Тери Брукс
Елфите на Шанара (17)

ГЛАВА XVII

Рен сънуваше и в сънищата й се появяваха и изчезваха Омсфордови. Накъсани като в калейдоскоп се нижеха образите, които експлодираха в нейната памет. Те се втурваха към нея като лавина и я отнасяха, подхвърляха и премятаха в една пързалка, която нямаше край. Рен бе като страничен наблюдател без право на глас: наблюдаваше как историята на нейните предци приема форма в отломките и проблясъците от време, пред очите й се разкриваха събития, които тя никога не беше виждала, а само бе слушала за тях, а легендите за миналото се нижеха с думите от историите, разказвани от Пар и Кол Омсфорд.

После тя се събуди, седна, изтръгната с тревожна внезапност от съня. Свилият се до гушата й Фавн бързо изчезна. Рен се взря в мрака, вслушвайки се в туптенето на сърцето й в гърлото и в учестеното си дишане. Другите членове на малката група спяха навсякъде около нея, освен този, който стоеше на пост — един смътен безличен силует в края на техния лагер. Какво беше това? помисли развълнувано тя. Какво беше това, което видях? Защото нещо в сънищата й беше я събудило, нещо така разстройващо, така неочаквано, че не й позволяваше повече да спи. Какво?

Изплувалият спомен беше шокиращ и внезапен. Нейната ръка веднага се стрелна към малката кожена торбичка, пъхната в туниката й. Елфовите камъни! В своите сънища за Омсфордовите предшественици тя бе зърнала за момент Ши и Флик, едно кратко видение от многото, една от историите, разказваща за търсенето на Меча на Шанара. В това видение братята бяха се загубили заедно с Мениън Лех в низините на Клет в началото на тяхното пътуване към Кулхавън. Никакво умение или познаване на гората изглежда не беше в състояние да им помогне и те можеше да умрат там, ако Ши в отчаянието си, не беше открил, че притежава способността на призовава силата на Елфовите камъни, дадени му от друида Аланон — същите Елфови камъни, които сега носеше тя. В това видение, което сънищата измъкнаха наяве от едно хранилище с полузабравени приказки Рен разкри една истина, която беше й изчезнала от ума: магията можеше не само да защитава, тя умееше и да търси. Тя бе способна да покаже на този, който я държи, някакъв изход и от най-тъмния лабиринт. Тя можеше да помогне на загубения да намери отново своя път.

Рен прехапа силно устната си, като рязко пое въздух, който заседна на гърлото й. Някога го е знаела, разбира се. Всички те, децата на Омсфорд, са го знаели. Пар беше й пял историята, когато е била малка. Но това бе така отдавна.

Елфовите камъни.

Рен седеше замръзнала, покрита с одеала и слисана от своето откритие. През цялото време тя бе притежавала силата, която можеше да ги изведе от Мрака на Рая. Ако призовеше магията, Елфовите камъни щяха да й покажат пътя за излизане от тресавището. Наистина ли бях забравила? — питаше се невярваща Рен. Или просто беше изтласкала от ума си истината, решила бе, че тя не й е отредено да разчита на магията и че няма да се остави нейната сила да я поквари?

И какво щеше да направи сега?

В първия момент Рен не направи нищо. Тя бе така парализирана от страховете и съмненията, които събуждаше използването на Елфовите камъни, че можеше само да седи, притиснала здраво одеалата към себе си като някакъв щит и да изброява наум внезапно разкрилите се възможности, опитвайки се да ги осмисли.

После Рен се изправи рязко на крака, отхвърли одеалата, страховете и съмненията и тръгна с котешка стъпка към мястото, където спеше нейната баба. Дишането на Еленро Елеседил беше повърхностно и учестено, а ръцете и лицето й бяха студени. Косата падаше влажна около лицето й, а кожата й бе опъната върху костите. Тя лежеше по гръб в одеалата, които я обвиваха като погребален саван. Тя умира, осъзна ужасена Рен.

Нямаше никакъв избор и тя знаеше какво трябва да направи. Рен долази до мястото, където спеше Гарт, поколеба се, после продължи покрай Трис до там, където лежеше Гавилан.

Рен го докосна по рамото и очите му мигновено се отвориха.

