Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (23)

22.

Главата на статуята на Посейдон, която бе устояла при потъването на Атлантида и останала на самотно бдение над храма в продължение на единадесет хиляди години, бе разбита на парчета. Таванът от слонова кост рухна и дъжд от остри отломки заваля в наводнената зала.

Но каменният блок над експлозивите пое пълната сила на взрива.

Под огромното водно налягане блокът се измести само с трийсетина сантиметра. Но то бе достатъчно.

Чакал търпеливо стотици векове, Атлантическият океан най-накрая намери път към най-старата си плячка. Леденостудената океанска вода нахлу през процепа и над древните камъни се стовари колосална мощ. При срутването на тавана се отвори дупка с ширина около шест метра. Хиляди тонове вода нахлуха, за да превърнат останалото от статуята на Посейдон в златни отломки.

Ударът изпрати по водата мощна ударна вълна в храма. Статуите бяха избити от пода и разхвърляни наоколо като счупени играчки.

Чейс се чувстваше като блъснат от трактор. Водовъртежът изби прожектора от ръката му. Той се удари в една стена. Силно. Не можеше да се помръдне, прикован като пеперуда към дъска от ужасна сила.

След това приковалото го към стената налягане намаля; яростният прилив се оттегли. Усети остра пронизваща болка в лявата си китка. Смътно си спомни, че ръката му се беше ударила в стената, но едва сега мозъкът му бе в състояние да регистрира усещане.

Светлините на екипировката му работеха, но щяха да са напълно безполезни известно време. От надигналия се пясък и отломките водата в момента изглеждаше непрогледна като мляко.

Но сега, когато храмът бе напълно наводнен, притокът на вода бе спрял. Което означаваше, че би могъл да излезе през дупката в тавана…

Кари!

Нямаше начин тя да е била напълно подготвена за гневната атака на океана. Може да е била ударена силно като него.

Той опита радиостанцията.

— Кари! Кари, чуваш ли ме? Там ли си? Кари!

Никакъв отговор.

Може би се намираше извън обхват — или пък бе ранена, дори мъртва.

Той се спусна към дъното и заплува напред, примигвайки от болката в ръката си. С помощта на тласкачите се движеше по-бързо, но не искаше да рискува да налети на нещо, преди да го е видял.

Усети отломките под краката си, счупени статуи и камъни. Беше като след бомбардировка.

Забеляза слаба светлина напред. Разстоянията бяха измамни в размътената вода; изглеждаше отдалечена на петнайсетина метра, но при сегашните обстоятелства може и да беше по-близко.

— Кари! — извика той, когато светлините приеха форма. Бяха от водолазния й костюм — по-скоро светлина, тъй като едната не светеше.

И доколкото можеше да каже, това бе тя, висеше безжизнено точно над пода.

Той се хвърли напред. Каските им се блъснаха една в друга, когато се опита да види лицето й през мрака. Очите й бяха затворени и той не можеше да разбере дали диша. Дълбоко водолазният костюм бе затворена система без сигнално приспособление за въздушни мехурчета.

— Кари!

Клепачите й потрепнаха.

— Слава богу! — прошепна той. — Кари, хайде, събуди се. Трябва бързо да излезем от тук.

Очите й се отвориха и тя го погледна неразбиращо.

— Еди? Какво е станало?

— Кратката версия ли предпочиташ? Бум! Тряс! Дупка. Добре ли си?

Лицето й се сгърчи от болка.

— Боли ме кракът…

— Тук може да последват още разрушения. Трябва да се измъкнем — ако тръгнем право нагоре, можем да стигнем до покрива и да намерим дупката.

— Получи ли се?

— О, да. Получи се. — Чейс хвана ръката й. — Използвай тласкачите и давай нагоре. — Той се пресегна към своето устройство. — На три. Готови? — Кари кимна и той започна да брои…

Кари се насочи вертикално нагоре. Чейс остана.

— О, чакай, чакай! — извика той и се оттласна от пода след нея.

— Какво не е наред?

Чейс натисна с палец лоста за управление напред и назад. Не последва нищо.

— Хюстън, имаме проблем. Тласкачите ми не работят.

— Да не би екипировката ти да е повредена?

— Ами, нещо такова. И аз попаднах на същата улика…

Тя почука с ръка по гръдния му кош.

— Говоря сериозно. Тези екипи са здрави — и ако са ударени толкова силно, че да е повредена една система, то със сигурност тя няма да е единствената пострадала. Работи ли кислородното ти снабдяване?

