Тери Брукс
Елфите на Шанара (27)

ГЛАВА XXVII

Пръстите на Рен се затвориха върху Елфовите камъни като механични щипци, които сякаш принадлежаха на някой друг. Огънят се разгоря още веднъж в отговор на това движение и замря. За момент тя остана замръзнала на мястото си и нямаше сила, която да я помръдне — замаяна, плаваща, на половин крачка извън времето. Магията цвъркаше и съскаше вътре в нея, втурвайки се на малки приливи по ръцете и краката й, което я караше да охка и трепери. Рен едва дишаше. Гърдите я стягаха, а гърлото й беше сухо и възпалено.

Пред нея пламъците, които обгаряха повърхността на калната равнина, се смалиха до малки сини езичета и замряха в пара. Гарт все още бе коленичил, с наведена глава и тежко повдигащи се гърди. Ин Джу беше тих и покрит с каверни.

В този момент Фавн изскочи от някъде, покатери се по ръката на Рен и мушна муцунката си в нейната шия и рамо, цвъркайки тихо. Тя притисна лицето си към топлата козина, спомняйки си как малкото създание беше я спасило. Беше истинско чудо, че те, всичките, бяха още живи.

Накрая Рен се раздвижи, направи пряко сили една крачка и после още една, тласкана от своя страх за Гарт и от вида на цялата тази кръв. Тя надмогна с усилие последиците от ободряването чрез магията, преодоля силното си желание да вкуси отново от силата, плъзна Елфовите камъни в джоба си и бързо коленичи до своя приятел. Гарт вдигна глава, за да я погледне. Лицето му беше почти неузнаваемо от калта, но неговите тъмни очи бяха ясни и изразяваха увереност.

— Гарт — прошепна Рен.

Огромна рана зееше от рамото до ребрата от лявата страна на Гарт, а гърдите му бяха обгорели до черно от отровата. Опечената кал бе забавила изтичането на кръв, но раните трябваше да бъдат промити, за да се избегне инфектирането им.

Рен свали внимателно Фавн от себе си, обгърна Гарт с ръце и се опита да му помогне да се изправи на крака. Тя една успя да го помръдне.

— Почакай — каза един глас. — Аз ще ти помогна.

Това беше Трис, който се появи, препъвайки се, от мъглата. Не изглеждаше много по-добре от Гарт. Ручейчета кал и блатна вода се стичаха по него. Лявата му ръка висеше отпусната, а в дясната носеше своя къс меч. Едната страна на лицето му беше обляна в кръв.

Но капитанът на Личната охрана изглежда не забелязваше раните си. Той обви ръката на Гарт около рамената си и с едно повдигане изправи грамадния мъж на крака. С Рен, подкрепяща го от другата страна, те пресякоха отново покритата с кал равнина и стигнаха до групата стари акации. Стреса се появи пред очите им, движейки се тромаво, със стърчащи във всички посоки бодли.

— По този път! Пххфффт! Тук вътре! В сянката!

Те довлякоха Гарт до едно парче суха земя, което се намираше в плетеница на корени от дървета и го положиха отново да легне. Рен разряза бързо туниката му. Беше й останала само малко прясна вода, но тя я използува почти всичката, за да промие неговите рани. Остатъка даде на Трис да си почисти лицето. Рен използува конец и игла за шиене, за да зашие дълбоката рана и превърза грамадния мъж с платнени ивици, които откъсна от последната си чиста дреха. Гарт я наблюдаваше, докато тя работеше, мълчалив и неподвижен, сякаш се стараеше да запомни лицето й. Рен се опита един или два пъти да го заговори със знаци, но той само кимаше и не отвръщаше. Не й харесваше това, което виждаше.

После се зае с Трис. Лицевата рана беше повърхностна, само едно дълбоко ожулване. Но лявата му ръка беше счупена. Рен я намести, отряза две парчета дърво и я шинира с неговия колан. Той трепна един или два пъти, докато го превързваше, но нито веднъж не извика. Когато Рен свърши, Трис й благодари, сериозен и смутен, а тя му се усмихна.

