Тери Брукс
Елфите на Шанара (25)

ГЛАВА XXV

Уокър Бо седеше в неизменната дълбока тишина на безкрайната нощ в Паранор, в затвора на неговия сив, непроменящ се здрач и се взираше в пространството. Ръката му, свита в юмрук, лежеше върху масата пред него, а пръстите й бяха стегнати като стоманена лента около Черния камък на елфите. Нищо друго не му оставаше — никакви други варианти, никакви скрити възможности. Той беше премислил всичко, доколкото бе възможно и сега му оставаше само да провери кое е правилно и кое — не.

— Може би ти трябва още малко време — предположи Коглин.

Старецът седеше срещу него — един крехък кокалест призрак, почти прозрачен, когато застанеше срещу светлината. Той става все по-прозрачен, помисли отчаяно Уокър.

Бяла коса на тънки кичури се спускаше като ситен прашец от сбръчканото му лице и от главата, дрехите висяха на тялото му като пране на простор, а очите проблясваха от тъмните очни орбити. Коглин избледняваше, изчезваше в миналото, връщаше се заедно с Паранор към мястото, от което беше призован. Защото Замъкът нямаше да остане в света на хората, докато там нямаше друид, който да се грижи за него, а Уокър Бо, който бе избран от времето и съдбата да изпълни тези черни дрехи, трябваше рано или късно да ги облече.

Неговият поглед се рееше над Мърко. Пустинният котарак беше се отпуснал до отсрещната стена на читалнята, в която бяха се разположили. Черното му тяло беше с неясни очертания и безплътно като това на стареца. Уокър погледна надолу към себе си. Той също изчезваше, макар и не толкова бързо. Във всеки случай, Уокър имаше избор. Ако пожелаеше, той можеше да си отиде по всяко време. Не стояха така нещата обаче с Коглин и Мърко, които бяха свързани със Замъка за цяла вечност, ако Уокър не намереше някакъв начин да го върне в света на хората.

Достатъчно странно беше помисли той, че бе открил това. Но неговото откритие го ужасяваше толкова много, че той не беше сигурен дали ще може да му въздейства.

Коглин се размърда. Чу се звук от тракане на сухи кокали.

— Още едно прочитане на книгите няма да ти навреди — настоя той.

— Още едно прочитане и от теб няма да остане нищо — заяви с ирония Уокър. — А така също от Мърко, от Замъка и дори от мен. Паранор изчезва, старче. Не можем да се преструваме, че не го забелязваме. Освен това вече всичко ми е известно.

— И продължаваш да си сигурен, че си прав, Уокър?

Сигурен ли? Уокър не беше сигурен в нищо. Черният камък на елфите беше пълна загадка. Не откриеш ли правилното му действие, ще завършиш като Каменния крал, който бе обвит от своята собствена магия и унищожен от това, в което най-много вярваше. Ул Белк мислеше, че е овладял магията на Камъка и това му костваше всичко.

— Опитвам се да отгатна тайната — отвърна Уокър. — Нищо повече. Той разтвори юмрук и Камъкът на елфите се показа. Той лежеше там, в шепата му, с гладката си повърхност и острите ръбове, непрозрачен и непроницаем, сам по себе си сила, надминаваща всяка друга, която Уокър беше срещал досега. Той си спомни как се чувствуваше при използуването на Камъка, когато бе върнал Замъка, мислейки, че с това е изпълнил поръчението, че да го възвърне от затвореното пространство, където беше го изпратил Аланон, бе всичко, което се изискваше от него. Той си спомни силовата вълна, която беше го присъединила към Замъка. Спомни си как се появи плът, кръв, камък и зидария и как тялото му бе така преобразено, че заприлича повече на призрак, отколкото на човек. Променен бе по този начин, за да може да влезе в Паранор и да открие какво още трябва да направи. Една метаморфоза на живота. Вътре Уокър беше срещнал Коглин и Мърко и бе чул разказа за тяхното оцеляване чрез улавянето им в защитното поле на магическите Друидски истории и за пленяването им като призраци в Паранор. Макар че Уокър бе извел Паранор от затвореното пространство, в което беше го изпратил Аланон, Замъкът не можеше да бъде върнат напълно, докато той не намереше начин да завърши своето преобразуване, да се превърне според предназначението си в друид. Дотогава Паранор щеше да бъде затвор, който само той можеше да напусне — един затвор, притеглян бързо назад към мястото, откъдето беше дошъл.

— Опитвам се да отгатна — повтаряше на себе си той. Уокър четеше и препрочиташе Друидските истории в старанието си да открие какво трябва да направи, но не откриваше нищо. Историите не споменаваха никъде как някой може да стане друид. Той помисли отчаяно, че каузата е загубена за него, когато си спомни виденията при Гримпонд. През две от тях беше преминал, а третото, установи Уокър, щеше да се сбъдне тук. Той се обърна към стареца.

