Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследниците на Шанара (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Elf Queen of Shannara, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция
piki (2007)

Издание:

Издателство „Атлантис“, 1994

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА XXVIII

После Рен избяга. Тя тичаше от клиринга към дърветата, изтръпнала от тъга, заслепена от сълзи и стиснала жезъла Рухк с две ръце пред себе си като щит. Рен препускаше през сенките и полусенките на островната ранна утрин, забравила за далечното боботене на Килешан и за ответното потръпване на Мороуиндъл, забравила за всичко, освен за нуждата да избяга от времето и мястото на Гартовата смърт, макар да знаеше, че в мислите си никога не ще може да го стори. Тя минаваше с голяма скорост през храсти и клони, без да им обръща внимание, през високи треви и къпини, по ивици земя, осеяни със скали от застинала лава и над изсъхнали дървета и пръснати отпадъци. Тя не усещаше нищо. Не тялото й бягаше, а нейното съзнание.

Гарт!

Рен го викаше безспир, тичайки подир спомените си за него, като че ли ако хванеше някой, можеше да го върне обратно към живот. Тя го виждаше да се отдалечава, призрачен и фантасмагоричен. Части от него се появяваха и изчезваха във въздуха пред нея като неясни и отдалечени образи от минали времена. Рен се виждаше като преследвачка, както в стотиците игри на преследвач и плячка, изпълнили уроците по оцеляване. Тя видя себе си през този последен ден в Тирфинг, преди да се появи Коглин и всичко да се промени завинаги, видя се как обикаля бреговете на Мириан и търси знаци. Тя го наблюдаваше как се спуска от дърветата — грамаден, безшумен и бърз. Чувствуваше как посяга да я хване, как му се изплъзва и как издига и спуска дългия си нож. Тя чуваше своя смях.

Мъртъв си, Гарт.

И ето, че той наистина беше мъртъв.

Някак си — никога не й стана ясно точно как — Рен неочаквано се натъкна на останалите от малката група, неколцината оцелели. Това бяха Трис — последният елф освен нея, Стреса и Фавн. Тя се бутна в тях, заобиколи ги, сякаш бяха някакво препятствие и продължи да върви. Те разбира се тръгнаха след нея, тичайки, за да я настигнат. Викаха я настойчиво, питаха я какво не е наред, какво се е случило и къде е Гарт. Изчезна, бе казала тя, поклащайки глава. Няма да дойде. Но добави, че всичко е наред и че сега той е в безопасност.

Все още тичайки, тя чу Трис отново да я пита Какво не е наред?, а Стреса да отвръща Хсссстт, не можеш ли да видиш сам? Бързо си прошепнаха тези думи, но Рен не долови значението им. Не я интересуваха. Фавн скочи от пътеката върху ръката й, притискайки се с чувство на принадлежност, но тя се отърси грубо от дървесния пискун. Не искаше никой да я докосва. Едва се побираше в собствената си кожа. Рен се измъкна от залесената част.

— Лейди Рен! — чу тя да я вика Трие.

В този момент Рен се катереше нагоре по една стръмнина от застинала лава. Тя драскаше и се вкопчваше в острите скали и чувствуваше как те се врязват в нейните ръце и колена. Рен дишаше тежко. Въздухът излизаше с хъхрене от гърлото й, а тя кашляше, задавяна от думите, които не искаха да излязат. Жезълът Рухк падна от ръцете й и тя го изостави. Изхвърляше всичко минало, прилошавайки й само при мисълта за него. Искаше да бяга, да избяга, да тича до края на света.

Когато накрая Рен рухна изтощена и се просна върху склона, ридаейки неудържимо, Трис пръв стигна до нея, приласка я като че ли тя беше малко дете, утеши я с думи и леки докосвания и й даде донякъде подкрепата, от която се нуждаеше. Той й помогна да се изправи на крака, обърна я обратно и я поведе назад и надолу към гората. Носейки жезъла Рухк в едната ръка и подкрепяйки я с другата, той я водеше в утринните часове като овчар заблудила се овца, без да я моли за нищо друго, освен да поставя едното си стъпало пред другото и да продължи да върви с него. Стреса водеше отпред. Нейното тромаво тяло стана отправна точка, в която Рен се съсредоточаваше, постоянно изместващ се обект, към който се движеше — първо едното стъпало, после другото и така отново и отново. Фавн се върна, за да направи още един опит да се изкатери по крака й и върху ръката. Този път Рен прие неговото нахлуване като добре дошло. Тя го притисна силно до себе си и зарови лицето си в мекото и топло телце.