— Събуди се — прошепна му тя, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си. Кажи първо на него, мислеше Рен, спомняйки си колко мило се държа с нея предишната нощ. Той ще те подкрепи. — Гавилан, събуди се, Трябва да се махнем оттук. Веднага.

— Рен, чакай, какво ти…? — напразно заговори той, защото тя вече бързаше да вдигне другите. Толкова се боеше да не закъснее, така бе загрижена и притеснена, че не забеляза страха, който светна като демон в очите му. — Рен! — извика Гавилан, скачайки бързо на крака.

Всички мигновено се събудиха.

Рен се вцепени, наблюдавайки как другите да се надигат предпазливо — Трис и Еоуен, Дал, връщащ се от поста си в края на лагера, и Гарт с масивната си фигура на фона на сенките. Кралицата не се помръдна.

— Какво правиш? — попита я възбудено Гавилан. Рен почувствува думите му като плесница. В тях имаше гняв и обвинение. — Какво значи „Трябва да се махаме“? Кой ти е дал правото да решаваш какво да правим?

Останалите наобиколиха двамата, застанали един срещу друг. Гавилан беше се зачервил и очите му бяха пълни с подозрение, но Рен настояваше на своето с такъв решителен поглед, че другите решиха да не го слушат каквото и да се готвеше да каже.

— Погледни я, Гавилан — каза умоляващо Рен, стисна ръката му и се обърна към Еленро. Защо той не можеше да разбере? Защо я затрудняваше? — Ако останем тук още малко, ние ще я загубим. Нямаме избор. Ако имахме, аз щях първа да се възползувам от предимствата му. Повярвай ми.

Всички мълчаха слисани. Еоуен се обърна към кралицата, коленичейки загрижено до нея.

— Рен е права — прошепна тя. — Кралицата е много болна.

Рен впери поглед в Гавилан, опитвайки се да прочете по лицето му какво мисли, да го накара да я разбере.

— Трябва да я махнем оттук.

Трис бързо си проби път напред.

— Знаеш ли някакъв начин? — попита той със загрижено изражение на слабото си лице.

— Зная — отвърна Рен. Тя погледна бързо капитана на Личната охрана и после отново Гавилан. Нямам време да споря. Нямам време за обяснения. Вие трябва да ми се доверите. Трябва.

Гавилан упорито се заинати.

— Искаш твърде много — възрази той. — Ами ако бъркаш? Ако ние я размърдаме и тя умре…

Но Трис вече събираше багажа, давайки знак на Дал да му помогне.

— Нямаме избор — заяви кротко той. — Кралицата няма шанс да оцелее, ако не я пренесем извън тресавището. Направи, каквото можеш, Рен.

Събраха останалите провизии и екипировка и направиха набързо една носилка от одеала и пръти, върху която положиха кралицата. Когато приключиха, те се обърнаха очаквателно към Рен. Тя застана с лице към тях, сякаш беше осъдена, мислейки си, че няма никакъв избор, че тя трябва да забрави своите страхове и съмнения, своите решения, заричането да не използува магията и Елфовите камъни и да направи каквото може, за да спаси живота на своята баба.

Рен бръкна в туниката си и измъкна оттам кожената торбичка. Разхлаби чевръсто вървите и Елфовите камъни изпаднаха в ръката й с ярък синкав блясък.

Чувствайки се малка и уязвима, тя отиде до края на лагера и остана там, взряна в сенките и мъглата. Фавн се опита де се покатери по крака й, но тя посегна внимателно надолу и прогони дървесния пискун. Мъгла се вихреше навсякъде. Противна воня на сяра и пепел се просмукваше в дрехите й. Една смесица от мъгла и пара се издигаше от зловонните води на тресавището. Рен беше на косъм от смъртта, тя чувствуваше, че бе доведена дотам от обстоятелствата и съдбата и че каквото и да се случи оттук нататък, никога вече няма да бъде същата. Рен копнееше за това, което бе някога, за това, което можеше да бъде, за едно спасение, което не се надяваше да намери.