— Аз стоя вътре в един замък-крепост, изпразнен от живот и сив от неизползване. Дебне ме смърт, от която не мога да избягам. Преследва ме безмилостно. Зная, че трябва да бягам от нея и въпреки това не мога. Позволявам й да се приближава и тя ме достига. Една студенина прониква вътре в мен и изпитвам чувството, че животът ми свършва. Зад мен стои една тъмна сянка, която ме държи здраво и предотвратява моето бягство. Сянката е Аланон.

Тези думи бяха една вече позната литания. Коглин кимна търпеливо.

— Това било видението, казваш. Последното от трите.

— Две вече минаха, но нито едно от тях не се сбъдна както очаквах. Гримпонд обича да си играе игрички. Но този път ще използвам тази игра в моя полза. Аз зная подробностите от видението. Зная, че то ще се случи тук, в Замъка. Необходимо ми е само да дешифрирам неговото значение, да отделя истината от лъжата.

— Но ако го разгадаеш погрешно…

— Няма — отвърна Уокър, поклащайки непокорно, глава.

Те тъпчеха, на място. Уокър беше вече разказал всичко на стареца с надеждата, че той бързо би открил пропуснатото от него и с желанието да го облече в думи, за да чуе как му звучи на него самия. Ключът към всичко беше Черният камък на елфите. Уокър повтори по памет този кратък изолиран пасаж, описан в Друидските истории:

Веднъж преместен, Паранор ще остане през цялото време загубен за света на Хората, заключен и невидим в своя затвор. Единствено магия има силата да го върне — магията на този единствен Елфов камък, който е оцветен в черно и е получен от вълшебниците на стария свят по същия начин и форма, както всички Елфови камъни, съчетавайки в себе си необходимите свойства на сърцето, ума и тялото. Този, който ще има основание и право да го владее, ще го притежава до края на дните си.

Уокър беше приемал досега, че Черният камък на елфите е бил предназначен да възстанови Паранор до неговото сегашно състояние на полу съществуване и да въведе вътре него самия. Но езикът на посвещението не определяше степента на използуване на Елфовия камък. Само една магия, казваше то, има силата да възстанови Паранор: Една магия. Черният камък на елфите. Не беше спомената никаква друга магия. Никъде. На нито една страница на всичките Друидски Истории нямаше нито дума повече за завръщането на Паранор в света на хората.

Да предположим тогава, че Черният камък беше всичко, което се изискваше. В такъв случай обаче той трябваше да бъде използван не само веднъж, а два или три пъти, преди процесът на възстановяване да бъде завършен. Но какво трябваше да свърши?

Отговорът изглеждаше очевиден. Магията, което Аланон беше освободил в Замъка преди триста години, беше един вид пазач, поставен, за да направи две неща: да унищожи враговете на Замъка и да изпрати Паранор в затвореното пространство, където да го пази, докато не бъде призован по подходящ начин да излезе отново навън. Магията беше някакво живо същество. Тя можеше да бъде почувствувана в стените на Замъка, да бъде чута как се размърдва в неговите недра. Магията наблюдаваше и се вслушваше. Тя дишаше. Беше там и чакаше. Ако Замъкът трябваше да бъде възстановен на Четирите земи, магията, която Аланон беше освободил, трябваше да бъде отново затворена. Логично бе да се приеме, че това може да свърши само друга форма на магия. А единствената магия на разположение, единствената магия, която изобщо беше спомената в Друидските истории и касаеше Паранор, беше тази на Черния камък на елфите.

Дотук добре. Друидска магия за неутрализирането на Друидска магия. В това имаше смисъл. В това се изявяваше силата на Черния камък на елфите — в неутрализирането на други магии. Единствена по рода си магия, гласеше писанието. И Уокър, разбира се, трябваше да я овладее. Той беше го направил веднъж, бе доказал, че може. Този, който ще има основание и право. Той самият. Използвай Черния камък на елфите срещу магията на пазача и я затвори на безопасно място. Използувай Черния камък на елфите и върни Паранор напълно. Но, все още, липсваше нещо. Нямаше никакво обяснение за начина на действие на Черния камък на елфите. Това беше несравнимо по-сложно, отколкото просто да се призове магията и да се пусне в действие. Черният камък на елфите заличаваше всички други магии като ги изтегляше в себе си и в своя притежател. Уокър Бо беше се изменил, когато използува Елфовия камък, за да върне Паранор и да получи достъп в него: превърнат бе от нормален човек в нещо нематериално. Какви ли други вреди можеше да нанесе на себе си, ако го използваше срещу пазача? Какво ли по-нататъшно преобразуване можеше да претърпи? И в този момент Уокър внезапно осъзна две неща.

Първо, че, все още не беше друид и нямаше да стане, докато не установи правото си на подобна самоличност; че неговото право нямаше да дойде от изследване, учене или мъдрост, събрани от едно прочитане на Друидските истории; че това не беше предварително уредено, нито предварително определено от даденото от Аланон завещание на Брин Омсфорд преди триста години, а че ще дойде в момента, в който той намери начин да надвие пазача на Замъка и да върне напълно Паранор в света на хората, защото това беше изпитанието, на което бе го подложил Аланон.

