Тери Брукс
Елфите на Шанара (22)

ГЛАВА XXII

Свечеряваше се.

Изтощена и безчувствена, Рен Омсфорд прекоси Хароу в сгъстяващия се мрак. Сенки от скелетите на обезобразените дървета и стелещите се мъгли падаха върху скалите от застинала лава. Дневната светлина изчезваше на запад до някакъв ярък нюанс, една слаба светлина от свещ на фона на тъмнината. Хароу се простираше наоколо мълчалив и безжизнено, като огледало на самия себе си. Магията на Елфовите камъни беше я прочистила. Смъртта на Еоуен беше я втвърдила като стомана. Коя съм аз? питаше се тя.

Рен избираше своя път, без да мисли за него, движейки се в посоката, от която беше дошла, защото това беше единствения път, който знаеше. Тя се взираше право напред, без да вижда; вслушваше се, без да чува. Коя съм аз?

През целият си живот бе знаела отговора на този въпрос. Този факт беше извор на сигурност. Тя беше едно момиче Скитник, необременено с лично минало, свободно от семейни връзки и задължения и от принудата да се съобразява с нечии чужди очаквания. Тя имаше Гарт, учещ я на всичко, което бе необходимо да знае, и можеше да прави със себе си, каквото си иска. Бъдещето й се простираше напред интригуващо, един празен лист, върху който нейният живот можеше да бъде написан с всякакви думи — каквито си избере. Сега тази сигурност беше се стопила, беше изчезнала така както погрешните й младежки представи за самоличността и бъдещето й. Рен никога нямаше да бъде такава, каквато беше или каквато мислеше, че ще бъде. Никога. Беше загубила всичко това. А какво беше спечелила? Рен почти се засмя. Тя бе станала някакъв хамелеон. Виж се само! Ти можеше да бъдеш която и да е. — каза си тя. Дори в името си не беше сигурна. Рен бе и Омсфорд, и Елеседил. Което и да е от двете ще пасне. Тя беше и елф, и човек. Беше дете на няколко семейства: едното й бе дало живот, а други две я бяха отгледали. Коя съм аз?

Тя беше едно същество на магията, наследница на Елфовите камъни и пазач на жезъла Рухк и на Лодена. Рен носеше всички тези неща — доверието, което й бе гласувано и отговорностите, с които я натовариха. Магията беше нейна и тя мразеше дори самата мисъл за това. Рен никога не беше се молила да придобие власт над магията и със сигурност никога не беше я искала, а сега явно не можеше да се отърве от нея. Магията беше някаква сянка отвътре, някакво тъмно отражение на нея самата, което се надигаше по команда и я караше да дава своите нареждания, един фокусник, който я караше да се чувствува като нещо друго и в същото време я лишаваше от здрав разум и заплашваше да я завладее напълно. Наистина, магията убиваше заради нея врагове — но също и приятели. Еоуен. Нима магията не уби Еоуен? Рен потисна своето отчаяние. Магията унищожаваше, което беше добре, защото точно това се очакваше от нея, но в същото време бе порочно по принцип, защото не подбираше и дори когато изборът беше правилен, магията я изпразваше от неща като страст, нежност, угризение на съвестта и любов, от всичко деликатно, което балансираше суровото. Магията изгаряше многоплановостта на нейното въображение и я лишаваше от всякакъв избор. Както е сега, установи Рен.

Беше се появил вятър, лек и непостоянен отначало, а сега бърз и силен. Той духаше на пориви през равнината и караше стволовете на дърветата да потръпват, а дефилетата да бучат и стенат. Блъскаше рамената й, тласкайки я настрани по начина, по който невнимателен чужденец се блъска в тълпа. Рен наведе главата си срещу него и поредното препятствие изцяло погълна вниманието й. Светлината на запад беше изчезнала и тя потъна в мрак. Малко остана, казваше си уморено Рен. Другите бяха съвсем наблизо, на края на Хароу, и я чакаха. Съвсем наблизо.

Рен се засмя. Какво значение имаше дали са там или не? Какво значение имаше всичко това? Нейният живот щеше да продължи по предначертания път, както винаги, откакто бе тръгнала да търси себе си. Не, коригира се тя, още по-отдавна. Може би от самото начало. Рен отново се засмя. Тръгнала бе да търси себе си, своето семейство, елфите, истината — каква глупост! Рен чуваше подигравателните интонации на собствения си глас, докато мислите се гонеха една друга. Един глас, който ечеше с вятъра. Какво значение има? шепнеше той. Каква е разликата?

