но Еоуен просто слушаше, кимаше окуражително и не казваше нищо. Изглеждаше прекалено заета с други неща, въпреки че достатъчно внимателно следеше разказа на Рен, за да не загуби нишката. Рен завърши, когато двете стигнаха до вратата на спалнята й и тя се обърна с лице към Еоуен. Усмивка трепна върху сериозното лице на пророчицата.

— Ти си научила твърде много неща за човек, който е прекарал в града по-малко от един ден, Рен.

Далеч по-малко от това, което бих желала да науча, помисли Рен.

— Еоуен, защо никой не иска да ми каже откъде а дошли демоните? — попита предпазливо тя.

Усмивката изчезна, заменена от очевидна тъга.

— Елфите не обичат да мислят за демоните и още по-малко да говорят за тях — отвърна тя. — Демоните дойдоха от магията, Рен, от погрешното й разбиране и използуване. Има един страх, един срам и едно обещание. Тя направи пауза, видя разочарованието и безпокойството, отразени в очите на Рен и се пресегна да хване ръцете й. — Кралицата ми забранява, Рен — прошепна тя. — И сигурно е права. Но аз обещавам, че някой ден, много скоро, да ти разкажа всичко.

Рен срещна нейния втренчен поглед, видя честността, отразена в очите й, и кимна.

— Ще разчитам на обещанието ги, Еоуен — каза тя. — Но ми се иска да мисля, че моя та баба ще предпочете първа да ми каже.

— Да, Рен. На мен също ми се иска да стане така. — Еоуен се колебаеше. — Били сме заедно дълго време, тя и аз. През детството, първата любов, съпрузите и децата. Всички са си отишли. Случилото се с Алейн беше най-лошото и за двете ни. Никога не казах това на твоята баба — макар да мисля, че тя подозира — как видях в своето видение, че Алейн ще се опита да се върне в Арборлон и че ние не можем да я спрем. Една пророчица е едновременно благословена и прокълната за това, което вижда. Зная какво ще се случи, но не мога да направя нищо, за да го променя.

Рен кимна разбиращо.

— Магия, Еоуен. Като тази на Елфовите камъни. Иска ми се да се отърва от тях. Не съм сигурна какво ми причиняват. Има ли това някакво значение за теб?

Еоуен стисна по-силно ръцете й. Зелените й очи бяха съсредоточени върху лицето на Рен.

— Нашият път в живота ни се дава от нещо, което ние нито разбираме, нито можем да контролираме, а той ни свързва с нашето бъдеще така сигурно, както всяка магия. — Тя пусна ръцете на Рен и отстъпи назад. — Докато ние говорим, кралицата решава съдбата на елфите, Рен. Твоето идване причини това. Знаеш ли какво значение има твоето присъствие тук? Довечера мисля, че ще разбереш.

— Ти си имала видение, нали, Еоуен? — попита Рен, започвайки внезапно да разбира. — Ти си видяла какво ще стане.

Пророчицата вдигна ръцете си, сякаш се колебаеше дали да отхвърли предположението или да го приеме.

— Винаги, дете. — прошепна тя. — Винаги. — Лицето й беше измъчено. — Виденията никога не ме напускат.

После Еоуен се обърна и изчезна обратно по коридора. Рен остана да гледа след нея както бе гледала и след Бухала — пророци, лъкатушещи към едно несигурно бъдеще и провиждащи смътно онова, което бе съдено, да се случи на елфите. Вечерята беше безкрайна и тягостна, изпълнена с дълги периоди на мълчание. Рен и Гарт бяха извикани при здрачаване и отидоха долу, за да се присъединят към Еоуен и Бухала, които ги чакаха. Гавилан дойде няколко минути по-късно. Седяха близо един до друг в единия край на дългата дъбова маса. Сервирани бяха много блюда и на разположение им бе предоставен обслужващ персонал. Заради настъпващата нощ трапезарията бе ярко осветена. Говореха малко и избягваха старателно да навлизат в области, определяни вече като неподходящи за дискусия. Дори Гавилан, който говореше най-много, избираше внимателно темите за разговор. Рен не можеше да определи дали нейният братовчед бе уплашен от присъствието на Еоуен и Бухала или го безпокоеше нещо друго. Той бе оживен и весел както преди, но не се интересуваше особено от храната и изглеждаше загрижен. Разговорът се въртеше предимно около детството на Рен със Скитниците и спомените на Гавилан за Алейн. Вечерята протичаше скучно и всички почувствуваха някакво облекчение, когато тя накрая приключи.