Второ, че третото видение, което беше му показал Гримпонд — за пребиваването в Паранор и за неговата среща с една смърт, която няма да може да избегне, задържан здраво от духа на Аланон, беше само едно зърване на този момент.

Неговите аргументи бяха убедителни. Друидите не биха се обвързали със записването на един толкова насилнически процес, ако имаше по-добър начин. Само Уокър Бо можеше да използува Черния камък на елфите. Само той имаше това право. Някак си, по някакъв начин, това използуване щеше да задействува изискващото се преобразуване. Ако беше необходимо, да знае, Уокър щеше да открие какво беше нужно. Така голяма част от Друидската магия разчиташе на способността да се приема един дар — използуването на Елфовите камъни, на Меча на Шанара и дори на пожелай-изпей. Единственото логично предположение бе, че тук ще бъде същото.

А видението на Гримпонд само затвърждаваше убедеността му. В него трябваше да е обрисувано някакво противопоставяне. При буквално тълкуване на видението излизаше, че този сблъсък ще завърши със смъртта на Уокър, че с изпращането му тук Аланон бе го осъдил на сигурна смърт и че каквото и да се опиташе да направи, за да се спаси, щеше да бъде напразно. Но това тълкуване беше твърде опростено и нямаше никакъв смисъл. Защо Аланон би го изпратил по целия този път на сигурна смърт? Тук трябваше да има някакво друго тълкуване, някакво друго значение. Той бе по-склонен да приеме, че краят на един живот даваше началото на друг, който щеше да го утвърди веднъж завинаги като друид.

Коглин не беше така сигурен. Уокър беше разгадал неправилно двете предишни видения на Гримпонд. Защо бе така убеден, че не греши при третото? Виденията никога не бяха това, което изглеждаха, а no-скоро бяха подвеждащи и изкривени частици полуистина, скрити сред лъжи. Уокър поемаше един страхотен риск. Първото видение беше му коствало ръката, а второто Куикнинг. Нямаше ли третото да му коства нищо? Изглеждаше по-логично да се приеме, че видението подлежеше на голям брой тълкувания, всяко, от които можеше да се сбъдне при подходящо стечение на обстоятелствата, включително при смърт на Уокър. Освен това Коглин се безпокоеше от факта, че Уокър няма ясна представа как точно ще се преобразува с помощта на Черния камък на елфите, как ще преодолее пазача и как самият Паранор ще бъде напълно върнат към живот. Може би всичко това нямаше да стане така лесно, както му се искаше на Уокър. Никога не беше ставало нищо, което да включва използуването на Елфовата магия. Употребата й би могла да е свързана с болка, огромни усилия и много реална възможност за неуспех.

И така, те бяха спорили по-дълго, отколкото Уокър смееше да признае, така че сега, часове по-късно, бяха твърде уморени, за да направят каквото и да било, освен да разменят за последен път повърхностни приятелски съвети. Уокър Бо бе твърдо решен и двамата много добре знаеха това. Той възнамеряваше да използува своята теория, да открие създанието, което Аланон бе оставил отвързано в Паранор, и да влезе в противоборство с него, като използува магията на Черния камък на елфите, за да го завърже отново. Уокър възнамеряваше да открие истината за Камъка и да сложи край на последното от омразните видения на Гримпонд.

Само да намереше сили да стане от тази маса, да вземе талисмана и да осъществи замисленото.

Колкото и да се стараеше да прикрива слабостта си от Коглин с решителни погледи и убедителни думи, ужасът му връзваше ръцете. Имаше така много несигурност, толкова много догадки. Уокър принуди пръстите си да се свият отново върху Черния камък на елфите и го стисна толкова силно, че почувствува болка.

— Аз ще дойда с теб — предложи Коглин. — Мърко — също.

— Не.

— Все можем да ти помогнем по някакъв начин.

— Не — повтори Уокър и вдигна поглед, поклащайки бавно глава. — Не защото не ви искам. Но в това не може да ми помогне нито някой от вас, нито който и да е друг.

Уокър чувствуваше болка в мястото, където би трябвало да бъде липсващата му ръка, сякаш тя някак си беше там, а той не можеше да я види. Размърда се неспокойно, опитвайки се да облекчи мускулите, които бяха се стегнали и схванали, докато седеше със стареца. Движението му даде стимул и той се насили да стане. Коглин се надигна заедно с него. Те се обърнаха един към друг в полумрака, в увеличаващата се прозрачност на Замъка.

