Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (5)

4.

Иран

Нина разтърка раздразнено ръката си.

— Още ме боли.

— Да не искате да пипнете някоя екзотична средноизточна болест? — попита Чейс весело. — По-добре се подсигурете, вместо да съжалявате.

— Знам, знам. Само ми е неприятно.

— Това е нищо! Трябваше да видите инжекциите, които ми слагаха, когато бях в Специалните части. Ей такива големи игли! Няма да искате да знаете къде ги забиваха.

— Със сигурност не бих искала да знам.

Гълфстриймът тъкмо бе прелетял над Черно море и Турция по пътя си към Иран. Не бяха поели по директния маршрут от Норвегия, вместо това заобиколиха към Прага, за да вземат още един пътник. В самолета с Нина, Чейс и Кари, която седеше сама в задната част на салона и работеше на лаптопа си, пътуваше и един мъж, когото Чейс представи като Хюго Кастил. От начина, по който се шегуваха един с друг, беше ясно, че са стари приятели.

— Да, с Едуард се познаваме отдавна — потвърди темпераментният, с продълговато лице европеец — французин навярно, помисли си Нина, съдейки по акцента му. — Работили сме заедно в много специални операции за НАТО. По-точно секретни, както казвате вие — добави той и разтърка острия си нос.

— Значи сте били във френската армия?

Кастил се изправи в седалката си с израз на голямо възмущение:

— Френската? Ама моля ви се! Аз съм белгиец, мадам!

— Съжалявам! Не съм разбрала — побърза да се извини Нина, преди да осъзнае, че Чейс се смее. Лицето на Кастил също се опъна в усмивка. — Хей, ама вие на майтап ли ме вземате?

— Малка шегичка — каза Чейс. — Хюго упражняваше френския си. Белгиец е, това е единственият трик за привличане на вниманието.

— Английски еснаф — подсмръкна Кастил. Извади от джоба на якето си една лъскава ябълка и я огледа внимателно, преди да отхапе.

— Е, какво можем да очакваме в Иран, мистър Чейс? — попита Нина.

— Наричай ме Еди. — Изражението му стана сериозно. — Надявам се да нямаш много вземане-даване с местните. Нещата трябва да са прости: срещате се с Хаджар, решаваш дали това нещо е истинско, след това шефа — той кимна към Кари, която продължаваше да се занимава с компютъра си — трансферира парите и край. Такъв е планът, ако всичко е законно.

— А ако не е?

Той потупа коженото си яке, провесено върху дръжките на седалката. Прикладът на пистолета му личеше ясно.

— Тогава ще има неприятности. Не се притеснявай, ще се оправим. Ще те пазя, док.

— Ние ще ви пазим — поправи го Кастил, докато дъвчеше парчето ябълка.

— Благодаря. — Нина не сподели безпокойствата си.

Лаптопът на Кари издаде звук. Тя погледна екрана изненадано, след това сините й очи проблеснаха и тя улови погледа на Нина, миг преди да се върне отново към компютъра. Бързо натрака нещо по клавиатурата, после затвори лаптопа и седна в седалката срещу Нина.

— Нещо не е наред ли? — попита Нина.

— Не — просто един имейл от баща ми, нещо, което не очаквах. Не е за притеснение, всъщност — добри новини. Но не е точно сега моментът, така че… — Тя се наведе напред, усмихвайки се за първи път, откакто се бяха срещнали, като разкри блестящи бели зъби. — Мисля, че трябва да ви се извиня, д-р Уайлд.

— За какво?

— Не бях най-добрата домакиня. Бях прекалено заета с работата си за фондацията, с тази експедиция… Съжалявам, ако съм се държала малко хладно и дистанцирано.

— Не, няма защо да се извинявате — увери я Нина. — Вие сте много заета, сигурна съм, че трябва да правите много неща наведнъж.

— Е, вече не. От този момент отдавам цялото си внимание на вас и тази мисия. Искам да е успешна — искам също да сте в безопасност.

— Благодаря — кимна Нина, усмихвайки се в отговор.