Уплашена, че може да промени намерението си, ако мисли по-дълго по този въпрос, тя протегна напред и нагоре Елфовите камъни и ги призова към живот. Нищо не се случи. О, Хадес! Рен опита отново, концентрирайки се, като грижливо формулираше в своето съзнание, мислеше за всяка една по ред, представяше си как силата, стаена вътре, се раздвижва и надига. Аз имам елфова кръв, мислеше отчаяно Рен. Призовавала съм силата и преди…

И в този момент синият огън внезапно грейна, лумна от Камъните, сякаш беше махната някаква преграда. Той обви ръката й, ярък и зашеметяващ, осветявайки тресавището, сякаш дневната светлина най-после бе намерила път към него. Членовете на групата политнаха назад, свивайки се предпазливо и закривайки очите си. Рен стоеше изправена. Тя чувствуваше как силата на Елфовите камъни преминава през нея, търсейки, изследвайки и решавайки дали й принадлежи. Една приятна, привлекателна топлина я обвиваше. После светлината се насочи вдясно от нея, прорязвайки мъглата, умиращите дървета, храстите и пълзящите растения и пресече пустите води на стотици километри, по-далеч, отколкото поглед стига, докато най-сетне спря върху една скална стена, която се издигаше в нощта.

Черният корниз! Светлината изчезна също тъй бързо, както бе дошла. Силата на Елфовите камъни угасна, връщайки се там, откъдето беше дошла. Рен затвори пръстите си около Камъните, едновременно изсушена и изтощена, пречистена някак си от магията, ободрена, но останала без сили. Потресена въпреки своята смелост, Рен пъхна талисманите обратно в торбичката. Другите се изправиха неуверено, търсейки с питащи очи нейния поглед.

— Натам — каза тихо тя, сочейки посоката, в която беше се отправила светлината.

За момент никой не проговори. Съзнанието на Рен беше заето с това, което бе направила. Тялото й все още усещаше скорошния ефект от нахлуването на магията, но същевременно се почувства виновна, загдето бе изменила на своя обет. Ала Рен бързо си напомни, че нямаше избор. Беше направила само това, което трябва. Не можеше да остави баба си да умре. Това беше изключение. Нямаше да се случи отново. Направи го само този път, защото се касаеше за живота на нейната баба, а само тя й беше останала…

Приятният глас на Еоуен разсея мислите й.

— Побързай, Рен — настоя тя, — докато има още време.

Те потеглиха веднага. Водеше Рен, докато Гарт не я настигна и тя го пропусна напред, доволна, че друг поема водачеството. Фавн изскочи от мрака, а тя вдигна малкото създание и го постави на рамото си. Дал и Трис носеха носилката с кралицата и Рен изостана, за да върви до нея. Тя се пресегна и взе ръката на баба си в своята, задържа я за момент и после нежно я стисна. Кралицата не реагира. Рен остави внимателно ръката на мястото й и отново отиде напред. Еоуен мина покрай нея. В сенките бялото й лице изразяваше безпомощност и изглеждаше уплашено. Червената й коса грееше в нощта. Еоуен знаеше колко болна е Еленро. Беше ли прозряла какво щеше да се случи на кралицата? Рен поклати глава, отхвърляйки тази възможност. Тя повървя известно време сама, докато Гавилан не се приближи до нея.

— Извинявай, Рен — каза тихо той. Думите излизаха трудно от устата му. — Длъжен бях да зная, че ти няма да действуваш без причина. Би трябвало да имам повече доверие в преценките ти. — Той я почака да отговори, но когато това не стана, каза: — Това тресавище размъти главата ми. Изглежда, че не мога да се съсредоточа както трябва… — Гласът му постепенно заглъхна.

— Няма нищо — каза с беззвучна въздишка Рен. — Никой не може да мисли нормално на това място. — Много й се искаше да намери извинение за поведението му. — Този остров изглежда ни подлудява. Мене ме втресе на идване и за известно време бях неспособна да се изразявам ясно. Може и теб да те е хванала тази треска.

Гавилан кимна разсеяно, сякаш не беше я чул.

— Поне ти видя сега каква е истината. Магията е направила Мороуиндъл и неговите демони и пак магията ще ни спаси от тях. Твоите Елфови Камъни и жезълът Рухк. Само имай търпение и скоро ще разбереш всичко.

