Тери Брукс
Елфите на Шанара (20)

ГЛАВА XX

Зазоряваше се. Денят се появяваше боязливо, загърнат в стоманено сиво наметало на фона на отиващата си нощ, изпълзявайки несигурно от нея в търсене на утрото. Групата стана, за да го поздрави с уморени очи и обезсърчена, смазана от тежестта на изминалото време и от намаляващия шанс за успех, който заплашваше да ги повлече надолу. Надявайки пелерините, раниците и оръжията, те потеглиха отново, обвити всеки по отделно в тишината на своите мисли и с мрачни лица срещу една извисяваща се стена от страх и съмнения.

Ако можех да поспя само една нощ, мислеше Рен, докато се опитваше да преодолее изтощението си. Само една.

Малко успя да си отдъхне през последната нощ, когато, отново разстроена, лежеше будна в тишината, обкръжена от демони от всички форми и видове, демони, носещи лицата на най-близките, на приятели и роднини, на измамниците в нейния живот. Те й шепнеха думи, те я дразнеха и оскърбяваха, предупреждаваха я за тайни, които не можеше да знае, посочваха й дири, които да следва и товари, които да носи, а после изчезваха като утринна омара.

Ръцете й стискаха здраво жезъла Рухк и тя се облягаше на него за опора, докато се катереше. Не се доверявай на никого, съскаше Усойницата в паметта й.

Изкачването беше кратко, защото в края на вчерашното уморително пътуване бяха излезли от тунелите в застиналата лава в близост до върха и линията на билото вече се виждаше. Този ден го достигнаха бързо. Те изкачиха последната отсечка от накъсаната пътека и застанаха отгоре на стената, спирайки за малко, за да хвърлят поглед назад в мъглите, покриващи местността, през която бяха преминали, почти като че ли очакваха да открият нещо там. Обаче нямаше нищо за гледане. Цялата местност бе обвита в облаци и мъгла — един свят и един живот, изчезнали в миналото. Те все още можеха да то възкресят в паметта си, да си го представят, като че ли бе нарисуван върху въздуха пред тях. Можеха да си спомнят какво им костваше да минат през него, какво им бе отнел и колко малко беше им дал. Те се взираха още известно време и после бързо се отвърнаха.

Сега групата вървеше през тесни скалисти пространства, разделени от дървета, протягащи се от ръба на Черния корниз като пръсти, а после внезапно всичко свършваше при една назъбена плетеница от дефилета и хребети, които се разцепваха и нагъваха като огромни бръчки в кожата на земята. Един поток от лава беше минал по този път преди години, спускайки се надолу от кратера на Килешан, за да помете и почисти билото на Черния корниз. Всичко беше изгоряло, с изключение на няколко пръснати посребрени стволове на дървета, които стърчаха като скелети. Някои от тях бяха полегнали под странен ъгъл, а други се подпираха отчаяно едно в друго. От застиналата лава бяха израснали храсти на безформени групи, а островчета от мъх затъмняваха сенчестата страна на грапавите пукнатини.

Стреса ги доведе до края на този внушаващ страх свят, спря тромаво върху едно малко възвишение и изправи отбранително бодлите си. Групата се взираше мрачно в това, което лежеше пред тях, вслушвайки се и не чувайки нищо, гледайки и невиждайки нищо, ала чувствайки присъствието на смъртта на всяка крачка. Опустошението се простираше пред тях като един огромен и пуст пейзаж, обвит в сива тишина.

Фавн седеше замръзнал, наведен напред и наострил уши върху рамото на Рен. Тя усещаше треперенето на дървесния пискун.

— Какво е това място? — попита Гавилан.

Силен тътен отвлече вниманието им за момент, карайки ги да погледнат на север към мястото, където се извисяваше тъмната снага на Килешан, изглеждащ така близо до тях, както беше при напускането на Арборлон. Тътенът се отдалечи и замря. Стреса бавно се обърна.

— Това е Хароу — каза тя. — Хссттт! Мястото, където живеят дракулите.

Вид демон — или Шадуин — спомни си Рен. Стреса беше ги споменавала и преди. Опасни са, беше намекнала тя.

— Дракули — повтори Гавилан с нотка на досада в гласа си.

Килешан забуча отново, по-настойчиво от преди, припомняйки ненужно за своето присъствие, за гнева му, загдето бяха откраднали магията и бяха нарушили равновесието на нещата. Мороуиндъл потрепери в отговор.

