Тери Брукс
Елфите на Шанара (23)

ГЛАВА XXIII

Пар Омсфорд се сви в сянката на стената на сградата, така тъмен като нощта около него в покриващата го пелерина и се вслуша в звуците на Тирс, докато градът помръдваше неспокойно под своето одеало, от лятна горещина, чакайки сутринта. Въздухът беше неподвижен и изпълнен с градските миризми — сладникави, неприятни и втръсващи. Пар го вдишваше неохотно, уморено, взирайки се навън от своето прикритие в светлите петна, хвърляни от уличните лампи, дебнейки за враждебни създания, които безмилостно претърсваха, пълзяха и ловуваха. Войниците от Федерацията. Шадуините.

И едните, и другите бяха там, навън, дебнещи. Те като че ли никога не спяха и нямаше отърваване от тях. Защото вече почти седмица двамата с Дамсон бягаха от тях, откакто бяха напуснали подземното скривалище на Кърта и се върнаха на улиците през каналите на града. Една седмица. Той трудно можеше да възстанови целия им преход в подробности. Спомените му бяха откъслечни, една бъркотия от сгради и стаи, килери и проходи, принуждаващи ги да пълзят на четири крака, докато преминават от скривалище в скривалище. Те не бяха в състояние да си починат никъде за повече от няколко часа, винаги ги откриваха и точно когато си мислеха, че са в безопасност, трябваше да бягат отново, да се спасяват от тъмните създания, които искаха да ги заловят.

Защо винаги ни откриват толкова бързо? — питаше се Пар за хиляден път.

Отначало мислеше, че е просто лош късмет. Но честотата на тяхното откриване скоро изключи тази възможност. После помисли, че причината може да е неговата магия, която Ример Дал проследяваше по някакъв начин. Защото най-често ги изненадваха Преследвачите, дегизирани понякога като войници на Федерацията, но по-често появяващи се като чудовища, каквито всъщност бяха — тъмни сенки, облечени в пелерини и закачулени. Но Пар не беше използувал своята магия, откакто бяха излезли от каналите, а като не беше я използвал, как можеше тя да бъде проследена?

— Те са проникнали в Движението — беше заявила Дамсон, стиснала устни и побледняла преди да го остави само часове по-рано, за да търси ново скривалище. — Или са заловили някого от нас и са извлекли от него всичките ни тайни. Няма никакво друго обяснение.

Но дори тя беше принудена да признае, че никой друг освен Падишар Крийл не знаеше всички скришни места, които тя използуваше. Никой друг не можеше да ги издаде.

Това водеше, на свой ред, до тревожното предположение, че въпреки техните надежди падането на Джут бе дало възможност на Федерацията да приложи онзи трик, за който отдавна мечтаеше.

Пар отпусна глава назад, за да си почине върху грубия горещ камък и отчаяно затвори време очи. Кол беше мъртъв. Падишар и Морган — изчезнали. Рен и Уокър Бо. Стеф и Тийл. Групата. Нямаше никаква вест дори от Кърта, откакто бяха избягали от неговите подземия. Нямаше никаква следа от него, никой не можеше да им каже какво се е случило. Това беше влудяващо. Всички, с които беше тръгнал преди седмици — брат му, братовчедката му, чичо му и приятелите — бяха изчезнали. Понякога изглеждаше като че ли всеки, с когото той влезеше в контакт, беше обречен да изчезне от лицето на земята, да бъде погълнат от някакъв подземен мрак и никога да не излезе отново на повърхността. Дори Дамсон…

Не. Пар отново отвори очи. Лампите блещукаха като затаен гняв. Дамсон — не. Той нямаше да я загуби. Никога вече. Но колко дълго можеха бягат така? Кога ли враговете им щяха да ги съсипят от тичане?

Внезапно настъпи някакво раздвижване при ъгъла на стената отпред, където тя се отклоняваше от сградата, за да следва улицата на запад към отвесната скала и Дамсон се появи. Тя изтича приведена през сенките и дойде до него, задъхана и зачервена.

— Други две безопасни скривалища са разкрити — каза-тя. — Бих могла да подуша вонята от създанията, които ни следят, още преди да съм ги видяла. — Дългите й червени коси падаха разрошени и влажни по лицето и шията й, придържани от платнена лента около челото. Внезапно на лицето й се появи усмивка. — Но аз намерих едно, което са пропуснали. Дамсон протегна ръка й докосна бузата му.

