Тери Брукс
Елфите на Шанара (13)

ГЛАВА XIII

До пладне на следващия ден всеки в Арборлон знаеше за решението на Еленро Елеседил да призове силата на Лодена и да върне елфите и техния роден град на Западната земя. Кралицата беше изпратила вест призори, по избрани вестоносци, до всяко кътче на нейното обсадено кралство, Барсимон Оридио до офицерите и войниците на армията. Трис до Елфовите ловци на Личната охрана, Итън Шарт до останалите от Висшия съвет и оттам до чиновниците, които работеха в административните бюра на правителството и Гавилан до пазарния район, за да събере заедно лидери те в бизнеса и земеделските общини. По това време Рен вече се бе събудила, облякла, закусила и излязла в града, където не се говореше за нищо друго.

Тя намери реакцията на елфите за забележителна. Нямаше никаква паника, никакво чувство на отчаяние и никакви заплахи или обвинения срещу кралицата за взетото от нея решение. Имаше несигурност, разбира се, и в голяма степен съмнение. Никой от елфите не е бил роден, когато Арборлон е бил пренесен тук от Западната земя и докато всички не чуха разказа за преселването на Мороуиндъл, малцина обръщаха голямо внимание на идеята за ново преселение. Дори при положение, че градът е обграден от демони и че животът рязко се бе променил от времето на бащата на Еленро. Загрижеността за бъдещето не включваше възможност за използуване на магията на Лодена. Ето защо хората говореха за напускане като че ли идеята беше изцяло нова, неотдавна зародила се перспектива. В по-голямата част от разговорите, които Рен дочуваше, се предполагаше, че щом Еленро Елеседил смята така — то това е най-доброто решение. Израз на доверие на елфите към тяхната кралица беше фактът, че така леко приемаха нейното смело предложение.

— Ще бъде хубаво да излизаме отново от града — казваше не един. Твърде дълго сме живели зад стени.

— Пътувай по пътищата, за да видиш света — съгласяваха се други. — Аз обичам своя дом, но ми липсва това, което лежи извън него.

Имаше не едно споменаване за живот без непрекъснатата заплаха от демони, за свят, в който тъмните създания ще бъдат само спомен и младите ще могат да растат без да се налага да приемат, че оцеляват само благодарение на Преградата и че никога не могат да съществуват отвъд нея. Някои изразяваха загриженост относно действието на магията или дори дали ще може да се задействува, но повечето изглеждаха доволни от уверението на кралицата, че по време на пътешествието животът в града ще продължи както винаги и че магията ще ги защитава и изолира от това, което става отвън, каквото и да е то и че всичко ще бъде като преди, освен че на мястото на Преградата ще има тъмнина, през която никой няма да може да мине, докато не бъде отзована обратно магията на Лодена.

Рен се затича, през пазарния център към Орин Страйът. Бухалът беше станал в зори и събираше провизиите, от които деветчленната група щеше да се нуждае по време на спускането по склоновете на Килешан към брега на океана. Неговата задача се затрудняваше най-вече от твърдото решение на кралицата, че трябва да вземат само каквото ще могат да носят на гърбовете си и че бързината ще им служи най-добре при техните усилия да се изплъзнат от демоните.

Магията, както я разбирам аз, действува по следния начин — обясняваше той, докато се връщаха обратно към двореца. Ще настъпи едновременно едно обгръщане и едно отнасяне, когато тя бъде призована. Веднъж задействана, тя предпазва от нахлуване отвън като черупка. В същото време те пренася на друго място — града и всичко останало и те държи там, докато заклинанието не бъде развалено. Тук има един вид висене във времето. По този начин не усещаш нищо от онова, което става по време на пътуването, не усещаш никакво движение.

— И всичко продължава както преди ли? — попита със съмнение в гласа си Рен, опитвайки се да си представи как би могло да стане това.

— В достатъчно голяма степен. Няма нито ден, нито нощ, а само една сивота, като че ли небето е облачно. Така ми каза кралицата. Има въздух, вода и всичко необходимо, за да оцелееш, грижливо увито в този вид пашкул.

— И какво става когато стигнеш до мястото, закъдето си тръгнал?

— Кралицата разваля магията на Лодена и градът е възстановен.

— Стига, разбира се, казаното от кралицата за магията да е истина — каза Рен, премествайки погледа си, за да срещне този на Бухала.