— Изглежда да, но… — Той спря. — Изчакай минутка. Или съм се напикал, или наистина има теч. — Той се размърда тромаво. В горната част на краката си усети студ и влага, вътре в костюма. — По дяволите! Влиза вода!

Сякаш по даден знак, между тях се издигна малко въздушно мехурче, докосвайки стъклото на шлема на Чейс, преди да отлети нагоре.

— Хвани се за мен и не се пускай — нареди му Кари.

Чейс се хвана за екипировъчния й колан и тя включи тласкачите си; сбруята се опъна под допълнителната тежест при издигането.

— Намали — предупреди я Чейс, когато наближиха покрива. — Не искаш да се блъснеш в тавана, нали?

— А ти не искаш да потънеш, или греша? — Но тя все пак забави, вдигайки свободната си ръка над главата, докато докосна нещо твърдо. — Пристигнахме. Странно… Все още има въздушна възглавница, усещам я. — Тя се издигна, докато горната част на шлема й се блъсна в тавана от слонова кост. Имаше достатъчно пространство, за да държи очите си над ватерлинията.

За нейна изненада, имаше светлина. Химическите факли продължаваха да си стоят там, поклащайки се на повърхността.

— Какво виждаш? — попита Чейс.

— Покривът е хлътнал на десетина метра от пробива, ето защо е останал по-малък въздушен джоб. — Тя се завъртя във водата. — Виждам една от крайните стени.

— Южната е, там, където бяхме. Трябва да излезем по другия път.

— Добре. — Тя се спусна още няколко стъпки надолу, дръпвайки Чейс със себе си, след което се оттласна напред към върха на покрива. Меката портокалова светлина на факлите я водеше към хлътналия и изместен участък от покрива.

— Внимавай, камъните сигурно са разместени! — предупреди я Чейс.

— Нищо чудно след такава експлозия… — Тя опипа внимателно тавана и осъзна, че взривът е разтрошил слоновата кост, оставяйки остри, стърчащи навън ръбове.

Неочаквано усети леко течение напред. Водовъртежът от частици се забави.

— Еди! Мисля, че го открих!

— Страхотно! Внимавай…

С пропукване един от огромните каменни блокове се поддаде на гравитацията и падна от мястото си, понасяйки след себе си отломки от слонова кост. Той се удари в задната част от костюма на Кари, изтласквайки я настрани.

Чейс я хвана за ръката и я избута нагоре.

— Мамка му! Добре ли си? — Той огледа екипа й. Изпъкналата част, в която се намираха въздушните резервоари и вентилът, бяха смачкани и напукани като яйчена черупка. — Водолазният ти костюм е съсипан — можеш ли да дишаш?

Кари си пое притеснено въздух.

— Нещо не е наред — получавам въздух, но се диша по-трудно. Мисля, че регулаторът е повреден!

Чейс я хвана за ръката.

— Кари, успокой се. Вече сме почти извън храма. Веднага щом излезем, ще открием Хюго и ще се издигнем на повърхността. Петнайсет минути, според мен ще отнеме толкова. Само си пази въздуха и дишай бавно, става ли?

— Добре. — Тя кимна, но лицето й издаваше страх.

Стигнаха до дълбокия отвор в тавана. Кари използва тласкачите, за да излезе от храма, като дърпаше Чейс със себе си. Водата изведнъж стана прозрачна. Чейс се огледа за светлини. Забеляза няколко почти веднага — но те не бяха познати.

— Друга подводница — каза Кари, гледайки отломките на водния съд. Въпреки разрушеното отделение за екипажа, секцията с батериите си оставаше херметически затворена, захранвайки безполезно прожекторите. — Куобрас!

— Хюго трябва да е тук някъде. — Чейс доплува до дупката. — Хюго! Направи ли копие? Ние сме вън от храма, повтарям: намираме се извън храма. Чуваш ли ме?

Тишина, след което се чу:

— Едуард! — Гласът беше слаб, придружен от пропукване на статично електричество, но без никакво съмнение принадлежеше на белгиеца. — Чувам ви! Къде сте?

— Над северната част на храма. А ти?

— Спускам се от югозапад! Виждате ли ме? — Чейс погледна нагоре и долови очертанията на водолазния му костюм. — Добре ли сте?

— Водолазният екип на Кари е повреден — както и моят: пробит е и тласкачите ми не работят. Трябва бързо да излезем на повърхността.

Кастил освети с прожектора си отгоре костюма на Чейс.

— Ето къде е пробит — каза той и посочи към кръста му. Чейс се досети каква е причината. Когато бе използвал ножа си, за да среже екипировъчния си колан, острият връх беше пробил поликарбонатната черупка. Дори в този момент видя как едно малко въздушно мехурче се показва и се стрелва нагоре.