Едва тогава Рен си спомни за жезъла Рухк, който все още лежеше някъде в калта и бързо се върна назад да го търси. Тя излезе от групата стари акации и пресече отново равнината. Орповете се разбягваха при нейното приближаване, като бързо движещи се частици сребриста светлина. Въздухът беше празен и неподвижен, но тътенът на Килешан отекваше зловещо иззад стената от мъгла и земята потреперваше в отговор. Рен намери жезъла Рухк там, където беше паднал и го вдигна. Лоденът искреше като малък звезден куп. Така много беше пожертвувано заради него, помисли тя, както и за затворените вътре елфи. Рен преживя един мрачен момент на съжаление, един внезапен порив да го захвърли настрана, да го потопи дълбоко в калта като Уистерона. Елфите, които бяха нанесли толкова много вреда със своята магия, които бяха създали Шадуините със своята амбиция и бяха напуснали Четирите земи заради едно варварство, за което носеха отговорност, може би беше по-добре да изчезнат. Но тя беше вече взела своето решение в полза на елфите. Освен това Рен знаеше, че не тези елфи бяха виновни, не това поколение, а и в края на краищата беше погрешно цял народ да се държи отговорен за действията на няколко души. Аланон сигурно е разчитал, че тя ще разсъждава точно по този начин. Той навярно е предвидил, че тя ще осъзнае сама мъдростта на поръчението. Намери елфите и ги върни в Четирите, земи. Рен много пъти беше се питала защо. Сега обаче мислеше, че вече започва да разбира. Кой можеше да поправи сторената грешка по-добре от самите елфи? Кой би могъл да воюва по-успешно с Шадуините?

Рен се повлече обратно през равнината, започвайки да се вцепенява с изчезването на последните остатъци на еуфорията от магията. Тя беше уморена, тъжна и странно отнесена, но знаеше, че не може да се отдаде на тези чувства. Беше си възвърнала отново жезъла Рухк, но пътуването до брега на океана и търсенето на Тайгър Тай още предстояха. Демоните също продължаваха да ги заплашват. Стреса чакаше при дърветата.

— Хсстт. Той е тежко ранен, Рен Елф. Твоят грамаден приятел. Бъди внимателна. Отровата е лошо нещо. Пхффттт. Може би няма да бъде в състояние да дойде с нас — предупреди тя шепнешком с дрезгавия си глас.

— Гарт ще се оправи — сопна се гневно Рен, минавайки бързо покрай комбинираната котка.

С помощта на Трис Рен изправи още веднъж Гарт на крака и те потеглиха. Светлината се процеждаше слаба и мъждива през пелената от мъгла, а те изнемогваха от горещината. Стреса водеше, следвайки изкусно своя път през лабиринта на джунглата. Избираше такъв маршрут, който да дава възможност на следващите я да маневрират с Гарт. Ин Джу изглеждаше пуст като че ли смъртта на Уистерона беше поразила всичко живо в него. Но тишината беше най-вече резултат от земните трусове, мислеше Рен. Съществата на Мороуиндъл чувстваха, че не всичко беше наред и поне за малко бяха изоставили своята нормална активност и бяха се напъхали в скривалищата си, чакайки да видят какво ще стане.

Тя наблюдаваше лицето на Гарт докато вървяха, виждаше напрегнатостта в очите му и маската от болка, която опъваше кожата върху костите. Той не поглеждаше към нея. Погледът му беше умишлено взрян в пътя пред тях. Държеше се изправен с нечовешки усилия на волята.