— Изглеждаш така уморен, Пар — каза тя. — Довечера ще спиш добре. Добре си спомням това място — мазе под една стара мелница, което някога е било нещо друго, забравих какво. Повече от година никой не го е използвал. Веднъж Падишар и аз… — Тя спря. Споменът изплува, за да бъде разказан и после се отдръпна. Твърде болезнен е за разказване, говореха очите й. — Те няма как да знаят това скривалище. Ела с мен, Равнинецо. Ще опитаме отново.

Побързаха да се скрият в нощта, две еднакви сенки, които мигновено се появяваха и изчезваха. Пар чувствуваше тежестта на Меча на Шанара върху гърба си, плосък и твърд. Присъствието на Меча му напомняше в каква пародия се бе превърнало неговото търсене и колко объркан се чувстваше. Беше ли Мечът на Шанара наистина древния талисман, който той бе изпратен да намери или някакъв трик на Ример Дал, предназначен да го погуби? Ако това беше Мечът, защо тогава той не успя да го задействува, когато беше лице срещу лице с Главния преследвач? Ако беше фалшификация, какво бе станало с истинския Меч?

Но въпросите, както винаги, не го отвеждаха до никакви отговори, а само пораждаха нови въпроси и Пар бързо ги прогонваше от ума си. В момента единствената им задача беше да оцелеят, да избягат от черните създания и най-вече да изчезнат от града. Защото тяхното бягство беше като лутане на плъхове в лабиринт, уловени в клопка зад стените, от които не можеха да се освободят. Всички усилия да се махнат от града и да се върнат в околностите му биваха осуетявани. Градските порти се наблюдаваха внимателно, всички изходи бяха охранявани, а без Кърта Дамсон не успяваше да намери тунелите под града — единствения друг начин за бягство. И така, не им оставаше нищо, освен да продължат да бягат и се крият, да тичат от едно скривалище до следващото и да чакат сгоден случай или начин да се освободят.

Свиха по една странична улица, изпъстрена със светлинни ивици, падащи през затворените кепенци на високите прозорци, чувайки смеховете и дрънкането на чаши от бирарията вътре. Отпадъци застилаха улицата, влажни и вонящи. Тирс носеше своя най-евтин парфюм в спалните си помещения, а в районите, където окупаторите бяха изтикали бедните и бездомните, миризмата му ставаше смрадлива и безсрамна. Някога горд и величествен, сега той беше сега изконсумиран и захвърлен, третиран като роб от Федерацията, опустошен от една война, която бе завършила преди да започне. Дамсон спря, изследвайки внимателно една осветена, безлюдна пресечка, вслуша се за момент дали няма неприсъщи за мястото звуци и после бързо преведе Пар отсреща. Минаха по друга пряка, тиха и плесенясала като неотварян дълго време килер, после минаха през една ниша и излязоха на някаква алея, извеждаща на друга улица. Пар се замисли отново за Меча на Шанара, питайки се как би могъл да открие дали е истински и как да го изпита, за да разбере това.

— Тук — прошепна Дамсон, дръпвайки го рязко през пробития отвор на една стара дъсчена стена.

Озоваха се в помещение, подобно на плевня, наситено с мрак. Мертеците горе едва се виждаха в слабата светлина от другите сгради, проникваща през пролуките на напуканите сухи дъски на стените. Вътре имаше машини, приличащи на свили се ниско долу животни, готвещи се за скок и редици от сандъци, зинали празни и черни. Дамсон го водеше през помещението. Ботушите им скърцаха върху камъка и сламата в дълбоката тишина. Близо до задната стена тя спря, посегна надолу, хвана желязна халка, закрепена за пода и повдигна един капак. На фона на мъждукаща светлина, се очертаха стълби, водещи надолу в мрака.

— Първо ти — нареди Дамсон, махайки с ръка. — Само влез, после спри.

Той се подчини, вслушвайки се в шума от нейните стъпки, когато тя го последва и после в шума от капака, който се затвори след тях. Известно време стояха и се ослушваха, после тя мина внимателно отпред и заопипва тихо в тъмнината. Блесна искра, появи се пламък и смолата на една факла се запали и разгоря. Слаба и смътна светлина изпълни помещението, в което стояха, разкривайки някакво ниско мазе, пълно със стари, стегнати в железни обръчи бъчви и разпадащи се щайги. Дамсон му направи знак да я следва и те тръгнаха напред през отпадъците. Мазето се проточи на известно разстояние и после свърши при един коридор. Дамсон се наведе ниско в тъмнината, мушна факлата пред себе си и влезе. Коридорът ги преведе през серия пресичащи го други коридори до една стая, която някога е била спално помещение. До едната стена бе разположен стар креват, а до насрещната имаше маса и столове. Втори коридор извеждаше от другата страна навън, обратно в чернотата. Там, докъдето стигаше светлината от факлата, Пар можеше да различи само началото на едно много старо стълбище.