— Разкажи ми за дракулите — нареди Рен на комбинираната котка.

Стреса впери тъмните си очи в нея.

— Демони като демони. Пххффтт! Спят на дневна светлина и излизат да търсят храна през нощта. Те изсмукват живота от живите същества, които хващат — кръвта, телесните течности. Превръщат… хссстт… някои в себеподобни. — Тъпият й нос трепна. — Те ловуват невидими като призраци, но приемат форма, за да се хранят. Като призраци те са неуязвими. — Тя се изплю с отвращение.

— Ние ще ги заобиколим — обяви веднага Трис.

Стреса плюна отново като че ли лошият вкус в устата й не беше се махнал.

— Заобиколим! Фаауу! Няма никакъв околен път! На север Хароу се простира назад към Килешан, миля след миля — обратно към долината и демоните, които ни преследваха. Рууллл. На юг Хароу стига до стръмните скали. Дракулите ловуват и по тях. Във всеки случай, ние изобщо… хррааггх… няма да успеем да ги заобиколим преди падането на нощта, а трябва, ако искаме да оцелеем. Единственият ни шанс е да го прекосим на дневна светлина.

— Докато дракулите спят? — подсказа Рен.

— Да, Рен Елф — измърка тихо комбинираната котка. — Докато спят. Но дори и така… хсссттт… няма да бъде съвсем безопасно. Дракулите присъстват дори тогава — като гласове от въздуха, като лица в мъглата и като усещания, намеци, страхове и съмнения. Пххффттт. Те ще се опитват да разсейват и примамват, да ни задържат в района на Хароу до падането на нощта.

Рен се взря в поразената местност, в мъглата, която висеше от небето до земята. Отново сме в клопка, мислеше тя. Целият, остров е някакъв капан.

— Значи няма друг път за нас?

Стреса не отговори. И не беше необходимо.

— А от другата страна на Хароу?

— Ин Джу. Отвъд джунглата е брегът.

Трис беше я настигнал. Слабото му лице имаше напрегнато изражение.

— Орин Страйът често говореше за дракулите — съобщи тихо той. — Очите му бяха вперени в Рен. — Той казваше, че няма спасение от тях.

— Но те сега спят — отвърна тя също така тихо.

— Дали? — Сивите му очи се огледаха.

Нов грохот разтърси острова, дълбок и всяващ страх, надигащ се като някакъв великан, който се събужда сърдит, гръмотевичен като трусовете, които го създаваха. В терена около тях се появиха пукнатини, а скалите пропаднаха в празното пространство. Пара и пепел изригнаха от Килешан към небето в извисяващи се гейзери, които се извиваха във форма на дъга и изчезваха в мрака. Огънят се провлачваше зловещо от ръба на вулкана като струйка, едва видима в мъглата.

Гарт привлече вниманието на Рен като леко помръдна рамене. Пръстите му се раздвижиха. Бързай, Рен. Островът започва да се разцепва от трусовете.

Рен погледна всичките подред — Гарт, загадъчен и безстрастен както винаги; уравновесеният Трис, неин защитник сега, поел новото си задължение; Дал, взиращ се неспокойно в мъглата — изобщо не му се чуваше гласът; Еоуен, една бяла сянка на фона на сивотата като че ли можеше всеки миг да изчезне в нея, и Гавилан, неспокоен, непредсказуем, обсебен от духове и загубен за нея.

— Колко време ще ни струва да го прекосим? — попита Рен Стреса. Фавн слезе от рамото й и се отдалечи, подскачайки по земята.

— Половин ден или малко повече — съобщи комбинираната котка.

— Тогава ще трябва да побързаме — заяви Рен и извика Фавн обратно на рамото си. Тя премести жезъла Рухк пред себе си, за да й напомня нейната мисия. — Ние нямаме никакъв избор. Да вървим. Вървете близо един до друг. Отваряйте си очите на четири.