Много си млада, за да бъдеш така скептично настроена — каза с въздишка той и поклати глава. — Ако това не е истината, Рен, тогава какво значение има всичко останало? Ние сме затворени в капан на Мороуиндьл, без всякаква надежда, не е ли така? Неколцина биха могли да се спасят, изплъзвайки се от тъмните създания, но повечето ще загинат. Ние трябва да повярваме, че магията ще ни спаси, момиче, защото тя е всичко, което имаме.

Тя се отдели от него, когато наближиха портите на двореца, оставяйки го да продължи напред с уморени очи и прегърбени рамена и с неговата слаба набръчкана сянка, хвърлена на земята един огледален образ на него самия. Тя харесваше Орин Страйът Беше приятен и непретенциозен като удобни стари дрехи. Тя му се доверяваше. Ако някой можеше да ги види завършили благополучно предстоящото им пътешествие, това беше Бухалът. Рен се отклони от двореца и тръгна разсеяно към Градината на живота. Не бе потърсила Гарт, когато стана, измъквайки се от стаята си, за да потърси кралицата. Но Еленро отново не можеше да бъде открита никъде и така тя реши да излезе сама из града. Сега, след като завърши разходката си, тя-откри, че все още предпочита да бъде сама. Рен остави мислите си да блуждаят, когато влезе в пустата Градина, отправяйки се по лекия наклон към Елкрис Нейните мисли от момента на събуждането й гравитираха упорито към Гавилан Елеседил, Тя спря за миг и си го представи. Щом затвореше очи Рен чувствуваше неговата целувка. Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Беше целувана само веднъж или два пъти през целия си живот — винаги твърде заета със своето обучение, сдържана и непредсказуема, погълната от други неща, за да я е грижа за момчета. Нямаше никакво време за връзки, а и тя никак не се интересуваше от тях.

Защо е така? — запита се внезапно тя.

Но осъзна, че да си задава въпроса какво е станало, беше все едно да се запита защо небето е синьо. Рен отново отвори очи и продължи да върви.

Когато достигна Елкрис, Рен го изучава известно време преди да седне в неговата сянка. Гавилан Елеседил. Харесваше го. Може би твърде много. Това й изглеждаше неочаквано и тя се усъмни в дълбочината на своите чувства. Едва го познаваше, а вече мислеше за него повече, отколкото би трябвало. Бе я целунал и тя бе приела целувката, без да се възпротиви. Макар че му бе и сърдита, задето скриваше онова, което знаеше за магията и демоните. Това бе истина, която той отказваше да сподели с нея, една тайна, която мнозина от елфите криеха Еленро, Еоуен, а и Бухала. Рен обаче се безпокоеше повече от потайността на Гавилан, защото той бе дошъл при нея и се държа като приятел, обещал й бе да отговори на нейните въпроси, а тя му бе позволила да я целуне. И въпреки всичко той не бе удържал на думата си. Ядосваше се вътрешно за измамата и въпреки това откриваше, че много иска да му прости, да го извини и да му даде възможност да й разкаже за магията щом реши, че е време.

Но бяха ли отношенията й с Гавилан по-различни, отколкото с баба й, запита се внезапно Рен. Не използваше ли едни и същи доводи, когато си обясняваше отношението си към двамата?

Може би нейните чувства към всеки от двамата не бяха толкова различни.

Тази мисъл я разтревожи повече, отколкото бе склонна да си признае пред себе си и тя побърза да я отхвърли.

Тихо и спокойно бе в Градината. Рен седеше усамотена всред дърветата и цветните лехи на прохлада под коприненото покривало на Елкрис. Рен остави погледа си да броди по килима от цветове, който даваше форма на Градината, изследвайки начина, по който те покриваха земята подобно на линии, прокарани с четка, някои къси и широки, а други тесни и криволичещи — ярки ивици, проблясващи на светлината. Над главата й слънцето грееше от безоблачното синьо небе, а въздухът беше топъл и миришеше хубаво. Тя го пиеше бавно, внимателно, наслаждавайки му се и същевременно усещаше, че след гази вечер всичко това ще си отиде, че когато магията на Лодена бъде призована, тя ще бъде хвърлена още веднъж напосоки в необятния мрак на Мороуиндъл. Рен беше в състояние за известно време да забрави ужаса, който лежеше отвъд Преградата, да потисне своите спомени за вонята и сярата, за издигащата се пара от пукнатините в застиналата лава пара, за горещината на Килешан, за тъмнината и мъглата и за стърженето и мърморенето на излезлите на лов демони. Рен потрепери и се спотаи. Не искаше да излезе оттук и да се върне обратно в този ад. Чувствуваше, че той я чака като живо същество, което се е свило търпеливо и твърдо е решило да я залови, уверено, че тя ще мине по същия път.