Те пътуваха така цял ден, спътници в едно пътешествие, което не изискваше никакъв разговор. Няколко пъти спираха, за да починат. Рен приемаше водата, която Трис й даваше да пие и плода, който пъхаше в ръката й, без да си прави труда да пита откъде е и дали е безопасен за консумация. Дневната светлина отслабна, когато небето се изпълни с облаци от хоризонт до хоризонт и мъглата под тях се сгъсти. Килешан бушуваше зад тях. Изригванията бяха вече необуздани. Огън, пепел и пушек се издигаха към небето на високи гейзери. Въздухът беше наситен с миризма на сяра. Островът се тресеше и люлееше. Когато мракът най-после се спусна, билото на планината се къпеше в една кървавочервена корона, която проблясваше след всяко изригване и изпращаше огнени, следи по целите далечни склонове, където лавата бързаше към океана. Големи скални късове се откъртваха шумно и стопената скална маса ги отнасяше, а дърветата изгаряха, пращейки и пукайки от отчаяние. Вятърът утихна напълно. Мъгла се утаи върху всичко, а островът се превърна в оградена с огън клетка, в която обитателите й се бутаха един в друг, уплашени, разгневени и объркани.

Тази нощ Стреса ги настани в една скална пукнатина, която ги закриваше от три страни сред една горичка от почти обезлистени дървета с твърда дървесина. Те се скупчиха в тъмнината, застанаха с гръб към стената и наблюдаваха как гигантското разрушение от огъня отвъд все повече се разраства. Те все още бяха на един ден път от брега и от срещата с Тайгър Тай, а унищожаването на острова беше неизбежно. Рен се съвзе достатъчно, за да осъзнае опасността, в която намираха. Докато отпиваше от чашата с вода, която даваше Трис и се вслушваше в неговия глас, който звучеше тихо и уверено, тя си спомни какво се очакваше от нея и че единствено Тайгър Тай можеше да й помогне да го стори.

— Трис — каза тя неочаквано накрая, виждайки го сякаш за пръв път и изговаряйки името му с признателност, което го накара да се усмихне с облекчение.

Скоро след това се появиха демоните, Шадуините на Мороуиндъл — първите чудовища, спасили се от яростните потоци лава на Килешан. Те се спускаха надолу по склоновете към брега, обезумели, объркани и готови да убиват всичко, което им се изпречи на пътя. Те изскачаха, препъвайки се, от огненочервения полумрак — една шумна сбирщина от изродени чудовища, които нападаха, без да мислят, реагирайки на своята собствена странна лудост. Стреса ги чу да идват, долавяйки с острия си слух звуците от тяхното приближаване и предупреди другите секунди преди атаката. Трис посрещна нападателите с изваден меч, издържа на напора им и остана съвсем малко да ги отклони, почти равностоен на създанията, макар че можеше да използва само едната си ръка. Но демоните бяха обезумели отвъд границите на страха и здравия разум, изгонени от техния планински край от нещо, което не разбираха. Тези човешки същества бяха за тях по-малка заплаха. Те се прегрупираха и атакуваха отново, твърдо решени да вземат в някаква степен реванш от противника, който им беше под ръка.

Сега обаче ги посрещна Рен, завладяна от нейната собствена лудост, хладнокръвна и разумна, изпращайки магията на Елфовите камъни, която се вряза в тях като бръснач. Те осъзнаха опасността твърде късно. Магията ги достигна и те изчезнаха в огнени избухвания и внезапни викове. За секунди не остана нищо, освен дим и пепел.

