Тери Брукс
Елфите на Шанара (4)

ГЛАВА IV

Рен превързваше чевръсто раните на Гарт. Нямаше счупена кост, но той страдаше от серия дълбоки наранявания по ръцете и гърдите и имаше рани и натъртвания от главата до петите. Той лежеше по гръб на земята, докато тя, коленичила над него, прилагаше лечебните мехлеми и треви, които Скитниците носеха навсякъде. Мургавото му лице беше спокойно. Железният Гарт. Голямото мускулесто тяло трепна един или два пъти, докато тя го почистваше, превързваше и зашиваше, но това беше всичко. Изражението и погледът му с нищо не издаваха нараняванията и болките, които беше издържал.

Сълзи се появиха в очите на Рен и тя наведе глава, за да не може той да ги види. Гарт беше нейния най-близък приятел, а тя за малко щеше да го загуби, Ако не бяха. Елфовите камъни…

Но те се оказаха Елфови камъни. Истински Елфови камъни.

Не мисли за това!

Тя се съсредоточи върху действията си, прогонвайки своите тревожни, плашещи я мисли. Сигналният огън продължаваше да гори, пламъците подскачаха към тъмнината, а дървата пукаха, когато той ги прояждаше с горещината. Рен работеше мълчаливо и чуваше всичко около себе си — бумтенето на огъня, свиренето на вятъра през скалите, плискането на вълните в брега, жуженето на насекомите далеч отзад в долината и съскането от нейното собствено дишане. Като че ли всички нощни звуци бяха усилени стократно, като че ли тя бе поставена в един голям пуст каньон, където и най-лекият шепот имаше ехо.

Рен приключи с Гарт и за момент почувства слабост. Рояк от образи плуваше пред очите й. Тя видя отново вълкообразното създание, което беше един Шадуин, целият в зъби, нокти и козина. Видя Гарт, вкопчил се в борба с чудовището. Виждаше себе си как бърза да му помогне, ала напразно. Виждаше още светлината от огъня да се разпростира върху всички тях като кръв. Тя виждаше как Елфовите камъни оживяват, греещи с бяла светлина, с древна сила, изпълващи нощта със своя блясък и как тази светлина удря Шадуина и го изгаря, докато той напразно се мъчи да се освободи…

Рен се опита да стане и падна назад. Гарт я подхвана, успявайки да се надигне някак си на колена и я постави полека на земята. Той я подържа известно време, притискайки я като малко дете, а тя зарови лице в гърдите му. После Рен го отблъсна леко, правейки бавни дълбоки вдишвания, за да се успокои. Тя стана и отиде към мястото, където бяха оставили пелерините си, взе ги и се върна при Гарт. Увиха се в тях, за да се предпазят от нощния студ и седнаха, взирайки се безмълвно един в друг.

Накрая Рен вдигна ръцете си и започна да прави знаци.

Знаеше ли за Елфовите камъни? попита тя. Погледът на Гарт беше спокоен. Не.

Нито че те са истински, нито какво могат да правят, нищо?

Не.

Тя изучава лицето му известно време без да се помръдне. После бръкна в своята туника и извади кожената торбичка, закачена на шията й. Когато се втурна да помогне на Гарт, Рен пусна Елфовите камъни обратно вътре в нея. Питаше се дали се бяха трансформирали отново, дали бяха възвърнали стария си вид на оцветени камъчета, каквито бяха някога. Рен се питаше, дали пък всичко не й се бе привидяло. Тя обърна торбичката наопаки и я изтърси върху дланта си.

Отвътре се изтърколиха три светлосини камъка. Това вече не бяха боядисаните камъчета, блещукащите Елфови камъни — тези, които бяха дадени на Ший Омсфорд от Аланон преди повече от петстотин години и оттогава насам принадлежаха на фамилията Омсфорд. Тя се взираше в тях, омаяна от красотата им и изпълнена със страхопочитание при мисълта, че трябва да ги съхранява. Рен потрепери при спомена за тяхната сила.

Гарт, прошепна тя, поставяйки Елфовите камъни в скута си. Пръстите й се движеха.

— Ти сигурно знаеш нещо. Няма начин. Аз съм била поверена на твоите грижи, Гарт. Елфовите камъни са били с мен още тогава. Кажи ми. Откъде са дошли в действителност?

Ти вече знаеш. Дадоха ти ги твоите родители.

— Разкажи ми за тях. Всичко. Криеш нещо, Гарт. Винаги си крил. Аз вече трябва да зная. Кажи ми.

Мургавото лице на Гарт беше застинало, макар, че то всъщност се колебаеше. После й каза със знаци, че майка й била от Скитниците, а баща й — от фамилията Омсфорд. Двамата я оставили при Скитниците, когато била още бебе. Той й каза, че последното нещо, което направили преди да си отидат, е било да окачат на врата й кожената торбичка с цветните камъчета.

— Ти не си виждал майка ми или баща ми, така ли?