Мислите й се върнаха неволно към Еоуен, мила и внимателна, обречена въпреки нейния пророчески дар, — осъдена да бъде погълната от дракулите. Какво й помогна това, че знаеше какво я очаква? Кой от тях имаше нужда от това? Каква полза от опитите да променят бъдещето? Безполезно е, ядосваше се тя, защото съдбата във всички случаи ще направи с теб, каквото си иска. Ще направи от теб, каквото пожелае, ще те отведе, където си ще и ще те изостави, когато на нея й хрумне.

Да вървим! — виеше навсякъде около нея гласът на вятъра.

Рен го чу, кимна, че е разбрала и заплака. Думите я милваха като ръцете на майка и тя се радваше на тяхното докосване. Всичко изглежда изчезваше. Рен вървеше — но накъде? Тя не спря, не направи пауза, за да се запита, а просто продължаваше да се движи, защото движението помагаше, отвличаше я от болката, от страданието. Тя трябваше да направи нещо — но какво? Рен поклати глава, неспособна да реши и избърса сълзите си с опакото на ръката. Ръката, която държеше Елфовите камъни.

Тя ги погледна въпросително и с изненада установи, че са все още там. Магията пулсираше в юмрука й, обвита плътно от пръстите на Рен, а синкавата й светлина се процеждаше през пролуките и се разпиляваше в тъмнината. Защо магията правеше това? Рен гледаше безучастно и смътно усещаше, че нещо не беше в ред. Защо гореше така?

Да вървим, шепнеше гласът на вятъра.

Аз искам да вървя! — викаше тя безгласно.

Рен забави ход и вдигна поглед от пътеката, която следваха краката й, от пустия терен. Хароу беше приел друг вид, светъл и топъл. Навсякъде наоколо имаше лица, странно живи на фона на мъглата, изпълнени с разбиране към нея. Лицата бяха познати, на приятели и роднини, на всички, които бяха я обичали и подкрепяли, живи и мъртви, възкресени от нейното въображение. Рен се изненада от появата им, но изпита и удоволствие. Тя им заговори, рече една-две думи, нерешително и с любопитство. Те хвърлиха бегъл поглед на пътя, който Рен следваше, и прошепнаха в отговор.

Да вървим. Да вървим.

Думите отекваха настойчиво в съзнанието й като проблясък на надежда. Рен забави ход и накрая спря, без да знае къде е и без да се интересува от това. Тя беше толкова уморена. Животът й бе някаква бъркотия. Рен не можеше дори да се преструва, че има някакъв контрол над него. Той я яздеше, както ездач язди кон, но без пауза или почивка, без посока, безкрайно в нощта.

Да вървим.

Рен премигна, после се усмихна. Изведнъж разбра. Естествено. Така просто е, наистина. Да вървим, да оставим магията. Да вървим и умората, объркването и чувството за загуба ще премине. Ако върви, ще има шанс да започне отново, да разполага със своя живот, да възвърне някогашната си самоличност. Защо не беше видяла това преди?

Нещо предупреждаващо я дръпна, някаква част от нея, скътана надълбоко вътре, надвикана от вятъра. Тя любопитно се опита да разкрие какво е, но пухкави докосвания върху кожата отвлякоха вниманието й. Усети, че Елфовите камъни парят дланта й, но Рен ги игнорира. Докосванията бяха по-интригуващи, по-приканващи. Тя повдигна лицето си, за да открие източника. Сега лицата бяха я наобиколили плътно, кръжейки на границата между тъмнината и мъглата, приемайки форма. Тя ги познаваше, нали? Защо не можеше да си ги спомни?

Да вървим.

В отговор на това Рен вдигна почти несъзнателно ръката, в която стискаше Елфовите камъни, а едно снопче синя светлина се промъкна през пролуките между пръстите й и проряза тъмнината. Лицата мигновено изчезнаха. Рен смутено премигна. Какво правеше тя? Защо беше спряла да върви? Рен тревожно се огледа, виждайки тъмнината и мъглата на Хароу, съзнавайки, че се е загубила накъде из вътрешността, че се е заблудила. Дракулите бяха там и я наблюдаваха. Рен можеше да почувствува тяхното присъствие. Тя потисна страха си. Та за какво мислеше?

Рен започна отново да се движи, опитвайки се да осмисли това, което беше се случило. Тя смътно чувствуваше, че за известно време беше загубила всякаква следа, че бродеше безцелно. Рен си спомняше откъслеци от своите мисли, подобни на парчета от сънища наяве. Готвех се да направя нещо, мислеше тревожно Рен. Но какво?

