Тери Брукс
Елфите на Шанара (19)

ГЛАВА XIX

На разсъмване, когато групата се разбуди, Рен все още не бе решила как да изпълни поръчението на своята баба.

От една страна, животът на хиляди елфи зависеше от това, дали тя ще пренесе благополучно жезъла Рухк и Лодена от остров Мороуиндъл на Западната земя! Целият род на елфите, всички освен Летящите ездачи, които обитаваха далечните крайбрежни острови и не бяха емигрирали със Земните елфи на Мороуиндъл, бяха сбрани и затворени от магията, за да останат там, докато не ги освободи Рен или някой друг от групата, ако и аз умра като Еленро, допусна тя. Ако не успееше да направи това, елфите, създанията от най-древната раса, последните живи герои от приказките, щяха да загинат. С тях щеше да приключи цяла една история, започнала още при създаването на света. От друга страна това беше може би най-доброто.

Рен потреперваше всеки път, когато повтаряше думите на Еоуен: Елфите са Шадуини. Със своята магия и с упорития стремеж да разгадаят миналото си те сами се бяха превърнали в чудовища. Те бяха създали демоните. Те бяха опустошили Мороуиндъл и бяха, сложили начало на унищожението на Четирите земи. Всъщност от тях извираше всичко, което сега ги заплашваше. Щом това е истината, може би щеше да е най-добре те изобщо да изчезнат.

Рен не мислеше, че опасенията й са преувеличени. След като елфите се завърнат на Западната земя, нищо не можеше да им попречи да се заловят отново с магията, отново да я призоват, въпреки всичко и да я използуват по някой нов ужасен и разрушителен начин. Нямаше никакви гаранции, че Еленро се е справила с всички, опитващи се да си играят с нейната мощ, че един или двама от тях не са оцелели. Там вече лесно можеха да възобновят експериментите си и да създадат нови чудовища и нови ужаси, които Рен дори не искаше да си представи. Нима елфите не бяха доказали вече, че са способни на всичко?

Подобно на друидите, помисли си тъжно тя, те са станали жертви на зле разбраната жажда за знания, на една безразсъдна самоувереност и на глупавата надежда, че могат да контролират нещо, което по природа е ненадеждно.

Как същества с такъв вековен опит в използуването на магията бяха допуснали да се стигне дотам? Как тези приятели от приказките, пристигнали в новия свят след опустошението на стария, бяха забравили уроците, които не могат да се забравят? Сигурно са се досещали, макар и смътно, за опасностите, с които ще се сблъскат, ако започнат да прекрояват природата по своя собствен, несъвършен образ. Сигурно са установили, че нещо не е наред. Все пак с времето елфите бяха започнали да се чувстват човешки същества като всички хора от останали раси, от приказни създания бяха станали смъртни и представите и познанията им се бяха променили. Защо да не са също толкова склонни да грешат като всеки друг — от друид до човек?

Елфите. Рен беше една от тях, разбира се, и дори по-лошо — тя бе от рода Елеседил. Колкото и да съжаляваше за този факт, тя се измъчваше от чувство на вина за бедите, причинени от техните погрешни преценки и от угризение за цената на тяхното безумие. Те бяха задвижили един процес, който щеше да унищожи една земя, една нация, живота на безброй създания, световния разум и мир. Нейният народ. Можеше да възрази, че е момиче Скитник и че няма нищо общо с елфите, освен кръвната връзка и външния вид, но аргументът изглеждаше неубедителен и слабоват. Гарт я беше научил, че отговорността не започва и не свършва с личните потребности. Тя беше частица от тях и не само оцеляването, но и стойността на нейния живот зависеха пряко от онова, което ще приеме за истина. Рен не можеше да се отдръпне от неприятностите на света, не можеше да забрави неговата болка. Някога елфите бяха първи сред Лечителите, тяхната цел бе да пазят земята непокътната и да внушават на другите мъдростта да вършат същото. Какво бе станало с този дълг? Кой е тласнал елфите в погрешна посока?

Рен похапна, без да усеща вкуса на храната и почти, без да говори, потънала в своите мисли. Еоуен седеше срещу нея със сведен поглед. Гарт и другите мъже минаха покрай тях, без да ги видят, съсредоточени в пътя пред себе си. Стреса беше вече отишла на разузнаване, за да осигури безопасното им придвижване. Фавн представляваше едно кълбо козина в скута й.