Гарт поклати глава. Него го нямало, когато те дошли, а когато се върнал, те вече си били отишли. И никога не се завърнали. Рен е била заведена в Сенни дол, за да бъде отгледана от Джерълън и Мириан Омсфорд. Когато навършила пет години, Скитниците си я взели обратно. Такова е било споразумението с фамилията Омсфорд. За това са настоявали нейните родители.

— Но защо? — прекъсна го озадачена Рен.

Гарт не знаеше. На него никога не му било казвано с кого е сключено споразумението от страна на Скитниците. Тя била поверена на неговите грижи от един по-възрастен член на семейството, мъж, умрял скоро след това. Никой никога не е обяснявал защо трябва да я обучава, казали му само какво да направени. Тя трябвало да стане по-бърза, по-силна, по-умна и с по-добри възможности за оцеляване от който и да е от тях. Гарт бил длъжен да я направи такава.

Рен се облегна назад разочарована. Тя вече знаеше всичко, което Гарт й разказа. Беше й го казвал и преди. Стисна гневно устни. Трябваше да има още нещо — — нещо, което да й даде представа откъде беше дошла и защо трябва тя да носи Елфовите камъни.

Гарт, какво още не си ми казал? — попита отново тя, вече по-настойчиво.

— Нещо за моята майка? Знаеш ли, аз я сънувах. Видях лицето й. Кажи ми какво криеш!

Лицето на грамадния мъж беше безизразно, но в очите му се четеше болка. Рен почти се пресегна, за да го успокои, и само желанието да научи истината я възпря. Гарт се взираше дълго време в нея, без да отговори. После пръстите му й казаха накратко със знаци.

Аз не мога да ти кажа нищо, което ти сама не момееш да видиш.

— Какво искаш да кажеш? — трепна тя.

Ти имаш черти на елф, Рен. По-силно изразени отколкото на който и да е Омсфорд. Защо мислиш, че това е така?

Тя поклати глава. Не бе в състояние да отговори.

На челото на Гарт се появиха бръчки.

Защото твоите родители, и двамата, бяха елфи.

Рен се взираше, невярваща, в него. Тя изобщо не си спомняше родителите й да са приличали на елфи и винаги беше мислила за себе си като за обикновено момиче Скитник.

— Откъде знаеш това? — попита го смаяна тя.

Каза ми човек, който ги е видял. Беше ми казано също, че за теб би било опасно да знаеш.

— Но сега все пак предпочете да ми го довериш, така ли?

Гарт сви рамена, като че ли да каже: Какво значение има това след тази случка? В каква по-голяма опасност би могла да изпаднеш, ако знаеш? Рен кимна. Нейната майка бе Скитник, а нейният баща Омсфорд. Но и двамата бяха елфи. Как беше възможно това? Скитниците не бяха елфи.

— Сигурен ли си в това? — попита тя. — Елфи, не човеци с елфова кръв, а елфи?

Гарт кимна категорично и добави със знаци: Това беше много ясно.

За всеки, освен за мен, помисли тя. Как беше се случило така, че нейните родители да са елфи? Никой от фамилията Омсфорд не беше елф, а само елфов потомък с някакъв процент елфова кръв. Означаваше ли това, че нейните родители бяха живели с елфите? Означаваше ли това, че те бяха произлезли от тях и че Аланон изпрати, нея да търси елфите, защото самата тя е една от тях?

Рен погледна встрани, завладяна за момент от загадките. Тя видя отново лицето на своята майка, както й се яви в съня — едно момичешко лице от расата на Човека, а не на елфа. Тази част от нея, която беше елф, тези по-характерни черти, не бяха доказателство. А може би тя просто бе пропуснала да ги забележи? Ами нейният баща? Странно, мислеше тя. Той никога не изглеждаше много важен в нейните размишления, никога не се чудеше толкова какъв ли е бил, просто не й изглеждаше така реален и тя нямаше представа защо. Той беше за нея без лице. Беше невидим. Рен отново погледна Гарт. Той търпеливо чакаше.

— Ти не си знаел, че оцветените камъчета са били Елфови камъни, така ли? — попита за последен път тя. — И си нямал представа какво представляват?

Да.

Ами ако ги бях изхвърлила? — запита се сърдито Рен. Как щеше да се осъществи тогава съдбата, отредена й от нейните родители (които и да бяха те)? Но тя знаеше отговора на този въпрос. Никога не би се отказала от оцветените камъчета, които бяха единствената й връзка с нейното минало и всичко, което трябваше да й напомня за родителите. Нима са разчитали на това? Защо всъщност й бяха дали Елфовите камъни? За да я предпазват ли? От какво? От Шадуините? От нещо повече ли? От нещо, което дори не е съществувало, когато тя се е родила?

— Защо мислиш, че са ми били дадени тези камъни? — попита тя Гарт, истински смутена.

Гарт погледна надолу за момент и после отново вдигна очи. Неговото огромно тяло се размърда.

Може би за да те защитават докато търсиш елфите, каза със знаци той.