Те поеха през низината, лъкатушейки надолу в лабиринта от падове и през остатъците от дървета, оглеждайки предпазливо опустошената земя около себе си. Стреса ги водеше възможно най-бързо, но пътуването беше бавно, а теренът пресечен и неравен, пълен със завои, които не позволяваха нито да напредват бързо, нито да вървят по права линия. Хароу ги погълна само след няколко минути, събирайки се почти магически около тях, докато всичко друго изчезна от погледа им. Мъгла се вихреше във въздушните течения, пара се издигаше от пукнатините в земята, дълбоки чак до сърцето на Килешан, а вулканичната пепел се стелеше надолу от мястото, където я изплюваше вулканът. По земята не се движеше нищо. Наоколо беше тихо и пусто. Играеха сенки, черни линии, хвърляни върху земята от дърветата-скелети, приличащи на железни пръти на фона на светлината. През цялото време земята отдолу тътнеше зловещо и създаваше усещането, че нещо опасно се събужда.

Гласовете започнаха да се чуват още през първия час. Те се издигаха от нищото и бяха като някакво шушукане, което можеше да идва отвсякъде. Те викаха примамващо и всеки от групата чуваше различни думи. Всеки поглеждаше към останалите, мислейки, че и те чуват същото, неподозирайки изменчивостта на гласовете. Питаха се загрижено, напрегнато:

Чу ли това? Чу ли? Но никой не беше чул, разбира се, освен говорещият, подмамван специално, умишлено, подлъган от някакво отражение на самия себе си, от някакъв отблясък на разум и чувства.

После изплуваха образите. Това бяха лица от въздуха, фигури, които бързо се образуваха и също така бързо изчезваха в носещата се мъгла, видения за неща, близки на онези, към които бяха адресирани — олицетворение на копнежи, нужди и надежди. За Рен те приемаха формата на нейните родители. За Трис и Еоуен това беше кралицата. За другите нещо друго. Образите проникваха в най-отдалечените кътчета на съзнанието им, борейки се да преодолеят преградите, които те бяха издигнали, за да ги държат на разстояние, като се стремяха да ги отклонят от избрания път и да ги отвлекат.

Това продължаваше безмилостно. Гласовете никога не бяха високи, изображенията — никога ясни, а цялото преживяване — неприятно. Те не бяха заплашващи, нито дори истински, а един измамен спомен за нещо, което никога не е било. Стреса, която беше запозната с опасността, ги накара да разговарят един с друг, за да предотвратят нападението, защото бе съвсем ясно какво е това. Дракулите ги дебнеха дори в съня си, част, от който бяха пратили да ги преследва, мъчейки се да ги забавят или задържат, да ги отклонят или заблудят, да им попречат да напуснат Хароу преди да се е стъмнило.

Времето течеше бавно, предпазливо и отмерено, както мъглата, през която вървяха и неприветливо като пейзажа, който се простираше пред тях. Падовете станаха по-дълбоки, а на места безжизнените дървета образуваха непреодолими прегради и трябваше да се заобикалят. Рен викаше другите, когато избързваха напред. Тя минаваше покрай гласовете, хвърляше се през лицата и правеше всичко възможно да ги държи близо един до друг и да не допуска да спрат. Наближаваше пладне, а денят ставаше все по-мрачен. На небето се трупаха тежки дъждовни облаци. Започна да ръми, а после заваля като из ведро. Вятърът се усили и дъждът връхлиташе върху тях. Той преминаваше като някаква завеса, отслабваше до отделни капки и после цикълът се повтаряше отново. Валежът продължи известно време и после спря. Земната горещина се върна, а мъглата започна да се сгъстява. Тя ги обгърна и скоро нищо не се виждаше на разстояние по-голямо от дузина фута. През това време те крачеха близо един до друг, толкова близо, че се настъпваха и бутаха като че ли бяха слепи и опипваха своя път през полумрака.

— Стреса, колко има още? — попита Рен, викайки през какофонията от гласове, която се вихреше около ушите й.

— Спптптт! Вече сме близо — беше отговорът. Точно пред нас е.

Спуснаха се надолу в едно особено дълбоко дефиле, сякаш назъбен нож беше разрязал повърхността от застинала лава, цялото в сенки и носеща се мъгла. Рен знаеше, че то е опасно и почти ги извика да се върнат, но видя също, че то прерязва напреко пътеката им и, че това е единственият път, по който биха могли да вървят. Тя се спускаше в мрака, стиснала жезъла Рухк пред себе си като щит. Фавн цвърчеше като обезумял на рамото й, още един звук, смесващ се с другите, с невидимите гласове, които жужаха, беснееха и изпълваха подсъзнанието й, така че едва се сдържаше да не закрещи. Рен виждаше Трис на една крачка пред себе си и Стреса като слабо тъмно петно пред него. Тя чуваше стъпки отзад, някой я следваше, другите…