Кари вдигна очи към Чейс.

— Господин Чейс — каза тя, фиксирайки го с неодобрителен поглед, — в деколтето ми ли се опитвате да надничате?

Нина потуши кикота си, а Кастил прикри смеха си с ново отхапване на ябълка. Чейс безспорно бе хванат в момент на прегрешение, но вместо да се опита да отрече, само се облегна назад и вдигна вежди.

— Щом аз мога да го направя, тогава може и всеки иранец, който ви види, а те се интересуват много от женските секси дрешки. Мислех си дали няма да е по-подходящо да се преоблечете в нещо по-старомодно, преди да кацнем.

Кари носеше тесен бял потник и кожени джинси, подобни на онези, с които бе облечена в Равнсфйорд.

— Имате право. За щастие, съм се подготвила.

— Д-р Уайлд е добре, трябва да си облече само сако.

Нина го погледна.

— Да не би да казвате, че съм старомодна, господин Чейс? — Тя би използвала думата „непретенциозна“ и „практична“, ако трябваше да опише собствените си джинси, блуза и здрави обувки.

— Изглеждате чудесно — усмихна се Кари, ставайки. — Ако имате нужда от нещо, само ми кажете. — И тя отново отиде в задната част на самолета.

Кастил привърши ябълката.

— Ах, Англия — произнесе с апломб той. — Страна на очарователните, изисканите, романтичните. А така също и на Едуард Чейс.

— Стига, Хюго, разкарай се.

Кастил го замери с една семка от ябълката.

— Винаги ли е такъв? — попита Нина Кастил.

— Боя се, че да.

— Дамите харесват точно това — невъзмутимо заяви Чейс, пускайки семката в празната си водна чаша. Той погледна часовника си и се протегна в седалката.

— Създаваш си удобства?

— Правя възможното — отвърна той. — Ще кацнем след половин час. И се молете пътуването по суша да е по-гладко от това.

 

 

Чейс определено бе прав, помисли си Нина. Ленд Роувърът, който ги откара на срещата с Фейлак Хаджар, бе виждал и подобри дни; а пътят под него, както изглежда, не бе виждал бял ден през цялото си съществуване.

„Гълфстриймът“ кацна на летището, обслужващо иранския град Исфахан в планината Загрос в западната част на страната. Макар групата да нямаше проблеми на митницата, дори след като Нина показа американския си паспорт — оказа се, че фондацията „Фрост“ е осигурила значителна помощ след разрушителното земетресение през 2003-та година, спечелвайки признателността на иранското правителство — те продължаваха да получават подозрителни погледи. Всички жени, които видяха, докато излизаха от Исфахан, носеха шалове, а някои бяха дори забулени. Макар иранците да не бяха толкова стриктни в изискванията си по отношение облеклото на жените — както бе в съседна Саудитска Арабия, — връхните дрехи, които скриваха женските форми, бяха задължителни дори за гости.

Готовността на Кари се простря дотам, че предложи на Нина да облече светлокафяв шлифер, който й стигаше до коленете. Макар Нина инстинктивно да негодуваше срещу всяка система, която й налагаше правила за обличане или поведение, тя изпита облекчение, че поне не се налага да се покрива с бурка. Но не можа да не изпита бодване на ревност пред дългата дреха, която Кари бе избрала за себе си. Макар това без съмнение да бе в съгласие с изискванията на иранския протокол, то диплещата се, тясна в кръста бяла одежда, я правеше да изглежда дори с още по-поразителна фигура.

На летището Кари си бе сложила шал на главата, но щом Ленд Роувърът потегли, тя го свали. Нина стори същото.

Шофираше мъж, когото Чейс представи като „стар мой приятел“. С десетина години по-възрастен от Чейс и Кастил, Хафез Марадежан беше як мъж с тъмна кожа и прошарена брада, която имаше сигурно петнайсетина сантиметра. Беше също така страстен пушач, за неудоволствие на Нина — особено когато разбра, че им остава най-малко още един час пътуване.

