Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (4)

3.

Норвегия

— Кажи, док — произнесе Чейс, — не е ли прекрасно?

— Определено — съгласи се Нина, като гледаше красивия застинал пейзаж долу.

Домът на Кристиан Фрост, както и корпоративните офиси, се намираха в Равнсфйорд, на пет километра навътре от норвежкия бряг, южно от Берген. Фиордът, дал име на района, разполовяваше обширния му имот. В южната страна бяха офис сградите, които — макар с ултрамодерен дизайн, идеално се вписваха в обкръжението. От тях тръгваше път към тънък сводест мост през фиорда. Като обходи с очи моста и целия район, тя осъзна, че има друга голяма лъскава сграда, цветовете и извивките на която се сливаха с отвесния склон, на който бе построена.

— Това е къщата на Фрост — каза й Чейс.

— Това е къща? — зяпна Нина. — Мили боже, огромна е! Помислих си, че е просто поредната бизнес сграда.

— Малко по-голяма е от апартамента ти, а?

— Съвсем малко.

Самолетът — „Гълфстрийм V“ бизнес джет — се наклони и прелетя над фиорда. На изток от къщата в основата на скалата Нина забеляза друга група от свръхмодерни сгради, а северно от водния път към тяхната дестинация — частно летище.

— И всичко това е на Кристиан Фрост?

— Да, така е. Движи целия си бизнес оттук, почти никога не напуска това място. Сигурно не обича да пътува.

Нина хвърли последен поглед през прозореца, преди отново да се облегне назад в седалката. Гълфстриймът беше започнал снижение.

— Със сигурност е хубаво място за живеене. Но малко изолирано.

— Е, когато си милиардер, предполага се, че светът идва при теб. Както ние правим сега.

Самолетът кацна и се придвижи към малката постройка, последна в редицата. Нина се загърна по-плътно в палтото си, когато стъпи на бетона.

— Малко хладничко, а? — попита Чейс.

— Шегуваш ли се? Свикнала съм на зимите в Ню Йорк. Това е нищо! — Всъщност, беше близо до измръзването дори без ледения вятър, който духаше откъм брега, но беше отворила веднъж голямата си уста и сега трябваше да си трае.

— Скоро ще отидем на доста по-топло. — Нина погледна към Чейс за обяснение, но той само се ухили. — Ето я и колата ни.

Голям бял джип Гранд Чероки се плъзна към самолета. Един мъж с късо подстригана руса коса, дебел врат и масивна мускулатура, от която шевовете на вталения му тъмен костюм пукаха, излезе да ги посрещне.

— Д-р Уайлд — произнесе той с немски акцент. — Аз съм началник на сигурността при мистър Фрост в Равнсфйорд — Йозеф Шенк. — Той протегна ръка. Макар ръкостискането да бе леко, тя беше сигурна, че ако поиска, този мъж може да смачка всяка кост на дланта й. — Радвам се да се запознаем.

— Благодаря — кимна тя. Осъзна, че Шенк и Чейс се гледаха един друг като боксьори на ринга. Имаха сходно телосложение; запита се дали имаха сходни — или съперничещи си — военни биографии.

— Джо — каза Чейс.

— Господин Чейс — отвърна Шенк, преди да отвори задната врата на джипа. — Заповядайте, д-р Уайлд. Ще ви закарам при мистър Фрост.

Нина влезе. Чейс я последва, затваряйки вратата след себе си. Шенк го погледна, преди да заобиколи джипа и да седне зад волана.

— За какво е всичко това? — попита Нина.

— Той е бодигард — обясни бързо Чейс, докато Шенк не бе достатъчно близо, за да чуе. — Не обича много нещатните, мисли, че имам намерение да му отмъкна шефа.

— А имаш ли? — не се сдържа Нина.

— Аз съм професионалист — отвърна Чейс, оставайки за миг сериозен. — Всичко пречупвам през работата.

Шенк се качи и потеглиха. В западния край на пистата се виждаха няколко хангара. Отвън бе паркиран огромен самолет с корпоративното лого на Фрост — контур на тризъбец във вътрешната част на „О“-то на името, което в момента боядисваха група дребни фигури на стълби.

— О! Доста голям самолет!