Как да постъпя? — питаше се отчаяно тя. Какво трябва да избера?

Отново започнаха да се катерят по Черния корниз, а тя все още се двоумеше. Денят беше мрачен и мъглив както обикновено, слънцето — забулено от мъглата, а въздухът тежък от горещината, пепелта и слабата воня на сяра. Звуците на тресавището се надигаха зад тях от Мрака на Рая като какафония от крясъци и писъци, повечето откъслечни и далечни, пръснати в мъглата. Там долу създанията ловуваха, търсеха си храна и се бореха да оцелеят още един ден. Над тях цареше пълна тишина като че ли не ги очакваше нищо освен облаци. Пътеката беше стръмна и лъкатушеща, прекъсвана често от отстъпи, сипеи и дефилета. Спорадично припръскване минаваше покрай тях, бързо и яростно, а дъждът овлажняваше земята и скалите, докато станат хлъзгави и после изчезваше в горещината.

Времето минаваше, а мислите на Рен се рееха. Тя откри, че й липсват неща, за които доскоро не се и сещаше. Още бе млада, едва станала жена, а беше поразена от възможността, че може би никога да няма съпруг или деца и че винаги ще бъде сама. Рен се улови, че си представя лица, гласове и епизоди от въображаемото си бъдеще, където оплакваше загубата на любими и близки. Вероятно откритието коя съм и каква съм разбуди тези чувства, реши накрая Рен. Доверието и отговорностите, които носеше, пораждаха чувство за откъснатост, за самотност. За нея като че ли съществуваше вече само бягството от Мороуиндъл, решаването на съдбата на елфовия род и асимилирането на ужасните истини, които беше открила. Вече нищо в живота й не изглеждаше просто и обичайните житейски перспективи като съпруг и деца бяха толкова далеч, колкото и домът, който бе напуснала.

Но Рен си наложи да обмисли тази възможност. Тя бе по-скоро смътно предположение, продиктувано от нуждата да придаде смисъл и цел на всичко случило се. Трябваше да приеме, че мисията, с която може би наистина е била натоварена — от духа на Аланон, от Еленро, по свой избор и по силата на случайността — изисква да стане за елфите и майка, и съпруга, да ги приеме като свое семейство, да ги пази, да ги води и защитава и да бди над техния живот до собствения си край. Главата й беше замаяна, а сетивните усещания — изменчиви, защото бе спала съвсем малко през последните три дни и физически и емоционално бе изтощена. Тя не беше същата и бе готова да спори по този въпрос, но все пак Рен може би наистина беше намерила себе си. Всичко бе подчинено на някаква цел, значи и това не бе безсмислено. Тя беше се върнала към своя народ, който й възложи отговорността за своето съществуване или гибел и я направи своя кралица. Рен беше открила магията на Елфовите камъни и бе овладяла тяхната сила. Довериха й нещо, което никой друг не знаеше — истината за произхода на Шадуините. Защо? Тя мислено сви рамена. Защо го направиха, ако не с някакъв умисъл? Той едва ли засягаше толкова самите Шадуини, макар че още, когато раздаваше поръченията на потомците на Шанара друидът Аланон посочи, че не може да се разкъсва връзката между проблемите и средствата за разрешаването им. Не се отнасяше и за бъдещето на расите като цяло, защото това бе твърде голяма задача за сам човек — то щеше да бъде решено от усилията на много хора и ходовете на съдбата. Но тя можеше да отдаде живота си за елфите, за тяхното бъдеще като народ, за премахването на толкова много неправди и поправяне на безбройните грешки.

Тази мисъл беше трезва и Рен я обмисляше, докато продължаваше да се изкачва по Черния корниз. Тя бе потънала в мисли, осъзнавайки какво изисква нагърбването с такава съдбовна мисия. Рен се чувствуваше достатъчно силна. Малко неща не би могла да извърши, ако поискаше. Тя беше решителна и имаше верен усет за това, кое е правилно и кое — погрешно.

Рен съзнаваше, че е задължена на своята майка, която бе пожертвувала всичко, за да може нейното дете да израсте в безопасност; към своята баба, която й бе поверила бъдещето на един град и неговите обитатели; за тези, които вече бяха дали своя живот, за да опазят нейния и към тези, които бяха готови да сторят същото, доверяваха й се и й вярваха.