Други идваха през цялата нощ на малки групи. Те изскачаха от мрака и нападаха като обезумели, втурвайки се на вълни, което им носеше бърза и сигурна смърт. Рен ги унищожи без милост и без съжаление: и после опожари гората наоколо, докато местността не заприлича на склоновете над нея, където вдигаха пара потоците лава. Когато наближи утрото, цялото им убежище до петдесет ярда наоколо беше голо и димеше. То представляваше сега една костница от почернели до неузнаваемост тела, едно гробище, в което бяха оцелели само те. Нямаше никакъв сън, никаква почивка, само малък отдих от атаки. Зората ги свари с хлътнали очи и втренчен поглед, призрачни и раздърпани фигури на фона на настъпващата светлина. Трис беше ранен на пет-шест нови места, дрехите му висяха на парцали, а всичките му оръжия, с изключение на късия меч, бяха загубени или изпочупени. Лицето на Рен беше сиво от пепелта, а ръцете й трепереха от влятата в нея сила от Елфовите камъни. Бодлите на Стреса бяха щръкнали във всички посоки и като че ли никога нямаше да легнат на мястото си. Фавн беше се свил до Рен като навита пружинка.

Когато светлината изпълзя от изток, един сребърен изгрев през маранята от огън и пушек, Рен най-после им каза какво беше се случило с Гарт, изпитвайки накрая нужда да сподели. Тя желаеше да се освободи от товара, който носеше сама, от горчивата истина, която беше само нейна. Рен им разказа за случилото се спокойно и тихо, при затишието след последната атака. Отново се разплака, мислейки, че очите й никога няма да изсъхнат. Но този път сълзите бяха прочистващи като че ли най-после измиваха част от болката. Всички я слушаха безмълвно. Капитанът на Личната охрана, комбинираната котка и дървесният пискун бяха се скупчили така близо до нея, че да не пропуснат нищо, дори Фавн, независимо дали разбираше думите й или не, беше се сгушил в рамото й. Думите се лееха леко от Рен, бентът на нейното отчаяние и нейния срам се отприщи и тя изпита дълбоко вътрешно спокойствие.

— Рууллл, Рен. Точно това трябваше да се направи — каза комбинираната котка, когато тя свърши.

— Ти знаеше, нали? — попита я Рен.

— Хссстт. Да. Разбрах какво е направила отровата. Но не можех да ти кажа, Рен Елф, защото ти нямаше да повярваш. Той трябваше да ти каже.

И комбинираната котка разбира се беше права, въпреки че това вече нямаше значение. Те разговаряха още известно време, докато светлината бавно се процеждаше, просветлявайки света около тях, техният свят на черни руини, в който пушекът все още се извиваше към небето на тънки спираловидни струйки, а земята продължаваше да трепери с яростта на недоволството на Килешан.

— Той даде живота си за теб, Лейди Рен — каза тържествено Трис. — Той те закри с тялото си, когато Уистеронът щеше да те сграбчи и се сражава, за да те запази в безопасност. Никой от нас не би могъл да го стори толкова добре. Ние се опитвахме, но само Гарт притежаваше необходимата сила. Запази това като спомен за него.

Рен все още чувствуваше как натиска дръжката на дългия нож, плъзгайки го в сърцето на Гарт, продължаваше да чувствува ръцете му да обхващат нейните, сякаш почти бе готов да я освободи от задължението. Рен си мислеше, че винаги ще ги чувствува върху своите длани. Тя винаги щеше да вижда какво имаше в очите му.

Те тръгнаха скоро след това, пресичайки обгорялото бойно поле от последната нощ и поеха към свежозеления пейзаж на настъпващия ден, насочвайки се към последната местност, която ги отделяше от брега. Вибрациите под краката им продължаваха без прекъсване, а пламъците от реките лава горяха все по-близо, спускайки се по планинските склонове. Създания бягаха около тях във всички посоки и дори демоните не спираха, за да ги атакуват. Всички препускаха, за да се спасят от изгарящата горещина, подгонени от яростта на Килешан към бреговете на Синия разлив. Мороуиндъл бавно се превръщаше във врящ огнен казан, който се разширяваше от центъра навън. Навсякъде започнаха да се появяват пукнатини, огромни бездни, които се разтваряха в мрака, съскаха и бълваха пара и горещина. Светът, който беше процъфтявал, изчезваше вследствие използуването на Елфовата магия и след няколко дни щяха да останат само скалите и пепелта от мъртвите. Един нов свят се зараждаше около малката бягаща група и когато се разгърнеше напълно, от стария нямаше да остане нищо.