И той отново изостана назад. Неговото оттегляне беше така внезапно, че Рен отново не успя да зададе въпросите, които коментарите му бяха предизвикали: как са били създадени демоните, какво бе сторила магията и как нещата бяха стигнали дотук. Тя понечи да го последва, но после се отказа. Сега беше твърде уморена, за да задава въпроси, твърде изтощена, за да изслуша отговорите дори ако той ги дадеше, което бе малко вероятно. Потискайки своето разочарование, Рен си наложи да върви напред.

Беше им необходима цялата нощ, за да излязат от Мрака на Рая. Наложи се Рен още два пъти да призовава силата на Елфовите камъни. Разкъсвана всеки път от противоречиви импулси — да избегне нахлуването на магията и да я приеме като добре дошла, Рен я чувствуваше да клокочи през нея като някакъв елексир. Синята светлина разяждаше мрака и разпръскваше мъглата, показвайки им пътя към Черния корниз. До зазоряване вече се бяха измъкнали от мочурището и най-после стъпиха отново върху твърда почва. Черният корниз се издигаше в мъглата пред тях като извисяваща се маса от назъбен камък, стърчаща от джунглата към небето. Те избраха едно разчистено място при основата на скалите и внимателно поставиха в центъра му носилката с Еленро. Еоуен намокри лицето и ръцете на кралицата и й даде да пие вода.

Еленро се размърда и отвори очи. Тя погледна изпитателно лицата около нея, хвърли поглед към жезъла Рухк, който продължаваше да стиска между пръстите си, и каза:

— Помогнете ми да седна.

Еоуен я приповдигна внимателно и й подаде чашата. Еленро я изпи бавно, правейки често паузи, за де си поеме въздух. Гърдите й хъркаха, а лицето й беше зачервено от треската.

— Рен — каза тихо тя, — ти си използвала Елфовите камъни.

Рен коленичи до нея и другите също се приближиха.

— Как разбра? — попита тя.

— Прочетох го в очите ти — отвърна с усмивка Еленро Елеседил. — Магията винаги оставя следи. Аз мога да ги видя.

— Щях да ги използвам по-рано, бабо, но забравих какво могат да правят те. Съжалявам.

— Дете, няма защо да се извиняваш. — Сините очи я гледаха добродушно и топло. — — Аз толкова те обикнах, Рен, и то далеч преди да дойдеш при мен, веднага щом узнах от Еоуен, че си се родила.

— Ти се нуждаеш от сън, Еленро — прошепна пророчицата.

Кралицата затвори за миг очи и поклати глава.

— Не, Еоуен. Нужно ми е да поговоря с теб. С всички вас. — Очите й се отвориха, уморени и безучастни. — Аз умирам — прошепна тя. — Не, не казвайте нищо. Изслушайте ме. — Тя ги прикова с поглед. — Извинявай, Рен, че не можах да бъда по-дълго време с теб. Бих желала. Бяхме заедно само за кратко. Еоуен, на теб ще ти е най-трудно. Ти беше моя приятелка през целия ми живот и ако можех, бих останала, за да се чувствуваш добре. Зная какво означава моята смърт. Гавилан, Трис, Дал — вие направихте за мен, каквото можахте. Но моя час удари. Треската е по-силна от мен и докато се опитвах да се освободя от нея, разбрах, че не мога. Орин Страйът ме чака и аз ще се присъединя към него.

Рен бавно и гневно поклащаше глава.

— Не, бабо, не казвай това, недей така! — извика тя.

Меката ръка на кралицата намери нейната и я стисна.

— Не можем да се скрием от истината, Рен. Ти би трябвало да знаеш това по-добре от всички. Аз съм изнемощяла до крайност. Треската ме прерязва отвътре и не е останало почти нищо, което да ме държи. Боя се, че дори магията не може вече да ме спаси, а никой от нас не притежава магия, която да помага във всеки случай. Бъди силна, Рен. Помни, че сме от една плът и кръв. Помни колко много си приличаме, колко много приличаме на Алейн.

— Бабо! — изплака Рен.

— Сигурно има лек — прошепна настойчиво Гавилан. — Трябва да има някакво лекарство, което да ти дадем. Кажи ни!

— За мен няма лек. Очите на кралицата се местеха от лице на лице, търсейки нещо, което го нямаше там. Тя се закашля и вцепени за момент. — Все още ли съм ваша кралица? — попита тя.

Всички измърмориха едно неуверено „да“.