И тогава ръцете я сграбчиха, внезапно, изненадващо, твърди като стомана. Те се протегнаха от нищото, материализирайки се от мъглата, обхванаха краката й и я дръпнаха силно от пътеката. Рен извика яростно и удари надолу с обратния край на жезъла Рухк. Бял огън избухна от земята и освети всичко. Магията на талисмана беше реагирала. Рен беше поразена и шокирана, че магията беше се отзовала, така лесно. Чу другите да се провикват, предупреждавайки я, Рен рязко и бурно се обърна и ръцете, които бяха я сграбчили, я пуснаха. Нещо се движеше в мъглата — десетки създания, безлични, безформени и все пак присъстващи. Дракулите, установи тя, някак си са се събудили, макар че не би трябвало. Може би бе достатъчно тъмно в тази падина, почти като в нощ. Рен извика към другите, призовавайки ги към нея и ги поведе към насрещния склон на дефилето. Фигурите се навъртаха навсякъде, опитващи се да ги хванат, да ги докоснат, нематериални и въпреки това някак си реални. Тя виждаше безжизнени лица, бледи нейни изображения, очи пусти и невиждащи, животински зъби, хлътнали бузи и слепоочия и линеещи тела. Тя си пробиваше път през тях, защото те изглеждаха съсредоточени на нея, привлечени към нея, като че ли тя имаше най-голямо значение за тях. Привлича ги магията, осъзна тя. Както всички Шадуини и те ламтяха най-силно за магията.

Призраци на дракули се материализираха пред нея и Гарт изскочи напред, размахвайки къс меч. Образите се разсеяха и преобразуваха, оставайки невредими. Рен се обърна рязко, когато достигна дъното на дефилето. Едно, две… Тя броеше отчаяно. И шестимата бяха налице. Стреса вече се катереше отпред и Рен се насочи отново напред, за да я последва. Те се катереха нагоре по склона по хлъзгави от дъжда скали от застинала лава и минаваха през храсти и паднали дървета. Следваха ги образите, гласовете. Фантомите се събуждаха от сън. Преследваха ги безсмъртни чудовища, Рен ги отблъскваше с гняв и отвращение, с яростта на своето движение, усещайки Фавн, прилепен към шията й като част от нея, долавяйки топлината на жезъла Рухк в ръцете си, както и опита на магията да се освободи. Магията, която може да прави всичко, мислеше с тъга тя, която може да създава всичко — дори чудовища като тези. Тя потръпна вътрешно от тази перспектива, от ужаса на една истина, която би желала да не съществува. Страхуваше се, че тази истина ще се втурне да я преследва, ако удържи на обещанието си да спаси елфите.

Веднага щом излязоха от дефилето, членовете на малката група се затичаха. Тъмнината беше гъста и се местеше като пластове марля пред тях, но те не забавяха хода си, тичайки напред, без да ги е грижа за нищо, подвиквайки си окуражаващо един на друг и отблъсквайки своите преследвачи. Дракулите съскаха и фучаха като котки, а злъчта на техните помисли беше като огън, който изгаряше отвътре. Все пак това бяха само гласове и образи, които вече не бяха реални, защото дракулите не можеха да напуснат тъмнината на своето убежище, да рискуват да излязат на Хароу, докато беше още светло. Те изчезнаха, отнесени като отдръпващите се води на някой обширен океан, връщащи се с отлива. Групата започна да забавя хода си, дишайки тежко във внезапната тишина, а обувките им изскърцаха, когато спряха.

Рен погледна назад. Там нямаше нищо, освен мъгла, бледи сенки на храсти и остатъци от дървета, пусти и безжизнени. Фавн колебливо надигна глава. Стреса пристигна тромаво, за да се присъедини към тях, задъхана и облизваща се.

— Хсссттт! Глупави призраци! — изфуча комбинираната котка.

Рен кимна. Топлината от жезъла Рухк беше се разсеяла и изчезнала. Тя почувствува как собственото й тяло се охлади. През нея премина лека вълна на облекчение.

В този момент Гарт внезапно си проби път напред, сепнат от нещо, което тя бе пропуснала, изследващ напрегнат и обезпокоен мъглата. Рен проследи погледа му, уплашена без да знае защо. Тя видя другите да се споглеждат неспокойно. Сърцето й подскочи. Какво не беше наред? Тогава разбра. Бяха само петима. Еоуен липсваше.