— Уокър — изговори старецът спокойно името му. — Друидите са направили и двама ни техни подобия. Ние сме били извивани и въртяни във всяка посока, принуждавани да вършим неща, които не желаем и замесвани в дела, с каквито no-скоро не бихме се занимавали. Аз не бих си позволил сега да споря с теб доколко е допустима подобна манипулация. Ние, и двамата, сме отвъд точката, където това има значение. — Коглин се наведе напред. — Но аз ще ти кажа, ще те помоля да си припомниш, че те са избрали мъдро своите рицари. — Усмивката му беше измъчена и тъжна. — Желая ти успех…

Уокър обиколи масата, прегърна стареца със здравата си ръка и силно го притисна. Той го държа така известно време, после го пусна и отстъпи назад.

— Благодаря ти — прошепна Уокър.

Нямаше нищо повече за казване. Уокър пое дълбоко въздух, отиде да погали Мърко между щръкналите му уши и го погледна в светещите очи. После се обърна и изчезна през вратата.

С бавни, предпазливи стъпки, движейки се през просторните пусти коридори, като че ли стените можеха да го чуят, че идва и като че ли неговото намерение можеше да бъде разгадано, Уокър продължи да върви към центъра на Замъка. Сенки висяха около него в безцветните гънки на стените, а едно сънно наметало покриваше мислите му. Той се зарови в убежището на своето съзнание, мобилизира цялата си решителност и сила на волята като защитни пластове около себе си и призова от глъбините си решението, което щеше да му даде шанс да живее.

Защото наистина нямаше никаква, реална представа какво щеше да стане, когато се срещне с Друидския пазач и призове магията на Черния камък на елфите, за да го покори. Коглин беше прав. Нямаше да му се размине без битка и процесът щеше да бъде по-сложен и по-труден, отколкото Уокър искаше да признае. Предстоеше му битка и можеше победителят да не бъде той. Искаше му се да има по-ясна представа с какво ще се срещне. Но нямаше никакъв смисъл да иска нещо небивало и неосъществимо. Друидските пътища бяха винаги неведоми.

Уокър свърна по главния коридор, насочвайки се към вратите, през които се влизаше в Замъка и към шахтата, в която дремеше пазачът или може би просто я обитаваше, защото на Мрачния чичо му се струваше, че магията е будна и наблюдава. Тя следеше с очите си всяко негово движение из крепостта, проследяваше го в една вълна от изменяща се светлина, едно невидимо присъствие. Духът на Аланон също беше тук, усещаше го по някакво стягане в гърба му и схващане на раменните мускули там, където го бяха сграбчили големите ръце. Здраво ме хванаха, помисли си Уокър. Тласкаха го към това противопоставяне така, сякаш беше парче сухо дърво, носено на гребена на прииждаща река и неспособно да се отклони от него.

Поговори с мен, Аланон, молеше се мълчаливо той. Кажи ми какво да правя. Но нямаше никакъв отговор.

Вратите на пустите помещения и тъмните тунели на другите коридори идваха и отминаваха. Уокър почувствува отново болката в липсващата му ръка и му се прииска отново да бъде здрав и силен, макар и само докато трае това противопоставяне. Той стисна здраво Черния камък на елфите в здравата си ръка, чувствайки неговите гладки стени и остри ръбове да се притискат окуражаващо в плътта му. Уокър можеше да призове силата отвътре, но не можеше да предвиди какво щеше да направи тя. Ще те унищожи, нашепна една неканена мисъл. Той си пое бавно, дълбоко въздух, за да се успокои. После се опита да си припомни пасажа от Друидските истории, описващ използването на Камъка, но паметта внезапно му изневери. Уокър се напрегна да си спомни какво беше прочел на всичките страници във всичките тези книги и не можа. Всичко беше изчезнало, потънало в потока от страх и съмнение, който преминаваше през него, тревожещ и заплашващ. Не се предавай, смъмри се той. Спомни си кой си, какво ти е било предсказано, какво сам си каза, че ще се случи.

Думите бяха мъртви листа, уловени от силен вятър. Отпред, в камъка на стените, се откриваше една просторна ниша. Тя бе сводеста и се намираше в толкова дълбока сянка, че беше черна като нощ. В дъното й имаше високи, залостени железни порти. Входът към шахтата на Друидския замък.

Уокър Бо дойде до портите и спря. Отвсякъде чуваше шепнещи гласове, присмехулни и дразнещи го като Гримпонд — едни му казваха да се върне, други настояваха да продължи — една луда вихрушка от противоречащи си увещания. Спомените се раздвижиха някъде отвътре, но те не бяха негови. Уокър чувстваше тяхното движение по гърба си като едно протягане на пръсти, които се извиваха и стискаха. Пред себе си, в пролуките на вратната рамка, той виждаше следи от неприятна зелена светлина. Отзад чувствуваше движение.

В този момент Уокър почти подскочи. Ако можеше, той щеше да захвърли Черния камък на елфите и да избяга, изоставяйки напълно своето решение и намерение. Страхът му беше очевиден и така осезаем сякаш той можеше да се пресегне и го докосне. Страхът нямаше лице, както очакваше Уокър. Той не беше породен от сблъсък, от предсказанието на видението или дори от смъртта. Причината беше нещо отвъд, това, нещо така неуловимо, че Уокър не можеше да го определи и в същото време бе сигурен, че съществува.