Но дори това само по себе си не бе достатъчно, за да я убеди. Рен знаеше, че трябва да има още нещо — нещо, което надхвърля обсега на дълга и съвестта, нещо още по-фундаментално. Това бе нуждата. Рен вече знаеше дълбоко в себе си, че геноцидът е нещо отвратително и че трябва да намери някакво друго решение на дилемата за бъдещето на елфите и тяхната магия. Но какво би станало ако ги напусне, след като оцелеят, след като ги възстанови в Западната земя? Кой щеше да ги води в борбата, която им предстои? Можеше ли да остави нещата на шанса или дори на диктата на Висшия съвет? Елфовият народ се нуждаеше много от нея и тя не мислеше, че ще може да му обърне гръб дори ако това би означавало да измени напълно собствения си начин на живот.

Но въпреки всичко Рен се колебаеше. Разкъсваше я вътрешният й конфликт, двубоят между двете възможности, които не можеха да бъдат характеризирани просто като добри и лоши. Рен знаеше също така, че тя самата не може да избира между тях, защото водачеството й бе предадено от Еленро и в края на краищата елфите щяха да го приемат или отхвърлят. А защо ще избират да я следват? Един Скитник, един външен човек, едно току-що пораснало момиче — тя имаше много минуси. Аргументи й се разпиляха като духнати от вятъра късчета хартия, като рухване на далечни планове под натиска на неотложни нужди. Рен погледна скалата и храста, екрана от мъгла и тъмните, сгърбени силуети на спътниците си. Засега имаше само една задача, да оцелее.

Пътуването продължи почти до пладне, когато Стреса ги накара да спрат. Рен, която вървеше след Гарт, си проби път напред, за да разбере какво се е случило. Комбинираната котка стоеше на входа на една пещера, отвеждаща навътре в скалата. От дясната страна пътеката, която следваха, продължаваше стръмно нагоре по наклонената стена на скалата и изчезваше в плетеница от растения.

— Виж какво, Рен Елф — каза тихо комбинираната котка, вперила в нея ясните си очи. — Сега трябва да изберем. Пххффт! Пътеката извива напред към върха, но този път е бавен и труден… сссппптт… и изобщо не е чист. Тунелът преминава в серия от проходи в застиналата лава, образувани от ппхххтт огъня на вулкана преди години. Аз съм минавала през тях. Те също водят към върха.

Рен коленичи.

— Ти какво би избрала? — попита тя.

— Руулл. И по двата пътя има опасности.

— Опасности има навсякъде. — Рен прекрати колебанието на Стреса. Мъглата се извиваше и усукваше около девойката на фона на островния гъсталак, сякаш търсеше свой собствен път. — Разчитаме ти да ни водиш, Стреса — напомни й тя. — Избирай.

— Тогава тръгваме през тунелите — изсъска недоволно комбинираната котка. Едрото й тяло се олюля напред и после отново назад, а бодлите се повдигнаха и спаднаха. — Нуждаем се от светлина.

Докато Трис отиде да търси дърво, подходящо за факла, останалите членове на групата претършуваха раниците и джобовете си за парцали и прахан. Гавилан имаше второто, а Еоуен първото. Те ги поставиха внимателно във входа на тунела и седнаха да ядат, докато чакаха завръщането на Трис.

— Поспа ли? — попита тихо Еоуен, сядайки до Рен. Тя избягваше да я гледа в очите.

— Не — призна си Рен. — Не можах.

— Аз също. Беше ми толкова трудно да изговоря тези думи, колкото на теб — да ги чуеш.

— Зная.

Овлажнената червена коса проблесна, когато се показа бледото лице.

— Яви ми се едно видение — за първи път, откак напуснахме Арборлон — каза Еоуен.

Рен се обърна, за да срещне погледа на пророчицата и се уплаши от това, което прочете по него.

— Кажи ми.

Еоуен поклати едва забележимо глава.

— Казвам ти го само защото трябва да те предупредя — прошепна тя. Еоуен се наведе така, че само Рен да я чува. — В моето видение ти стоеше сама върху едно възвишение. Беше ясно, че си на Мороуиндъл. Държеше жезъла Рухк и Елфовите камъни, но не можеше да ги използваш. Всички ние, включително и аз, бяхме като черни сенки върху земята. Нещо се приближаваше към теб, огромно и опасно, но ти не се плашеше — сякаш го приемаше като добре дошло. Може би не осъзнаваше, че те заплашва. Нещо ярко сребристо проблесна и ти побърза да го прегърнеш. — Тя направи пауза и дъхът й сякаш секна — Ти не трябва да правиш това, Рен. Сети се за думите ми, когато се случи.