— Товарен Еърбъс А380 — обясни Шенк. — Последното допълнение към въздушната флотилия на господин Фрост.

Нина погледна към дългата писта. Стръмни хълмове се издигаха зад далечния й източен край.

— Надявам се, че е с добри спирачки! Тези планини ми се виждат доста близо.

— Може да се излита само в западно направление. Неудобно е, но пък веднъж като излети, прекарва във въздуха много повече време, отколкото тук.

Джипът напусна летището и прекоси моста. Нина очакваше да завият на запад, към корпоративните сгради, но вместо това се насочиха по зигзагообразен път към къщата върху стръмнината. Като наближиха, чистите, елегантни линии изглеждаха дори още по-впечатляващи.

Шенк паркира, след което съпроводи Нина и Чейс до къщата.

— Насам!

Нина бе силно впечатлена от стаята, в която ги въведе. Отсрещната й стена бе извита, огромен прозорец минаваше по цялата й ширина, разкривайки гледката отвън — от планините, обрамчващи летището, през фиорда — до корпоративните сгради отдолу, и в далечината — Северно море.

Изгледът не бе единственото впечатляващо нещо. Стаята представляваше съчетание на луксозен салон и картинна галерия. Скулптура на Хенри Мур, картина на Пикасо в ниша, грижливо заслонена от прякото слънце. Паул Клее… и няколко други, които не разпозна веднага, но бе сигурна, че са точно толкова ценни.

— Невероятна къща — произнесе тя, изпълнена с благоговение.

— Благодаря — произнесе непознат женски глас. Нина се обърна и видя да влиза висока и поразително красива блондинка; лъскавата й коса се сипеше по раменете. Изглеждаше приблизително на годините на Нина или малко по-млада, царственият начин, по който се държеше, не се връзваше със супермодерното й облекло — тясно бяло горнище с дължина над талията, разкриващо перфектно изваяна коремна мускулатура, и точно толкова впити черни кожени джинси и ботуши с високи токове. Тя се приближи и огледа Нина отгоре до долу, сякаш не напълно сигурна как да се държи с нея.

— Д-р Уайлд — каза Шенк, — това е Кари Фрост, дъщеря на господин Фрост.

— Приятно ми е да се запозная с вас. — Нина протегна ръка и двете жени се ръкуваха. Чейс, забеляза Нина с изумление, се опитваше да не проличи прекалено очебийно, че я разглежда.

— На мен също, д-р Уайлд — отвърна Кари. — Господин Чейс. Научих, че се е наложило да използват услугите ви в Ню Йорк.

— Да, може да се каже и така. Добре е, че ме наехте! — Той хвърли на Шенк самодоволен поглед и немецът се намръщи.

— Радвам се, че къщата ви харесва — обърна се Кари към Нина. — Аз съм я проектирала. Архитектурата е едно от моите… ами, бих казала хобита, но ще е неприлично. Имам степен по тази специалност. — Тя говореше съвършен английски с едва доловим намек за акцент.

— Красива е — кимна Нина.

— Благодаря. — Нина си помисли, че името на Кари й звучи познато, но не можа да си спомни откъде.

— А баща ви да е тук някъде? — попита Чейс, забил палци в джобовете на якето си.

Кари изглеждаше леко резервирана от тази фамилиарност.

— Не, в биолабораторията е. Ще ви заведа при него.

Нина изведнъж се сети.

— Извинете, че ви питам, но… не споменаха ли за вас по новините миналата година, че сте били в Африка? За медицинско подпомагане на населението в Етиопия?

— Да, аз бях — кимна Кари. — Помагах в организирането на помощите.

— Госпожица Фрост прави повече, не само помага — намеси се Шенк. — Тя отговаря за медицинските програми във фондация „Фрост“ в целия свят. Не мисля, че е останала страна, непосетена от нея през изминалите пет години.

— Работите по програма за изкореняване на болестите, нали? — попита Нина.

— Да. Фондация „Фрост“ прави каквото може за превръщането на света в по-добро място. Висока цел е, признавам, но съм сигурна, че можем да я постигнем.

— Вярвам, че можете — усмихна се Нина.

— Благодаря. — Кари посочи към вратата. — Какво ще кажете да ви заведа при баща ми?