Макар че всички я очакваха, Еленро Елеседил не се появи.

Петимата наставаха и вече се приготвяха всеки да се заеме със своите неща, когато един разтревожен вестоносец влетя в стаята и бързо заговори с Бухала.

Той го отпрати с намръщено изражение и се обърна към останалите:

— Демоните са провели атака срещу северната стена. Очевидно са успели да проникнат през нея.

После те бързо се пръснаха, Еоуен, за да намери кралицата, Гавилан за да се въоръжи, а Бухала, Рен и Гарт за да разберат сами какво става. Бухала ги поведе и тримата се втурнаха през двореца, излязоха през главния вход и се спуснаха към града. Рен наблюдаваше как земята лети под краката й като тича. Здрачът беше преминал в мрак и светлината от Преградата грееше тук-там през дърветата. Те минаха през няколко странични улици. Елфи тичаха във всички посоки, крещейки и вдигайки тревога. Целият град се бе мобилизирал при новината за атаката. Бухала избегна тълпите, които се бяха образували, като заобиколи центъра на града и забърза на изток по периферията. Накрая дърветата свършиха и пред тях се изпречи Преградата. Стената гъмжеше от войници елфи, докато стотици други минаваха по мостовете, за да се присъединят към тях. Всички бързаха към едно място, където светлината беше изтъняла напълно и голяма група бойци се биеха почти на тъмно.

Рен и нейните спътници продължиха да вървят, докато не стигнаха на по-малко от двеста ярда от стената. Там бяха спрени, когато редици от войници се втурнаха напред пред тях.

Шокирана, Рен сграбчи ръката на Гарт. Магията в мястото, където бе нарушена Преградата, изглежда бе напълно изчерпана, а камъкът на стената беше натрошен до чакъл. В празнината се тълпяха стотици тъмни безлични тела, сражавайки се, за да проникнат през нея, докато елфите се биеха, за да ги задържат отвън. Боят се водеше хаотично. Тела се извиваха и гърчеха в агония, смазвани от напиращите отзад. Викове и крясъци изпълваха въздуха и тази нощ нямаше никакво заглушаваме на звуците в битката между елфите и демоните. Мечове свистяха и нокти деряха, а мъртви и ранени лежаха навсякъде около пробива. Известно време изглеждаше, че демони те имаха успех. Броят им беше толкова голям, че техният авангард проникна вътре в града. Но елфите контраатакуваха яростно и ги отблъснаха отново. Битката бушуваше около пробива като нито една от страните не бе в състояние да спечели някакво предимство.

Тогава прозвуча викът „Фейтън, Фейтън“ и командирът елф с пепеляворусата коса се появи пред една новопристигнала рота войници. С вдигнат меч той ги поведе в атака към стената. Демоните бяха изблъскани обратно през празнината, крещейки и надавайки вой, докато елфите им нанасяха ударите. Фейтън стоеше най-отпред в атаката, по чудо недокоснат, докато негови хора падаха навсякъде около него. Елфите от защитните стени се присъединиха към контраатаката, нанасяйки удари отгоре с дъжд от копия и стрели. Светлината на преградата се засили, затваряйки за миг празнината в повредената стена.

Тогава демоните отново предприеха атака. Бяха огромна маса и се катереха навсякъде. Елфите ги задържаха за момент и после започнаха отново да отстъпват. Фейтън изскочи пред тях с вдигнат меч. Битката се затегна, докато бойците от двете страни се биеха за овладяване на положението. Рен наблюдаваше с ужас клането. Мъртви, умиращи и ранени лежаха навсякъде. Битката беше така интензивна, че никой не можеше да стигне до тях. Тълпи от елфи стари хора, жени и деца и всички, които не бяха войници в армията на елфите, се бяха скупчили около Рен и нейните спътници, а над тях тегнеше необикновена тишина, докато наблюдаваха битката. Дъхът им бе замрял от това, което виждаха.

Ами ако демоните успеят да проникнат?, помисли внезапно Рен. Няма никакъв шанс някой да се спаси. Тези хора няма къде да бягат. Ще ги избият до един. Тя се огледа като обезумяла. Къде е кралицата?