— Ще запомня — кимна Рен, чувствайки се изтръпнала и вътрешно опустошена.

— Извинявай — прошепна Еоуен. Тя се поколеба за миг подобно на преследвано животно, което е притиснато до стената и не може никъде да избяга.

Бедната Еоуен, помисли си Рен. Тя се загледа замислено в пророчицата. После махна с ръка на Гарт. Грамадният мъж дойде веднага с питащ поглед, явно бе доловил нейното безпокойство. Тя се измести така, че само той да я вижда.

Еоуен е имала видение, показващо собствената й смърт, каза му със знаци тя, без да говори с думи. Гарт не реагира. Наглеждай я, нали ще го направиш? Нали ще се опиташ да я опазиш?

Не ми харесва това, което виждам в очите й, направи знаци с пръсти Гарт.

Рен въздъхна, после кимна. На мен също. Просто направи всичко, на което си способен.

Трис се върна малко по-късно, носейки две парчета сухо дърво, които беше успял да намери някъде върху прогизналите от дъжда склонове. Докато се приближаваше, непрекъснато поглеждаше през рамо.

— Там долу се долавя движение — съобщи им той, подавайки едно от парчетата на Дал. — Нещо се катери към нас.

За първи път откакто бяха се спасили от тресавището те усетиха, че нямат никакво време. Досега почти успяваха да забравят създанията, които ги преследваха. Рен помисли мигновено за магията на Лодена, питайки се дали демоните можеха наистина да я подушат, дали миризмата на възстановената от Преградата магия беше достатъчно силна, за да ги привлече дори когато не се използува.

Увиха платнените ленти около единия край на пръчките и използваха праханта, за да ги запалят. Когато главните се разгоряха, те тръгнаха напред в тунелите. Стреса водеше. Като нощно същество тя се чувствуваше удобно в тъмнината. Нейното едро тяло се движеше плавно напред в мрака. Трис крачеше близо зад нея с едната факла, а Дал следваше групата с другата. Между тях вървяха Рен, Гавилан, Еоуен и Гарт. Въздухът в прохода сред застиналата лава беше хладен и застоял, а от свода капеше вода. На места някакъв малък поток криволичеше по виещия се под. Нямаше никакви издатини и никакви препятствия. Преди години нажежената до червено лава беше изпарила при преминаването си всичко. Стреса беше обяснила на Рен, докато чакаха Трис, как налягането от горещината и газовете в сърцето на вулкана бяха направили отдушници в земята, издълбавайки тунели през подземните скали, за да достигнат повърхността. Лавата беше прегорила своя път, за да излезе на свобода. Преминаващата лава е била толкова гореща, че образуваните проходи бяха гладки и равни. Тези проходи бяха дълги с мили и извиваха като тунели на гигантски червей, образувайки накрая един отвор през кората на Мороуиндъл, който на свой ред щеше да освободи налягането и да позволи на лавата да потече безпрепятствено към океана. Когато вулканът застиваше, лавата спадаше, а образуваните от нея проходи оставаха. Този, който следваха сега, беше част от една върволица, прорязваща Черния корниз в продължение на мили от върха до основата.

— Аз няма да ви загубя. Ще стигнем на рруулллл билото преди падането на нощта — обеща комбинираната котка.

Рен искаше да я попита откъде е научила за проходите, но после реши, че Комбинираната Котка вероятно ги знае от елфите и че това напомняне само ще я ядоса. Във всеки случай тя явно знаеше къде отива. Стреса вървеше напред в периферията на светлината, хвърляна от факлата, като че ли искаше да ги повлече в своята диря. Тя нито веднъж не се поколеба дори когато проходите се разклоняваха и бе принудена да избира. Те лъкатушеха напред през хладната скала, изкачвайки се непрекъснато, влачейки себе си и раниците през мрака и бършейки капките вода, които падаха върху лицата и ръцете им, студени и смъдящи. Стъпките им отекваха глухо в дълбоката тишина, а дишането им бе като пресекливо съскане. Вслушваха се внимателно за звуци от преследване, но не чуваха нищо.