 

 

Младата жена ги поведе по стълбите към голям гараж зад къщата. Нина бе смаяна от онова, което се намираше в него; пространството бе запълнено от скъпи спортни коли и мотоциклети, като се започне от старата класика и се стигне до най-последните италиански супер коли.

— Личната ми колекция — обяви Кари. — Баща ми не я одобрява напълно, но аз обичам свободата и оживлението от скоростта.

— Приятни машинки — цъкна Чейс, когато погледът му попадна на яркочервеното Ферари F430 Спайдър кабрио, а после на мотоциклета, паркиран до него, лъскаво чудовище в синьо и сребърно.

— Сузуки GSX-R1000 — каза му Кари с нотка на гордост, първият признак за истинска емоция, която показваше от срещата с Нина. — Най-бързият мотор в света. Един от любимите ми. Планирам скоро да обиколя с него Европа. Ако графикът ми… позволява. Но това зависи от д-р Уайлд.

— Какво искате да кажете? — изненада се Нина. Кари й хвърли загадъчен поглед и ги поведе към един Мерцедес.

Шенк седна зад волана и ги откара до футуристична сграда източно от къщата, която Нина бе видяла от самолета. Когато наближиха, пред тях се разкри комплекс, съставен от две секции: свързаните двуетажни структури на земята, близо до фиорда и други над тях, разположени в самата скала.

— Биолабораторията ни — оповести Кари. — Подземната секция подслонява хранилището. Има проби, които са потенциално опасни, така че цялата лабораторна секция може напълно да се изолира в случай на нужда. — Тя посочи към дъгообразна структура, която стърчеше от скалата. — Това е офисът на баща ми, там горе.

— Офисът на баща ви е над хранилището? — попита Нина разтревожено. Идеята да влезе в сграда, пълна с вируси от заразни болести, накара кожата й да настръхне.

— Идеята бе негова, да покаже доверието си в проекта. Освен това обича да следи отблизо нашето развитие.

Те приближиха една рампа в гаража за паркиране под главната постройка, после излязоха и взеха асансьор за фоайето към наземния етаж. Зад голямо подковообразно бюро от черна стомана и мрамор седяха трима униформени служители по сигурността, които кимнаха с уважение на Кари. Вратата зад бюрото водеше към висок коридор със стъклен покрив, през който Нина видя офиса на Фрост горе. Мястото беше препълнено с хора.

— Колко души работят тук? — попита тя.

— Броят им се мени — отвърна Кари, — но обикновено около петдесет-шестдесет изследователи, плюс охранителния персонал.

Нина забеляза друг охранителен пункт в края на коридора до големите врати от стъкло и стомана.

— Ъ-ъ-ъ… май имате голяма охрана?

— Необходима е — кимна Кари като за нещо подразбиращо се. — Някои от пробите, с които работим, могат да бъдат използвани за биотероризъм, ако попаднат в погрешни ръце. А фондация „Фрост“ за съжаление има врагове. Вече сте се запознали с някои от тях.

— Не се притеснявай, док — обади се Чейс. — Ще те пазя.

Трилистният знак за биологична опасност върху вратата накара Нина бавно да се приближи.

— Сигурни ли сте… сигурни ли сте, че е безопасно?

— Абсолютно — увери я Кари. — Тези врати са част от преддверие към противогазово убежище. Направени са от керамичен алуминиев оксинитрид — прозрачен алуминий, равняващ се на шейсетсантиметрова защитна плоча. Практически неразбиваема. Единственият начин да се влезе или да се излезе от хранилището — без значение микроб или човек, — е с наше разрешение.

— Радвам се да го чуя.

Кари се обърна към охранителите и вратата се отвори със съскане. Групата влезе и изчака вътрешната врата да се задвижи. Хранилището отвъд като дизайн представляваше въплъщение на функционалността. Стените бяха облицовани в бяло, подът — покрит с нехлъзгащ се каучук, за по-лесно почистване. Остра луминесцентна светлина обливаше всяко ъгълче и Нина видя зловещия блясък от ултравиолетовите източници, подсилващи стерилността на въздуха.