— Тогава чуйте последната ми заповед. Ако ме обичате, ако ви е грижа за бъдещето на народа на елфите, вие няма да я оспорите. Обещайте ми, че ще й се подчините.

Те го сториха, но започнаха бегло да се споглеждат, чудейки се какво ли ще чуят.

— Рен — каза Еленро и почака, докато нейната внучка не дойде до място, където би могла да я вижда ясно. — Той вече е твой. Вземи го. — Тя протегна Жезъла с Лодена. Рен я погледна с невярващи очи, не в състояние да се помръдне. — Вземи го! — настоя кралицата и този път Рен направи, каквото я помоли тя. — Сега ме изслушай. Аз поверявам магията на твоята грижа, дете. Изнеси Жезъла и неговия Камък от Мороуиндъл и ги занеси на Западната Земя. Възстанови елфите и техния град. Върни живота на нашите хора. Направи, каквото трябва, за да изпълниш обещанието си към духа на друида, но помни също така, че си дала обещание и на мен. Погрижи се елфите да останат живи и здрави. Дай им шанс да започнат отново.

Рен не можеше да говори, слисана от това, което ставаше, силейки се да приеме онова, което чуваше. Усещаше тежестта на жезъла Рухк, поставен в ръцете й, гладкостта на неговата хладна и полирана дръжка. Не, помисли тя. Не, аз не искам това!

— Гавилан, Трис, Дал — прошепна кралицата на пресекулки. — Закриляйте я. Помагайте й, за да изпълни онова, което й е отредено да свърши. Еоуен, използвай твоето ясновидство, за да я предпазваш от демоните. Гарт…

Тя искаше да каже нещо на грамадния мъж, но гласът й внезапно заглъхна, като че ли беше се натъкнала на нещо, с което не можеше да се справи. Смутена, Рен хвърли поглед към своя приятел, но мургавото му лице беше като издялано от камък.

— Бабо, тази роля не е за мен — опита се да възрази Рен, но ръката на кралицата я стисна укорително.

— За теб е, Рен. И винаги е била. Алейн беше моя дъщеря и щеше да стане кралица след мен, но обстоятелствата ни принудиха да се разделим и ми я отнеха. Ти ще действуваш вместо нея. Никога не забравяй коя си, дете. Ти си от династията Елеседил. Като такава си родена и отгледана, независимо дали го приемаш или не. Когато умра, ти ще бъдеш Кралица на елфите.

Рен беше ужасена. Не, не е истина, продължаваше непрекъснато да си повтаря тя. Аз не съм това, което мислиш! Аз съм едно момиче Скитник и нищо повече! Това не е редно!

Обаче Еленро отново привлече вниманието й с думите:

— Нужно ти е време, Рен. Всичко ще стане както трябва. Засега задачата ти е само да се погрижиш за запазването на Жезъла и неговия Лоден. Достатъчно е да се махнеш от този остров преди той да потъне. Останалото само ще се уреди.

Не, бабо — извика бързо Рен. — Аз ще пазя Жезъла вместо теб, докато ти се оправиш. Само дотогава и нито миг по-дълго. Ти няма да умреш. Бабо, ти не може да умреш!

Кралицата пое дълбоко въздух.

— Моля те, позволи ми сега да си почина — каза тя. — Еоуен, помогни ми да легна.

Пророчицата изпълни желанието й. Зелените й очи гледаха уплашено лицето на кралицата. За известно време всички останаха неподвижни, взирайки се мълчаливо в Еленро. После Трис и Дал се отдалечиха, за да разположат багажа и да застанат на пост, говорейки си шепнешком, докато вървяха. Гавилан се отдалечи, мърморейки под носа си. Гарт също се скри от поглед. Рен остана да се взира в жезъла Рухк, стискайки го в ръце.

— Не мисля, че бих… — започна тя, но не можа да завърши. Рен вдигна очи, за да срещне погледа на Еоуен, ала червенокосата пророчица се отвърна настрана. Останала насаме с баба си, тя се пресегна, за да докосне ръката й, чувствайки да преминава през нея огъня от треската. Баба й спеше безчувствена. Нима бе възможно да умре? Как би могло да се случи такова нещо? Това беше изключено! Рен почувствува сълзите й да напират отново, мислейки си колко време й беше необходимо да намери своята баба, последния член на семейството, през колко много препятствия беше преминала и колко малко време беше й дадено. Не умирай, молеше се безмълвно тя. Моля те.