— Е — започна Хафез. — Въпреки че Нина говореше малко арабски, той предложи да говорят на английски: — Май пак се върна на работа, а, Еди?

— Аха — отвърна Чейс. Той седеше на предната седалка, а Нина се бе сместила между Кари и Кастил на задната. — Същият бизнес, нови шефове. — Той наклони назад глава по посока на Кари.

— А! Бих ви казал добре дошла в Иран, госпожице Фрост, но настоящото управление… Пфу! Не заслужава уважение. — Хафез продължаваше да гледа Кари, докато говореше, намигайки на Нина всеки път, когато отклонеше очи от обезпокоително натоварения път. — Най-накрая получихме правителство, което се опитва да бъде прогресивно, и какво стана? На следващите избори ще ги изхвърлят от кабинетите им. Демокрация? Няма полза, ако хората са идиоти! — Той издаде някакъв звук — нещо средно между смях и суха кашлица. — И все пак се радвам да те вида, Еди.

— Значи си бил в Иран преди? — попита Нина.

— Не, никога — отвърна Чейс бързо. Кастил погледна разсеяно навън през прозореца.

Хафез изстреля кашлящия си смях отново.

— Ех, тези западняци с вечните им тайни! Това, което се случи беше…

— Абсолютно нищо — прекъсна го Чейс. Специалните натовски сили никога не са провеждали операции в Иран. Никога. Той погледна Хафез, който се ухили и издуха поредния облак дим.

— Е, значи тогава съм помагал на призраци. Между другото, една от кутиите, които така и не взе, е отзад, както помоли.

Кастил се протегна през задните седалки и взе един мръсен метален контейнер с размерите на голяма кутия за обувки.

— Заровеното съкровище! — обяви той, отвори го и измъкна черен автоматичен пистолет, пълнители и, за ужас на Нина, ръчна граната. — Ето, дръж я!

Нина изписка, когато той внимателно сложи гранатата в ръката й. Кастил бързо и умело провери оръжието, зареди го, след което го пъхна в сакото си.

Тя продължаваше да гледа изумено гранатата.

— Не се плаши — каза той, като я взе от нея. — Няма да избухне, докато не дръпнеш халката. Ето така.

Той изтегли халката и Нина извика.

— Това нещо има петминутен предпазен бушон — обади се Чейс. — Но не се притеснявай, не се задейства преди…

— Никак не е забавно! — прекъсна го Нина.

— Господа — намеси се Кари, — предпочитам да не тероризирате най-важния член на нашата експедиция. — Думите бяха меки, но властната нотка в гласа й не можеше да се сбърка.

— Съжалявам, шефе — вдигна рамене Чейс. Той обезвреди гранатата и я подаде обратно на Кастил, който на свой ред я върна в кутията. — Направих го само за да минава времето по-бързо.

Нина направи физиономия.

— Следващия път си носи iPod-a.

 

 

След един час пътуване на самата Нина й се прииска да си беше взела iPod.

В началото планините бяха впечатляващи, но след известно време всичко започна да й се вижда еднакво. Пътуването по неравното шосе беше гладко като летене с вълшебно килимче в сравнение с разбития и криволичещ път, по който се движеха сега, на места почти като просека, виеща се над опасно стръмен склон. Пухтящият дизелов влак по релсите долу изпускаше пушек като мръсен танкер. Проследявайки с поглед двете метални релси в долината, тя видя напред железопътна гара.

— Колко остава, Хафез? — попита Чейс.

— Не е далеч. — Иранецът посочи към долината. — Трябва да отминем разпределителната гара.

— Слава богу — въздъхна Нина. От тънката седалка и непрекъснатото бучене на стария Ленд Роувър вече започваше да се схваща. — Защо този тип иска да се срещнем чак толкова далече? Не можеше ли да се видим в Техеранския „Хилтън“?

— И на мен ми се искаше — отвърна Чейс. — Но се налага да бъде предпазлив. Както впрочем и ние.

— Очакваш ли неприятности? — попита Кари.