Минутите минаваха. Далеч напред някой викаше името й, но воят на вятъра го заглушаваше. То беше там, увисна за момент в тишината и после изчезна. Рен се движеше натам, питайки се дали все още върви в правилната посока. Ако не беше в състояние да се ориентира скоро, ще трябва да използува Елфовите камъни. Тази мисъл беше като анатема. Рен не искаше никога да ги използува отново. Не можеше да се отърси от спомена, как техният огън експлодира в чудовището, което някога бе Еоуен, и как го превърна на пепел.

Разплака се и отново спря. Нямаше никаква полза от това, никакъв смисъл. Обезлистени дървета и ометени от огъня скали от застинала лава се простираха пред нея, едно безкрайно, неизменно пространство. Хароу изглежда продължаваше до края на света. Загубих се, реши Рен, някак си поех обратно. Тя спря и уморено се огледа. Почувствувала се изтощена, измъчена и отчаяна, тя затвори очи.

Да вървим. — прошепна вятърът.

Да, отвърна мълчаливо тя. Хайде.

Магията на думите я обгърна като някаква топла пелерина, обви я и се задържа плътно около нея. Тя се съпротивлява само един момент и после се предаде. Когато отвори очи, лицата бяха се върнали, обграждайки я в някакъв кръг от слаба светлина и пухкави докосвания. Рен забеляза, че се намира в края на някакво дефиле. Мястото изглеждаше познато. Още веднъж всичко започна да избледнява. Тя забрави, че се опитва да избяга от Хароу, че лицата около нея бяха нещо друго, а не това, което изглеждаха. Мъглата се промъкваше в нейното съзнание и се разстилаше там, гъста и тъмна. Нейните сковани от лед мисли се стопяваха и течаха като течност през тялото й. Тя можеше да почувствува студенината им. Беше така уморена, така изтощена от всичко.

Да вървим.

Ръката, която стискаше Елфовите камъни, се отпусна, а скупчените около нея лица започнаха да приемат форма и размер. Устни докосваха гърлото й.

Да вървим.

Рен притвори очи. Пръстите й се разхлабиха. Всичко щеше да бъде, така лесно. Да пусне Елфовите камъни и после щеше завинаги да се отърве от оковите на магията.

— Лейди Рен!

Викът беше измъчен и за момент не й направи впечатление. После очите й рязко се отвориха и тялото й се напрегна. Странният сън, който почти беше я обзел, висеше наблизо като нашепване за силна потребност. През неговата мъгла, отвъд неговата обвивка, Рен видя две фигури да стоят приведени в края на светлината. Те държаха мечове в ръцете си. Металните остриета слабо проблясваха.

— Пхффтт! Не мърдай, Рен. Елф! — чу тя един друг предупредителен вик. Стреса.

— Остани, където си, Лейди Рен — предупреждаваше отчаяно първият. Трис.

Капитанът на Личната охрана се придвижваше бавно напред, държейки оръжието пред себе си. Тя вече виждаше неговото лице, слабо и сурово, изпълнено с решителност. Зад него беше Гарт, един по-едър силует, по-тъмен и загадъчен. Водеше ги комбинираната котка с наежени бодли.

Рен почувствува студенина в стомаха си. Какво правеха тук? Какво ги бе накарало да дойдат? Обзе я страх, някакво чувство, че нещо ще се случи, а тя няма дори да го усети.

Рен преодоля с усилие умората, спокойствието и шепота на вятъра и се застави да вижда отново. Студът се превърна на лед. Светлината, която я обграждаше, се излъчваше от създанията, които бяха се струпали наблизо. Дракули я обграждаха отвсякъде. Те бяха толкова наблизо, че можеше да почувствува дъха им или поне така изглеждаше. Можеше да види техните мъртви очи, техните призрачни, почти безизразни лица и бивниците им. Бяха десетки. Те се тълпяха около нея, разделени само в мястото, към което се приближаваха Трис, Гарт и Стреса, един прозорец в мрака на Хароу. Техните ръце и пръсти се впиваха в нея и я държаха здраво, обладани от вълчи глад. Бяха я примамили при себе си, почти приспивайки я, както сигурно бяха постъпили с Еоуен. Превърнали се от фантоми в материални създания, те се готвеха да се хранят.