Рен усети драсване по краката и погледна надолу, за да открие Фавн, игрив и взрян в нея с ококорени очи. Пусна ръката на Еленро само колкото да вземе малкото създание, да разроши козината му и да го остави да се сгуши в рамото й. Жезълът Рухк лежеше уравновесен върху скута й като някаква начертана линия в сивата светлина между Рен и болната кралица.

— Не е за мен — каза тихо Рен на баба си. — Не трябваше да бъде аз.

После стана, крепейки едновременно дървесния пискун и Жезъла и отиде да намери Гарт. Огромният Скитник почиваше на десетина крачки от нея до скалната стена. Когато Рен дойде при него, той се надигна. Суровият поглед, който тя му отправи, го накара да премигне.

— Кажи ми сега истината — прошепна тя, правейки знаци. — Какво има между теб и моята баба?

Неговият поглед беше равнодушен. Нищо.

— Но Гарт, тя те гледаше така, сякаш искаше да каже нещо, а се страхуваше!

Нейната дъщеря те повери на грижите ми още като дете. Тя искаше да бъде сигурна, че не съм забравил. Ето какво смяташе да ми каже. Но видя, че не е необходимо.

Рен го изгледа изпитателно. Може би, помисли мрачно тя. Но все пак криеха нещо…

Не се доверявай на никого, беше я предупредила Усойницата.

Но тя не можеше да направи това. Не можеше да бъде подозрителна.

Рен се отказа да спори и се отдалечи, все още замаяна от вихрушката събития и от начина, по който тя беше хвърлена сред тях, без да има някакъв контрол върху случващото се. Погледна отново баба си, разкъсвана от болка за близката загуба и разгневена от отговорността, която изискваха да поеме. Рен Омсфорд — Кралица на елфите? Това беше смешно. Не я интересуваше нито каква е, нито откъде произхожда родът й. Определящо в живота й бе каква се чувствува, а тя се чувствуваше като Скитник. Рен не можеше просто да отхвърли всичко, да забрави годините, през които беше израсла, да приеме случилото се през тези последни няколко седмици като заповед, която е длъжна да изпълни. Как можа баба й да каже, че тя е била отгледана като една Елеседил? На какво отгоре елфите ще я приемат за своя кралица? Макар да имаше по рождение право на тази титла, тя всъщност не бе една от тях. Почти, без да мисли какво прави, тя отиде до мястото, където седеше Гавилан, облегнат на един обрасъл с мъх пън, и се настани до него.

— И какво очаквате да правя сега с това? — запита почти гневно тя, тикайки жезъла Рухк, в лицето му.

Погледът на Гавилан беше безизразен и празен.

— Очаквам да сториш това, за което те помолиха — отвърна той, свивайки рамена.

— Но той не е мой! Той не ми принадлежи! И изобщо не би трябвало да ми го предават на мен!

— В случая съм съгласен с теб — каза той с горчивина. — Но няма особено значение какво искаме аз или ти, нали?

— Не е така. Еленро никога нямаше да направи това, ако не беше толкова болна. Когато тя се съвземе… — Рен млъкна, защото той красноречиво извърна очи. — Когато се съвземе — продължи Рен, отсичайки всяка дума като счупена пръчка, — тя ще установи, че всичко това е някаква грешка.

Гавилан гледаше уморено.

— Тя няма да се оправи — каза той.

— Не говори така, Гавилан. Недей.

— Предпочиташ да излъжа ли?

Рен го гледаше втренчено, неспособна да каже и дума.

— Добре тогава. — Лицето на Гавилан придоби сурово изражение. — Разбирам, че не си и сънувала това, което се случи, че не принадлежиш към народа на елфите, че това наистина няма нищо общо с теб и че си искала просто да намериш Еленро и да предадеш твоето послание. Не искаш да бъдеш Кралица на елфите, така ли? Напълно почтено от твоя страна. Тогава недей да бъдеш. Дай Жезъла на мен.

Настъпи дълго, тягостно мълчание, докато те се взираха един в друг.

— Елеседилска кръв тече и в моите жили — заяви разгорещено той. — Това е моя народ и Арборлон е моя град. Аз мога да направя необходимото. Познавам ситуацията по-добре от теб. И не ме е страх да използвам магията.