— Изхарчваме десет милиона долара, за да купим древен артефакт, който един маниак откраднал от някакъв хитър човек в отдалечен район на Иран. Вие не очаквате ли?

Тя вдигна вежди.

— Имаш право.

Десет минути по-късно Хафез спря Ленд Роувъра пред изоставена селскостопанска постройка. Дворът не се виждаше, скрит зад един завой в долината; дори железопътните релси бяха изчезнали в тунела долу. Над къщата стръмната урва бе обрасла с ниски дървета, докато от другата страна на постройката се спускаше рязко към дъното на долината. Не личаха никакви следи от човешко присъствие.

— Хюго, огледай зад къщата — каза Чейс, вече без всякаква следа на несериозност. — Хафез, ти остани с д-р Уайлд и госпожица Фрост. И при най-малкия намек за неприятност, ги извеждаш от тук.

— Къде отивате? — попита Кари.

— Да проверим дали къщата е празна. — Той излезе от Ленд Роувъра и извади пистолета от джоба си. — Ако не се върна до две минути — каза той на Хафез, — ще означава, че имаме неприятност. — Иранецът кимна и двамата мъже се насочиха към къщата.

Нямаше и две минути, когато Чейс се появи отново, следван на разстояние от Кастил.

— Чисто е. Само две стаи са, няма никой.

— Отзад също няма никой — добави Кастил.

— Не че очаквах, но трябваше да проверим. Добре тогава — продължи Чейс. — Този е единственият път, откъдето може да се влезе и излезе. Който и да дойде, ще го видим.

— Не мисля, че ще дойде по пътя — прекъсна го Кастил със странно изражение на лицето.

— Защо?

— Не чувате ли?

Чейс наклони глава на една страна, после се ухили.

— О, да. — Той потупа белгиеца по рамото. — Звукът от кошмарите ти! Ето, идва да те отнесе!

— Както изискано се казва на английски — върви по дяволите!

Нина отвори вратата и се ослуша.

— Какъв е проблемът? — Тя ясно го чу пак, не можещото да се сбърка бръмчене, подето от ехото на околните планини.

— Хюго навремето е имал неприятно преживяване с хеликоптер — обясни Чейс. — Оттогава има фобия. Всеки път като види хеликоптер, смята, че нещо ще се обърка.

— Летят с огромна скорост! — възрази Кастил. — Как може да не са опасни?

— Добре, скрий се някъде, аз ще го посрещна, когато кацне, става ли? — Чейс му смигна и добави с по-тих, сериозен глас: — Хвърляй по едно око. — Кастил кимна.

Хеликоптерът започна да прави кръгове над постройката. Нина беше виждала такива по филмите и дори няколко пъти бе летяла с такъв модел: Бел Джет Рейнджър. Той направи бърз кръг отгоре, след това започна да кръжи и кацна на стотина стъпки от Ленд Роувъра.

Чейс изчака витлата да забавят и излезе. Хаджар беше с компания. Освен пилота, в Рейнджъра имаше още трима души. Той наведе рамене, усещайки тежестта на магнума в кобура под якето си, готов да го използва, ако се наложи. Само ако се наложи.

Задните врати на хеликоптера се отвориха и двама едри, брадати мъже с тъмни костюми и слънчеви очила огледаха района, преди да скочат и да вперят погледи в Чейс. От начина, по който се държаха, можеше да прецени, че са бивши военни — но обикновени войници, не от спец частите. Можеше да се справи с тях.

Единият се наведе по-близо към хеликоптера и заговори на фарси. Вратата се отвори и Фейлак Хаджар излезе.

За разлика от бодигардовете си, той бе облечен в традиционна арабска роба. Но също като тях носеше слънчеви очила — макар да си личеше, че неговите са много по-скъпи.

Отвътре го последва друг мъж. Беше бял, с къса, остра коса, с няколкодневна брада и предпазлив израз на лицето. Чейс предположи, че това е Юри Волгин.

— Вие ли сте Чейс? — попита Хаджар.