Но духът на Аланон го държеше здраво, също както във видението. Това бе един механизъм, обединил съдба, време и столетна гаранция, че Уокър Бо ще изпълни поставената му от друидите задача. Той протегна напред стиснатия юмрук, виждайки своята ръка като че ли тя принадлежеше на друг и я наблюдава, докато буташе с нея железните порти, за да се отворят. Те беззвучно се разтвориха.

Уокър мина през тях. Тялото му беше вцепенено, а главата леко замаяна и пълна с кратки, изпълнени с ужас предупредителни викове.

Недей, шепнеха те. Недей.

Уокър спря, затаил дъх. Той застана на някаква малка каменна площадка вътре в шахтата на Замъка. Стълби се извиваха, като змия с бодли по гърба, нагоре покрай стените на кулата. Слаба, сива светлина се процеждаше през процепите в камъка, пронизвайки сенките. Надолу от мястото, където стоеше, нямаше нищо, освен пустота — една огромна зейнала бездна, откъдето прозвуча глухото ехо от затворилите се с тъп звук зад него железни врати. Той се вслушваше в ударите на сърцето, които биеха в ушите му и в тишината.

В този момент нещо в бездната се размърда. Някакви гигантски дробове изпуснаха въздух, бързо и гневно. Засвети зеленикава светлина, после отслабна, превърна се на мъгла и започна бавно да се върти.

Уокър Бо почувствува огромното пространство на Замъка да се утаява около него — една чудовищна тежест, от която не можеше да избяга. Обграждаха го тонове камъни, а чернотата, която ги скриваше от погледа, беше някакъв погребален покров. Мъглата се издигаше нагоре — една черна и древна магия. Друидският пазач беше се събудил и идваше да види какво става. Магията се движеше бързо нагоре, извивайки се спираловидно по камъка и разяждайки мрака — едно блато, което щеше да го погълне без остатък.

Все още можеше да побегне, но със сигурност беше вече твърде късно, защото бе започнал нещо, което трябваше да довърши. Накрая времето и събитията бяха го застигнали и сега тук, сам, Уокър трябваше да реши загадката на своя друидски живот. Той отиде напред до края на площадката, крехка плът, капка вода срещу океана от сила отдолу, който съскаше към него като че ли го виждаше. Шепотът на мъглата показваше, че е разпознат. Тя изглежда се събираше и сгъстяваше. Уокър вдигна ръката с Черния камък на елфите.

Чакай. Гласът идеше от мъглата и принадлежеше на Гримпонд. Познаваш ли ме?

Гримпонд? Как може това да е той? — мигаше на парцали Уокър. В средата си мъглата беше започнала да приема формата на стълб въртяща се зелена маса, която проби нагоре светлината и се заиздига през сенките, постоянна и уверена, докато не се изравни с него, висейки във въздуха и тишината.

Погледни.

Мъглата се превърна в човешка фигура, цялата обвита в пелерина, закачулена и без лице. От нея пораснаха ръце, които се протегнаха, за да го прегърнат. Пръсти се извиваха и свиваха. Кой съм аз? Появи се лице. Светлини и сенки се сменяха вътре в мъглата. Уокър почувствува като че ли душата му се разкъсва.

Лицето, което видя, беше неговото собствено.

 

Вътре, в тъмното уединение на хранилището, където се помещаваха Друидските истории, Коглин се олюля. Нещо ставаше. Нещо. Той го почувствува във въздуха, една вибрация, която размърда сенките. Сбръчканото му лице придоби напрегнато съсредоточено изражение. Стареещите очи се взряха в пространството. Тишината оставаше ненарушена, огромна и неизменна. Времето бе спряло. Въпреки това…

В другия край на помещението Мърко рязко вдигна глава и изръмжа дълбоко, ниско и ядно. Той се приготви за скок, обръщайки се наляво и надясно като че ли търсеше някакъв неприятел, станал изведнъж невидим. Мърко също чувствуваше нещо. Коглин се огледа. Върху масата пред него страниците на отворената книга започнаха да трептят.

Започва се, помисли старецът.

С несъзнателен жест прибра полите на дрехата си, мислейки си за всичко, което беше го докарало дотук, за всичко, потънало в миналото. Може би ще успея след толкова много години, но на каква цена? — питаше се той. Ала цената щеше да бъде платена от Уокър Бо, не от него. Трябва да направя, каквото мога — реши той.

Коглин се съсредоточи дълбоко в себе си. Това бе едно от няколкото умения, които бе запомнил от своето някогашно битие на друид. Самовглъби се, докато не се освободи достатъчно, за да потегли. Коглин можеше да пътува така на къси разстояния и да вижда вътрешността на малки светове. Той бързаше през коридорите на Замъка, все още без да напуска своето съзнание, виждайки и чувайки всичко. Премина бързо през тъмнината и през сивия полумрак до кулата на Замъка.