Здрачаваше се, когато те излязоха от Ин Джу и навлязоха в гористата хълмиста местност отвъд джунглата. Откриха един клиринг с изворче и Рен отново почисти раните на своя грамаден приятел. Нямаха нищо за ядене. Всичките им провизии бяха изконсумирани или загубени, а те не бяха сигурни кои корени и плодове бяха годни за ядене. Трябваше да се задоволят само с водата от извора. Трис намери достатъчно сухи дърва, за да запали огън, но почти веднага заваля и за секунди всичко се намокри. Те се подслониха под една коа с разперени клони, притиснати рамо до рамо в настъпващия мрак. След известно време Стреса излезе до място, откъдето можеше да наблюдава, мърморейки, че е единствената останала от групата, подходяща за тази работа. Рен не се впусна да спори по този въпрос. Беше склонна да се съгласи. Светлината отслабваше непрекъснато. От сребриста стана сивкава и накрая напълно изчезна. Гората се преобрази, оживяла внезапно от движение, защото нуждата от храна бе изкарала нейните обитатели на лов, но никое от създанията, движещи се отвън, не направи опит да се приближи до тяхното убежище. Мъглата се процеждаше през дърветата и тревите като лениви пипала. От листата тихо капеше вода. Фавн писукаше, сгушил се дълбоко в рамото на Рен.

В полунощ Килешан изригна. Огънят мощно избухна в сноп от искри и горящи отломки, а пепел и пушек се вдигнаха на възбог. Звуците при изригването бяха ужасяващи. Това бе едно бумтене, което разтърси нощната тишина и събуди всички от сън. Първата експлозия премина бързо в серия трусове, които се наслагваха един върху друг, докато целият остров не започна да се тресе. Изригванията се виждаха дори от голямото разстояние, на което се намираха — една тъмночервена светлина, която се издигаше към небето на фона на мрака и сякаш висеше там. Близо до тях земята се напукваше, образувайки малки цепнатини, от които изригваха, съскайки и изгаряйки, гейзери пара. В сенките островните същества се движеха като обезумели наоколо. Те бягаха без посока или цел, уплашени от интензивността на трусовете, от звука и от светлината. Свилата се под коата група се бореше с импулса да се присъедини към тях. Но Рен знаеше, че спасението с бягство в такъв мрак беше опасно, а Стреса побърза да й припомни, че трябва да останат в укритието до разсъмване.

Изригванията продължиха едно след друго, без прекъсване, през цялата нощ. Това бе една серия от гръмотевични покашляния и свирепи конвулсии, които заплашваха да разцепят Мороуиндъл от единия до другия край. Високо по склоновете на Килешан загоряха огньове, когато потоци лава започнаха своето спускане към океана. Канари се плъзгаха с грохота на натрошен камък, образувайки лавини по всички склонове на планината. Гигантски дървета се разцепваха през средата и се сгромолясваха на земята. Рен затвори очи и се опита безуспешно да заспи. Към зазоряване Стреса се надигна, за да проучи района, а Трис застана на пост вместо нея. Рен остана сама с Гарт. Грамадният мъж спеше на пресекулки, лицето му се къпеше в пот, а тялото му беше изтерзано от конвулсии. Тресеше го треска, а температурата му бе осезаема. Докато го наблюдаваше да се извива и мята, Рен осъзна, че мисли за всичко, което бяха изстрадали заедно. Тя беше се безпокоила за него и преди, но никога толкова много, колкото сега. Нейната загриженост се увеличаваше и от чувството й за безпомощност. Мороуиндъл си оставаше за нея един чужд свят, а познанията за него бяха твърде оскъдни. Тя не преставаше да мисли, че сигурно има още нещо, което би могла да направи за своя грамаден приятел, ала не знаеше какво е то. Рен си спомни за Еленро, която беше поразена от треска, подобна на тази на Гарт, от треска, която никой от тях не разбираше. Тя бе загубила своята баба и бе на път да загуби най-добрия си приятел. Рен непрекъснато уверяваше себе си, че Гарт е силен, че притежава изключителна издръжливост. Той можеше да оцелее при всякаква ситуация; трябваше му само малко време.

Започваше да се зазорява и тя едва бе затворила очи от умора и угнетеност, когато грамадният мъж я изненада с леко докосване по ръката. Рен вдигна глава, за да го погледне и той започна да прави знаци с ръце.

Искам да направиш нещо за мен.

— Какво? — попита тя и пръстите й повториха думите.

Това ще бъде трудно за теб, но е необходимо.