Вече вътре, Кари ги поведе към асансьор, който ги изкачи до офиса на Фрост. При влизането си Нина внезапно доби чувството, че е попаднала обратно в къщата, дизайнът бе твърде подобен. Можеше да види дори самата къща през прозорците, кацнала на скалата.

Но не гледката, нито пък архитектурата или предметите на изкуството приковаха вниманието й. А мъжът, който ги очакваше.

Кристиан Фрост бе дори по-впечатляващ в действителност, отколкото на снимките. Висок над метър и осемдесет и все още внушително мускулест въпреки шейсетте си години, в морскосиньото си поло той напомняше по-скоро суров моряк, отколкото милиардер. Косата и брадата му бяха прошарени, но очите му излъчваха младежка енергия и дълбока интелигентност.

— Д-р Уайлд — кимна той и й подаде ръка. Тя леко се дръпна, когато вместо да се ръкуват, той се наведе и целуна ръката й. При всеки друг жестът би изглеждал някак глупав, но идващ от него, бе съвсем на място. — Добре дошли в Равнсфйорд.

— Господин Фрост — отвърна тя.

— Моля ви, наричайте ме Кристиан. — Английският му не бе толкова съвършен като на Кари, а дълбокият гърлен изговор разкриваше скандинавския му произход. — Много се радвам, че съм в състояние да се запозная с вас. Наемането на господин Чейс си струваше.

— В такъв случай предполагам, че трябва да ви благодаря, че спасихте живота ми!

Фрост се усмихна широко.

— Щастлив съм да ви помогна.

— Но… защо някой би искал да ме убива? За какво е всичко това?

— Заповядайте, седнете и ще ви обясня — каза Фрост, посочвайки един голям диван. Тя седна. Кари се присъедини към нея от другия край. — Боя се, че вашите теории за Атлантида са ви направили мишена на мъж с името Джовани Куобрас.

— А кой е този Джовани Куобрас? — попита Нина.

— Един побъркан — обади се Кари.

— О! Значи не само убиец, но и луд убиец. Страхотно.

— Куобрас и приближените му — започна Фрост, — които се наричат Братство, вярват в онова, в което вярвам и аз, както и вие. Ако има нещо, за което да сме единодушни, това е вярата ни, че легендата за Атлантида е истина. Бил съм убеден в това през целия си живот и вложих значителна част от състоянието си в опити да го докажа. — Той отиде до широкия прозорец. В далечината морето блестеше като малки разсипани диаманти. — За съжаление, без особен успех. Както знаете, съществува много малко информация, от която да се тръгне… а и това, което има, е предмет на различни спекулации и интерпретации.

— Кажете ми — не се сдържа Нина, — какво общо има това с Куобрас?

Фрост се обърна към нея.

— Вие и аз искаме да открием Атлантида, да върнем едно древно чудо на света. Куобрас, от друга страна… — Лицето му потъмня. — Куобрас иска да го държи скрито, да запази тайната за свои собствени цели. И няма да се спре пред убийство, за да го направи. Вашата нова теория за местоположението й може и да не е убедила университетската комисия, но със сигурност е убедила Куобрас. Той вярва, че сте на прав път — както и аз, впрочем — и иска да ви възпре да го сторите.

— Почакайте — каза Нина. — Откъде знаете за теорията ми?

— Фондация „Фрост“ има приятели в академичните среди по цял свят. Те знаят, че всички нови идеи за местоположението на Атлантида ще привлекат интереса ми и ме уведомяват. А вашите идеи… — Той се усмихна. — Ще мина направо на въпроса. Искам изцяло да финансирам изследователска експедиция, за да проверим теорията ви.

Нина едва сдържа въодушевлението си.

— Наистина ли?

— Абсолютно. При известни условия, обаче. — Той видя, че лицето й потъмня и се усмихна. — Нищо лошо, обещавам. Но Заливът на Кадиз е голям, и въпреки че имам много средства, те не са безгранични. Бих искал да ограничите проучването до точно определяне на местоположението.

— Но тъкмо това е проблемът — каза му Нина. — Съществува малко информация и аз не знам как мога да я огранича още.

— Може да има повече, отколкото си мислите. — Тя го погледна заинтригувана. — Ще ви обясня по-късно. Но засега… интересува ли ви?