Там намери Уокър Бо, застанал лице срещу лице с безсмъртието и смъртта и вцепенен от нерешителност. Заговори му с изненадващо спокоен глас. Уокър. Използвай Камъка.

Гласът на стареца достигна до Уокър Бо и тялото му реагира. Ръката му се изпъна и той се напрегна.

Все още ли не ме познаваш? Създанието пред него се смееше.

То имаше много лица, някои, от които Уокър Бо познаваше, а други не. Но в гласа не можеше да се припознае — той беше на Гримпонд, който му се присмиваше, дразнеше го и викаше неговото име.

Ето че се сбъдва и трето видение, нали, Мрачни чичо?

Уокър беше ужасен. Как беше възможно това? Как Гримпонд можеше да бъде едновременно създанието, което той трябваше да покори и въплъщението му, затворено в Дарклин Рич? Как бе възможно Гримпонд да бъде едновременно на две места? Това беше невероятно! Не друидите бяха създали Гримпонд. Тяхната магия беше различна и противоположна. Все пак гласът, движенията, излъчването на създанието… Сянката пред него растеше, приближаваше се.

Аз съм твоята смърт, Уокър Бо. Готов ли си да ме прегърнеш?

И внезапно видението изплува в съзнанието на Уокър така ясно, както в момента, в който беше му се явило за пръв път — духът на Аланон зад него, държащ го здраво, тъмната сянка пред него, предсказанието за неговата смърт и наоколо — Замъкът на друидите.

Защо не избягаш? Бягай от мен!

Уокър направи всичко възможно, за да не извика. Той заотстъпва пипнешком, молейки се за помощ. Гласът на Коглин беше изчезнал, погребан в черен страх. Решителността и намеренията му бяха станали на пух и прах. Уокър Бо се разпадаше приживе.

Въпреки това някои частици от него не отстъпиха, крепени здраво от спомена за онова, което бе го довело, от обещанието, което беше си дал, че няма да умре доброволно или в неведение. Лицето на Коглин беше все още там, погледът му пламтеше, а устните се движеха, опитвайки се да говорят. Уокър бръкна да докосне онова, което беше го поддържало през годините, гневното сърце, което изгаряше при мисълта за стореното му от друидите. Уокър раздуха огъня, докато не се разгоря силно. После го поднесе към лицето си и го остави да го обгори. Уокър вдишва огъня, докато страхът не бе принуден да се оттегли, докато не остана само гневът.

Тогава се случи едно странно нещо. Гласът на създанието пред него се промени.

Бягай, Уокър Бо!

Гласът повече не идваше от мъглата, а от него самия! Той беше викал своето собствено име, подтиквайки себе си да бяга! Какво беше се случило?

И внезапно Уокър разбра. Той не беше се вслушвал в създанието пред него. Той беше се вслушвал в себе си. През цялото време бе слушал собствения си глас. Това бе някакъв номер на неговото подсъзнание. Някакъв номер на Гримпонд, установи вбесен Уокър. Заедно с третото видение призракът беше вмъкнал в съзнанието му едно внушение за неговата смърт, един глас, който да го убеди в това и една увереност, че самият Гримпонд се е появил в друга форма, за да я причини. Да си отмъсти на потомците на Брин Омсфорд — ето каква цел бе преследвал Гримпонд още от самото начало. Ако Уокър беше се вслушал в този глас, ако беше се разколебал и беше обърнал гръб на целта, довела го дотук… Не!

Пръстите му се разтвориха и Черният камък на елфите оживя.

Черната светлина се втурна напред и се разпростря като мастило върху скритата в сенките шахта на Замъка, за да обхване мъглата. Повече никакви игри! Викът на Уокър прозвуча непоколебимо и безмълвно в съзнанието му. Гримпонд, така коварен и лъжлив, едва не го погуби. Никога вече! Никога… После светът се преобърна.

Черната светлина и мъглата се смесиха и сляха. Мъглата нахлуваше обратно през тунелите на магическия мрак — една зеленикава пулсираща ярост. Уокър разполагаше само с един миг, за да си поеме дъх, за да потърси отговор на въпроса какво бе объркано и за да се запита дали в крайна сметка, не беше пропуснал да надхитри Гримпонд. После Друидската магия го връхлетя. Тя експлодира вътре в него и той изкрещя слисан и безпомощен. Болката беше неописуема, като огнена жар. Изпитваше чувството като че ли в него бе влязло някакво друго същество, пренесено вътре от магията, извлечено от скривалището в мъглата. Едно физическо присъствие. То се просмука в костите, мускулите, плътта и кръвта до границите на поносимото. То се разпростираше и буйстваше, докато Уокър не помисли, че ще бъде разкъсан на парчета. После усещането се промени, запалвайки друг вид болка. В него нахлуваха спомени, необятни и очевидно безкрайни. Със спомените идваха и съпровождащите ги чувства. Това бяха емоции, заредени с ужас, страх, съмнение, съжаление и редица други усещания, които минаваха през Уокър Бо като неспирен порой. Той се олюля назад, опитвайки се да се съпротивлява, да ги отхвърли. Ръката му се опитваше да стисне Черния камък на елфите в усилието си да отблъсне тази атака, но тялото отказваше повече да му се подчинява. Уокър беше сграбчен от магиите на Елфовия камък и на мъглата и те го държаха здраво. Подобно на Аланон и призрака на смъртта в третото предсказание!