Рен се опитваше да види очите му, но не можеше. Той беше се отдръпнал твърде надалеч в сянката.

Аз искам да ме извиниш.

— Да те извиня за какво?

Аз те излъгах. Лъжех те непрекъснато. Дори след като вече те познавах.

Рен поклати глава, объркана, угрижена и уморена до смърт.

— За какво си ме лъгал? — попита тя.

Втренченият му поглед изобщо не трепна.

За твоите родители. За майка ти и баща ти. Аз ги познавах. Знаех кои са те и откъде идват. Знаех всичко.

Рен го погледна, неспособна да повярва на това, което й казваше.

Слушай ме, Рен. Майка ти е разбирала какво означава предсказанието на Еоуен много по-добре, отколкото кралицата. То е гласяло, че ти трябва да бъдеш отведена от Мороуиндъл, за да останеш жива, но в него се е казвало също, че един ден ще се върнеш, за да спасиш елфите. Майка ти правилно е преценила, че както и да ги спасиш, твоите хора ще са принудени да се сблъскат със злото, което те самите са създали. По онова време аз не знаех това. Но още тогава го допусках. Знаех само, че майка ти много държи ти да порастеш достатъчно силна, за да можеш да преодолееш всяка опасност, всеки враг и всяко изпитание, пред които се изправиш. Ето защо тя те даде на мен.

— На теб? Лично на теб ли? — попита поразена тя.

Гарт се размърда, успя да седне, давайки на ръцете си повече свобода на движение. Той изпъшка от усилието. Рен видя кръв да се просмуква през превръзките му.

Тя дойде при Скитниците със своя съпруг. Двамата бяха изпратени от Летящите ездачи. Тя дойде при нас, защото й било казано, че от свободните хора ние сме най-силните и че тренираме своите деца от рождение на изкуството да оцеляват, защото оцеляването е най-трудната част от живота на всеки Скитник. Ние винаги сме били хора-бездомници и като такива, сме открили, че е необходимо да бъдем no-силни от когото и да било друг. И така, твоите родители дойдоха при нас, при моето семейство, едно племе, което наброяваше няколкостотин члена и живееше в равнините под Мириан и попитаха дали сред нас има някой, на когото може да бъде поверено обучението на тяхната дъщеря. Те желаеха веднага щом стане достатъчно голяма, да бъде обучавана по метода на Скитниците в изкуството да оцелява в един свят, в който всеки и всичко е потенциален враг. Препоръчаха им мен. Разговаряхме с твоите родители и аз се съгласих да бъда твой учител.

Гарт се закашля. Един глух и измъчен звук се откъсна от дълбочината на гърдите му. Той наведе за момент глава, докато с мъка си поемаше въздух.

— Гарт — прошепна Рен, вече уплашена. — Разкажи ми тези неща по-късно, когато си починеш.

Той поклати глава.

Не, искам да завърша този разказ сега, крил съм го твърде дълго в себе си.

— Но ти едва дишаш. Едва можеш…

По-силен съм, отколкото мислиш. Той хвана ръката й за момент и после я пусна. Страхуваш се, че може да умра ли?

— Да — отвърна тя, преглъщайки, за да не заплаче.

Толкова ли те плаши това? След всичко, на което съм те научил?

— Да.

Тъмните му очи премигнаха и той я погледна странно.

Тогава аз няма да умра, докато ти не бъдеш готова за това.

Тя кимна мълчаливо, без да разбира какво имаше пред вид той, отбягвайки погледа му и силно желаеща да остане жив на всяка цена. Издишаният въздух излизаше с хъхрене от гърлото на Гарт.