Отначало Рен помисли, че това е невъзможно, че сигурно греши. Беше преброила шестимата, след като се изкатериха от дефилето. Еоуен беше сред тях. Рен беше, разпознала лицето й…

Тя се спря. Еоуен. Рен си спомни как червенокосата пророчица се влачеше след всички — твърде бледа, твърде ефимерна. Сякаш не беше тя — да, точно така. Рен изпита едно неприятно чувство в стомаха си, една болка, която заплашваше избухне и да я погълне. Това, което беше видяла, бе само образ, още по-изкусен и по-добре пресметнат от другите, един образ, накарал ги да повярват, че всичките са заедно, макар че всъщност не бяха. Дракулите бяха хванали Еоуен. Гарт правеше бързо знаци. Аз я държах под око както бях обещал. Тя беше точно зад нас, когато се катерехме нагоре от дефилето. Как бих могъл да я загубя?

— Ти не си виновен — отвърна мигновено Рен. Тя почувствува как я обзема странно спокойствие, един вид примирение, едно приемане на неизбежността на шанса и съдбата. — Всичко е наред, Гарт — прошепна тя.

Рен почувствува земята да се отваря под нея, за да я погълне. Тя чакаше това чувство да премине, чакаше да се стабилизира. Знаеше какво трябва да направи. Каквото и да се случеше, не можеше да изостави Еоуен. За да я спаси, Рен трябваше да се върне обратно на Хароу, сред дракулите. Тя можеше, разбира се, да изпрати някой от другите. Те щяха да отидат ако ги помолеше. Но Рен никога не би направила това, дори не би си го помислила. Уменията на следотърсач, опитът на Скитник, тренингът на елф Ловец всичко щеше да бъде безполезно срещу дракулите. Само едно нещо би помогнало.

Рен направи няколко колебливи крачки и спря. Здравият разум й крещеше да премисли отново. Тя усети как другите дойдоха един по един, застанаха до нея, а очите им следваха нейните, когато се взря в мрака на Хароу.

— Не ходи там! — предупреди я Стреса. — Пхфффт! Вече става тъмно!

Рен я игнорира и вместо това се обърна към Гавилан. Тя мълчаливо го прецени и му подаде жезъла Рухк.

— Дойде време да ми бъдеш отново приятел, Гавилан — каза му спокойно тя. — Вземи Жезъла. Дръж го вместо мен, докато се върна. Пази го.

Гавилан я погледна, невярващ на очите си, после предпазливо посегна за талисмана. Ръцете му го обхванаха, стиснаха го и го дръпнаха. Тя не предпочете да не се вглежда в очите му, опасявайки се от това, което можеше да прочете там. Той бе всичко, което бе останало от нейното семейство и трябваше да му се довери.

Трис и Дал бяха пуснали раниците си на земята и пристягаха коланите с оръжия. Гарт беше вече извадил своя къс меч.

— Не — каза им Рен. — Аз ще се върна сама.

Те започнаха да протестират, говорейки бързо и настойчиво, но тя мигновено ги прекъсна.

— Не — повтори Рен и се обърна с лице към тях. — Само аз имам шанс да намеря Еоуен и да я доведа. Аз, — Тя бръкна в туниката си и измъкна торбичката с Елфовите камъни. — Ще използвам магия, за да я намеря и да ме защищава. Нищо друго не може да го стори. Ако вие дойдете с мен, ще трябва да се грижа и за вас. Оръжията ви не могат да причинят нищо на тези създания и в случая не можете да ми помогнете. Рен докосна ръката на Трис нежно, но категорично.

— Зная, че си дал обет да се грижиш за мен. Но аз ти нареждам да се погрижиш за Лодена — да останете заедно с Дал при Гавилан, за да останат елфите в безопасност каквото и да се случи.

Решителните сиви очи се присвиха.

— Моля те, не искай това, Лейди. Личната охрана служи първо на кралицата.

— А кралицата, ако това наистина съм аз, смята, че ти ще й служиш по-добре, ако останеш тук. Такава е моята заповед, Трис.

Гарт правеше гневно знаци. Прави, каквото желаеш с тях, но нямам никакво намерение да оставам. Аз идвам с теб.

Рен поклати отрицателно глава и пръстите й се задвижиха, докато говореше.

— Не, Гарт. Ако аз не се върна, ти ще трябва да ги изведеш благополучно до брега и Тайгър Тай. Те ще имат нужда от твоя опит. Аз те обичам, Гарт, но тук не можеш да ми помогнеш с нищо. Ти трябва да останеш.