Те навлязоха в ливади с висока трева, които ограждаха последните ивици стари дървета, граничещи с бреговата линия. Тревата бе започнала вече да се сбръчква и умира, опушена и обгорена от горещината и газовете, лишена от живот. Храстите се чупеха под ботушите им, изсъхнали и безжизнени. Навсякъде горяха огньове, а вдясно от тях, от другата страна на дълбоко дефиле, тънка лента червен огън си пробиваше безмилостно път през поляна с полски цветя и се отправяше към една акациева горичка, която стоеше безпомощно, замръзнала в очакване. Облаци сажди се спускаха надолу от височините на Ин Джу, където джунглата бавно изтляваше до нивото на водната повърхност, под която мочурището започваше да завира. Дребен чакъл и пепел се сипеха някъде отвъд тяхното полезрение, подобно на градушка от облаците, хвърляни от непрекъснатите експлозии на вулкана. Вятърът менеше посоката си и ставаше все по-трудно да се вижда. Беше пладне, а небето бе навъсено, сиво и мъгливо като в есенен полумрак.

Рен чувствуваше главата си лека и безплътна като част от въздуха, който дишаше. Връзките между костите в тялото й бяха халтави, а огънят от магията на Елфовите камъни продължаваше да припламва и искри като угасващи въглени. Тя изследваше терена около себе си и изглежда не можеше да се съсредоточи. Всичко се носеше също като облаците.

— Колко път ни остава още, Стреса? — попита Рен.

— Близо сме — измърмори комбинираната котка без да се обръща. — Пххффтт. Продължавай да вървиш, Рен Елф.

Тя продължаваше да върви, знаейки, че силите й се изчерпват и се питаше дали това се дължи на честото използуване на магията или на изтощение. Рен усети приближаването на Трис и почувствува една ръка да обгръща рамената й.

— Облегни се на мен — прошепна той и пое нейната, тежест върху себе си.

Докато слънцето клонеше на запад, те прекосиха ливадите и накрая стигнаха до старото дърво. От юг то беше вече в пламъци. Горяха най-горните клони и пушекът се издигаше на вълни нагоре. Те се придвижваха бързо, плъзгайки се и хлъзгайки се върху мъх, листа и откъртени камъни. Дърветата бяха тихи и неподвижни — колони на зала, чийто таван бе от ниско надвиснали облаци и мъгла. Мърморене и ръмжене се надигаха в мъглата, отдалечени, но идещи отвсякъде. Пътешествието продължаваше. Веднъж нещо огромно се размърда в сенките от едната страна и Стреса рязко се обърна, заставайки с лице към него, наежвайки бодлите. Нищо обаче не се появи и те продължиха нататък. Отпред се чуваше звук от разбиване на вода в скали — океанът бушуваше. Рен откри, че се усмихва, стиснала здраво до гърдите си жезъла Рухк. Все още имаме някакъв шанс, помисли уморено Рен. Все още имаше надежда, че ще успеят да се спасят.

И накрая, когато дневната светлина изчезна зад тях и залезът се обагри в сребристо и червено, те излязоха от дърветата и откриха, че се взират над необятното водно пространство на Синия разлив. Пушек и пепел замъгляваха въздуха пред очите им, но зад тази пелена хоризонтът пламтеше от ярки цветове.

Групата се люшна напред и спря. Скалата се спускаше отвесно към бреговата линия, осеяна с камъни. Никъде не се виждаше никаква пясъчна ивица и никаква следа от Тайгър Тай. Рен се облегна тежко на Жезъла, изследвайки небето, което се простираше в далечината — едно огромно пусто пространство.