Добре. Сега да ти кажа за твоята майка. Тя беше точно такава, каквато ти я описаха — силна, умна, решителна, обожаваща те. Но тя бе решила, че трябва да се върне при своите хора. Мисля, че е взела това решение още преди да напусне Мороуиндъл. Твоят баща мълчаливо се съгласи. Не зная причината за тяхното решение. Зная само, че майка ти е била свързана в много отношения със своята собствена майка и със своя народ, а баща ти е бил безумно влюбен в нея. Във всеки случай са се споразумяли да те настанят при Омсфордови в Сени дол, докато станеш на пет години — началната възраст за започване на обучението на едно дете Скитник — и после да бъдеш върната обратно на мен. Искаха да ти се каже, че твоята майка е Скитник, а баща ти от фамилията Омсфорд и че твоите прадеди са били елфи. Не биваше да ти се казва нищо друго.

— Защо, Гарт? — попита Рен, поклащайки невярващо глава. — Защо да се пази всичко това в тайна от мен?

Защото твоята майка разбираше колко е опасен всеки опит да се повлияе върху сбъдването на едно пророчество. Тя би могла да те остави на безопасно място, да те предпази от завръщане на Мороуиндъл. Тя би могла да остане при теб и да ти разкаже какво е било предопределено. Но каква вреда щеше да причини, ако беше се намесила по такъв начин? Майка ти е знаела достатъчно за предсказанията, за да разбере заплахата. По-добре било, мислела си тя, ти да пораснеш до пълнолетие, без да знаеш за предсказанието на Еоуен и сама да откриеш каква е отредената ти съдба. На мен бе заръчано да те подготвя.

— Значи ти си знаел всичко? Цялата истина? Знаел си за Елфовите камъни?

Не. За Елфовите камъни не знаех. И аз като теб ги мислех за боядисани камъчета. Обещах, че ти непременно ще научиш откъде ги имаш, че те са ти наследство от твоите родители. Аз трябваше да се погрижа никога да не ги загубиш. Майка ти е била убедена, предполагам, че когато му дойде времето силата на Елфовите Камъни ще се разкрие сама също като съдбата ти.

— Но ти си знаел всичко друго през цялото време, докато съм растяла? И после, когато отидох при Рога на пъкъла, когато бях изпратена да търся елфите?

Да, знаех.

— И не си ми казал? — отначало в гласа й се появи следа от гняв. Казаното от него беше започнало да й въздействува. — Нито дума? Дори когато те молех?

Не можех.

— Какво искаш да кажеш с това „не можех“? — запита разгневена Рен. — Защо?

Защото обещах на твоята майка. Тя ме закле да пазя тайната. Ти не трябваше да знаеш нищо за своя истински произход, за Елеседилите, Арборлон или Мороуиндъл, както и за предсказанието. Нужно бе сама да го откриеш, ако такава бе волята на съдбата. Не можех да ти помогна по никакъв начин. Аз трябваше да тръгна с теб, когато му дойдеше времето, ако исках. Трябваше да те защитавам доколкото мога. Но не трябваше да ти казвам нищо.

— Никога ли?

Грамадният мъж дишаше тежко, а пръстите му се колебаеха.

Аз се заклех. Заклех се, че няма да ти казвам нищо, докато предсказанието не започне да се сбъдва, ако изобщо това се случеше — не биваше да ти доверявам нищо, докато не се върнеш от Арборлон, докато не откриеш истината за себе си и докато не направиш всичко, което ти е било предопределено от съдбата, за да помогнеш на твоя народ. Аз бях обещал.

Рен се отпусна назад. Вълна на отчаяние премина през нея. Не се доверявай на никого, беше я предупредила Усойницата. На никого. Тя вярваше, че съзнава значението на тези думи. Тя мислеше, че разбира. Но това…

— О, Гарт — прошепна поразена Рен. — Аз ти вярвах!

Ти не си загубила нищо от това, Рен.

— Не съм ли? Те се погледнаха в очите, мълчаливи и неподвижни. Всичко, което беше й се случило, откакто Коглин бе дошъл за пръв път при нея преди така много седмици като че ли се събра и легна на рамената й като огромна тежест. Толкова мъчителни, толкова смъртни случаи и такива загуби — Рен чувствуваше всичко това събрано в един единствен момент, в тази истина, ужасяваща и неочаквана.