Хадес! Нима Гримпонд в края на краищата ще излезе прав?

Той виждаше други места и времена, виждаше лица на мъже, жени и деца, които не познаваше, беше очевидец на случили се и отминали събития и на всичко отгоре чувствуваше една мъчителна серия от емоции, произтичащи от създанието вътре в него. Уокър загуби пространствена ориентация. Той беше пренесен в съзнанието на своя неканен гост. Мъж? Да, мъж, установи той, един мъж, който беше живял безброй много животи, векове, далеч по-дълго от всеки нормален човек, един така различен…

Образите внезапно се смениха. Той видя група черни мантии, черни фигури, скрити зад стените на замък, затворени в стаи, в които светлината едва достигаше и надвесени над книги за древни учения, пишейки, четейки, изследвайки, дискутирайки… Друиди! И тогава осъзна истината — преживя едно мъчително, поразяващо осъзнаване, което прорязваше лудостта с острието на бръснач.

Създанието, което мъглата беше носила в себе си, бе Аланон — неговите спомени, неговите преживявания, неговите чувства и мисли, всичко, освен плътта и кръвта, които беше загубил при смъртта си.

Как е успял Аланон да направи това? — питаше се Уокър и не можеше да повярва, борейки се да си поеме дъх, безпомощен срещу нахлуването на спомените и срещу задушаващия плащ на другите мисли. Но той вече знаеше отговора на този въпрос. Една Друидска магия позволяваше почти всичко. Семената бяха посадени преди триста години. Защо? И този отговор също дойде бързо, един червен проблясък на неизбежността. Ето как Друидската наука трябваше да бъде прехвърлена на него. Всичко, което Аланон е знаел и чувствал, е било складирано в мъглата и пазено там в продължение на триста години, очаквайки своя наследник.

Но тук имаше още нещо, чувствуваше Уокър. Ето как трябваше да бъде проверен той. Ето как трябваше да бъде определено дали той би станал друид. Неговите размишления свършиха, докато изображенията продължиха да преминават през него, вече разпознаваеми. Те представляваха целия друидски опит, всичко, което Аланон бе събрал от своите предшественици, от своите изследвания и от изживяването на собствения си живот. Подобно на отпечатъци от стъпки в мека почва те се запечатваха в съзнанието на Уокър. Тяхното докосване беше буйно и грубо, пареше като жив въглен върху кожата му. Думите, впечатленията и чувствата се спускаха като лавина. Всичко беше твърде много, твърде бързо. Аз не искам това! изкрещя ужасен той, но захранването продължаваше неумолимо и целенасочено — собственото аз на Аланон преминаваше в Уокър. Той се отбраняваше срещу него, движейки се пипнешком през лабиринта от изображения в търсене на нещо плътно. Но черната светлина на Елфовия камък беше като някаква тръба, която не позволяваше да бъде запушена. Тя увличаше вътре зеленикавата мъгла, поглъщайки я и вкарвайки я в неговото тяло. Гласове изричаха думи, лица се обръщаха да погледнат, сменяха се сцени, а времето бързо отминаваше — една смес от всички години, през които беше живял Аланон, борейки се да защити Расите, да се увери, че Друидската наука не е загубена и че надеждите и стремежите, които Първият съвет беше предвидил преди векове, са пренесени напред и съхранени. Уокър Бо се запозна с всичко това, научи какво е означавало то за Аланон и за тези, до чийто живот той бе се докосвал, и преживя за себе си сблъсъците с живота в продължение на почти десет века.

После изображенията внезапно отлетяха. Изчезнаха гласовете, лицата, сцените извън времето — всичко, което беше го нападнало. Те изчезнаха набързо и той остана отново сам в Замъка — една самотна фигура, отпуснала се до стената от каменни блокове. Все още жив.

Уокър се надигна неуверено и се погледна, за да се увери, че е цял. Вътре в себе си чувствуваше някаква рана, като кожа, почервеняла от твърде много слънце — имплантираното Друидско знание, всичко онова, което Аланон искаше да завещае. Той чувствуваше своя дух активизиран, а съзнанието си пълно. Все пак неговият контрол върху знанието беше разстроен, като че ли то не можеше да функционира ефективно, не можеше да бъде призовано на помощ. Нещо не беше наред. Уокър изглежда не можеше да се съсредоточи.