— Да!

— Къде е госпожица Фрост?

— Къде е предметът? — поиска да разбере Чейс. Хаджар се намръщи, след което се върна обратно в Джет Рейнджъра и изнесе малък кожен куфар. Кимайки, Чейс отстъпи.

— В къщата — каза Хаджар и посочи с очи черното куфарче. — На завет от вятъра, какво ще кажете?

— Какъв вятър? — промърмори Чейс. Витлата вече бяха напълно спрели, само от време навреме полъхваше. Той още веднъж огледа района, за да се увери, че са сами, но не видя никого.

Отиде до Ленд Роувъра.

— Е? — попита Кари.

— Всичко изглежда наред, но… — Той отново се огледа, преценявайки пейзажа. Нямаше знаци за друго присъствие — не че някой би могъл да се скрие наблизо. — Просто бъдете предпазливи, нали?

— Не му ли вярвате? — попита Нина.

— Исусе Христе, не. Дори не знам защо точно. Хафез, ти остани тук. Ако има нещо, натисни клаксона.

— Ще го направя. — Хафез се протегна под таблото и извади револвер, който остави в скута си.

Чейс отвори вратата за Нина. Кастил стори същото за Кари.

— Трябва да призная, че всичките тези оръжия ме правят малко неспокойна — каза Нина на Чейс.

— Какво? Мислех си, че вие, археолозите, непрекъснато стреляте или се разминавате с куршумите като Индиана Джоунс.

Тя присви очи.

— Едва ли. Единствената ми стрелба е била с камера.

— Надявам се да си остане така — каза Кари, докато крачеха към къщата, а полите на бялата й дреха се вееха при всяко нейно движение. Хаджар и придружителите му спряха пред вратата на малката сграда, неспособни да откъснат очи от нея. — След вас — каза им тя, като направи жест навътре със собственото си метално куфарче.

Вътрешността на къщата бе тъмна, единствената светлина идваше от малко прозорче. Макар имуществото да бе отнесено още при изоставянето на къщата от обитателите й, в центъра още стоеше голяма маса от грубо одялано дърво.

Кастил извади една факла от якето си; прегъна я да спука стъклото вътре и химикалите да се смесят, при което заигра жив оранжев блясък. Толкова силна реакция, знаеше Нина, би траяла не повече от петнайсет минути, което означаваше, че цялата трансакция трябваше да се побере в рамките на това време. Това не й харесваше. Означаваше, че тя ще трябва да определи автентичността на артефакта набързо — и ако сбъркаше, Фрост щяха да загубят десет милиона долара. Можеше да го направи и без такъв натиск.

Искаше й се само да излезе права.

Хаджар и бодигардовете му застанаха от единия край на масата, Чейс, Кари и Кастил — от другата. Нина се хвана, че оглежда Волгин. Руснакът изглеждаше притеснен, пръстите му трепереха.

— Готови ли сте да направим размяната? — попита Хаджар.

— След като видим предмета — отвърна Кари спокойно. — И след като д-р Уайлд се убеди, че е автентичен.

— Уайлд? — повтори Волгин шокиран. Нина забеляза, че мъжът избягва да я гледа директно. — Роднина на Хенри и Лора Уайлд?

— Да, те са ми родители. Бяха — поправи се тя. — Защо?

Волгин не отговори, но Хаджар нетърпеливо ги прекъсна.

— Въпросното парче е автентично. Ето го тук. — Той сложи куфарчето си на масата и набра комбинацията, за да го отключи. Нина се изненада като видя, че дясната му ръка липсва, заменена от стоманена кука. Не можеше да отклони погледа си от нея.

— Може би си мислите, че съм крадец, а? — попита той хладно.

— Ами… не, аз…

Хаджар поклати глава.

— Вие западняците, не можете да се отървете от клишетата и предразсъдъците си — произнесе той, докато отваряше капака. — Загубих ръката си при мотоциклетна катастрофа. Не съм крадец.

— Тази катастрофа явно не е била малка — отбеляза Чейс жизнерадостно. — Или поне така дочух.