Рен затвори отново очи и зачака лошите чувства да бъдат потиснати. Събра малко по малко своята решителност и се успокои с мисълта, че няма да бъде сама, че с нея ще има и други, че всички ще се защитават един друг и че пътешествието след напускането на планините ще премине бързо, а после ще бъдат в безопасност. Беше се изкатерила невредима до Арборлон, не беше ли така? Сигурно щеше да може да се върне и обратно. И все пак нейните съмнения упорствуваха. Това бяха заядливи шепоти на предупреждение, които звучаха кат ехо на предупреждението на Усойницата в Гримпен Уърд. Внимавай, момиче-елф, аз виждам опасност пред теб, трудни времена и невъобразимо предателство и зло.

Не се доверявай на никого.

Но ако Рен следваше съвета на Усойницата, ако следваше само своята собствена съдба и не взимаше под внимание ничия друга, щеше да бъде парализирана. Щеше да бъде откъсната от всички други и едва ли щеше да преживее това.

Какво ли видя тя в моето бъдеще?, запита се мрачно тя. Какво ли не успя да разкрие?

Рен се изправи на крака, погледна за последен път Елкрис. После се обърна и заслиза бавно от Градината на живота, запазила спомена за нейния комфорт и спокойствие, за светлината и топлината, за времето, когато щеше да се нуждае от тях. За времето, когато мракът щеше да бъде навсякъде, а тя — самотна. Рен искаше да вярва, че това нямаше да се случи. Надяваше се, че Усойницата е сбъркала.

Но Рен знаеше също, че никак не може да бъде сигурна в гази своя надежда.

Скоро след това Гарт я настигна и тя остана с него през останалата част от деня. Разговаряха надълго и нашироко за предстоящото пътуване, като изброяваха опасностите, които вече бяха срещали. Обсъждаха какво ще им струва да направят едно пътешествие обратно през лудостта, която лежеше отвън. Гарт имаше отпочинал и уверен вид, по принцип той винаги изглеждаше така. Рен и Гарт се зарекоха, че каквото и да се случи, те винаги ще стоят близо един до друг.

Видя Гавилан само веднъж и то за момент. Беше късно същия следобед и той напускаше двореца, изпратен с някаква поръчка, когато тя пресичаше поляната. Гавилан й се усмихна и махна с ръка, като че ли всичко в света бе наред. Макар че бе раздразнена от непринудения му поздрав, тя откри, че му се усмихва и също му маха в отговор. Рен би разговаряла с него, ако имаше време, но с нея бе Гарт, а Гавилан бе с няколко придружители, така че не й се удаде никаква възможност. Той повече не се появи, макар че й се искаше да го срещне. Когато започна да се здрачава, Рен откри, че отново е в своята стая и се взира през прозорците в гаснещия ден с мисълта, че трябва да предприеме нещо. Чувстваше се като уловена в клопка и се пипаше дали трябва да се бори, за да се освободи. Гарт отново се бе усамотил в съседната стая и тя се готвеше да потърси неговата; компания, когато вратата се отвори и се появи кралицата.

— Здравей, бабо — поздрави я Рен, без да успее да прикрие напълно облекчението в гласа си.

Еленро пресече безмълвно стаята и я прегърна, притискайки я близо до себе си.

— Рен — прошепна тя и я притисна още по-силно, сякаш се страхуваше, че може да й избяга.

Накрая Кралицата се отдръпна. Усмивка премина за миг по тъжното й лице. После тя взе ръката на Рен и я поведе към леглото, където седнаха.

— Пренебрегвах те за мой срам през целия ден. Извини ме — каза кралицата. — Изглежда че всеки път, когато се обърнех, си спомнях, че е необходимо да се направи още нещо, някаква малка задача, която съм забравила, че трябва да бъде завършена преди да се стъмни. — Тя направи пауза. — Рен, съжалявам, че трябваше да те въвлека в тази работа. Проблемите, които сме си създали, не би трябвало да бъдат и твои. Но нищо не може да се направи. Нуждая се от теб, дете. Ще ме извиниш ли?

Тук няма нищо за извинение, бабо — отвърна сконфузено Рен, поклащайки глава. — Когато реших да ти донеса съобщението на Аланон, сама избрах да бъда въвлечена в съдбата на елфите. Знаех, че ако вземеш под внимание това съобщение, аз ще дойда с теб. Никога не съм мислила за това другояче.