Изведнъж Рен разбра какво става. Гавилан бе очаквал той да получи жезъла Рухк. Разчитал бе, че Еленро ще определи него за свой приемник. Може би точно така щеше да стане, ако Рен не беше се появила. Всъщност пристигането й в Арборлон бе объркала напълно плановете му. За миг изпита разочарование, но то веднага отстъпи място на предпазливостта. Спомни си как Гавилан и Еленро се скараха за Лодена. Гавилан твърдеше, че магията е в състояние да ги спаси, да премахне бедите, които бе причинила. Еленро вярваше, че е дошло време да се откажат от магията, да се върнат на Западната земя и да заживеят пак както някога. Този конфликт сигурно беше повлиял на решението на Еленро да предаде Жезъла на Рен. Гавилан изглежда чувствуваше нейната неувереност.

— Помисли добре, Рен. Ако кралицата умре, ти не си длъжна да поемеш нейното бреме. Ако не беше се върнала, това никога нямаше да се случи. — Той скръсти отбранително ръце на гърдите. — Във всеки случай можеш да избираш. Ако поискаш да се откажеш, аз ще ти помогна. Казах ти го още когато се срещнахме за първи път и предложението продължава да е в сила. Ще направя, каквото мога.

Рен не знаеше какво да каже.

— Благодаря ти, Гавилан — успя само да промълви тя.

После Рен се отдалечи от него, защото предложението му я накара да се почувства неловко. Колкото и да искаше да се освободи от отговорността за Жезъла, тя изобщо не беше сигурна, че би го предала на него. Магията беше доверие, което не биваше прибързано да се отхвърля, особено когато последствията от използуването й бяха така огромни. Еленро можеше да даде Жезъла на Гавилан, но предпочете да не го направи. Рен не би се усъмнила в преценката на кралицата, без да обмисли тази работа.

Но Рен харесваше Гавилан и разчиташе на неговото приятелство и подкрепа. Това усложняваше нещата. Тя разбираше разочарованието му и знаеше колко е прав да твърди, че елфите са негов народ и Арборлон е негов град, докато тя е външно лице. Рен вярваше, че и Гавилан като нея иска само най-доброто за всички.

Изпълни я твърда, отчаяна решителност. Всичко това беше без значение, защото баба й щеше да оздравее, трябваше да оздравее. Тя нямаше да умре, не биваше! Отново и отново повтаряше тези думи като заклинание. Дишането й бе учестено, беше я яд, а ръцете й трепереха. Рен поклати глава и преглътна сълзите си.

Накрая седна отново до баба си. Вцепенена от скръб, Рен се взираше в обезобразеното от болестта лице. Моля те, оздравявай. Ти трябва да оздравееш. Умората я нападна като крадец и я омаломощи.

Те останаха на лагер при скалната стена през целия ден, за да може Еленро да спи, надявайки се сънят да възвърне силите й. Докато Рен и Еоуен се грижеха на смени за кралицата, мъжете стояха на пост. Времето минаваше неусетно и Рен се страхуваше от стремителния му бяг. Вече бяха изминали три дни откак напуснаха Арборлон, но те изглеждаха като седмици. Светът на Мороуиндъл беше сив и мъглив, някакъв неприветлив пейзаж от сенки и полумрак. Отдолу земята тътнеше от недоволството на Килешан. Колко ли време им оставаше? Колко ли време имаше, докато вулканът експлодира и островът се разпадне? След колко време щяха да ги открият демоните? Колко оставаше, преди Тайгър Тай и Дух да решат, че повече няма смисъл да ги търсят, че те са безвъзвратно загубени?

Тя навлажняваше лицето на Еленро, пееше й тихичко, опитвайки се да прогони треската и търсейки дори най-дребния признак, че баба й се съвзема и че болестта ще премине. Рен странеше от всички, освен от Еоуен, но дори с нея говореше малко. Мислите й обаче бяха неспокойни и изпълнени с лоши предчувствия, на които не можеше да даде гласност. Жезълът Рухк непрекъснато й напомняше колко голям е залогът. Мисълта за елфите я терзаеше. Рен си представяше лицата им, чуваше гласовете им и гадаеше какво ли си мислят, докато стоят в по-здрава клопка от нейната и по-безсилни. Ужасяваше я съзнанието, че е така неразривно свързана с тях. Рен не можеше да се отърси от чувството, че тя е всичко, което те имат, че трябва да разчитат само на нея и че никой друг от групата няма значение. Животът им бе поверен на нея и дори тя да предпочетеше друг жребий, този факт не можеше лесно да се промени.