Хаджар спря и го изгледа.

— Да не се опитвате да ме обидите, господин Чейс?

— Не-е-е. Щяхте да разберете, ако ви обиждах.

— А сега може ли да видим предмета? — напомни Кари. Хаджар хвърли сърдит поглед към Чейс, преди ключалката на куфарчето му да изщрака и той да го отвори.

Вътре, върху пласт предпазен дунапрен, лежеше атлантският артефакт.

Това нещо със сигурност беше направено от орейхалк, помисли си Нина. Нищо друго не блестеше с такъв неповторим яркочервен блясък.

Явно е било полирано грижливо и с удоволствие. Върху него нямаше никакви следи, нито отпечатъци от пръсти или петна. Единственият му дефект бе малката пукнатина върху едната страна, откъдето Волгин бе взел проба. Без съмнение това бе същото парче, което бе видяла като холограма.

А сега можеше да види цялото. Отпред, точно над издутината от вътрешната страна, имаше малък скосен жлеб. А под него се виждаха знаци…

— Може ли да го разгледам? — попита тя Хаджар; гласът й прозвуча почти като благоговеен шепот.

— Разбира се.

Нина си сложи латексови хирургически ръкавици и внимателно взе артефакта от куфарчето. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше, явно с висок процент златно съдържание. В заобления му край бе издълбана стрелка, както и вълнообразна линия с някакви ситни знаци от двете й страни, които минаваха по дължината; но това, което привлече вниманието й, бе надписът. Тя обърна предмета към светлината от прозореца.

— Какви са? — попита Кари.

— Глозелски букви, или много близък до тях вариант. Или поне повечето от тях са такива. — Нина посочи някои символи с върха на облечените си в ръкавици пръсти. — Но тези тук са нещо друго. Различна азбука.

— Знаете ли каква е?

— Изглежда ми позната, но още не мога да разбера каква. Това е друг вариант, въпреки че не е стандартна азбука. Трябва да погледна бележките си.

— Само кажете какво ви е нужно, ще ви го осигурим — каза Кари. — Но това нещо е автентично, нали?

Нина отново обърна предмета. Долната страна изглеждаше точно както на холограмата, с металния чеп, стърчащ от горния край. Освен това нямаше никакви знаци.

Тя натисна с върха на пръстите си заобления край и отново го обърна.

Сетивен спомен…

Формата й напомняше нещо, извивката на метала бе почти позната…

— Д-р Уайлд? — Кари леко докосна ръката й и тя се сепна, осъзнала, че е вперила очи в предмета от доста време, потънала в мисли. — Автентичен е, нали?

— На пръв поглед така изглежда. Но трябва да се направи металургичен анализ, за да се потвърди.

— Боя се, че не нося тигел и спектрограф — каза Кари с лека усмивка. — В случая решаващо е вашето мнение.

— Добре… — Нина си пое дъх и прочисти гърлото си. Десет милиона долара бяха много пари, повече, отколкото някога щеше да види. — Ако е фалшификат, то е много скъп. И изключително добре направен — не са много хората по света, които могат да пишат на глозелски.

— А вие можете ли да го прочетете? — попита Чейс.

— Част от него. — Нина посочи няколко думи. — „От север“, „уста“, „река“. Бих казала, че тази черта тук — тя посочи маркировката по дължината на парчето, — е карта или някакъв ориентировъчен знак. За посоки.

Кари й се усмихна за миг, преди лицето й да придобие сериозно изражение.

— Това ми е достатъчно. Господин Хаджар, купуваме го.

— Прекрасно — каза мъжът и се усмихна, въпреки напиращата от цялото му същество алчност. — Какво ще кажете за привеждането на парите?

Кари направи знак на Нина да остави артефакта върху подноса, след което затвори куфарчето. Чейс го придърпа към себе си, докато Кари отваряше своето куфарче.

Нина почти очакваше да е пълно с банкноти, но вместо това видя електронно устройство с телефонни слушалки. Кари извади телефона и разгъна дебела антена, после натисна един бутон и сложи слушалките на ушите си.