— Рен, ти ми даваш такава надежда. Бих искала-Алейн да бъде тук, за да те види. Щеше да се гордее с теб. Имаш нейната сила и решителност. — Гладкото чело се набръчка. — Така много ми липсва. Тя си е отишла от години, но все още ми се струва, че само е излязла за малко. Понякога се улавям, че я търся дори сега.

— Бабо — каза тихо Рен, изчаквайки кралицата да я погледне в очите. — Кажи ми за магията. Какво е това, което ти, Гавилан, Еоуен, Бухала и всеки друг знаете и което аз не зная?

Еленро Елеседил не отговори за момент. Погледът й стана твърд и тялото й се вдърви. В този миг Рен можеше да види желязната решителност, която нейната баба можеше да призове, щом се нуждаеше, една маска, която контрастираше с младежкото й лице и с фините й черти. И двете мълчаха. Рен продължаваше да я гледа настойчиво в очите, отказвайки да отмести погледа си и твърдо решена да сложи край на тайните между тях. Усмивката на кралицата бе неочаквана и горчива.

— Казах ти, че приличаш на Алейн. — Тя пусна ръцете на Рен, сякаш силно желаеше да установи някаква граница между тях. Има някои неща, които бих искала да ти кажа, но не мога, Рен. Във всеки случай, не още. Имам своите причини и ще трябва да приемеш, че те са основателни. И така ще ти кажа каквото мога и нещата ще трябва да останат дотам. Тя въздъхна и позволи горчивината от нейната усмивка да изчезне. — Магията е непредсказуема, Рен. Такава е била в началото и такава е останала до днес. Ти сама знаеш от разказите за Меча на Шанара и за Елфовите камъни, че магията не е някаква константа, че тя не прави винаги това, което се очаква от нея, че тя се разкрива по изненадващи начини и че се развива в хода на времето и употребата. Това е една истина, която непрекъснато ни убягва и трябва непрекъснато да бъде откривана отново. Когато елфите дошли на Мороуиндъл, те решили да възстановят магията, да преоткрият старите методи и да се моделират по образеца на своите предци. Проблемът е бил в това, че моделът отдавна е бил разрушен, а никой не бил запазил плановете. Възстановяването на магията било по-лесно, отколкото се е очаквало, но усвояването й било вече нещо друго. Правени били опити, но много от тях се оказали неуспешни. В хода на тези опити се появили демоните. Неумишлено и за нещастие. Веднъж появили се, демоните не можеха да бъдат ликвидирани. Те благоденстваха, размножаваха се и оцеляваха въпреки всички усилия да бъдат унищожени. — Тя поклати глава, сякаш виждаше тези усилия да минават като на парад пред погледа й, — Може да ме попиташ защо не може да бъдат пратени обратно там, откъдето са дошли, нали? Но магията не действува по този начин. Тя не позволява едно толкова лесно решение. Гавилан е един от тези, които вярват, че по-нататъшните експерименти с магията ще доведат до подобри резултати, че методът на пробите и грешките ще ни даде накрая някакъв начин за вземане на надмощие над създанията. Не съм съгласна. Аз разбирам магията, Рен, защото съм я използвала и зная степента на нейната сила. Страхувам се от това, което тя може да направи. В действителност за нея няма никакви граници. Кара ни да се чувстваме нищожни като смъртни създания. Липсват й ограниченията на нашата хуманност. Магията е по-голяма от нас. Тя ще оцелее след като ние всички отдавна сме мъртви. Вярвам й само в границите на това, което е било събирано оттук-оттам чрез опита и е било налагано от необходимостта. Мисля че ако продължим да я изпробваме, ако продължим да вярваме, че решението на нашите проблеми се крие в нейните възможности, някакъв нов ужас ще се появи в нашия живот и ще ни се прииска да сме си имали работа единствено с демоните.

— Ами Елфовите камъни? — попита я спокойно Рен.

Еленро кимна, усмихна се и отмести погледа си встрани.

— Да, дете, какво да кажем за Елфовите камъни? За тяхната магия? Ние знаем какви са нейните възможности. Виждали сме резултатите от нея. Когато Елфовата кръв отслабне, когато тя не е достатъчно силна, каквато е била в Уил Омсфорд, тя ще даде неочаквани резултати. Магията на Молитвената песен. Тя е и добра, и лоша. — Кралицата отново я погледна. — Но магията на Елфовите камъни е позната и може да бъде удържана. Никой не вярва или не допуска, че тя може да бъде покварена от друга употреба. Същото се отнася и за Лодена. Ние разбираме малко тези магии и ще трябва да ги използуваме, ако искаме да оцелеем. Но има много по-голяма магия, която чака да бъде открита, дете. Това е магията, която живее под земята и може да бъде открита във въздуха и която крещи за опознаване. Това е магията, която Гавилан иска да овладее. Тази магия Друидът я нарича Брона и тя е търсена преди повече от хиляда години, за да бъде обуздана. Тя го е накарала да създаде Господаря на Магиите и после да го унищожи.