Рен гледаше озадачена. Тя не беше помислила за тази възможност. Но откъде можеха нейните родители да знаят, че тя ще тръгне да търси елфите? Или те просто знаеха, че тя един ден ще подири своите собствени корени и че ще настоява да разбере откъде произхожда и кои са нейните събратя?

— Гарт, не разбирам — призна му тя. — Каква е цялата тази работа?

Но грамадният мъж само клатеше глава и гледаше тъжно.

Те останаха на пост през цялата нощ, единият дремещ, а другият буден, докато накрая на източния хоризонт просветля зората. Тогава изтощеният Гарт заспа и не се събуди до пладне. Рен седеше, взирайки се в необятната шир на Синия разлив, премисляйки изводите си от новооткритата мощ на Елфовите камъни. Това са Елфовите камъни на Ший Омсфорд, реши тя. Рен беше чувала достатъчно често описанието им, вслушвайки се в разказите за тяхната история. Те принадлежаха на този, на когото бяха дадени, а те бяха дадени на фамилията Омсфорд и после, по общо мнение, били загубени. Но може и да не са. Може да са просто изчезнали в даден момент. Това беше възможно. Много поколения се бяха сменили във фамилията Омсфорд след Брин и Джеър. Изминали бяха триста години, достатъчно време да се загубят следите на магията, дори на една така лична и мощна магия, каквато бяха Елфовите камъни. Имало е време, когато никой не е могъл да ги използува, припомни си тя. Само създания с достатъчно елфова кръв можеха безнаказано да призоват магията. Уил Омсфорд е пострадал по този начин. Използването на камъните от него е станало причина да погълне част от тяхната магия. Когато неговите деца Брин и Джеър се родили, магията се трансформирала в Молитвената песен. И така, може би, някой от фамилията Омсфорд е решил да върне Елфовите камъни на тези, които биха могли да ги използват без опасност за себе си — на елфите. Така ли бяха намерили своя път към нейните родители?

Въпросите оставаха, завладяващи, настойчиви и трудни. Какво беше й казал Коглайн, когато я откри за първи път в Тирфинг и я убеди да дойде с него при Рога на пъкъла, за да се срещне с Аланон? Важно е да знаеш не толкова коя си, а коя можеш да бъдеш. Тя се убеди в тази истина по най-неочакван начин…

Гарт стана по пладне и яде варени зеленчуци и пресен хляб, които тя беше приготвила. Беше скован, всичко го болеше и силите му още не бяха се възстановили. Независимо от това реши, че е необходимо да направи оглед на местността, за да се увери, че наблизо няма друго вълкообразно същество. Рен не беше се досетила за тази възможност. И двамата бяха познали, че техният нападател е Шадуин — създание, което някога е било човек, после е станало полузвяр, едно създание, което можеше да проследява и ловува, да се крие и дебне, но и да мисли също така добре като тях и да убива без угризение. Нищо чудно, че ги проследи така лесно. Рен беше приела, че то е дошло само, но не можеше да се осланя на това. Каза на Гарт, че тя трябва да направи огледа. В момента беше по-подходяща от него и имаше Елфовите камъни. Те щяха да я пазят.

Рен не му каза колко беше уплашена от елфовата магия и колко трудно би я извикала, ако й се наложеше да я призове отново.

Когато се върна назад в югоизточна посока, за да търси следи, знаци или каквото и да било друго нередно явление, разчитайки най-вече инстинктът да я предупреди за всяка опасност, тя си мислеше какво означава притежанието на такава магия. Рен си спомняше как Пар я подкачаше за нейните сънища, казвайки, че имала същата елфова кръв като него и може би носела част от магията. Рен беше се засмяла и бе му отвърнала, че има само своите оцветени камъчета. Тя си спомняше как Усойницата докосна гърдите й, където в кожена торбичка висяха Елфовите камъни-и неволно извика: „Магия!“ По това време Рен не беше дори помисляла за оцветените камъчета. През целия си живот тя знаеше за наследството на фамилия та Омсфорд и за магията, която им принадлежеше като потомци на Елфовия дом на Шанара. Все пак тя никога не беше мислила да използува магията и никога не беше дори пожелавала това. Сега магията беше нейна, както бяха нейни Елфовите камъни, ала какво можеше да направи? Рен не искаше да носи отговорността за камъните или тяхната магия. Тя не желаеше да поеме нищо от наследството. То беше воденичен камък, който щеше да я завлече надолу. Тя беше един Скитник, родена и израснала свободна. Това знаеше и предпочиташе да бъде такава, а не като тези, другите. Рен беше приела своята елфова външност, без да пита какво означава тя. Елфовата външност беше част от нея, но не беше важна и нямаше нищо общо със самоличността й на Скитник. Рен се чувствуваше, като че ли беше обърната наопаки от откриването на Елфовите камъни, като че ли навлизането на магията в нейния живот го объркваше и я преобразяваше. Рен не харесваше това чувство. Не желаеше да бъде променяна, искаше да си остане такава, каквато е.