— Трансфер — каза тя, когато някой отсреща отговори; след няколко секунди продължи; — Трансфер, номер на сметка 7571–1329 към сметка номер 6502–6809. Предварително наредена, код за потвърждение нула-едно-танго-фокстрот. Десет милиона щатски долара. — Тя направи пауза, заслушана напрегнато в повторението на думите й отсреща. — Да, потвърждавам. — Тя натисна с десния си палец тъмното екранче на устройството в куфарчето си, след което кимна на Хаджар.

— Трябва да използвам левия си палец — ухили се той мазно.

Кари изчака за потвърждение на отпечатъка от палеца му, след това кимна на Хаджар отново: иранецът изглеждаше необикновено доволен от себе си, когато се обърна към Волгин.

— Ето. Пенсионният ти фонд се увеличи със седем милиона долара.

— Удържаш си трийсет процента? — попита Чейс. — Мамка му! И продължаваш да твърдиш, че не си крадец?

Хаджар се намръщи, но не му каза нищо, вместо това се обърна пак към Кари.

— Остана само още едно нещо, госпожице Фрост…

— Знам — каза тя с намек за нетърпение, преди да върне отново вниманието си към телефона. — Готови за последна проверка за сигурност. — Тя хвърли към Нина разбиращ поглед, преди да заговори: — В храма поставили златни статуи: богът бил представен прав да кара колесница с шест крилати коня и темето му достигало до тавана.

Нина мигновено схвана, че това е пасаж от „Критий“, но не можеше да разбере защо Кари го цитира. Може би беше нещо като парола — но не бяха ли отпечатъкът от палеца й, както и всичките останали кодове, които бе дала, достатъчни, за да потвърдят нейната идентичност?

Каквато и да беше причината, това свърши работа.

— Благодаря — кимна норвежката, преди да затвори телефонната си антена. — Тя улови объркания поглед на Нина. — А това е система за гласово записване и анализ на стреса — обясни тя. — Последна предохранителна мярка. Ако гласът ми покаже, че съм стресирана, това ще означава, че съм под принуда и трансферът ще бъде отменен.

— Но всичко се оказа наред — ухили се Хаджар. — Благодаря, госпожице Фрост. — За един кратък миг очите му се присвиха срещу тавана. — Бизнесът ни приключи успешно. — Той се обърна да излезе…

Ръката на Чейс се стрелна и той насочи пистолета си в главата на Хаджар.

— Не мърдай!

Арабинът замръзна, а бодигардовете му се спряха, когато Кастил прицели оръжието си в тях.

— Какво е това? — просъска той.

— Господин Чейс? — попита Кари разтревожено.

— Къде е бръмбарът? — настоя Чейс. — Това беше парола, някой подслушва разговора ни.

— Аз не…

— Кажете къде е бръмбарът или ще ви убия.

Хаджар отново погледна нагоре, като дишаше тежко.

— На онази греда.

Чейс кимна към Кастил, който се качи на масата и протегна ръка към гредата. След малко скочи, държеше в ръка малка черна кутийка. Предавател.

Нина ги гледаше объркано.

— Какво става?

— Нагласено е — каза Чейс. — Искаше да изчака трансфера на парите и да си върне обратно предмета. Така или иначе, разбра, че е автентичен. — Той се обърна към иранеца с насочено в лицето му оръжие. — Колко души сте довели тук?

— Единственият човек навън е пилотът ми.

Яркочервената точка на лазера кацна върху гърдите на Чейс, последвана миг по-късно от други два лъча, които се промъкваха през мътния прозорец. Отвън достигна звук на тичащи стъпки.

Изражението на Хаджар стана подигравателно.

— Но приятелят ми Махджад от иранската армия е довел със себе си двайсет войника.

Нина подскочи при рязкото отваряне на вратата. Влязоха четирима униформени, с насочени пушки.

— Мътните да ви вземат, извратеняци такива! — изсъска Чейс.