— Тук ще бъдем в безопасност тази нощ, а може би и за по-дълго — съобщи тя, обръщайки се така, че светлината да разкрие лицето й, блясъка на нейните зелени очи и нежността на усмивката. — Не е много, нали?

— Ако е безопасно, нищо повече не можем да искаме — отговори той, отвръщайки на усмивката й. — Накъде водят стълбите?

— Към улицата. Но вратата е заключена отвън. Ще трябва да я разбием, ако се наложи да бягаме през нея, вместо да използуваме входа към мазето. Все пак това е някаква гаранция, че няма да попаднем в клопка. Никой няма и да погледне към тази стара, ръждясала явно непипвана брава.

Пар кимна, взе факлата от ръката й, огледа се наоколо за момент, после я занесе до една повредена скоба за лампа и я затъкна там.

— Тук сме като у дома си — заяви той, сваляйки от себе си Меча на Шанара и облягайки го на леглото. Погледът му се спря за малко върху украшението, гравирано в неговата дръжка: вдигната ръка с горяща факла. После се обърна. — Има ли нещо за ядене в долапа?

Дамсон се засмя.

— Едва ли. — Тя отиде до него, постави ръце на кръста му, притисна го за момент, после го целуна по бузата. — Пар Омсфорд — изрече тя тихо името му.

Пар я притисна до себе си, погали косата й и почувствува топлината й да прониква в него.

— Зная — прошепна той. — Всичко ще бъде наред.

Пар кимна, без да говори, твърдо решен, че ще бъде така, че трябва да бъде така.

— Имам в раницата си малко прясно сирене и хляб — каза тя, отдръпвайки се. — И малко бира. Достатъчно е за бегълци като нас.

Те ядоха мълчаливо, вслушвайки се в приглушеното цъкане на изстиващите железни гвоздеи, забити в стените на сградата, свиващи се с напредването на нощта. Веднъж или два пъти се чуха гласове, така отдалечени, че думите бяха неразличими. Те идваха от улицата през заключената врата и надолу по старите стълби. След като свършиха, те грижливо прибраха останалото, угасиха факлата, увиха се в своите одеала, легнаха близо един до друг на тесния креват и бързо заспаха.

На зазоряването през пукнатините и процепите се промъкна лъч светлина, хладен и смътен, а градските звуци станаха по-силни и различими, когато хората тръгнаха по своите си работи. Пар се събуди освежен за пръв път от цяла седмица и съжали, че няма вода да се измие, но бе щастлив, че можа поне за малко да се разтовари от умората. Дамсон стоеше до него — мила, със светнали очи, раздърпана и в същото време спретната, а Пар си помисли, че най-лошото може най-после да е останало зад тях.

— Първата ни работа е да намерим изход от града — заяви Дамсон по време на закуската, седнала срещу него на малката масичка. Челото й беше сбърчено от твърдо решение. — Не можем да продължаваме така.

— Щеше ми се да научим нещо за Кърта.

Дамсон кимна, отмествайки погледа си.

— Вчера го търсих. — Тя поклати глава. — Кърта е съобразителен. Нали толкова дълго е оцелял.

Да, но сега го преследват Шадуините, искаше да възрази Пар, но после премълча. Бездруго Дамсон щеше да си помисли същото.

— Какво ще правя днес?

Дамсон го погледна.

— Същото, както винаги — отвърна тя. — Няма да мърдаш. Те още не знаят за мен. Търсят само теб.

— Да, да, надявай се.

— Надявам се — каза с въздишка тя. — В края на краищата трябва да намеря някакъв начин да минем отвъд стените, да излезем от Тирс и да се доберем до място, където ще можем да научим какво се случило с Падишар и останалите.

Пар скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад.

— Чувствувам се безполезен — каза той.

— Понякога е по-полезно да се изчака, Пар.

— Не искам да излизаш сама.

— И аз не искам да те оставям тук сам — каза с усмивка тя. — Но засега нямаме друга възможност. Трябва да бъдем разумни.