През целия ден Рен мислеше върху своето нелеко положение и до завръщането си в лагера не беше успяла да намери никакъв изход. Сигналният огън беше като водещ фар и тя следваше неговата светлина до мястото, където я чакаше Гарт. Той се безпокоеше за нея. Тя можеше да види това в очите му. Но нищо не й каза. Подаде й само храна и пиене, а след това се облегна назад и спокойно я загледа как се храни. Тя му каза, че не е открила никаква следа от друг Шадуин, но не му призна, че е започнала да мисли по друг начин за цялата тази работа. Рен беше се запитала веднъж, точно в началото, когато реши да разбере коя е всъщност: Какво ще стане, ако не й хареса това, което открие? Тя беше отхвърлила тази възможност и сега се безпокоеше, че е направила много голяма грешка. Втората нощ мина без инцидент. Те поддържаха постоянно сигналния огън, подхранвайки го с нови дърва, когато старите изгоряха и чакаха търпеливо. Още един ден започна и завърши, а все още никой не беше се появил. Те оглеждаха небето и земята от хоризонт до хоризонт, но нямаше никаква следа от никого. До падането на нощта и двамата бяха се изнервили. Гарт, чиито повърхностни рани бяха вече заздравяли, а по-дълбоките започваха да се затварят, обикаляше лагера като животно в клетка, извършвайки многократни безсмислени работи, само за да не спре на едно място. Рен седеше, за да не снове насам-натам. Те спяха толкова често, колкото можеха, почивайки си, защото се нуждаеха от почивка и защото беше нещо, което трябваше да правят. Рен откри, че почва да се съмнява в думите на Усойницата. Колко ли дълго е била пленница на тези мъже, окована и затворена в мазето? Може би паметта вече й изневеряваше. Може и да се е объркала. Тя говореше за опасности. А какво да кажем за Шадуина, който беше ги следял по цялата Западна земя? През всичките тези седмици той беше се крил, следвайки ги на разстояние. Показал се едва след запалването на сигналния огън. Дошъл бе, за да ги унищожи. Не беше ли логично да се допусне, че неговата поява е била предизвикана от това, което той ги беше видял да правят. Сигурно е помислил, че сигналният огън представлява някакъв вид заплаха и трябва да бъде угасен? Защо иначе би избрал този момент, за да ги нападне?

И така, не се отказвай, продължаваше да си казва Рен. Тези думи бяха една литания на надеждата, която не й позволяваше да загуби напълно увереност. Не се отказвай.

Третата нощ се изнизваше. Те се сменяха често на пост, защото никой от двамата не-можеше да спи дълго, без да се събуди. Най-често оставаха да дежурят заедно — неспокойни, тревожни, безпокоящи се. Слагаха в пламъците сухи дърва и наблюдаваха танца им на фона на нощта, взираха се в черното пространство над Синия разлив и през съзнанието им се процеждаха нощните звуци и разпилените им мисли. Нищо не се случваше. Не идваше никой.

Наближаваше утрото, когато Рен неволно задряма в последния час от своето дежурство. Тя все още седеше, обхванала коленете си с ръце и клюмнала напред глава. Изглежда бяха минали само секунди, когато се стресна и събуди. Тя се огледа уморено. Гарт спеше на няколко фута от нея, увит в своята голяма пелерина. Огънят продължаваше яростно да гори. Земята беше покрита със заскрежено одеяло от сенки и полусветлини, а изгревът не беше нищо повече от сребристо просветляване по ръба на планините на изток. Само няколко звезди продължаваха да светят на западното небе, въпреки че луната беше отдавна изчезнала. Рен се прозя и стана. Облаци се движеха откъм океана, надвиснали ниско, тъмни…

Рен трепна. Беше осъзнала, че вижда нещо по-тъмно и по-бързо, излизащо от тъмнината към скалите и идващо право към нея. Тя премигна, за да се увери, после бързо отстъпи и посегна надолу, за да събуди Гарт. Грамадният Скитник скочи веднага на крака. Те заедно се взряха във въздушното пространство над Разлива, наблюдавайки как черното нещо приема форма. След няколко секунди установиха, че е Рок, който, махайки с крила, се носеше към огъня като привлечен от пламъците молец. Той профуча над скалата и се обърна отново назад. Очертанията му едва се виждаха на слабата светлина. Рокът прелетя два пъти над тях, връщайки се всеки път, като че ли изследваше какво има долу. Рен и Гарт наблюдаваха безмълвно, неспособни да направят каквото и да било.

Накрая Рокът се спусна надолу право към тях. Масивното му тяло профуча така близо над главите им, че можеше да ги сграбчи и вдигне с големите си нокти, ако пожелаеше. Рен и Гарт се проснаха на земята, за да се спасят и гледаха втренчено, когато птицата кацна удобно на ръба на скалата. Рокът представляваше гигантско създание с черно тяло и огненочервена глава, а крилата му бяха по-големи от тези на птицата, от която Рен едва бе се спасила преди няколко дни.

Рен и Гарт се изправиха отново на крака и се изтупаха.