На едно място се наложи да се спуснат по много стръмно нанадолнище, за да пресекат един комин, който лавата беше прерязала до кухина в планината, оставяйки зейнала дупка, чезнеща надолу в чернотата. По-нататък имаше пещера, където лавата беше се събирала за известно време на едно място, образувайки серия от проходи, които се пресичаха на кръст като змии. Във всеки момент Стреса знаеше какво да прави, кой тунел да следва и къде да намери прохода, който щеше да ги изведе на безопасно място.

Часовете минаваха един след друг, а тежкото и мъчително пътуване продължаваше. Рен позволи на Фавн да седи на рамото й. Живите очи на дървесния пискун се стрелкаха наляво и надясно, а неговият глас беше някакво тихо мърморене в ухото й. Рен престана да мисли за известно време и вместо това се съсредоточи във всяка крачка, в изследване на хипнотично полюшващите се сенки, които те хвърляха в светлината на факлите, в тези и в една дузина други досадни, безцелни размишления, с които даваше на умореното си съзнание и на емоциите си тъй необходимия им отдих.

Мръкваше се, когато най-сетне излязоха от опушените черни тунели и се озоваха сред горичка от линеещ ясен и храсталак, стигаща до скалата. Една тераса се простираше напред в мъглата; отзад склоновете на планината се издигаха нагоре към един назъбен гол хребет. Небето над тях беше мрачно и облачно, ръмеше лек дъжд.

Те се отдалечиха от тунелите, навлизайки в една акациева горичка близо до ръба на Черния корниз, където спряха да пренощуват. Разтовариха багажа си и хапнаха набързо. После се увиха в пелерини и одеала и се приготвиха за сън. На върха на планината беше студено и вятърът се блъскаше в тях на резки пориви. Някъде отдалеч Рен чуваше тътена на Килешан и виждаше заревото от неговите огнени отблясъци през мъглата. Земята отново се разтресе. Това беше една бавна зловеща вибрация, която откъсваше големи скални късове и земя и ги запокитваше надолу, карайки дърветата да се люлеят, а листата да шепнат като уплашени деца.

Рен седеше облегната на една полу паднала акация, чиито оголени корени едва се крепяха в скалите. Жезълът Рухк почиваше в скута й, забравен за момент. Фавн се сгуши в рамото й, когато вибрациите продължиха, и после се скри долу в одеалото. Тя видя дребната непоклатима фигура на Дал да се плъзга покрай нея, за да поеме първата смяна от нощното дежурство. Клепачите й бяха натежали, докато се взираше в тъмнината, но установи, че все още не може да заспи. Рен трябваше първо да поразмисли.

Но скоро се появи Гавилан. Той се показа твърде внезапно от тъмнината и Рен неволно се стресна.

— Съжалявам — побърза да се извини той. Може ли да поседя малко при теб?

Тя кимна мълчаливо и той се настани до нея, леко наметнат с одеалото си. Косата му беше разбъркана и влажна. Върху красивото му лице лежеше отпечатъка на умората, но скоро го озари характерната му, макар и бледа усмивка.

— Как се чувствуваш?

— Добре съм — отвърна Рен.

— Изглеждаш много уморена. Тя се усмихна.

— Само ако знаехме — измърмори той.

— Какво да знаем? — попита Рен, поглеждайки го въпросително.

— Всичко. Всяко нещо! Нещо, което да ни подготви по-добре за това, през което минаваме. Гласът му й звучеше странно, почти екзалтирано. — Сякаш сме захвърлени в някакъв океан, без карта, а ни е казано да изплуваме на безопасно място и в същото време се въздържаме от използуването на малкото количество вода за пиене, което имаме късмета да носим с нас.

— Какво имаш предвид?

— Помисли си, Рен — каза той. — Ние притежаваме и Лодена, и Елфовите камъни — достатъчно магия, за да извършим почти всичко. Въпреки това явно се страхуваме да призовем тази магия, сякаш нещо ни пречи да го сторим. Но това не е така, нали? Искам да кажа, какво пречи на използуването й? Виж колко по-добре тръгнаха нещата, когато ти използва Елфовите камъни, за да намериш изход от Мрака на Рая. Ние би трябвало да използуваме тази магия на всяка крачка от пътя си! Ако бяхме я използвали, може би щяхме да сме вече на брега.

— Тя не действува по този начин, Гавилан. Не може да прави абсолютно всичко.

Но той сякаш не я чу.