За момент Рен остана да виси между битието и небитието, между живота и смъртта. Тя чувствуваше, че може да избира между две възможности, много различни, но еднакво примамливи. Едната беше да се освободи от успокоението, от смъртоносните връзки, които я държаха, да се надигне с погнуса и ярост и да се бори за живота си, защото нейният инстинкт й казваше, че това трябва да направи. Другата беше да постъпи така, както й шепнеше гласът на вятъра и просто да върви, защото това беше единственият начин да се отърве завинаги от магията. Времето спря. Рен претегляше възможностите като че ли ги наблюдаваше отстрани, една преценка, която изглежда доведе на фокус цялото й съществуване — минало, настояще и бъдеще. Тя можеше да види как нейните спасители се промъкват все по-близо, жестовете им бяха ясно различими. Рен почувствува, че дракулите се придвижиха мъничко по-близо. Като че ли нито едната, нито другата възможност имаше значение. Всяка от тях беше някаква отдалечена, бавно движеща се реалност, която можеше да се смени с едно мигане на окото.

В този момент бивните докоснаха гърлото й — чу се шепот, издаващ глад и нужда. Дракули. Шадуини. Елфи. Една еволюция на чудовищата — а само тя знаеше за нея.

Ако аз не избягам от Мороуиндъл и не се върна на Четирите земи, кой друг изобщо ще узнае?

— Лейди Рен! — повика я тихо Трис с умоляващ, отчаян и гневен глас.

Рен отстъпи назад от бездната и си пое дълбоко въздух. Тя почувствува, че силата се връща в тялото й, че излиза от летаргията. Но все още действаше твърде бавно. Рен леко се прегъна, почти незабележимо, за да разбере дали може да се движи, проверявайки границите на своята свобода. Те бяха твърде тесни. Ръцете я държаха така здраво, че тя бе като прикована към земята.

Значи имаше една възможност. Една надежда. Нейното съзнание се съсредоточи, решително и настойчиво, достигайки до своите дълбини. Пръстите й се разтвориха. Сега.

Синият огън експлодира в нощта, мина по повърхността на нейното тяло, за да я обхване цялата в пламъци. Бивните се отдръпнаха рязко назад, ръцете я пуснаха, дракулите яростно закрещяха и тя беше свободна. Рен стоеше във вътрешността на един огнен цилиндър, а горещината от магията се движеше бързо върху нея, обгръщайки я отвсякъде, докато тя чакаше да започне болката и да разбере какво представлява изгарянето до пепел. По-добре това, отколкото да стана една от тях. Мисълта премина като светкавица през съзнанието й. Почти изчезналата й жажда за живот се разпали и се превърна в непоколебима увереност. Само нека стане бързо!

Огънят гореше като стълб върху нея, издигайки се на фона на чернотата и прорязвайки завесата от мъгла. Дракулите се хвърляха в пламъците, опитвайки се отчаяно да я достигнат, като обезумели нощни пеперуди. Те умираха във внезапни светлинни избухвания, изпепелявани бързо като мисълта. Рен ги наблюдаваше как идват към нея, как посягат, как пламъците ги обхващат и те изчезват. Очите й се отвориха широко, търсейки Елфовите камъни. Тя ги откри в отворената си шепа, побелели от магията и ярки като малки слънца. Въпреки това тя не изгоря. Огънят беснееше около нея, поглъщаше нейните нападатели, а нея не я докосваше. О, да!

Сега започна ободряването, чувството за сила, което магията винаги й даваше. Тя се чувствуваше непобедима, неуязвима. Огънят не можеше да й навреди, нямаше да го стори и тя трябваше да знае това. Рен разпери ръце, отпращайки огъня от себе си с един замах във водовъртежа от дракули, който кръжеше около нея. Той ги поглъщаше и унищожаваше, а те крещяха отчаяно. За теб, Еоуен! Тя наблюдаваше тяхното унищожение и не чувствуваше нищо друго освен радостта, която й доставяше използуването на магията, свеждаща дракулите до създания без никакво значение и така незначителни за нея, както прахта. Рен прегърна магическата сила и се остави да я носи отвъд здравия разум, отвъд мисълта. Използвай я, каза си Рен. Нищо друго няма значение. За момент тя загуби самоконтрол. Забравени бяха Трис и Гарт, необходимостта да избяга от Мороуиндъл и да се върне на Четирите земи, истините, които беше научила и смяташе да разкаже, нейната самоличност и грижата за поверения й живот на елфите, всичко. Забравена беше всяка цел, вълнуваше я само владеенето на Елфовите камъни.