Един мъж беше възседнал Рока, закрепен с ремъци от кожен хамут. Те наблюдаваха как мъжът освободи ремъците и се плъзна плавно на земята. Той застана до птицата и няколко секунди ги разглежда. После тръгна напред. Той беше дребен и прегърбен. Беше облечен с туника, панталони, ботуши и носеше на ръцете си кожени ръкавици. Вървеше със странна, люлееща се походка, като че ли тази задача не беше съвсем лесна за него. Чертите му бяха на Елф, строги и резки, а лицето му беше дълбоко, набраздено. Беше голобрад, а кестенявата му коса беше късо подстригана и леко прошарена. Свирепи черни очи мигаха към тях с алармираща бързина. Той спря, когато стигна на дузина фута от двамата.

— Вие ли запалихте този огън? — запита той. Гласът му беше пронизителен и остър.

— Да — отговори му Рен.

— Защо направихте това?

— Защото така ми беше казано.

— Така ли? А от кого, ако нямате нищо против?

— Изобщо нямам нищо против. Усойницата ми каза да го запаля.

— Кой? — попита той и очите му замигаха два пъти по-бързо.

— Една стара жена, една пророчица, с която говорих в Гримпен уърд. Тя се казваше Усойницата.

— Гримпен уърд. Уф! — изсумтя дребният мъж. — Никой, който е с всичкия си, не отива там. — Той присви устни. — Е, и защо тази Усойница ви каза да запалите огъня, а?

Рен въздъхна нетърпеливо. Беше чакала три дни да дойде някой и умираше от желание да разбере, дали този крив дребен приятел беше лицето, което тя очакваше, или не.

— Позволете първо да ви попитам нещо — отвърна тя. — Имате ли име?

— Може и да имам — отвърна намръщено дребният мъж. — Защо не ми кажете първо вашите?

— Аз се казвам Рен Омсфорд — отвърна Рен, поставяйки предизвикателно ръце на хълбоците си. — Това е моят приятел Гарт. Ние сме Скитници.

— Ха, значи така? Скитници значи? — Дребният мъж се засмя, сякаш се забавляваше от някаква своя, лична шега. — — Както изглежда, взела сте малко и от елфите.

— Вие също — отвърна тя. — Как се казвате?

— Тайгър Тай — каза другият. — Поне така ме наричат всички. Добре, мис Рен. Ние се представихме един на друг и се поздравихме. Но какво правите тук и защо сте запалили този огън?

— Може би за да ви накараме да дойдете с вашата птица, ако сте тези, които могат да ни заведат при елфите — отвърна с усмивка Рен.

Тайгър Тай изсумтя и се изплю.

— Тази птица е Рок, мис Рен и той се казва Дух. Най-добрият от всичките. А няма никакви елфи. Всеки знае това.

— Не всеки — възрази Рен. — Някои мислят, че има. Аз съм изпратена да проверя, дали това е така. Можете ли вие и Дух да ни помогнете?

Настана дълго мълчание, Тайгър Тай смени една дузина пъти изражението на лицето си.

— Грамаден мъж е вашият приятел, нали? Виждам, че вие му казвате с ръце какво си говорим. Обзалагам се, че чува по-добре от нас. Той направи пауза. — Коя сте вие, мис Рен, и какво ви засяга дали има елфи или не?

Убедена, че той е този, за когото е бил предназначен сигналният огън и че просто не иска да каже нищо, докато не разбере с кого си има работа, тя му каза за своя произход, разкривайки, че е дете на елф и Скитник и че търси някакво свързващо звено със своето минало. Извести го за своята среща с духа на Аланон и за друидското поръчение да отиде да търси липсващите елфи, да открие какво е станало с тях и да ги върне в света на Човека, така че те да вземат участие в битката срещу Шадуините.

Рен премълча за Елфовите камъни. Не беше още готова да повери на никого тази информация. Тайгър Тай не го свърташе на едно място, докато Рен говореше, а лицето му издаваше безпокойство. Той не се интересуваше от Гарт и цялото му внимание бе съсредоточено върху Рен. Тайгър Тай не носеше оръжие, освен един дълъг нож, но при страж като Дух, допусна тя, това сигурно е напълно излишно. Очевидно Рокът бе негов телохранител.

— Нека седнем рече Тайгър Тай, когато тя свърши, сваляйки своите кожени ръкавици. — Имате ли нещо за ядене?

Те се разположиха до вече забравения сигнален огън, а Рен извади сушени плодове, малко хляб и бира. Хапнаха и пиха мълчаливо. От време на време Рен и Гарт си разменяха погледи, но Тайгър Тай не им обръщаше внимание, съсредоточен в яденето. Когато свършиха, Тайгър Тай се усмихна за първи път.

— Е, добре започнахме деня, мис Рен. Много благодаря.

— Няма за какво — кимна тя. — А сега ми кажете, за вас ли бе предназначен нашият огън?

Съсухреното лице на Тайгър Тай се набръчка.