— Още по-лошо е, че игнорираме магията, съдържаща се в Лодена. Да, тя е необходима, за да запази елфите и Арборлон по време на пътя. Но цялата ли? Не съм вярвал в това дори за миг! — Гавилан си позволи да постави ръка на жезъла Рухк. Думите му внезапно станаха пламенни. — Защо да не използуваме магията срещу тези създания, които ни преследват? Защо просто да не прогорим една пътека право през тях? Или още по-добре, защо не създадем нещо, което да отиде там и да ги унищожи?

Рен го гледаше втренчено, не можейки да повярва на чутото.

— Гавилан — каза спокойно тя. — Аз зная за демоните. Еоуен ми разказа.

— Крайно време беше — отвърна той, свивайки рамена. — Само заради Еленро никой не посмя да ти каже по-рано.

— Както и да е — продължи тя, а гласът й се сниши и доби твърдост, — но как е възможно ти да предлагаш да се използува магията за създаването на каквото и да било друго?

Лицето на Гавилан прие сурово изражение.

— Защо не? Само защото е станал гаф, когато е била използвана преди ли? Защото тези, които са я използвали, не са имали способността, силата или усета, за да я използуват по подходящ начин ли?

Рен поклати мълчаливо глава.

— Рен, магията трябва да бъде използвана! Трябва! На първо място — тя затова е тук! Ако ние не я използваме, това ще стори някой друг и тогава — какво? Ние не си играем игрички. Много добре го знаеш. Там, навън, има създания, които са толкова опасни, че…

— Създания, създадени от елфите! — отвърна гневно Рен.

— Да! Било е грешка, съгласен съм! Но ако не ние, други щяха да ги създадат!

— Това е просто предположение!

— Няма никакво значение. Истината е, че сме имали основателна причина да ги създадем! Много неща научихме оттогава! Създаването е в душата на всеки, владеещ силата! То просто изисква ясна цел и добре формулирана нужда! Този път можем да направим всичко както трябва!

Той спря, очаквайки нейния отговор. Двамата се гледаха мълчаливо. После Рен пое дълбоко въздух и се пресегна, за да отстрани ръката му от Жезъла.

— Не мисля, че имаш да добавиш нещо по-смислено.

— Някога ти се сърдеше, че не съм ти казвал достатъчно — рече Гавилан с горчива, иронична усмивка.

— Гавилан — прошепна тя.

— Мислиш ли, че всичко това ще изчезне, ако не говорим за него, че всичко някак си ще приключи?

Рен бавно, тъжно поклати глава.

Гавилан се наведе към нея, обхващайки здраво дланите й. Тя не се опита да ги издърпа, едновременно поразена и отвратена от това, което беше видяла в очите му. Рен почувствува нещо като тъга да извира отвътре.

— Слушай ме, Рен — каза той, поклащайки глава към нещо, което тя не можеше да види. — Между нас има особена връзка. Почувствувах я в момента, в който те видях за пръв път, в нощта, в която пристигна в Арборлон, все още питаща се за какво си изпратена там. Аз го знаех. Знаех го още тогава, но беше твърде рано да се говори за него. Ти си дъщеря на Алейн и имаш Елеседилска кръв. Ти си смела и силна. Беше направила вече повече, отколкото някой е имал правото да очаква от теб. Но Рен, тези проблеми не са твои. Елфите не са твой народ и Арборлон не е твой град. Аз зная това. Зная колко чуждо ти е всичко. А Еленро никога не разбра, че не може да моли хора да поемат отговорност за нещо, което никога не било техен дълг. Тя никога не разбра, че щом веднъж отпратиш някого, той никога не ще се завърне същия. Ето как тя загуби Алейн! Слушай сега. Тя повери на теб жезъла Рухк и Лодена, елфите и Арборлон, цялото бъдеще на една нация и ти каза да бъдеш кралица. Но ти всъщност съвсем не искаш това, нали?

— Не исках — призна Рен. — Някога.

Гавилан не обърна внимание на нюанса.

— Тогава се откажи! — каза той. — Освободи се от това бреме! Позволи ми да взема Жезъла и Камъка и да ги използвам така, както би трябвало — за борба срещу чудовищата, които ни преследват, за унищожаване на онези, които превърнаха Мороуиндъл в този кошмар.

— Коя група чудовища? — попита тихо тя.

— Какво?