Тогава някакво малко, занемарено кътче от нейното съзнание я върна още веднъж в пътя. Това бе един шепот на здрав разум, който беше достигнал отвъд смесицата от страх, изтощение и отчаяние, заплашващи да превърнат твърдото решение в лудост. Рен виждаше как Трис, Гарт и Стреса се биеха с дракулите, обърнали се сега към тях, застанали гърбом един към друг, докато кръгът се стесняваше. Тя чуваше как те я викат и как нейният вътрешен глас отекваше в отговор. Рен почувствува, че островчето, върху което беше отстъпила, започва да потъва в огъня.

Ръката с Елфовите камъни се спусна надолу, а стълбът от пламъци, замиращ до обвиващ се около ръката й ослепителен блясък, бе поставен отново под контрол. Тя видя пак тъмнината и мъглата, неравните склонове на дефилето и нащърбените и черни скали от застинала лава. Рен усещаше мириса на нощта, на пепелта, огъня и топлината. Тя рязко се обърна към дракулите и изсъска към тях като змия. Те отстъпиха уплашени. Рен тръгна към своите приятели и обкръжилите ги нападатели побягнаха. Тя носеше смърт в ръката си, сигурно унищожение за създанията, които твърде добре разбираха какво означава това. Те блещукаха около нея, губейки плътността си. Рен наперено навлезе сред тях, без да се страхува, размахвайки наляво и надясно светлината от своята магия, заплашваща, застрашаваща и изпълнена със смъртоносно обещание. Дракулите не й попречиха. Те мигновено избледняха и изчезнаха.

После Рен се отправи към мястото, където бяха се свили Гарт и Трис с оръжие в ръка. В очите им се четеше несигурност. Рен спря пред Стреса, която вдигна поглед към нея, като че ли тя беше някакво неразбираемо същество. Тя затвори плътно пръстите си около Елфовите Камъни и огънят угасна.

— Помогнете ми да изляза от дефилето — прошепна Рен. Тя беше така уморена, че имаше опасност да припадне, но знаеше, че не бива, съзнавайки, че дракулите продължаваха да наблюдават.

Трис мигновено я обгърна с ръце.

— Лейди, ние помислихме, че си се загубила — каза той, докато я обръщаше внимателно кръгом.

— Бях — отвърна тя, усмихвайки се сдържано.

Те започнаха да се катерят бавно, крачка по крачка с очи взиращи се в островната нощ.

Те трябваше да вървят до полунощ, докато излязат от Хароу. Дракулите бяха привлекли Рен дълбоко в своето леговище, далеч от пътя, който тя мислеше да следва. Така я бяха омотали след случката с Еоуен, че тя беше бродила през равнината в погрешната посока. Стреса бе успяла да я проследи, но с много усилия. Бяха тръгнали да я търсят при настъпването на нощта, въпреки нейната заповед да не постъпват така. Обезпокоени от продължителното й отсъствие, те твърдо решили да се уверят, че е в безопасност, рискувайки собствения си живот. Знаеха, че нямат никаква ефективна защита срещу дракулите, но това вече нямаше значение. Гарт и Трис бяха взели решението заедно. Оставиха Дал да се грижи за Гавилан и жезъла Рухк. Стреса беше дошла, защото никой друг не би могъл да намери следите на Рен в тъмнината. Всъщност може би я откриха само защото дракулите бяха така заети със своята плячка. Дори една шепа призраци щяха да бъдат достатъчни, за да провалят спасителната акция. Но Рен, като носителка на магията на Елфовите камъни, беше примамка за дракулите и те, всичките, бяха се присъединили в преследването й, желаейки силно да споделят пира, оставайки Шадуини до края си. Така Стреса беше в състояние да я проследи, без да я усетят. Изглежда бяха я намерили точно навреме.