— Ами, зависи. Нали разбирате. Позволете ми да ви попитам, мис Рен. Знаете ли нещо за Летящите ездачи?

Рен поклати отрицателно глава.

— Защото аз съм точно такъв, нали виждате — поясни другият. — — Един Летящ ездач. Един летец по небесните пътища, един наблюдател на крайбрежието на Западната земя. Дух е моя Рок, който баща ми обучи и ми предаде, когато станах достатъчно голям. Един ден ще го наследи моят син, ако докаже, че заслужава. В момента има известно съмнение относно това. Глупавото момче продължава да лети из забранените места. Не ме слуша какво му говоря. Прибързан е. Във всеки случай, Летящите ездачи летят със своите Рокове по Синия разлив от стотици години. На това място, точно тук — и там, в долината — е бил някога нашият дом. Той се е наричал Летящото крило. Това е било по времето на друида Аланон. Виждате, че зная някои неща.

— Познато ли ви е името Омсфорд? — — попита импулсивно Рен.

— Имаше предание за един Омсфорд преди около няколкостотин години, когато елфите биха демоните, освободени от Забраната. Говори се, че Летящите ездачи също са се били в тази война. Чувал съм, че там е имало един Омсфорд. Ваш роднина ли е?

— Да — отвърна тя. — Дванадесет поколения назад.

— Значи това сте вие, така ли? — попита той, кимайки замислено. — Едно дете от рода на Шанара?

— Затова, предполагам, съм изпратена да намеря елфите, Тайгър Тай. Той като че ли още не й вярваше.

— Летящите ездачи са елфи, нали знаете — каза предпазливо той. — Но ние не сме елфите, които търсите. Вие търсите Земните елфи, а не Небесните елфи. Схващате ли разликата?

Рен поклати отрицателно глава. Тогава той обясни, че членовете на Летящото крило са били Небесни елфи и са считали себе си за отделен народ. Повечето от елфите били наричани Земни елфи, защото те не са имали власт над Роковете и следователно не са могли да летят.

— Ето защо те не ни взеха с тях, когато напуснаха — завърши той, вдигнал вежди. — Във всеки случай, това е причината да не тръгнем с тях.

Рен почувства как сърцето й се разтупка.

— Тогава значи все още има елфи, нали? — попита тя. — Къде са те, Тайгър Тай?

Прегърбеният дребен мъж примигна и сбърчи съсухреното си лице.

— Не зная дали да ви кажа — заяви той. — Не зная дали трябва да ви казвам каквото и да било. Вие може да сте тази, която твърдите, че сте. Но може и да не сте. Дори да казвате истината, може би не бива да научите за елфите. Казвате, че друидът Аланон ви е изпратил? Казал ви е да намерите елфите и да ги върнете обратно? Трудно изпълнима задача, ако питате мен.

— Необходима ми е малко помощ — призна Рен. — Какво ще загубите, ако ми помогнете, Тайгър Тай?

Той прекъсна своите размишления и се залюля замислено назад.

— А, сега разбирам какво имате предвид, мис Рен — отвърна той, кимайки. Нещо повече, дори ми, допада донякъде това, което виждам във вас. Моят син би могъл да се поучи. От друга страна, може и това, което вече притежава, да е твърде много! Хм! — Той наклони глава и проницателните му очи се втренчиха в нея. — Ей там — каза той, сочейки към Синия разлив. — Ето къде са те. Тези, които са останали. — Той направи пауза, мръщейки се. — Това е дълга история, така че слушайте внимателно, защото нямам намерение да я повтарям. Вие също, огромни ми приятелю — посочи той заплашително с пръст Гарт. После си пое дълбоко въздух и скръсти ръце.

— Много отдавна — започна разказа си той, — преди повече от сто години, Земните елфи се събраха на съвет и решиха да се изселят от Западната земя. Не ме питайте защо. Не твърдя, че зная. Допускам, че най-вече заради Федерацията. Тя настъпваше, завладяваше и претендираше, че всичко, което някога е било или някога ще бъде, принадлежи на нея. Федерацията обвиняваше за всичко магията и казваше, че цялата вина е на елфите. Голяма глупост. Във всеки случай това не се хареса на Земните елфи и те решиха да се изселят. Проблемът беше къде да отидат? Не можеше цял народ да се премести където и да било, без да обезпокои друг, който вече се е заселил там. Източната земя, Южната земя, Северната земя всички бяха заети. И така, те попитаха нас. По-голямата част от небесните елфи обикалят много и виждат места, които другите дори не знаят, че съществуват. И така, ние им казахме, че навътре в Синия разлив има няколко острова, на които не живее никой, а те помислиха върху това, обсъдиха въпроса, направиха няколко полета върху Роковете с Летящите ездачи и взеха решение.

Събраха се на едно място, построиха лодки — стотици на брой, тайно и отпътуваха.

— Всичките?

— До последния Елф. Така ми казаха.

— За да живеят на островите? — попита, невярваща, Рен.

— На един остров — отвърна Тайгър Тай, показвайки един пръст за подчертаване. — Мороуиндъл.