Дамсон навлече своята пелерина, дрехата си на фокусник, защото тя продължаваше редовно да прави фокуси за децата на пазара, давайки си вид, че нищо не се е променило. Блед сноп светлина пронизваше мрака на коридорите, които ги бяха довели до тук. Тя му махна с ръка за довиждане, излезе на светло и изчезна.

Пар прекара времето до обед неспокойно, разхождайки се нагоре — надолу в тясното си убежище. Той се изкачи веднъж до горния край на стълбището, което водеше към улицата, опита бравата, затваряща тежката дървена врата и откри, че е добре заключена. Върна се назад през тунелите, които се разклоняваха от мазето на мелницата и откри, че всеки завършваше в някое складово помещение или килер, всичките отдавна опустели и изоставени. Когато стана пладне, той обядва с остатъците от вечерята, все още скрита в раницата на Дамсон, после се изтегна на леглото, за да подремне и заспа дълбоко. Когато най-сетне се събуди, светлината беше отслабнала и денят преминаваше бързо в здрач. Той полежа известно време, мигайки сънено и после установи, че Дамсон не беше се върнала. Нямаше я почти десет часа. Пар бързо стана, разтревожен от мисълта, че тя би трябвало отдавна да се е върнала. Възможно бе да е идвала и да е излязла пак, но едва ли. Тя щеше да го събуди. Той сам щеше да се събуди. Пар се намръщи и започна неспокойно да се върти насам-натам, за да раздвижи схванатите мускули, чудейки се какво да прави.

Въпреки тревогата си усети глад, реши да хапне нещо и изяде останалото сирене и хляба. В затворения със запушалка мях имаше малко бира, но тя имаше дъх на застояло и беше топла. Къде беше Дамсон?

Пар Омсфорд знаеше рисковете още от самото начало, опасностите, с които тя се сблъскваше всеки път, когато го оставяше и отиваше в града. Ако Къртът беше заловен, те щяха да го накарат да проговори. Ако безопасните скривалища бяха изложени на риск, тогава същото се отнасяше и за нея. Ако Падишар беше заловен, не бяха останали никакви тайни. Пар знаеше рисковете и беше си казал, че ги е приел. Но приемайки за пръв път, откакто беше избягал от каналите, че най-лошото се е случило, той откри, че всъщност не е подготвен за него. Той откри, че е ужасен. Дамсон. Ако беше й се случило нещо…

Един стържещ звук привлече вниманието му и той не довърши мисълта си. Пар скочи на крака, после се огледа наоколо, търсейки източника на звука. Идваше някъде зад него, при горната част на стълбите, при вратата, която водеше към улицата. Някой си играеше с бравата. Отначало помисли, че може да е Дамсон, принудена по някаква причина да влезе от задната страна. Но Дамсон нямаше ключ. А звукът, който чуваше, беше от ключ, стържещ в ключалката. Въртенето продължи, завършвайки с остро изщракване. Вратата бе отключена.

Пар се пресегна за Меча на Шанара и го пристегна на гърба си. Явно не беше Дамсон. Той грабна раницата, възнамерявайки да прикрие всякаква следа от пребиваването си там. Но отпечатъци от неговите ботуши имаше навсякъде, креватът беше в безпорядък, и по масичката имаше трохи от храна. Освен това не разполагаше с никакво време. Неканеният гост беше стиснал дръжката и отваряше вратата.

Дневната светлина нахлу през отвора като кос бледосив сноп. Пар бързо отстъпи назад в тунелите. Той остави факлата. Повече не се нуждаеше от нея. Сутрешните изследвания му бяха дали ясна представа по кой път да върви дори при сумрак. Ботуши изтопуркаха тихо по дървените стъпала, твърде тежки и груби, за да бъдат на Дамсон.

Приведен, Пар тръгна безшумно по тунела. Който и да беше влязъл, щеше да разбере, че той е бил там, но нямаше да знае преди колко време. Щяха да го чакат да се върне, за да го хванат неподготвен. Него или Дамсон. Но Пар можеше да я изчака някъде до входа на старата мелница и да я предупреди. Дамсон никога нямаше да мине през задния вход при отключена врата. Мислите му летяха стремглаво, подтиквайки го да се движи тихо и бързо в тъмнината. Важното бе да не им позволи да го разкрият, да се измъкне до мазето и да излезе през вратата към улицата.

Пар вече не чуваше стъпки. Добре. Неканеният гост беше спрял, за да огледа стаята, питайки се кой е бил там, колко души са били и защо са дошли. Това увеличаваше шансовете на Пар да избяга.