Рен разбираше страха на своята баба от магията, можеше да види опасностите, както, ги виждаше тя и можеше да сподели както никой друг чувствата, които събуждаше призоваването на магията на Елфовите камъни, на Лодена. Това бе сила, която можеше да завладява, която можеше да руши и да те погълне и погуби.

— Казваш, че искаш елфите да се върнат отново към начина си на живот отпреди възстановяването на магията — каза тя, мислейки за предишната нощ, когато Еленро беше се обърнала към Висшия съвет. — Но може ли това да стане? Няма ли някои сред елфите да я възстановят отново, откривайки я по някакъв друг начин?

— Никога — Погледът на Еленро стана изведнъж замислен. — Не отново. Никога вече.

Кралицата бе оставила нещо неизказано. Рен незабавно почувствува това. Почувствува също, че Еленро не би го обсъждала с нея.

— Ами магията, която вече си призовала, тази, която защитава града? — попита Рен.

— Тя цялата ще изчезне щом напуснем — цялата, освен нужната за използуването на Лодена и за пренасянето на елфите и Арборлон обратно на Западната земя.

— И Елфовите камъни ли?

— Не се отнася за тях, Рен — отвърна с усмивка кралицата. — Елфовите камъни дълго време са били с нас.

— Бих могла да ги изхвърля щом бъдем в безопасност.

— Да, дете, би могла. Разбира се, ако предпочетеш да го сториш.

Рен почувства, че нещо неказано премина между тях, но не можа да определи неговия смисъл.

— Наистина ли магията на Лодена ще направи това, което мислиш, бабо? Ще изведе ли благополучно елфите от Мороуиндъл?

Кралицата наведе за миг глава, а върху спокойното й лице легна сянката на съмнението и на още нещо.

— О, магията със сигурност е там — каза тя. — Чувствувам я при използуването на жезъла. Казана ми е неговата тайна и аз зная. — Тя рязко вдигна глава. — Но ние сме тези, Рен, които трябва да извършат пренасянето. Ние сме тези, които трябва да се погрижат събраният от магията на Лодена наш народ да бъде възстановен отново за света и да му се даде нов шанс за живот. Само магията не е достатъчна. Тя никога не е достатъчна. Нашият живот и в края на краищата животът на всички, които зависят от нас, са завинаги наша отговорност. Магията е само средство. Разбираш ли?

Рен кимна тържествено.

— Ще направя всичко, каквото мога, за да помогна — каза тихо тя. — Но сега, честно казано бих искала магията да е мъртва и изчезнала, цялата, до последната троха. Всичко, от Шадуините до демоните и от Лодена до Елфовите камъни. Ще се погрижа всичко да бъде унищожено.

Кралицата стана.

— И ако бъде унищожена, Рен, какво ще заеме тогава нейното място? Науките от стария свят ли ще се върнат обратно към живот? Или някоя още по-голяма сила? Ти разбираш, че трябва да има нещо. Винаги трябва да има нещо.

Кралицата се пресегна и изправи Рен пред себе си.

— Сега повикай Гарт и елате с мен да вечеряме. И се усмихни. Каквото и да има да става, важното е, че се намерихме. Много се радвам, че си тук.

Тя прегърна още веднъж Рен, задържайки я до себе си. Рен също я прегърна и каза:

— Аз също се радвам, бабо.

Всичките членове от вътрешния кръг на Висшия съвет взеха участие във вечерята, Итън Шарт, Барсумон Оридио, Орин Страйът, Трис, Гавилан и кралицата заедно с Рен, Гарт и Еоуен Сирайз — всички тези, които присъстваха, когато беше взето решението да бъде призована силата на Лодена и да бъде напуснат Мороуиндъл. Дори Корт и Дал бяха там, стоящи, на пост в коридорите отвън, не пускайки никого, включително и обслужващия персонал, след поднасянето на храната. Усамотили се удобно, събраните обсъждаха приготовленията за настъпващия ден. Всички обсъждаха оживено и откровено за екипировката и провизиите, а най-често се чуваха предложенията за маршрута. След консултация с Бухала Еленро беше решила, че най-доброто време за бягството е точно преди разсъмване, когато демоните са уморени от нощните си скитания и искат да спят. Така щяха да имат на разположение за пътуването светлината на целия ден. През нощта бе най-опасно да бъдат навън, защото демоните винаги ходеха на лов по това време. Ако всичко вървеше гладко, на деветчленната група щеше да бъде необходимо малко повече от една седмица, за да достигнат брега. И да се съмняваше някой, че пътешествието ще премине наистина спокойно, то поне запазваше съмнението за себе си.