— Така ли се казваше? Мороуиндъл?

— Най-големият от всички острови — кимна другият — с диаметър повече от двеста мили и идеална земя за обработване. Нещо подобно на Саранданон, но с много насаждения. Плодове, зеленчуци, дървета, добра почва, убежища — всичко. Добър също за ходене на лов. Земните елфи имаха представата, че започват наново, напускайки стария свят и установявайки се в новия. Те пак се изолираха напълно и оставиха другите раси да се оправят както могат. Искаха също така да им върнат магията — това беше част от тяхното решение. — Той се прокашля. — Както казах, това се случи преди много години. След известно време ние също се изселихме. Не толкова далеч, нали разбирате — просто на островите недалеч от сушата, но на достатъчно разстояние, за да се предпазим от преследванията на Федерацията. За нея елфите са елфи. Ние мислихме достатъчно по този въпрос. Не бяхме така много, за да се местим, разбира се, не колкото Земните елфи. Ние се нуждаехме от по-малко пространство и можехме да се заселим на по-малки острови. На тях живеем и до днес, мис Рен. Там, навътре, на няколко мили от брега. Идваме на сушата само когато е необходимо — както в случая, когато някой запали сигнален огън. Такова ни беше споразумението.

— Споразумение с кого?

— Със Земните елфи. Малкото представители на другите раси, които останаха отвъд, знаеха че трябва да запалят огъня, ако им се наложи да общуват с нас. А няколко елфи се върнаха. И така, някои знаеха за огъня, но повечето от тях бяха отдавна измрели. Не зная как тази Усойница е научила за него.

— Върнете се малко назад, Тайгър Тай — помоли Рен, протягайки помирително ръце. — Завършете първо вашия разказ за Земните елфи. Какво се случи с тях? Вие казахте, че са се изселили преди повече от сто години. Какво е станало с тях след това?

— Те се заселили — продължи, свивайки рамена Тайгър Тай, — създали си дом, семейства и били щастливи. Отначало всичко вървяло така, както предполагали. Но преди около двадесет години започнали неприятностите. Трудно е да се каже какъв е бил проблемът. Нямаше как да ни обяснят. Ние ги виждахме само от време на време, нали разбирате. Все още не общуваме много, дори след като ние също се изселихме. Във всеки случай, всичко на Мороуиндъл взе да се променя. Промяната започнала с вулкана Килешан. Той дрямал стотици години и изведнъж се събудил отново. Започнал да пуши, да хвърля искри и изригнал един или два пъти. Облаци от вулканична пепел забулили небето. Въздухът, земята, водата наоколо — всичко се променило. — Той направи пауза. На потъмняващото му лице се появи строго изражение. — Те, Земните елфи, също се променили. Не си признаваха, но ние виждахме, че не са същите. Личеше си по тяхното поведение, когато ние бяхме наоколо — сдържани, потайни във всичко. Навсякъде ходеха въоръжени до зъби. На острова започнаха да се появяват странни създания, чудовища, същества, непознати преди. Просто се появили, изникнали от нищото. Започнала да боледува земята, променяйки се както всичко останало. — Той въздъхна. — Тогава Земните елфи започнали да измират. Първо един по един, после все по-масово. Някога, били разпръснати из целия остров. После взели да се придвижват към своя град, натъпкали се в него. Те изградили укрепления и ти подсилили с магия. Със стара магия, вие знаете, върната не навреме и по старите начини. Небесните елфи не искаха да имат нищо общо с това. В края на краищата, ние никога не сме използвали магията като тях. — Той се отпусна назад. — Преди десет години те изчезнаха напълно.

— Изчезнаха ли? — сепна, се Рен.

— Все още са на Мороуиндъл, мисля. Но невидими. Дотогава, разбира се, островът беше се превърнал вече в купчина пепел, мъгла и наситена с пара горещина. Беше се променил така напълно, че бе станал просто неузнаваем. — Той се намръщи още повече. — Ние не можехме да кацнем на него, за да открием какво се е случило. Изпратихме половин дузина Летящи ездачи. Не се върна нито един. Нито дори птиците.

— И никой не дойде от там. Никой, мис Рен. За цялото това време.

Рен замълча за известно време, размишлявайки. Слънцето беше вече изгряло. Топла светлина се спускаше на каскади от върховете на Ирибис. Безоблачното небе беше ясно и приятелски настроено. Дух остана кацнал на ръба на скалния масив като забравен от тях. Рокът беше замръзнала на мястото си статуя. Само в проницателните му търсещи очи искреше живот.

— И така, ако има останали някакви Елфи — каза накрая Рен, — тоест някакви Земни елфи, те са все още някъде на Мороуиндъл. Сигурен ли сте в това, Тайгър Тай?

— Да, доколкото е възможно — отвърна Летящият ездач, свивайки рамена. — Допускам, че може да са се преместили другаде, но странното е, че не са ни казали и дума за това.

Рен си пое дълбоко въздух.