Рен на свой ред им разказа за участта на Еоуен, за това как дракулите бяха я погубили и как бяха я направили една от тях. Тя описваше истината за смъртта на пророчицата, чувствайки нужда да чуе думите, да придаде глас на своята скръб. Струваше й се, че говори от вътрешността на някаква кухина, обвита в мъгла от празнота и изтощение. Рен беше така уморена. Въпреки това тя не забавяше хода и не почиваше. Щом излязоха от дефилето, Рен тръгна самостоятелно. Тя вървеше, защото не можеше да се остави да я носят. Това щеше да е още една демонстрация на слабост, а тя безсилието й и без друго бе проличало в тази нощ. Рен беше поразена от случилото й се, ужасена от факта, колко лесно беше заблудена от гласа на вятъра, колко близо беше дошла до смъртта и колко податлива се оказа — тя, Рен Елеседил, наречена Кралица на елфите, облечена в доверието на един народ и наследница на толкова много магия. Тя все още си спомняше колко изкусително й внушаваше вятърът да се откаже от живота. Тя бе изпитала копнеж по покоя, който предполагаше, че ще намери. През целия си живот Рен беше силна пред лицето на смъртта, неотстъпвайки никога пред заплахите й и винаги сигурна, че ще се бори за своя живот. Случилото се на Хароу беше разклатило нейната увереност повече, отколкото бе готова да си признае. Тя не беше успяла да се противопостави така, както си мислеше, че може. Беше оставила изтощението и отчаянието да проникнат толкова надълбоко в нея, че да се почувствува като проядено от червеи дърво и така бързо да рухне. Рен виждаше как магията на дракулите, а после и нейната собствена я теглеше първо в една посока, после в друга. Точно както Еоуен беше пленница на своите видения, така Рен беше изпаднала сега в плен на Елфовата магия. Тя се мразеше за това. Самопрезираше се.

В мен няма нищо от това, което вярвах, че съм, помисли отчаяно тя. Аз се самозалъгвам.

Рен говореше, за да не мисли. Разказваше какво бе видяла, докато бродеше по Хароу, как гласът на дракулския вятър я беше унесъл, как вероятно са вкарали в клопката Еоуен — така податлива на видения и образи. Понякога скачаше от мисъл на мисъл. Звученето на гласа й я отвличаше от мрачните мисли, държеше я будна, подтикваше я да се движи. Рен мислеше за загиналите по време на това кошмарно пътуване и най-вече за Еленро и Еоуен. Тя беше погълната от тяхната загуба, разкъсвана от чувство за безпомощност, че не е била в състояние да ги спаси и от вината, че не е подходяща за задачата, която са й поверили. Рен стискаше здраво Елфовите камъни в ръката си, не смееше да ги прибере; защото се страхуваше, че дракулите може да се върнат. Те не се върнаха. Дори гласът на вятъра не шепнеше вече в тъмнината, изчезнал бе обратно в земята, оставяйки я на мира. Тя се взираше в чернотата и я чувствуваше като някакво отражение на вътрешната си празнота. Болеше я сърцето от това, което беше станала и от това, което се страхуваше, че може да бъде. Вече не разбираше света. Дори не можеше да реши, кое бе по-голямо зло — чудовищата или техните създатели. Шадуините или елфите — — кои от тях трябваше да носят вината? Къде беше равновесието в живота, което трябваше да дойде от научените уроци и придобития опит? Къде беше чувството, че лудостта ще отмине, че ще бъде разкрита целта на всичко, което се случва? Не можеше да намери отговори на тези въпроси. Магията беше ги уловила всичките в една вихрушка и щеше да ги пусне там, където избереше.

Тази нощ пред нея зейна една невъобразимо черна бездна. Те излязоха от Хароу капнали от умора и схванати, успокоени, че са се измъкнали, силно желаещи да се махнат оттам. Решиха да починат до сутринта и после да продължат. По-голямата част от Черния корниз беше вече зад тях, в сянката на облаците вулканична пепел от Килешан. Отпред, между тях и брега, беше само Ин Джу. Щяха да минат бързо през джунглата, само за два дни, ако побързат и след още два да достигнат до брега на Синия разлив. Хайде, да побързаме бързо, подканяха се мълчаливо те. Бързаха да се освободят.

Стигнаха до мястото, където бяха оставили своите спътници. Това беше една гола повърхност сред група скали от застинала лава в сянката на безплодни пълзящи растения й полуизсъхнали храсти. Фавн изтича бързо в тъмнината, появявайки се от своето скривалище, и цвърчейки като обезумял, скочи на рамото на Рен и се сви там, като че ли не съществуваше никой друг. Рен вдигна ръце, за да го погали и успокои. Дървесният пискун трепереше от страх.

После намериха Дал, проснат в далечния край на клиринга — една безжизнена маса от ръце, крака и разцепен череп. Трис се наведе и преобърна елфа Ловец. Той смаяно вдигна поглед. Оръжията на Дал бяха прибрани в ножниците.

Рен отчаяно отвърна погледа си. Бе започнала да я обзема мрачна увереност. Нямаше нужда да се оглежда повече, за да разбере, че Гавилан и жезълът Рухк бяха изчезнали.