— Тайгър Тай — шепнеше отчаяно тя.

Трис я пусна и се отдалечи, за да изследва скалния масив.

— Там, долу — каза той след малко, сочейки на север. — Там има някаква пясъчна ивица, ако успеем да я достигнем.

Но Стреса вече клатеше сивата си глава.

— Ссссстт — изсъска тя. — Това означава да се върнем през гората обратно в пушека и при създанията, които крие. Идеята не е много умна, като се има предвид настъпващата тъмнина. Пхфффтт!

Рен наблюдаваше безпомощно как слънцето докосва линията на хоризонта и започва да изчезва. След няколко минути щеше да стане тъмно. Все пак стигнахме дотук, помисли тя и прошепна: Не, така че само тя да го чуе.

Рен остави Жезъла на земята и извади Елфовите камъни. После протегна напред ръката, в която ги държеше и изпрати бялата магия да прореже небето открай докрай. Появи се ярък блясък на фона на сивия здрач. Светлината проблесна като огън и изчезна. Те стояха и я гледаха, наблюдавайки как падаше мракът и слънцето обагряше небето, докато изчезваше от погледите им.

Зад тях преследвачите започваха да се събират. Демоните бяха се спуснали от височините. Тъмните създания или ги преследваха, или бяха привлечени от магията. Сенките им напираха на границата на здрача, ръмжейки, зъбейки се и приближавайки се бавно и неотклонно. Рен и нейните спътници бяха уловени в клопка върху скалния масив, притиснати към слускащия се към океана отвес. Рен чувствуваше скърцането на своите кости, шума от дишането си и напускащите я сили. Не можеше да разчита, че Тайгър Тай ще ги чака толкова дълго. Наивно бе да се надява на това. Все пак тя отказваше да изостави единствената надежда, която им оставаше. Ако бе необходимо, Рен щеше да използува магията още веднъж. Поне още веднъж. Защото от нея едва ли бе останало достатъчно, за да ги запази още една нощ. Нито тя, нито който и да е от спътниците й имаше сили за това.

Трис излезе напред, за да пресрещне сенките между дърветата, слаб, но твърд, с висяща неподвижно счупена ръка и вдигнат меч в другата.

— Стойте зад мен — нареди той.

Секундите отминаваха бързо. Цветовете на западния хоризонт избледняха до сиво. Здрачът стана бледо пепеляв.

— Виж там! — извика предупреждаващо Стреса. Нещо изскочи от тъмнината. Някаква масивна фигура връхлетя върху Трис, събаряйки го на земята. Една друга бързаше след нея, а Стреса ги обсипа с бодли. Рен разлюля Елфовите камъни и изпрати магията напред, обгаряйки най-близките демони. Те извикаха и се отдръпнаха. Трис лежеше в безсъзнание на земята. Рен се отпусна изтощена на колена. — Сссттт ставай! — измърмори отчаяно Стреса. Няколко уродливи форми се отделиха отново от останалите и започнаха бавно да се приближават. — Стани!

В този миг писък разцепи тишината. Звучеше като предсмъртен човешки вик. Една огромна сянка прекоси скалния масив. Нокти на хищник разклатиха клоните на дърветата и накараха нападателите да се пръснат в тъмнината. Рен се взря нагоре безмълвна и невярваща на очите си. Нали не я лъжеха очите…? Сянката, хвърляна от черните, мощни и остри криле се отдалечи и от гърлото на птицата се изтръгна още един писък.

— Дух! — извика Рен, познавайки го. Рокът се върна обратно и кацна на ръба на скалния масив, биейки лудо с крила.

Някаква малка, пъргава фигурка скочи долу, викайки и крещейки като обезумяла.

— Хей, оттук, побързайте! Те скоро ще се опомнят!

— Тайгър Тай!

И когато Рен помогна на Трис да се изправи на крака и се забърза да посрещне дребния мъж, тя видя същия Тайгър Тай, който бе запомнила от срещата им преди седмици, сбръчкан и усмихващ се — едно плашило от кости и кожа, груби, готови да помогнат ръце и живи светли очи. Той погледна Рен, нейните спътници и жезъла Рухк, който тя носеше и се засмя.