— Дали ме интересува? — зяпна тя. — Абсолютно!

Фрост се приближи към нея и й подаде дясната си ръка.

Тя се поколеба, след което я стисна.

— Чудесно — кимна той. — Д-р Уайлд, мисля, че заедно ще намерим Атлантида.

 

 

Блестящият предмет увисна в пространството, неповлиян от гравитацията.

Нина го гледаше изумена. Никога не бе виждала свободно плуваща холограма преди, нито пък си беше представяла, че са възможни извън сферата на научната фантастика или филмите.

— Какво е това? — успя да произнесе най-накрая тя, като откъсна неохотно очи от изображението и се обърна към останалите в затъмнената стая.

— Нещо, което може да ви помогне да стесните обсега на изследването си — каза Фрост. — Или най-малкото така твърди мъжът, който искаше да ми го продаде.

— Да го продаде? — Нина отново се обърна към холограмата. Проекцията, рееща се над една цилиндрична поставка, в която цветните светлини проблясваха по-бързо, отколкото очите й можеха да следят, беше вероятно с естествени размери, малко по-къса от трийсет сантиметра и широка около пет. Гладко парче метал със заоблен долен край, докато горният бе прав и от него стърчеше кръгъл израстък. Цветът беше почти като на злато, но с необичаен червеникав нюанс…

Като нейния медальон.

Тя разсеяно докосна металното парче, което висеше на врата й, когато се наведе по-близо към холограмата, заобикаляйки поставката, за да види другата страна. За нейно разочарование там нямаше нищо, освен една странна, лишена от обем версия на лицевата страна, през която можеше да види Фрост, Кари и Чейс.

— Продавачът искаше само да имаме представа — обади се Кари. — Каза, че предната част на артефакта имала маркировки, които може би биха били от полза за нас. Но не ни позволи да ги видим, докато не се съгласим да му платим.

— Колко искаше? — попита Чейс.

— Десет милиона долара.

— Дяволски много.

— Може да струва дори много повече — каза Нина. Макар да знаеше, че там няма нищо, тя не се сдържа и протегна пръст да пипне. Върхът на нокътя й потъна в холограмата и част от образа изчезна на мястото, където пръстът й бе прекратил достъпа на лазерните лъчи, които го създаваха. — Това е орейхалк, нали?

— Така изглежда. — Фрост й показа малка стъклена чинийка, съдържаща късче метал със същия цвят. — Освен холограмата, той ни изпрати и проба. Твърди, че я е отрязал от артефакта. — Нина забеляза малка резка от едната страна на холограмата. — Пуснах металургичен тест. Става въпрос за златно-медна сплав, но с много необичайно ниво на въглерод и сяра, което обяснява цвета му.

— Пасва на теорията за вулканичния му произход.

— Да.

— Което съвпада с онова, което Платон казва за орейхалка в „Критий“! — Въодушевлението на Нина нарасна, когато тя осъзна изводите.

— Почакайте, какво значи това? — попита Чейс.

— Според Платон орейхалкът — един рядък метал — бил добиван в Атлантида — обясни Нина. — Но в периодичната таблица няма място за никакви непознати елементи, което означава, че той трябва да е сплав на други метали. Но сплавите не се добиват, те се правят — освен ако не са били формирани от някакви природни процеси. Вследствие на вулканичната активност залежите от злато и мед може да са се стопили и да са се слели в нова субстанция.

— Атлантите са използвали орейхалк за облицоването на крепостната си стена — каза Кари. — Смятали са го за почти толкова ценен, колкото златото, заради високото му златно съдържание, но предмет като този би се ценил не само заради благородните метали. Ако е автентичен, ще е първият истински атлантски артефакт, открит някога — доказателство, че Атлантида съществува.

Фрост кимна на Шенк, който включи осветлението. Холограмата избледня и илюзията за плътност изчезна.

— И къде е той в момента? У кого? — попита Нина.

— Продавачът се казва Юри Волгин — започна Фрост. — От хората на Куобрас. Както изглежда, Волгин иска да напусне Братството; иска също така достатъчно пари, за да скрие от Куобрас продаването на артефакта. Изпрати ни парчето от орейхалк и холограмата чрез посредник, един иранец — Фейлак Хаджар.