Огромният мъж я гледаше така, сякаш го бе ударила.

— Винаги сме знаели, че ще дойде това време — каза му тя спокойно и настойчиво, — времето, за което ти така усърдно ме подготвяше. Вече е твърде късно за каквито и да е други уроци, Аз трябвала разчитам на това, което зная.

Рен свали Фавн от рамото си и го постави на земята до Стреса.

— Остани тук, мъниче — нареди му тя и отстъпи настрана.

— Рррууллл! Рен Елф, вземи мен! — отсече Стреса, наежвайки бодлите. — Аз мога да те преведа по-добре от който и да е друг.

Рен поклати отново глава.

— Елфовите камъни могат да ме преведат още по-добре. Гарт ще се погрижи да пристигнеш благополучно на Западната земя, Стреса, ако аз не успея да се върна. Той знае какво съм ти обещала.

Рен свали раницата и остави оръжията си — всичките, освен дългия нож на кръста си. Четиримата мъже, комбинираната котка и дървесният пискун я наблюдаваха мълчаливо. Тя внимателно изсипа Елфовите камъни от торбичката в отворената си длан, а пръстите й се затвориха върху тях.

После, преди да се е разколебала, Рен се обърна и закрачи в мъглата.

Тя вървя известно време право напред, като се съсредоточи само във вървенето и увеличаваше разстоянието между себе си и тези, които се грижеха за нейната безопасност. Тя прекоси голата скала от застинала лава, като един самотен ловец, и почувства как изстива отвътре, изтръпнала от силата на своето решение. Рен си спомни за разговора с Еоуен, когато тя беше й доверила отдавнашното си видение, видението за своята смърт. Не, Рен изруга наум. Не сега, не докато аз все още дишам.

Дракулите започнаха да й шепнат, подканяйки я настойчиво да продължи пътя си, викайки я при себе си. Но страхът й отстъпи пред яростта. Добре, ще дойда при вас — но не за да ме хванете!

Рен мина през една редица сребристи стволове, които се очертаваха голи и безжизнени — една порта, водеща към ада на смъртта. Тя виждаше да се появяват лица, изпити и изпразнени от съдържание, черепи в мъглата. Рен извади Елфовите камъни протегна ръка напред и призова тяхната сила. Тя дойде веднага, подчинена на нейната воля, оживяваща със своя син огън и прорязваща мъглата. Поведе Рен наляво през една равнина, където нищо не растеше и нямаше никаква следа от живот. Пред себе си, в далечината, Рен можеше да види как се трупат бели фигури, местещи се тела, обръщащи се като че ли да я приветстват. До нея достигаха гласове, викове и шепоти, зовящи я към смъртта.

Синият огън отслабна и тя продължи напред слепешката. Рен, чуваше тя Еоуен да вика.

Потисна желанието си да бърза, налагайки си да се движи предпазливо, като наблюдаваше всичко около себе си — движението на сенките и мъглата, признаците на събуждащ се живот. Стреса беше права. Вече се стъмваше. Следобедът клонеше към вечерта и светлината започваше да отслабва. Тя знаеше, че няма да стигне до Еоуен преди падането на нощта. Точно това искаха дракулите, точно такъв им беше планът. Магията на Еоуен също ги привличаше — но най-силно жадуваха за нейната, защото беше по-силна и щеше да ги нахрани най-добре. Еоуен беше примамка капана, предназначена за нея.

Рен затвори за миг очи пред тази неизбежност. Би трябвало да я съзнава от самото начало.

Гласовете ставаха по-силни, по-настойчиви и тя виждаше с крайчеца на окото си как фигурите в мъглата започват да приемат форма, неясна и ефирна. Пред нея се отвори някакво дефиле — дали точно тук не загубихме Еоуен, питаше се Рен. Не знаеше, но не се поколеба. Тя слезе в него, без да се бави, следвайки указанията на магията, чувствайки желязото в нея да я изпълва със своята горещина, нагнетявано в ковачницата на душата й. Не знаеше колко време е минало — час, повече от час? Рен беше загубила чувството си за време, всички чувства освен едно: за онова, което бе дошла да направи. Кралица на елфите, пазителка на жезъла Рухк и Лодена, носителка на друидска магия и наследница на кръвта на родовете Елеседил и Омсфорд — тя беше всички тези неща и никое от тях. Сътворена бе от нещо no-висше, нещо неопределимо. Нищо, казваше си тя, не би могло да ми попречи.