— Рен Елеседил! — приветства я той. Ти удържа на думата си, момиче! Върна се обратно от смъртта, за да ме намериш и ми докажеш, че в края на краищата си успяла да изпълниш своята мисия! Хадес! Ти трябва да си твърда като стомана!

Рен беше твърде щастлива, че го вижда, за да не се съгласи с него.

После той ги накара да побързат с качването на гърба на Дух, но само след като хвърли остър поглед към Стреса и категорично предупреди комбинираната котка, че е най-добре да запази бодлите за себе си. Мърморейки нещо по адрес на избраните от Рен спътници, Тайгър Тай обви комбинираната котка в една кожа и й помогна да се качи. Въпреки че Стреса остана неподвижна и послушна, очите й се стрелкаха с любопитство. Рен привърза Фавн към гърба си, покатери се на Дух и изтегли полуизпадналия в безсъзнание Трис пред себе си, където можеше да го придържа. Тъй като ръцете й щяха да бъдат заети, Рен пъхна жезъла Рухк в хамута под краката си. Двамата с Тайгър Тай действаха бързо, гонени от надигащото се в притъмнелите дървета ръмжене и от своя страх от скритите там създания. Два пъти черни фигури се стрелкаха от сенките, канейки се да нападнат, но всеки път гневният писък на Дух ги караше отново да се отдръпват. Изглеждаше като че ли качването ще продължи безкрай, но накрая те се настаниха. След като провери набързо предпазните ремъци, Тайгър Тай скочи на гърба на Рока.

— Хайде, давай нагоре, стара птицо! — извика буйно той.

С един последен крясък Дух разпери големите си криле и се вдигна във въздуха. Малка група демони излезе от укритието си и в един отчаян последен опит се втурна да ги хване, хвърляйки се от ръба на скалния масив. Няколко от тях се задържаха за перата на Рока, теглейки голямата птица надолу. Но Дух се разтърси, изви се и се наклони и нападателите паднаха в тъмнината. Когато Рокът излезе над Синия разлив и започна да се издига, Рен хвърли един последен поглед назад. Мороуиндъл представляваше нажежена пещ в черната нощ, целият в мъгла, пара и пепел, кратерът на Килешан бълваше потоци разтопени скали и към океана се стичаха огнени реки. Рен затвори очи и повече не погледна назад. Тя изобщо не можеше да определи колко дълго бяха летели тази нощ. Може би часове, а може би само минути. Рен беше се вкопчила здраво в Трис и в предпазните ремъци, като се мъчеше да остане будна, макар да бе изтощена до безчувственост. Ръцете на Фавн бяха обвити около шията й, топли и рунтави и тя усещаше неспокойното дишане на дървесния пискун във врата си. Някъде отзад мълчаливо седеше Стреса. Рен чу един или два пъти Тайгър Тай да й вика, но думите му се губеха във вятъра, а тя не си правеше труда да се опита да отговори. В тези минути споменът за Мороуиндъл плаваше като призрак пред очите й. Видението беше грубо и неотслабващо, един кошмар, който никога нямаше да избледнее в съня й.

Когато се приземиха, все още беше нощ, но небето над нея беше ясно и ведро. Дух бе кацнал на някакъв малък, позеленял от растителност атол. Приятен мирис на цветя се носеше във въздуха. Рен вдъхна с благодарност този аромат, докато се плъзгаше по широкия гръб на Рока, после посегна с вкочанени ръце за Трис и след него за Стреса. Представи си, мислеше замаяна тя, отново виждам луна и звезди, една нощ, осветена от тяхната светлина и никаква мъгла или омара, никакъв огън.

— Ето оттук, момиче — посъветва я кротко Тайгър Тай, хващайки ръката й.

Той я поведе към някакво кътче земя със сочна зеленина, където тя легна и мигновено заспа.