С падането на нощта състоянието на Еленро се влоши. Рен се усамоти и плака без да може да спре. Чувствуваше се опустошена от загубите, които като че ли я преследваха на всяка крачка. Някога тя би си казала, че всичко това е без значение, че липсата на родители и семейство, на родова история и на живот извън настоящето е маловажна. Идването на Мороуиндъл и откриването на Арборлон и елфите беше изменило отношението й завинаги. Онова, което някога изглеждаше така незначително, неочаквано беше станало всичко за нея. Дори ако оцелееше, тя никога вече нямаше да бъде същата. Шокира се, когато разбра колко се е променила. Рен никога не беше се чувствала по-самотна.

После се унесе за известно време, защото от изтощение не можеше да държи очите си отворени. По-освободи се от емоциите и се събуди, когато усети ръката на Гарт върху рамото си. Рен мигновено се изправи, уплашена от вестта, която може би й носеше, но Гарт бързо поклати глава и безмълвно посочи нещо пред тях.

На не повече от шест фута от нея стоеше една масивна бодлива фигура, взираща се в девойката с очи, които блестяха като котешки. Фавн танцуваше около нея и цвъркаше като обезумял. Рен се взря по-внимателно.

— Стреса? — попита шепнешком тя, невярвайки на очите си. Рен бързо се изправи, отхвърляйки одеалото настрана. — Стреса, наистина ли си ти? — попита тя с треперещ от вълнение глас.

— Възкръснах от мъртвите, рууллл Рен Елф — тихо измърка Стреса.

Ако имаше как, Рен би прегърнала комбинираната котка, но вместо това въздъхна с облекчение и се засмя.

— Ти си жива! Не мога да повярвам! — Рен плесна с ръце и се обхвана с тях. — О, така се радвам да те видя! Бях сигурна, че си изчезнала! Какво се случи с теб? Как успя да се спасиш?

Комбинираната котка пристъпи напред и седна, игнорирайки Фавн, който продължи да се стрелка възбудено наоколо.

— Ззппхт… змията едва не ме засегна, когато разби сала. Въртопът ме увлече надолу и назад по течението, по целия път обратно… хсстттт… през Роуен. Пхххфффт. Бяха ми необходими няколко часа, докато намеря друг брод. Дотогава вие бяхте вече изчезнали в Мрака на Рая. Фавн профуча твърде близо и бодлите застрашително се надигнаха. — Глупав пискун. Хсссттт.

— Как ни намери? — попита настойчиво Рен. Гарт беше седнал сега до нея и тя започна да му предава със знаци думите, докато говореше.

— Ха! Ссспптт! Мога да ти кажа, че не беше лесно. Аз ви проследих, разбира се, но от влизането ви в Мрака на Рая вие бродехте във всички посоки. Мисля, че ви загубих следата. Питах се дали изобщо ще успеете да откриете скалите.

— Използвах магията — каза Рен, след като си пое дълбоко въздух. Комбинираната котка тихо изсъска. — Трябваше да го направя. Кралицата е много болна.

— Сссттт. И така, жезълът Рухк е вече твой?

Рен побърза да поклати отрицателно глава.

— Само докато Еленро се оправи. Само дотогава.

Стреса не каза нищо. Само жълтите й очи проблясваха.

— Радвам се, че се върна — повтори Рен.

— Пххффт. Стига сме приказвали. Време е рру-уолл за малко почивка — каза Стреса, прозявайки се равнодушно.

Тя лениво се обърна и полекичка се отдалечи, за да намери място за спане, търсейки спокойно, сякаш нищо необикновено не беше се случило и тази нощ беше като всяка друга. Рен гледа известно време втренчено след нея и после размени едни продължителен поглед с Гарт. Огромният Скитник поклати глава и се отдалечи. Рен придърпа одеалото около рамената си и прегърна Фавн. След малко Рен усети, че се усмихва.