Ако ти знаеше за предсказанието, всичко момееше да се измени. Твоята майка разбираше това. Баща ти — също. Може би щях да ти кажа, ако можех, но моето обещание ме обвързваше. Голямото тяло се премести, а лицето с рязко очертани се скули се повдигна в светлината. Кажи ми, ако можеш, че е трябвало да постъпя другояче. Кажи ми, Рен, че е трябвало да наруша обещанието си.

Плътно стиснатите устни на Рен представляваха една черта.

— Трябвало е — промълви тя.

Той издържа нейния поглед. Тъмните му очи бяха безучастни и безизразни.

— Не — призна накрая Рен със сълзи на очи. — Ти не е трябвало да ми казваш. — Тя отмести погледа си, чувствайки се опустошена и изгубена. — Но това е слаба утеха. Всеки ме е лъгал. Всеки. Дори ти. Усойницата беше права, Гарт. Ето от какво ме боли. Имаше твърде много лъжи, твърде много тайни, а аз не бях посветена в никоя от тях. Рен плачеше тихо с наведена глава.

— Някой трябваше да ми има доверие. Целият ми живот беше изменен, без никой изобщо да ме пита дали искам. Виж резултата!

Една голяма ръка докосна нейната.

Помисли, Рен. Избрала си жребий си сама. Никой не го е направил вместо теб. Никой не ти е показвал пътя. Ако знаеше истината за нещата, ако разбираше какво се очаква от теб, щеше ли да бъде същото? Ще можеше ли да кажеш, че сама си направила своя избор? Тя го погледна отново, колебаейки се. Щеше ли да бъде по-добре, ако знаеше, че си внучка на Еленро Елеседил, че Елфовите камъни, които мислеше за боядисани камъчета, са истински, че когато станеш пълнолетна, от теб ще се очаква един ден да отидеш чак до Мороуиндъл и по силата на едно предсказание, направено преди да се родиш, да спасиш елфите?

— Не зная — отвърна Рен, след като си пое дълбоко въздух. — Но може би щеше да ми бъде дадена възможност да разбера.

Сега, когато зората беше пукнала някъде отвъд покрова на мъглата и дърветата, светлината беше станала вече по-силна. Фавн надигна глава от скута на Рен, където лежеше неподвижно. Трис беше се появил от тъмнината. Той стоеше и ги наблюдаваше мълчаливо. Нощните звуци бяха замряли, а трескавите движения бяха престанали. В далечината продължаваха да се чуват с неотслабваща сила звуците от изригването на Килешан, непрекъснати и зловещи. Земята потръпваше слабо, а огънят от лавата се издигаше в сив пушек и пепел. Гарт се размърда, движейки ръцете си.

Рен, въздъхна той, аз направих това, за което бях помолен, което бях обещал. Направих най-доброто, което можех. Не бих желал да те мамя. Бих предпочел да ти дам шанса, за който ме молиш. Рен дълго го гледа и накрая кимна.

— Зная.

Суровото тъмно лице беше съсредоточено и неподвижно.

Не се сърди на твоите родители. Те са направили това, което са мислили, че трябва да направят, защото са вярвали, че е правилно. Рен кимна отново. Не смееше да заговори. Ти трябва да намериш сили да простиш на всички. Рен преглътна мъчително. — Аз бих… аз бих желал да не го приемам толкова болезнено. Рен, погледни ме. Тя го погледна неохотно, предпазливо. Ние още не сме свършили. Има още едно нещо.

Рен почувствува студенина в стомаха си, някаква болка от нещо, което усещаше, но още не осъзнаваше напълно. Тя видя Стреса да се появява между дърветата, тътрейки се тромаво, задъхана и мокра. Приближавайки ги, тя забави ход, чувствуваше, че нещо става, че разговорът бе поверителен, може би някакво откровение, нещо неприкосновено.

— Стреса — приветства я бързо Рен, сякаш, за да възпре Гарт и да не чуе онова, което щеше да й каже. Комбинираната котка премести погледа си от едното човешко същество на другото.

— Вече можем да вървим — каза тя. — Всъщност се налага да тръгнем веднага. Планината се срутва. Рано или късно ще достигне дотук.