Гавилан седеше срещу Рен и често й се усмихваше. Тя усещаше неговото внимание и вежливо го приемаше, но разговаряше предимно със своята баба, Бухала и Гарт. Яде нещо, но после не можеше да си спомни точно какво, вслушваше се в разговора на другите и хвърляше чести погледи към Гавилан, сякаш имаше шанс да разкрие по някакъв начин тайната на неговата привлекателност. Мислеше разсеяно и за това, което кралицата бе й казала преди това. Или по-точно за онова, което не бе й казала.

Откровенията на кралицата, разгледани отблизо, бяха малко неубедителни. Много лесно бе да се каже, че магията е била преоткрита, но как? Чудесно бе да се каже, че преоткриването е задействало някак освобождаването на демоните, които ги обсаждаха, но какво можеше да се каже за освободилата ги магия. И откъде ги бе освободила? Рен все още не бе чула нито дума за някаква грешка при използуването на магията. Защо е станало така, че друга магия не е била налице, за да я коригира? Нейната баба бе й дала само някаква скица, без сенки, цветове или някакъв фон. Това не бе и наполовина достатъчно.

И все пак Еленро настояваше, че така е станало. Рен се бореше със своите мисли, които бръмчаха в главата й като комари. Разговорите се лееха възбудено около нея, глави се обръщаха насам-натам. Светлината отвън отслабваше, докато мракът се спускаше, а времето минаваше с тихи стъпки, едно завръщане от миналото, едно плахо приближаване към някакво бъдеще, което можеше да промени завинаги всички. Тя се чувствуваше отделена от всичко около нея, сякаш е пусната край масата за вечеря съвсем неочаквано, като един неканен гост, който подслушва разказите за живота на сбраните край нея. Дори близкото присъствие на Гарт не успяваше да я успокои, а му бе разказала твърде малко.

Когато вечерята приключи, Рен направо отиде в стаята, за да поспи. Съблече дрехите си, плъзна се под завивките на леглото и остана да лежи, чакайки в тъмнината мислите й да се подредят. Но те не й се подчиняваха. Накрая дишането й се забави, мислите се разпиляха и тя заспа.

Рен се събуди отново и се облече преди едно почукване на вратата да я събуди. Гавилан стоеше на прага, облечен в сиво ловно облекло с препасани навсякъде оръжия, без познатата усмивка и съвсем не приличаше на себе си.

— Помислих, че може ще поискаш да се разходиш до стената с мен — просто каза той.

Нейната усмивка в отговор на поканата му оживи лицето му.

— Ще дойда — съгласи се тя.

Следвани от Гарт, те напуснаха двореца и тръгнаха по тъмните и пусти улици на града. Рен очакваше, че хората ще са будни и нащрек, нетърпеливи да видят какво ще се случи, когато бъде призована магията на Лодена. Но домовете на елфите бяха тъмни и мълчаливи, а тези, които наблюдаваха, го правеха от сенките. Може би Еленро не бе им казала кога ще се извърши трансформацията, помисли си Рен. Почувствува, че някой ги следва и се обърна, за да открие Корт на дузина крачки след тях. Трис трябва да беше го изпратил, за да бъде сигурен, че ще бъдат навреме на уреченото място на сбора. Трис щеше да бъде с кралицата и Еоуен Сирайз, или с Орин Страйът. Всички бяха поведени към Преградата и към вратата, която водеше към суровата и гола пустота, която трябваше да пресекат, за да оцелеят.

Пристигнаха без инциденти на сборния пункт. Мракът бе все така плътен, светлината на зората бе все още скрита зад хоризонта. Всички бяха тук — кралицата, Еоуен, Бухалът, Трис, Дал и сега и те, четиримата. Само девет души, помисли Рен, внезапно почувствувала колко малко бяха, а колко много зависеше от тях. Размениха прегръдки, ръкостискания и бегли думи за окуражаване, като шепа сенки, шепнещи в нощта. Всички носеха ловна облекло. То им стоеше свободно и бе една защита от времето и в много малка степен от опасностите, които ги чакаха отвън. Всички носеха оръжия с изключение на кралицата и на Еоуен. Еленро носеше жезъла Рухк с неговото слабо проблясващо тъмно дърво и Лодена, чиято призма от цветове мигаше и блещукаше дори в почти пълния мрак. По гребена на Преградата магията грееше непрекъснато, осветяваше бойниците и се устремяваше нагоре към небето. Елфовите ловци патрулираха покрай стените на групи по шестима, а стражите стояха на пост в кулите. Отвън мърморенията и съсканията бяха спорадични и далечни, сякаш създанията, които ги надаваха, не се интересуваха от града и предпочитаха да спят.