— Коя група? Демоните или елфите? Кого имаш пред вид?

Гавилан се взираше в нея неразбиращо, а тя чувствуваше, че сърцето й ще се пръсне. Очите му бяха ясни и сърдити, а лицето му изразяваше напрегнатост. Той изглеждаше така убеден.

— Елфите — прошепна тя — са унищожили Мороуиндъл.

— Не — отрече гой мигновено и без колебание.

— Те са създали демоните, Гавилан.

Той поклати яростно глава.

— Предците ни са ги създали в други времена. Такава грешка не може да се повтори. Аз няма да позволя. Магията може да бъде използвана по-добре, Рен. Ти знаеш, че това е истина. Не намираха ли Омсфордови винаги верния метод? А друидите? Позволи ми да опитам! Аз мога да устоя на тези неща! Мога да направя, каквото е нужно! Ти не искаш Жезъла. Сама каза така! Дай го на мен!

— Не мога — отвърна Рен, поклащайки глава.

Гавилан се вцепени и отдръпна ръцете си.

— Защо не, Рен? Кажи ми защо.

Рен, разбира се, не би могла да му каже. Тя не можеше да намери думите, но дори и да можеше, не бе в състояние да ги изговори.

— Обещала съм — каза тя вместо това, за да го накара да се откаже от своето искане и да разбере, че няма право да моли за него.

— Обещала ли си? — попита сопнато той. — На кого?

— На кралицата — заяви упорито Рен.

— На кралицата? За Бога, Рен, каква стойност има този обет? Кралицата е мъртва!

Тогава Рен го удари силно през лицето. Главата му се отметна назад от удара. Гавилан замръзна в това положение за момент и после я изправи.

— Можеш да ме удариш отново, ако от това ще се почувствуваш малко по-добре.

— Чувствувам се ужасно — прошепна тя с леден тон. — Но това, което казваш е нередно, Гавилан.

Той я гледа ядно известно време, а Рен откри, че иска отново да стане такъв, какъвто бе в Арборлон: онзи мил и любезен, тъй необходим й приятел, който я целуна пред вратата на Висшия съвет и бе влюбен в нея. Красивото лице се изопна от твърдата решимост.

— Остави ме да използвам магията на Лодена, Рен — настоя той.

— Не — отвърна тя, поклащайки решително глава.

Гавилан се наведе напред агресивно, почти като че ли смяташе да я нападне.

— Ако не го сториш, няма да оцелеем. Не можем. Ти нямаш…

— Недей, Гавилан! — прекъсна го тя, протягайки ръка да закрие устата му. — Не го казвай! Не казвай нищо повече! Внезапният жест накара и двамата да замръзнат за момент, а Рен потрепери от вятъра, който ги блъсна в един неочакван порив. Тя бавно отдръпна ръката си. — Иди да спиш — настоя тя със сетни сили. — Ти си уморен.

Гавилан се олюля леко назад. Движението беше толкова незначително, че го отдалечи само на няколко инча от нея. Въпреки това тя можа да почувства прекъсването на връзките между тях така осезателно, сякаш бяха въжета, прерязани с нож.

— Ще отида — каза тихо той, без гневния тон да изчезне от гласа му. Гавилан стана и я погледна.

— Аз бях твой приятел и щях да остана такъв, ако беше ми позволила.

— Зная — каза тя.

Гавилан остана на мястото си известно време като че ли не можеше да реши какво да прави, дали да остане или да си върви, дали да говори или да мълчи. Той погледна назад в тъмнината и мъглата.

— Не искам да умра тук — прошепна той. После Гавилан рязко се обърна и се отдалечи.

Рен остана да седи там, където си беше, взирайки се след него, докато не престана да го вижда. Очите й се напълниха със сълзи, но тя бързо ги избърса. Гавилан беше я наранил и тя побесня от това. Той беше я накарал да се съмнява във всичко, което беше решила и да се запита дали изобщо съзнава какво прави. Той я накара да се почувствува глупава, егоистка и наивна. На Рен й се искаше никога да не бе се срещала с духа на Аланон, никога да не бе идвала на Мороуиндъл и никога да не бе откривала елфите, техния град и ужаса на тяхното съществуване. На нея й се искаше всичко това да е само сън.

Предпочиташе никога да не беше срещала своята баба. Не смъмри се остро тя. Никога не пожелавай това!

Обаче дълбоко в себе си тя го желаеше.