Слънцето беше червено на хоризонта, когато Рен отново се събуди, едно алено кълбо, което се издигаше от обагрените в тъмночервено води на океана и навлизаше в притъмнялото от буреносни облаци небе. Бурята и светкавиците изглежда обхващаха само точно очертан периметър от небето и земята. Рен се надигна на лакът и се взря в странното явление, питайки се как е възможно то.

В този момент Тайгър Тай, който продължаваше да я наблюдава, прошепна:

— Спи, мис Рен. Още е нощ. Това там е Мороуиндъл, целия в пламъци. Изгаря отвътре навън. Килешан поглъща всичко. Мисля, че скоро няма да остане нищо.

Рен заспа и когато се събуди отново, беше вече пладне. Слънцето се бе издигнало високо в безоблачното синьо пространство над главата й, въздухът бе топъл и ароматичен, а пеенето на птиците се открояваше на фона на шума от блъскащите се в скалите океански вълни. Фавн цвърчеше някъде наблизо. Тя стана, за да види къде е и откри дървесния пискун да седи върху една скала и да дърпа някакво пълзящо растение, за да гризне листата му. Трис продължаваше да спи, а Стреса не се виждаше никъде. Дух седеше на ръба на една канара, а острият му поглед бе вперен в пустите води.

Тайгър Тай се появи иззад птицата, движейки се с лека походка. Той й подаде една торба с плодове и хляб и й направи знак да се отдалечи от спящия Трис. Рен стана и те отидоха да седнат в сянката на една палма.

— Отпочина ли си вече? — попита той, а тя кимна утвърдително. — Хапни от тези неща. Сигурно умираш от глад. Изглеждаш така, сякаш не си яла дни наред.

Рен благодари и похапна, после пое една стомна с бира, която той й подаде и пи, докато не й се стори, че ще се пръсне. Фавн се обърна, наблюдавайки я с живите си и любопитни очи.

— Ти изглежда си намерила няколко нови приятели — каза Тайгър Тай, когато тя свърши. — Познавам елфа и комбинираната котка по име, но как се нарича този?

— Името му е Фавн. Той е един дървесен пискун. — Рен го погледна в очите. — Благодаря ти, че не ни изостави, Тайгър Тай. Аз разчитах на теб.

— Ха! — изсумтя той. — Как щях да пропусна възможността да разбера какво е излязло от цялата тази работа! Но признавам, че понякога ме обземаха съмнения, момиче. Мислех, че глупостта ти може да е надминала твоя ентусиазъм. И като че ли за малко не е станало точно така.

— За малко — съгласи се тя.

— Аз се връщах да те търся всеки ден, след като изригна вулканът. Видях го от двайсет мили да изригва. Казах си, че може да е свързано с теб. Ти ми даде знак. Така беше, нали? — Тайгър Тай се усмихна и лицето му се сбръчка като стара кожа. — Във всеки случай ние с Дух обикаляхме наоколо веднъж на ден, за да те търсим. Точно завършвах обиколката си за миналата нощ, когато видях твоята светлина. Иначе можеше да си отида, без да те открия. Всъщност, как успя да направиш това? — Той сви устни, после сви рамена. — Не, чакай, не ми казвай. Задействала се е магията на Земните елфи — или греша? По-добре е да не зная. — Той направи пауза. — Във всеки случай, много се радвам, че се завърна благополучно.

Рен се усмихна е признателност и те постояха мълчаливи известно време, гледайки в земята. Птици-риболовци прелитаха бързо и се спускаха стремително към водната повърхност като бели стрели, с прибрани назад крила и проточени напред шии. Фавн слезе от клончето, на което бе застанал, за да се покатери по ръката на Рен и се сгуши в рамото й.

— Досещам се, че твоя грамаден приятел не е издържал изпитанието — каза накрая Тайгър Тай.

Гарт. Болката при спомена за него предизвика сълзи в очите й.

— Не. Не издържа — отвърна тя, поклащайки глава.

— Съжалявам. Мисля, че дълго ще чувствуваш неговата липса, нали? — Проницателният му поглед се плъзна встрани. — Някои болки не се лекуват лесно.