— Ще ги изненадаме преди да се е съмнало, нали? — прошепна Гавилан на ухото й с колеблива усмивка на лицето.

— Дано само те да са тези, които ще умрат изненадани — прошепна му в отговор тя.

Рен видя Орин Страйът пред вратата, която, водеше надолу към тунелите и застана до него. Приведеното му тяло се движеше бързо в тъмнината. Той я погледна и кимна.

— Очите и ушите са отворени, нали, Рен?

— Така мисля.

— А Елфовите камъни са под ръка?

Рен стисна устни. Елфовите камъни бяха провесени на шията й в нова кожена торбичка. Чувствуваше тежестта им върху гърдите си. Бе успяла досега да не мисли за тях.

— Мислиш ли, че ще имам нужда от тях.

— Последният път имаше нужда — отвърна той като сви рамена.

Рен помълча, обмисляйки тази перспектива. Все се бе надявала, че ще може да избяга от Мороуиндъл без да се налага да призовава отново магията.

— Навън изглежда спокойно — осмели се да предположи тя.

Той кимна. Слабото му тяло се очертаваше на фона на камъка.

— Не ни очакват. Имаме шанс. Рен се облегна до него и рамото й се опря до неговото.

— Достатъчно голям ли ни е шансът, Бухале? — попита го тя.

Той се усмихна беззвучно.

— Какво значение има? Този шанс е единственият, който имаме.

Барсимон Оридио се материализира от чернотата, отиде право към кралицата, разговаря няколко минути тихо с нея и после отново изчезна. Изглеждаше изтощен и уморен, но походката му бе решителна.

— Колко дълго сте прекарали навън? — попита тя Бухала, без да го гледа. — Навън с тях.

Той малко се поколеба. Знаеше какво имаше предвид Рен. Тя усети погледа му, вперен в нея.

— Вече не зная.

— Интересува ме как си успявал да го правиш. Аз едва го сторих един единствен път като знаех какво е там, навън — призна си тя. — Искам да кажа, че мога да направя това само защото нямам друг избор и защото няма да ми се налага да го повторя. Но ти всеки път досега си имал избор. Поне веднъж си можел да се откажеш. Сигурно някога не ти се е искало да тръгнеш.

— Рен. — Тя се обърна към него щом той произнесе името й. — Позволи ми да ти кажа нещо, което още не си научила. Нещо, което ще разбереш само като поживееш малко повече време. Когато остаряваш ти започваш да откриваш, че животът те съсипва. Това става независимо кой си или какво правиш. Опит, време, събития — всички те са в заговор срещу теб, за да крадат твоята енергия, да те разколебават и да те карат да се съмняваш в неща, върху които не си се замислял докато си бил млад. Става постепенно. Това е едно непрекъснато отчупване на парченца, което отначало дори не забелязваш, а един ден то вече е станало. Събуждаш се и огънят просто го няма. — Той слабо се усмихна. Тогава все още имаш някакъв избор. Можеш да се отдадеш на своите чувства и да кажеш „достатъчно“ и да приключиш въпроса, защото повече не можеш да се бориш с него. Можеш да приемеш, че всеки ден докато си жив, ще трябва да се срещаш с това и да си казваш, че не те е грижа какво чувствуваш, че няма значение какво ще стане с теб, защото рано или късно то неизбежно ще се случи, а ти ще направиш каквото трябва, защото иначе ще бъдеш победен и животът ти няма да има никакъв смисъл. Ако можеш да направиш това, малка Рен, ако можеш да приемеш съсипването и разяждането, тогава можеш да направиш всичко. Как успявам да си наложа да излизам отвъд Преградата през нощта ли? Просто си казвам, че не съм от чак толкова голямо значение, че тези тук вътре са по-важни. Знаеш ли? Това всъщност не е толкова трудно. Просто трябва да преодолееш страха.

Рен помисли около минута и после каза:

— Мисля, че го представяш като много по-лесно, отколкото всъщност е.