Но когато достигна мазето, той тръгна твърде бързо към стълбите, водещи нагоре, натъкна се на една празна дървена щайга, препъна се и падна. Изгнилото дърво изпращя и стана на трески под него, а звукът отекна рязко в тишината. Докато Пар се изправяше крака, ядосан и задъхан, той чу звук от стъпки, идващи към него.

Пар се хвърли към стълбите без повече да крие своето бягство. Стъпките го подгониха. Не е Шадуин, помисли си той — те се движат безшумно. Тогава е от Федерацията. Но е сам. Защо са пратили само един?

Пар достигна стълбите и се заизкачва нагоре. Ръбовете на капака се очертаваха смътно над главата му. Той внезапно се запита дали другите не го чакат отгоре, дали не е попаднал в някакъв капан. Може би бе по-добре да не отстъпва и да се срещне с един от тях, вместо да падне в ръцете на другите? Но това бе само предположение, а и не му остана време да избира. Той беше вече при капака. Пар го бутна нагоре, но капакът не се помести.

Снопове отслабваща дневна светлина проникваха през пролуките в тежките дървени дъски и танцуваха върху неговото набраздено от струйки пот лице, заслепявайки го за момент. Пар наведе глава и бутна капака за втори път, но той не помръдна. Пар присви очи срещу светлината, опитвайки се да види какво се е случило.

Нещо голямо и масивно стоеше върху предния край на капака.

Той отчаяно се хвърли срещу преградата, но тя отказа да се помръдне. Пар заслиза заднешком по стълбите, хвърляйки бърз поглед през рамо. Пулсът биеше така силно в ушите, че той едва успя да чуе приглушения глас, викащ неговото име.

— Пар? Пар Омсфорд?

Беше мъж и му звучеше познато, но не беше сигурен. Гласът беше познат и в същото време странен. Говорещият беше все още някъде назад в тунелите, загубен в тъмнината. Мазето на мелницата се простираше ниско и плътно до тъмния отвор, а във въздуха танцуваха прашинки — здрачът превръщаше всичко в сянка. Пар погледна още веднъж капака и, после отново мазето. Той беше в клопка. Мъжът присви устни. От напрежение и страх по тялото му потече на струйки пот, а по кожата му полазиха тръпки. Кой беше там, отзад? Кой знаеше името му?

Пар се сети отново за Дамсон, питайки се къде ли е, какво ли е станало с нея, дали е в безопасност. Ако беше заловена, той оставаше единствената й надежда за спасение. Не биваше да го хванат, защото тогава нямаше кой да й помогне. Нито пък на него. Дамсон. Той виждаше огненочервената й коса, извивката на устата й, когато му се усмихваше, и живите й зелени очи. Сякаш чуваше гласа й, нейния смях. Пар можеше да почувствува нейното докосване. Спомняше си какво направи тя, за да спаси неговия живот, да го предпази от лудостта, заплашваща да го обземе, когато Кол умря.

Чувствата, които изпитваше в този момент, бяха завладяващи и толкова силни, че той почти извика.

Гняв и твърда решителност замениха страха му. Той се пресегна назад и започна да издърпва Меча на Шанара, после го остави да се плъзне отново в ножницата си. Мечът беше предназначен за други неща. Той щеше да използува своята магия, да я използува, въпреки че тя вече го плашеше — един стар приятел, който неочаквано беше станал чужд и непознат. Магията беше ненадеждна, донкихотовска и опасна.

И едва ли щеше да му помогне, осъзна внезапно той, ако насреща си имаше човек.

Мислите му се разпиляха, след като му отнеха надеждата. Пар се пресегна за втори път и измъкна Меча. В края на краищата това беше единственото му оръжие.

Една сянка се появи на изхода от тунела, дишането, й засъска тихо във внезапната тишина, очерта се фигура, обвита в пелерина, тъмна и безлична в отслабващата светлина. Тя приличаше на мъж, по висок и по-широкоплещест от Пар.

Мъжът пристъпи излезе от тунела и се изправи. Той тръгна напред и после внезапно спря, виждайки Пар свит на стълбите на мазето и готов за бой с оръжие в ръка. В ръката на непознатия матово проблясваше дълъг нож. За момент те се гледаха един друг, без да мръднат, докато всеки от тях се опитваше да идентифицира другия.

После ръцете на неканения гост се пресегнаха бавно нагоре и плъзнаха назад качулката на неговата прашна черна пелерина.