Нина се намръщи.

— Чувала съм името.

— Не съм изненадан. Продава антични персийски артефакти, които, предполагам, не са за продан.

— Крадец на гробници — каза тя с отвращение.

— Бил е такъв, макар да се съмнявам, че си е цапал ръцете от години. Забогатя, като продаваше национални съкровища на частни колекционери зад граница. Достатъчно могъщ е, за да може да си позволи да си купи имунитет от иранското правителство.

— Освен това е доносничил за конкурентите си — обади се Чейс, — отклонявал полицията от себе си, като я насочвал към тях. Не го познавам лично, но познавам хора, които са имали работа с него. Не е популярен тип, но щом продава това нещо, сигурно смята, че е автентично. Може да е гадняр, но се грижи за репутацията си.

— Той има възможностите да изтъргува този артефакт и да защити Волгин от Куобрас — каза Фрост. — Ето защо съм склонен да вярвам, че предметът е автентичен. Но не съм склонен да дам повече от десет милиона долара, без да имам доказателство. Ето тук излизате на сцената вие.

Нина примига.

— Аз?

— Искам да изследвате предмета и да решите дали е това, което Волгин твърди за него.

— Казвате ми, че трябва да отида в Иран? — Тя преглътна. — Там не са особено благосклонни към американците.

Чейс се засмя.

— Аз ще съм с теб и ще те пазя. Заедно с още няколко души приятели. Няма защо да се тревожиш.

— Бил ли си в Иран преди?

Той отвърна уклончиво:

— Неофициално…

— Господин Чейс и хората му ще се грижат за вас — намеси се Фрост. — Ще дойде и Кари, като мой представител.

— Но какво ви кара да мислите, че ще мога да определя дали този артефакт е автентичен, или не? — попита Нина, сочейки към призрачната холограма.

— Вие сте експерт по древни езици, нали? — попита Кари.

— Не бих казала експерт — възрази тя. — В смисъл че съм учила тази специалност и мога да кажа, че различавам финикийски от нумидийски, но не съм крупен специалист.

— От онова, което съм чувал, вие сте много по-добра, отколкото твърдите. Може би по-добра и от майка си. — Нина погледна Фрост с изненада. — Познавах родителите ви — всъщност финансирах експедицията до Тибет, където те… — Той направи пауза и отклони очи. — Огромна трагедия. Огромна загуба.

— Никога не са споменавали пред мен, че сте ги финансирали — каза Нина.

— По моя молба. Сега, когато знаете на какво е способен Куобрас, разбирате защо отдавам голяма важност на сигурността. Куобрас ще направи всичко възможно, за да спре откриването на Атлантида и разполага с доста сериозни възможности — както и с влиятелни приятели по света.

— Като например?

— Вероятно е по-безопасно, ако не знаете. Но колкото до артефакта, ако Юри Волгин казва истината, вие трябва да сте в състояние да ни кажете дали е автентичен при прочитането на текста. Само си представете — продължи Фрост, а в гласа му се прокрадна известна театралност, — ще можете да държите в ръка действителен предмет от Атлантида!

— Ако е автентичен.

— Което вие, като най-квалифицираният човек в света, ще определите.

Нина се замисли над думите му. Все още не гореше от желание да отиде в страна, която проявяваше откровена враждебност към Запада и американците в частност, но беше ходила преди на експедиции и в по-малко приятелски настроени държави, а потенциалната награда в този случай далеч надхвърляше стойността на всичко, което бе открила до този момент.

Освен това, както Фрост каза, тя нямаше да замине сама.

А ако избереше да не отиде, какво щеше да прави? Да се върне в Ню Йорк, където току-що й бяха отказали финансиране… и където постоянно щеше да се озърта дали хората на Куобрас не са по петите ѝ?

— Окей — реши тя, — съгласна съм. Кога тръгваме?

Фрост се усмихна.

— Веднага, когато сте готова.

— Харесва ми начина ви на мислене — каза Нина, отвръщайки му с усмивка. — Само защото Атлантида е чакала единайсет хиляди години, не означава, че трябва да чака още…

— Тогава — каза Кари, — да вървим и да започваме.