Пред него Черният камък на елфите пулсираше, а черната светлина беше мост, който извиваше като дъга в сенките. Тя все още беше съединена с останките от мъглата — една размътена, пенеща се маса немирна зелена светлина, която съскаше, искреше и се събираше като готвеща се за скок котка.

Уокър се протегна. Слаб и нестабилен, той беше отново уплашен. Имаше чувството, че всеки момент ще се случи още нещо и че най-лошото все още предстои. Умът му трескаво работеше. Какво трябваше да направи, за да се подготви? Не беше останало достатъчно време…

Мъглата се впусна в черната светлина. Тя стигна до Уокър и го обви за един миг. Той можеше да види нейния гняв, да чуе нейната ярост и да почувствува нейния бяс. Тя експлодира през новата кожа на неговото знание като някакъв гейзер от болка. Уокър извика и се сви одве. Тялото му затрепери конвулсивно, изменяйки се под тъканта на дрехите. Той чувствуваше преобразуването на своите кости. Уокър затвори очи и остана неподвижен. Мъглата беше вътре в него, извиваща се, установяваща се, подхранваща. Той преживяваше ужасна атака.

През целия си живот Уокър Бо беше се борил да избегне предопределеното му от друидите, да върви по свой собствен път. Накрая беше претърпял неуспех. И така, Уокър беше отишъл да търси Черния камък на елфите и после Паранор със съзнанието, че ако ги намери, ще трябва да стане следващия Друид. Въпреки всичко, приемайки своята съдба, той беше си обещал, че ще запази своето аз каквото и да му е предопределено. Сега, в продължение само на един миг, докато го измъчваше скритата в мъглата ярост, всичко, което беше останало от неговите надежди за някакво, макар и в частично самоопределение, беше безвъзвратно загубено. Вместо това, Уокър Бо беше оставен в най-тъмната част, в най-жестокото аз на друида, — една смесица от всички тези времена, през които е бил принуден от причини и обстоятелства да прави отвращаващи го неща, смес от всички ситуации, при които от него се е изисквало да жертва живот, вяра, надежда и доверие и от тези години на затвърдяване и закаляване на духа и сърцето, през които те бяха станали неразрушими като най-твърдия метал. В него се въплътиха границите на битието на Аланон, границите, до които Уокър беше принуден да пътува. То разкриваше тежестта на отговорността, която идваше със силата, очертаваше разбирането, което опитът даряваше. Това натрупване на десет нормални живота беше грубо и ужасно и то заливаше Уокър като преливник на язовирна стена.

Долу, в мрака, Мрачният чичо се движеше спираловидно, чувайки своя вик. Той чуваше също така смеха на Гримпонд, но не можеше да определи дали беше въображаем или истински. Мислите му се разпиляваха пред острите критики на неговия дух, надежди и вяра. Нищо не можеше да направи. Силата на магията беше голяма. Уокър отстъпи пред нея. Чакаше да умре. Все пак, някак си, беше се вкопчил в живота. Той откри, че макар изпитваше издръжливостта му по начини, които му изглеждаха непоносими, тъмният порой все пак не бе успял да го унищожи. Не можеше да мисли — болката беше твърде голяма. Загубил се в бездънната яма, той не се опитваше да вижда. Слухът изобщо не го ползваше, защото ехото от вика му отекваше навсякъде около него. Уокър изглежда плаваше вътре в себе си, борейки се да диша, да оцелее. Това бе изпитанието, което очакваше — друидската церемония за посвещаване. Тя го мачкаше до безсъзнание, изпълваше го с болка и го оставяше разбит отвътре. Всичко беше отмито, неговата вяра и логика, всичко, което беше го подкрепяло така дълго време. Можеше ли да преживее тази загуба? Какво щеше да представлява, ако успееше?

Уокър плуваше през вълни от болка, заровен вътре в себе си и в силата на черната магия, доведен до края на своята издръжливост, на сантиметър от удавяне. Той чувствуваше, че всеки момент можеше да загуби живота си и осъзнаваше, че критерият за миналата и бъдещата му самоличност вече е определен. Уокър не можеше да спре това. Дори не беше сигурен дали иска. Той се носеше безпомощен. Безпомощен.

Не можеше да стане някога отново този, който мислеше, че би могъл, да изпълни някое от обещанията, които беше си дал, да има някакъв контрол над своя живот, да определя дали да живее или умре. Безпомощен. Уокър Бо.

Едва усещайки какво прави, неспособен да мисли съзнателно, движен вместо това от емоции, твърде първични, за да бъдат идентифицирани, Мрачният чичо се отърси от своята летаргия и експлодира през вълните от болка, през светлината и черната магия и през времето и пространството като ярко петно свиреп гняв. Вътрешно почувствува как рязко се промени съотношението между живота и смъртта.

И когато накрая излезе на повърхността на черния океан, който заплашваше да го погълне, единственият звук, който Уокър чу да излиза от дробовете му, бе един безкраен вик.