И внезапно тя се появи, обградена от дузина елфи от нейната Лична охрана, а тълпата се раздели пред нея, правейки й път. Рен зърна Трис. Със сурово и мрачно лице той водеше своите Елфови ловци. Кралицата вървеше изправена и висока сред тях, привидно равнодушна към вихрещата се бъркотия около нея. Гладкото й лице беше спокойно, а погледът насочен напред. Тя излезе от тълпата и се отправи към най-близкия мост на рова. В едната си ръка носеше жезъла Рухк, а Лоденът пробляскваше като нажежен до бяло на неговия връх.

Какво ли възнамерява да прави?, запита се Рен и внезапно се уплаши за нея.

Кралицата стигна до средата на моста и остана там, където можеше да бъде виждана от всички. Надигнаха се викове, а войниците на стената започнаха да викат нейното име, окуражавайки се. Елфите, които се биеха с Фейтън при пробива, подновиха своите усилия. Защитата набра сила и се втурна напред. Демоните бяха отново отблъснати. Засили се звукът от дрънченето и стърженето на железни оръжия и с него виковете на умиращите.

После Фейтън внезапно падна. Беше невъзможно да се види какво бе станало. В един момент той беше там в челната редица, а в следващия бе изчезнал. Елфите извикаха и се втурнаха напред, за да го защитят. Демоните отстъпиха неохотно, отхвърлени назад от атаката. Битката се пренесе още веднъж край дупката в стената и после отвъд нея, когато демоните бяха отблъснати от другата страна. Магията, която защитаваше Преградата, отново започна да сключва своя кръг. Нейните линии се преплитаха една в друга.

След това демоните се върнаха за трети път. Елфите, изтощени, се олюляха.

Еленро Елеседил вдигна жезъла Рухк и го насочи. Лоденът внезапно блесна. Бяха отправени предупреждения и елфите се прибраха назад през дупката. От Лодена експлодира светлина и се насочи към Преградата. Магията на Елфовия камък събираше сила. Светлината достигна стената, когато и последният войник елф се дръпна от нея. Чакълът се вдигаше камъче по камъче, скърцайки и стържейки докато се движеше и стената започна да се изгражда отново. Демоните бяха уловени от вихрушката и заровени. Камъните се поставяха сами един върху друг, а мазилката запълваше пролуките. Магията действуваше и водеше, повлияна от силата на Лодена. Рен затаи дъх, невярвайки на очите си. Стената се издигаше, затваряйки черната дупка, която бе пробита през нея, реконструирайки се, докато не стана отново цяла. Магията извърши своята работа за секунди, а демоните още веднъж бяха затворени отвън.

Кралицата стоеше неподвижна в средата на моста, а покрай нея тичаха нови роти войници елфи, за да попълнят състава на бойниците. Тя изчака докато един вестоносец, който бе изпратила, се върна от мястото на касапницата. Вестоносецът коленичи за кратко време и се изправи, за да говори. Рен видя как кралицата кимна, обърна се и се върна по моста. Личната, охрана разчисти още веднъж пътя за нея, но този път тя отиде право към Рен, успявайки някак си да я намери в растящата тълпа. Момичето Скитник се уплаши от това, което прочете по лицето на своята баба.

Еленро Елеседил се носеше тържествено към нея. Дрехите й се издуваха като знамена, сякаш пришити към жезъла Рухк, който тя държеше притиснат до тялото си, а Лоденът продължаваше да примигва със слаба бяла светлина.

Орин Страйът извика кралицата, когато стигна до тях, а очите й мигновено пронизаха Бухала.

— Избързай пред нас ако желаеш. Извикай Бар и Итън от техните стаи, ако са още там. Кажи им — Дъхът сякаш заседна на гърлото й, а ръкава й стисна жезъла Рухк. — Кажи им, че Фейтън е загинал при атаката. Нещастен случай. Убит е от стрела на неговите собствени стрелци. Кажи им, че искам веднага да свикат събрание в залите на Висшия съвет. Сега върви. Бързо.

Бухала се стопи в тълпата и изчезна. Кралицата се обърна към Рен, вдигайки едната ръка, за да прегърне тънките рамена на момичето, а с другата направи с жезъла жест към града. Те тръгнаха с Гарт на една крачка зад тях, заобиколени от Личната охрана.

— Рен — прошепна Кралицата елф, навеждайки се към нея. — За нас това е началото на края. Сега отиваме, за да обсъдим дали ще можем да се спасим. Ще останеш близо до мен, нали? Бъди моите очи, уши и добрата ми дясна ръка. Ето затова е трябвало да дойдеш при мен.

Без да каже нищо повече, тя притисна Рен до себе си и забърза в нощта.