— Наистина, трябва да побързаме — съгласи се Рен, ставайки. Тя грабна жезъла Рухк и после погледна загрижено своя ранен приятел.

— Гарт?

Първо трябва да поговорим насаме.

— Защо? — попита тя. Гърлото й отново беше се свило.

Помоли другите да тръгнат напред и ни изчакат на известно разстояние. Кажи им, че няма да се бавим.

Рен се поколеба, после погледна към Стреса и Трис.

— Необходимо е да остана за момент насаме с Гарт — каза тя. — Чакайте ни на малко по-нататък. Моля ви.

Те я погледнаха втренчено, без да кажат нищо, после кимнаха неохотно — първо Трис с равнодушно изражение на лицето и после Стреса с подозрение в проницателните си очи.

— Вземи Фавн — помоли Рен, като размисли, откъсвайки дървесния пискун от рамото си и поставяйки го внимателно на земята.

Стреса изсъска на малкото същество и го изпрати тичешком между дърветата. После погледна назад към Рен с тъжни разбиращи очи.

— Повикай ни, руууллл Рен Елф, ако имаш нужда от нас.

Когато те изчезнаха и шумът от стъпките им заглъхна, Рен се обърна отново с лице към Гарт, стиснала здраво Жезъла в двете си ръце.

— Какво искаш да ми кажеш?

Грамадният мъж направи знак с ръка.

Не се страхувай. Ела тук. Седни до мен. Слушай ме за малко, без да ме прекъсваш.

Рен направи както я помоли Гарт, коленичейки достатъчно близо, за да притисне крака си до тялото му. Тя чувствуваше топлината от изгарящата го треска. Поради мъглата и слабата светлина очертанията му изглеждаха смътни, а светът наоколо беше мъгляв и наситен с топлина.

Рен остави жезъла Рухк на земята до себе си, а големите ръце на Гарт започнаха да правят знаци.

Нещо става с мен. Отвътре. Мисля, че е от отровата на Уистерона. То лази през мен подобно на живо същество. То е огън, който разяжда и умъртвява. Аз го усещам как действува, променяйки ме. Това чувство е лошо.

— Ще промия и превържа отново раните ти.

Не, Рен. Не можеш с нищо да промениш това, което става. Отровата е проникнала в моята кръвоносна система, навсякъде в мен.

Дишането на Рен се учести.

— Ако си твърде слаб, ние ще те носим — каза тя. В гласа й се долавяше гневна нотка.

Отначало бях слаб, но слабостта вече преминава. Аз отново ставам силен. Но тази сила не е моя.

Рен се взря в него, без да разбира думите му, но независимо от това бе уплашена.

— Какво приказваш? — попита тя, поклащайки глава.

Гарт я погледна с твърда решителност. Тъмните му очи бяха строги, а ъгловатото му лице бе като издялано от камък.

Уистеронът е бил Шадуин. Подобно на дракулите. Спомняш ли си Еоуен?

Рен потрепери, отдръпна се назад и се опита да стане. Той я сграбчи и я задържа на мястото й, продължавайки да я гледа в очите.

Погледни ме.

Рен се опита и не можа. Тя го виждаше и в същото време не го виждаше. Долавяше очертанията му, но не беше в състояние да види цветовете и сенките между тях като че ли, ако направеше така, щеше да разкрие истината, от която се страхуваше.

— Пусни ме!

После нещо в нея се прекърши и тя заплака. Плачеше така беззвучно, че я издаваше само потръпването на рамената й. Рен затвори очите си срещу бушуващите чувства отвътре, срещу ужаса на света около нея и ужасната цена, която той непрекъснато разиграваше. Тя виждаше Гарт дори със затворени очи — мрачната увереност и сила, излъчвани от лицето му, усмивката, запазена изключително за нея, мъдростта, приятелството и любовта.

— Не мога да си позволя да те загубя — прошепна тя без повече да прави знаци. — Не мога!

Той я пусна, а тя отвори очи.