Тъмнината я обхвана отвсякъде, когато стигна дъното на дефилето. Слабата светлина отгоре беше се загубила в мъглата и сенките. Дракулите вече се появяваха дръзко. Скелетните им форми бавно изплуваха, изпити и лишени от всякакъв живот, освен този, който им даваше Шадуинската същност. Все още не добиваха кураж. Страхуваха се от магията и в същото време силно я желаеха. Те наблюдаваха Рен с жадни очи, желаещи силно да впият зъби в нея, да я направят като тях. Тя чувствуваше Елфовите камъни да парят предупреждаващо дланта й, но все още не призоваваше магията им. Рен вървеше смело напред като носителка на живот сред смъртта. Рен, чу тя отново вика на Еоуен.

Стена от бледи тела препречваше пътя й. По вид и форма те бяха човешки същества, но изопачени, бледа имитация на това, което са били приживе. Обърнаха се да я посрещнат, но вече не като видения, които проблясваха и заплашваха да се разсеят при най-слабия повей на вятъра, а като създания, придобили жива плът.

— Еоуен! — извика Рен.

Един по един дракулите започнаха да се отдръпват и зад тях се появи Еоуен. Тя лежеше в ръцете им и кожата й бе бледа като тяхната. Отличаваше се само с огненочервената си коса и смарагдово зелените очи. Те проблясваха, опитвайки се да уловят взора на Рен, изпълнени с ужас. Устата на Еоуен беше отворена като че ли се опитваше да диша… или вика. Устите на дракулите бяха впити в тялото й. Те се хранеха. Известно време Рен не можеше да мръдне, поразена от гледката, уловена в мрежата на нерешителността. В този момент главата на Еоуен се отметна назад, а устните й се разтвориха с ръмжене, за да разкрият блестящи хищни зъби.

Рен извика ужасена, а дракулите тръгнаха към нея. Тя вдигна нагоре Елфовите камъни с бързината на мисълта, призовавайки тяхната сила, обхваната от гняв и ужас, и обърна огъня на магията към всичко, което се виждаше. Той премина през нейните нападатели като коса, изпепелявайки ги. Загинаха и тези, които бяха се материализирали, и онези, които се хранеха с Еоуен. Другите, останали все още призраци, изчезнаха. Пламъците бяха погълнали всичко. Рен разпръскваше огън във всички посоки, чувствайки как магията преминава през нея, гореща и сурова. Рен извика тържествуващо, когато огънят опожари дефилето открай докрай. Тя се отдаде на неговата топлина. Правеше всичко, за да съхрани образа на Еоуен. Тя го прегърна, както би направила с любовник. Времето и пространството изчезнаха в прилива на усещания. Рен започна да губи контрол.

После, само момент преди силата да я погълне напълно, тя осъзна какво беше се случило, спомни си коя е и направи един последен отчаян опит да се възстанови. Рен отчаяно стисна пръстите си около Камъните. Огънят продължи да се процежда през тях. Ръката й се стягаше, а тялото й конвулсивно потрепваше.

Тя удвои усилието си, падайки на колене. Накрая магията профуча обратно вътре в нея, преминавайки за последен път и изчезна.

Рен се сви в мъглата, борейки се да придобие отново контрол над себе си, представяйки си отново Еоуен и дракулите, изчезващи в пламъците, погълнати от магията на Елфовите камъни. Сила! Такава сила! Как копнееше да я възвърне! Обзе я срам, последван от отчаяние. Рен уморено вдигна поглед, знаейки вече какво ще открие, съзнавайки напълно какво е направила. Пред нея се простираше пустото дефиле. Пушек и пепел висяха във въздуха. Гърлото й се стегна, когато се опита да поеме въздух. Рен нямаше никакъв избор, тя го знаеше — но знаенето не й помогна. Еоуен беше вече една от тях, тя бе умъртвена пред очите на Рен, изпълнявайки своето собствено предсказание. Макар че се опита, Рен не успя да предотврати сбъдването на видението. Еоуен бе й казала веднъж, че нейният живот бил подчинен на виденията и тя е трябвало да ги приеме — дори това, което предсказваше нейната смърт. Рен почувствува сълзи да пълнят очите й и да се стичат по бузите. О, Еоуен!