Бухала се отдели от стената.

— Така ли правя? — попита той, усмихна се отново и се отдалечи.

Рен отстъпи назад, за да застане до Гарт. Огромният Скитник сочеше укрепленията на Преградата. Елфовите ловци слизаха от бойниците, потайни, мълчаливи фигури, излизащи от светлината и влизащи в сенките. Рен погледна на изток и видя първия слаб оттенък на зората на фона на мрака.

— Време е — каза изведнъж Еленро и им даде знак да тръгват към стената.

Движеха се бързо. Водеше ги Орин Страйът, който отвори вратата, водеща надолу в тунелите и спря за малко на входа, за да погледне назад към кралицата. Еленро се отдалечи от стената към началото на моста и спря точно преди него, за да забие здраво в земята долния край на жезъла Рухк. Някъде, във вътрешността на Арборлон, започна да бие камбана и при този сигнал и последните няколко Елфови ловци, които бяха останали върху Преградата, бързо я напуснаха и се отдалечиха. Стената бе изоставена за секунди.

Еленро Елеседил погледна само веднъж назад към осмината, които чакаха. После се обърна с лице към града. Ръцете й стиснаха полираното стебло на Рухк и тя наведе глава.

Изведнъж Лоденът започна да свети. Яркостта му бързо нарасна до бял огън, който започна да се излъчва навън, докато не обхвана кралицата. Светлината продължи непрекъснато да се разпространява, издигайки се на фона на мрака и изпълвайки пространството между стените на града, докато целият Арборлон беше осветен ярко като ден. Рен се опита да наблюдава какво става, но интензивността на светлината нарастваше, докато не я заслепи и тя бе принудена да отмести погледа си встрани. Белият огън заля всичко до брустверите на Преградата и започна да се пени. Рен можеше по-скоро да почувствува, отколкото да види това. Бе затворила очите си, за да ги предпази от режещия блясък. Отвън демоните започнаха да крещят. Незнайно откъде връхлетя вятър, шумът от който нарасна до вой. Рен падна на колене и усети силната ръка на Гарт да обгръща рамената й и чу гласа на Гавилан да я вика. В съзнанието й се появиха образи, задействувани от призива на Еленро. Това бяха бурни и непостоянни видения за един свят в хаос. Магията премина покрай нея като леко докосване на пръсти, шепнейки и пеейки.

Всичко свърши с някакъв крясък, звук, който никакъв глас не би могъл да възпроизведе. После светлината започна бързо да се връща обратно в чернотата, да се отдръпва, сякаш бе всмуквана от водовъртеж. Рен отвори очи, следвайки движението и опитвайки се да гледа. Беше достатъчно бърза, за да долови последния миг от изчезването на магията в яркото кълбо на Лодена. След миг и нея вече я нямаше.

Градът Арборлон също беше си отишъл — хората, сградите, улиците и алеите, градините и ливадите, дърветата, всичко от стена до стена от вътрешната страна на Преградата бе изчезнало. Бе останал само един плитък кратер в земята, сякаш някаква гигантска ръка беше просто загребала Арборлон в шепата си и мистериозно, го бе отнесла.

Еленро Елеседил стоеше сама на ръба на някогашния ров, който сега бе ръб на кратера, облегната тежко на жезъла Рухк, останала без сили. Лоденът над нея представляваше призма от многоцветен огън. Кралицата се размърда, опита се да върви, но на първата крачка се препъна и падна на колене. Трис мигновено се втурна назад, за да й помогне, повдигна я сякаш бе уморено дете и я понесе. Точно тогава Рен осъзна, че магията, която бе защитавала Преградата, също бе отслабнала, точно както бе предупредила нейната баба и светлината й бе изчезнала напълно. Над главите им небето беше обвито в мъгла, а изгревът представляваше някакво потискащо просветляване на източното небе, което едва успяваше да пробие нощната чернота Рен си пое въздух и откри вонята на сяра, която се бе върнала. Убежището на Арборлон бе изчезнало. Тишината отпреди миг отстъпи на какофонията от виковете и крясъци на демоните, които изведнъж осъзнаха какво се бе случило. Шумът от телата, катерещи се по стените и от забиващите се нокти, се надигнаха от всички страни. Трис ги настигна, държейки здраво в ръце кралицата и жезъла Рухк.

— Бързо вътре! — извика Бухала, крачещ забързано начело на групичката им.

Всички от малката група, на които бе поверено безопасното пренасяне на Арборлон и на неговите елфи, изчезнаха бързо, следвайки го, през отворената врата и надолу в мрака.