— Можете ли да ни заведете до Мороуиндъл? — попита тя.

Това беше импулсивна молба, породена от страстното й донкихотовско желание да открие една истина, която очевидно беше скрита не само от нея, но и от всеки друг. Рен осъзна каква егоистка е. Тя дори не беше се сетила да попита Гарт за неговото мнение. Не беше си направила труда да помисли колко тежко наранен беше той в битката с Шадуина. Сега нямаше очи да го погледне. Не откъсваше поглед от Тайгър Тай.

Личеше си какво мисли за тази идея. Дребният мъж се намръщи свирепо.

— Бих могъл да ви заведа до Мороуиндъл — каза той, — но няма да го сторя.

— Аз трябва да разбера, дали там няма останали някакви елфи — настоя тя, опитвайки се да не повишава тон.

Сега тя рискува да хвърли един бърз поглед на Гарт. Лицето на грамадния Скитник не издаваше какво мисли.

— Аз трябва да открия дали те могат да бъдат върнати обратно в света на Човека. Това беше поръчението на Аланон и аз мисля и вярвам, че то е достатъчно важно, за да го изпълня.

— Пак този Аланон! — отсече раздразнено Тайгър Тай. — — Готова се да рискувате живота си заради казаното от един дух? Имате ли някаква представа как изглежда Мороуиндъл? Не, разбира се, че нямате! Защо изобщо питам? Не чухте ли нито дума от това, което казах? Вие мислите, че можете просто да отидете на него, да го огледате и отново да се върнете? Не, не можете! Не ще успеете да изминете дори двадесет фута, мис Рен — вие или вашият огромен приятел! Целият остров е една смъртоносна клопка! Блато и джунгла, задушаваща всичко мъгла и Килешан, бълващ огън. А създанията, които живеят там, чудовищата? Какъв шанс мислите, че ще имате срещу тях? Ако един Ездач и неговият Рок не могат да кацнат там и да излетят отново, сигурно е като демонска кръв, че вие също няма да можете!

— Може би — съгласи се Рен. — Но трябва да опитам. — Тя погледна отново Гарт, който не я укори, но я посъветва със знаци да бъде внимателна.

Сигурна ли си? — запита той — Тя кимна решително, казвайки на Тайгър Тай:

— Не искате ли да узнаете какво се е случило с тях? Ами ако те се нуждаят от помощ?

— Какво като се нуждаят? — измърмори той. — Какво се очаква да направят Небесните елфи? Ние сме само една шепа, а те са хиляди. Ако те не могат да се справят, какъв е шансът да го сторим ние или вие, мис Спасителко?

— Ще ни заведете ли? — попита повторно тя.

— Не, няма! Забравете цялата тази работа! — Той се надигна разсърден.

— Добре тогава. Тогава ние ще построим лодка и с нея ще достигнем Мороуиндъл.

— Ще построите лодка! Какво знаете вие за строенето на лодки! Или какво разбирате от управлението им! — Тайгър Тай беше вбесен. — От всички глупави, тъпоглави…!

Той се втурна към Дух, после спря, ритна земята с крак, обърна се рязко и отново се върна. Набръчканото му лице беше тъмночервено, а ръцете стиснати в юмруци.

— Твърдо сте решена да го направите, нали? — попита той. — Независимо дали ще ви помогна или не?

— Трябва да го сторя — отвърна спокойно тя.

— Но вие сте просто… Вие сте само… — Той се запъна, очевидно не бе в състояние да завърши мисълта си.

Рен знаеше какво се опитва да каже и това не й харесваше.

— Аз съм по-силна, отколкото мислите — заяви му тя. В гласа й прозвуча твърдост. — Не ме е страх.

Тайгър Тай се взира дълго и изпитателно в нея, хвърли един поглед на Гарт и вдигна ръце.

— Тогава, добре! — Той я погледна намръщено. — Ще ви закарам! Само до бреговата линия, искам да кажа, защото, за разлика от вас, съм добър и уплашен и не ми харесва да рискувам живота си или този на Дух, само за да задоволя вашето любопитство!

Рен срещна хладно неговия поглед.

— Това няма нищо общо със задоволяването на моето любопитство, Тайгър Тай — възрази тя. — И вие го знаете.

Той приближи обгарялото си от слънцето лице само на няколко инча от нейното.

— Може би — каза той. — Но първо ме чуйте. Искам да ми обещаете, че след като видите това, за което сте тръгнала, вие ще преосмислите цялата тази работа. Защото, въпреки факта, че малко не ви достига здрав разум, аз тъй да се каже ви харесвам и не бих искал да разбера, че ви се е случило нещо лошо. Работата няма да се окаже такава, каквато си мислите. Ще се уверите достатъчно скоро. И така, обещайте ми. Съгласна ли сте?

— Съгласна съм — потвърди тържествено Рен, кимайки с глава.

Тайгър Тай стоеше с ръце на хълбоците, като самото предизвикателство.

— Качвайте се тогава — измърмори той. — Нека приключим с тази работа.