Рен не каза нищо. Тя мислеше за своята баба и Еоуен, за Бухала и Гавилан Елеседил, за Корт и Дал, всичките загинали в стремежа си да избягат от Мороуиндъл, всичките част от болката, която носеше в себе си. Рен се взираше в далечината над океана, изследвайки хоризонта. Накрая откри това, което търсеше — тъмното петно на Мороуиндъл, изгарящ бавно до пепел и скали.

— Ами какво ще кажеш за елфите? — попита Тайгър Тай. — Предполагам, че си ги намерила, съдейки по факта, че един от тях е тръгнал с теб. Рен го погледна, изненадана от въпроса и забравяйки за момент, че той не е бил с нея.

— Да, намерих ги — отвърна тя.

— А Арборлон?

— Намерих и Арборлон, Тайгър Тай.

Той се взира известно време в нея и после поклати глава.

— Те не те послушаха, нали? Не пожелаха да напуснат Мороуиндъл — каза Тайгър Тай с горчивина в гласа. — Сега всички до един са изчезнали, загинали безвъзвратно. Глупави хора.

Глупави са, наистина, помисли Рен. Но не са загинали. Все още. Тя се опита да разкаже на Тайгър Тай за Лодена, опита се да намери подходящите думи, но не успя. Точно сега беше трудно да се говори каквото и да било за него. Тя бе все още твърде близо до кошмара, който бе оставила зад себе си, все още изпитваше чувството, че той може да възкръсне и при най-малкия спомен. Когато и да си спомнеше за него, Рен имаше чувството, че кожата й се обелва от тялото като че ли я разяждаше огън, изгаряйки я до кости. Елфите бяха жертва на собствената си погрешно насочена вяра в силата на магията. Но каква част от тази вяра бе получила тя в наследство? Рен потрепери при тази мисъл. Имаше истини, които трябваше да бъдат претегляни и премервани. Имаше проблеми за разглеждане и животи, които трябваше да се оправят. Тези неща важаха в не по-малка степен и за нея.

— Тайгър Тай — каза тихо Рен. — Елфите са тук, с мен. Аз ги нося… — Тя се поколеба, когато той я погледна очаквателно. — Нося ги в сърцето си. — Челото му се набръчка от учудване, а Рен сведе поглед, изучавайки празните си ръце. — Проблемът е да се реши дали е там мястото им.

Тайгър Тай поклати глава.

— Ти говориш неразбираемо — каза той. — Поне за мен.

— Само аз си разбирам — каза с усмивка Рен. — Имай малко търпение. Стига толкова въпроси. Но когато стигнем там, където отиваме, заедно ще разберем дали уроците на Мороуиндъл са научили елфите на нещо.

В този момент се събуди Трис, отърсвайки се бавно от съня си и те станаха, за да се погрижат за него. Докато действаха, мислите на Рен летяха. Тя откри, че като жонгльор балансира изискванията на настоящето с нуждите на миналото, живота на елфите с опасностите, които носи тяхната магия, и загубената вяра с откритите истини. Напълно съсредоточена в безмълвния си размисъл, тя се движеше сред своите спътници, сякаш беше с тях, а всъщност бе на Мороуиндъл и наблюдаваше неговата еволюция, предизвикана от магията, в която се разкриваха тъмните тайни на нейните създатели. Тя възстановяваше парче по парче безумните и изпълнени с ужас дни на нейната борба за изпълняване на дадените й поръчения. Времето замръзна и докато то стоеше пред нея като статуя, издялано от една смразяваща, мълчалива интроспекция, тя придоби сили да захвърли последните парцаливи дрехи на предишния й живот, това невинно съществуване, предшествало срещата с Коглин, с Аланон и пътуването й към нейното минало, и най-сетне да наметне мантията на тази Рен, която, установи сега тя, отдавна е било предопределено да бъде. Сбогом, бивша Рен. Фавн изписка на рамото й, молейки я да му обърне внимание. Тя му отдели малко време. Колкото можеше.

Един час по-късно комбинираната Котка, дървесният пискун, капитанът от Личната охрана на владетелите елфи, Летящият ездач и момичето, което бе станало Кралица на елфите, вече летяха по своя път към Четирите земи.