Погледни ме. Рен го погледна, въздишайки дълбоко. Погледни ме в очите.

Рен го стори. Тя погледна в душата на своя най-стар и най-верен приятел. Един лош червен блясък отвърна на погледа й. Вече се започва, направи знаци той. Рен тръсна буйно глава, отказвайки да повярва.

Не мога да позволя това да се случи, Рен. Но не мога да го направя сам! Ти ще трябва да ми помогнеш да умра.

— Не.

Едната му ръка се плъзна надолу към колана и изтегли дългия нож, чието остро като бръснач острие проблесна на слабата светлина. Тя потрепери и се отдръпна, но той сграбчи китката й и я принуди да хване дръжката на ножа. Ръцете му правеха знаци бързо, без прекъсване.

Не ни остава още много време. Всичко, което преживяхме досега, беше добро. Не съжалявам нито за един миг от него. Аз се гордея с теб, Рен. Ти си моята сила, моята мъдрост, моя опит, моя живот, всичко, което съм, най-добрата част от мен. Въпреки това ти имаш свое собствено лице. Ти си това, което си била предназначена да бъдеш — едно момиче Скитник, което става Кралица на елфите. Не мога да ти дам нищо повече. Настъпи моментът да ти кажа сбогом.

Рен не можеше да диша, погледът й се замъгли.

— Ти не можеш да ме молиш за това! Не можеш!

Трябва. Няма кой друг. Никой друг няма да го направи както трябва.

— Не! — Рен изпусна ножа като че ли беше я опарил. — По-скоро сама бих умряла! — — извика тя, задавена от плач.

Гарт се пресегна за ножа и внимателно го постави отново в ръката й. Тя клатеше глава, казвайки не. Той я докосна, привличайки още веднъж погледа й към очите си. Червената светлинка беше по-изразена, по-силна.

Аз си отивам, Рен. Открадват ме от мен. Ти трябва да побързаш. Направи го бързо. Не ме оставай да стана… Той не можа да довърши. Големите му силни ръце също потрепериха. Ти можеш да направиш това. Достатъчно често сме го тренирали. Не мога да се доверя на себе си. Аз може…

Мускулите на Рен бяха така схванати, че тя едва се движеше. Погледна през рамо, мислейки в отчаянието си да извика Стреса или Трис. Но Рен знаеше, че никой не може да й помогне. Никой нищо не бе в състояние да направи.

Тя бързо се обърна отново към Гарт.

— Може да има някаква противоотрова, нали? — Думите й прозвучаха отчаяно. — Ще попитам Стреса! Тя ще знае! Ще я повикам да се върне.

Големите ръце я спряха.

Стреса вече знае истината. Ти прочете истината в очите й. Тя нищо не може да направи. Никога не е имало противоотрова. Не я закачай. Помогни ми. Вземи ножа и го използувай.

— Не!

Ти трябва да го сториш.

— Не!

Едната му ръка се повдигна рязко, сякаш да я удари и тя инстинктивно реагира, готова да я възпре. Ръката с ножа продължи да се повдига и замръзна на няколко инча над гърдите му. Погледите им се срещнаха. За миг всичко вътре в Рен изчезна, изместено от ужасното съзнание за това, което бе необходимо да се направи. Истината я шокира. Тя си пое въздух и затаи дъх.

Бързо, Рен…

Рен не се помръдна. Той хвана ръката й и нежно я наведе надолу, докато острието на ножа на опря в туниката, в гърдите му.

Направи го.

Рен бавно и непрекъснато клатеше глава — едно едва забележимо движение.

Рен, помогни ми.

Тя погледна дълбоко в очите му и в червената светлина, която го поглъщаше, която се надигаше от нарастващия отвътре ужас. Рен си спомни как стоеше до него като дете в началото, когато дойде да живее при Скитниците. Тогава едва стигаше до колената му. Тя си спомни себе си като десетгодишна, неговата близост и си помисли за уюта, които бе й дал. Замахна отчаяно и усети големите ръце да се вдигат и обхващат нейните. След това Рен заби дългия нож в гърдите му.