— Разполагаш ли с нещо, с което да запушим дупката?

Чейс поклати глава.

— Едуард, слушай, нещо се е случило на повърхността. Чух…

Клинг…

— Какво беше това, по дяволите? — попита Чейс. Неочакваният звук проехтя като удряне на метал в камък. Той се обърна. Нещо блещукаше слабо, пред тях лежеше някакъв предмет. Той се приближи да види. Винт.

Ново издрънчаване, този път много по-силно и остро. И тримата се завъртяха и видяха един дълъг пилон, който стоеше изправен на каменния покрив. Люлееше се бавно отгоре, като едва докосваше наклонената страна на храма.

Кастил доплува до него и спря, когато осъзна какво беше.

— Това е корабна кука — каза той. — Но защо е…

С периферното си зрение Чейс разпозна падащите около тях предмети. Погледна нагоре.

— Хюго! Махни се оттам!

Твърде късно.

Хеликоптерът на „Ивънър“ се стовари върху Кастил с опашката надолу като копие. Белгиецът бе повален върху покрива на храма.

Една от перките на двигателите се заби дълбоко във водолазния му екип.

— Не! — простена Чейс. Той се опита да стигне до приятеля си, но при разбиването на останалата част от корпуса на хеликоптера ударната вълна се разби в камъните и го оттласна назад.

Тъмен, растящ облак закри светлините на Кастил.

Кръв.

— Хюго! — Водата се оттегли; той отново заплува, ритайки бясно, като игнорира болката в ръката си.

Кари го хвана за костюма, използвайки тласкачите си, за да го дръпне обратно.

— Той умря! — извика тя. — А ние трябва да се махнем оттук. Веднага!

Чейс я заобиколи, изпълнен с гняв и отчаяние.

— Не мога да го оставя тук!

— Но се налага! Погледни! — Тя посочи нагоре…

Към тях се носеха още отломки. Инструменти, капаци на люкове, парчета от перила, дори сегмент от радарната кула на „Ивънър“.

И нещо още по-голямо, тежко и жълто, което се приближаваше насреща им през мрака.

Кари се оттласна встрани с пълна сила, дръпвайки Чейс в момента, когато лотът на „Акулодозер“ мина покрай тях и се вряза право в покрива на храма, на косъм от тях. Следваше го верига, брънките й скърцаха силно по камъка. Кранът в другия край се удари в храма, след което се плъзна по наклона точно зад Кари и Чейс. Двамата усетиха преминаването му през водата на сантиметри от краката им.

Кари се дръпна. Над главите им валяха още отломки, които предизвикваха малки експлозии при забиването си в океанското дъно.

Чейс погледна нагоре.

— О, по дяволите! Мини вдясно! Бързо!

Тя се подчини и обърна глава, за да види. Сърцето й подскочи от ужас.

Напомняше плеяда от падащи звезди, светлини, които препускаха към нея, за да я погълнат.

„Ивънър“!

Аварийните светлини все още блестяха, чудовищен грохот на метал отекваше в океана, корабът беше с три хиляди тона снаряжение, което се сипеше над главите им.

Кари натисна с палец още по-силно копчето за тласкачите, дръпвайки себе си и Чейс от пътя на потъващия съд…

„Ивънър“ се заби в дъното като бомба.

Носът се разби при удара и водната сила изригна през вътрешността на кораба, разкъсвайки шевове и спойки, не по-малко разрушителна от експлозия. Малкото останал въздух бликна от стотиците нови дупки и процепи в корпуса. Нитове, странични отвори, дори врати бяха изхвърлени навън като шрапнели от граната.

Хванати в ударната вълна и почти оглушали, Кари и Чейс не можеха да направят нищо, освен да се носят сред останките на кораба.

Чу се повторно оглушително скърцане на метал в дълбините, когато „Ивънър“ бавно, но неумолимо се преобърна и падна странично, разсичайки покрива на храма като острие на гилотина; архитектурното чудо не можа да устои на разрушителната сила на тоновете стомана.

Парчета от храмовия покрив се разлетяха във всички посоки, когато туловището на кораба измести водата от главната зала. Без поддръжка стените рухнаха, смачквайки всичко.

Храмът на Посейдон, самото сърце на цитаделата на Атлантида, вече бе загубен завинаги.

Шумът намаля. Чейс не можеше да повярва, че все още е жив.

Кари…

Бяха се пуснали и сега бяха разделени. Той се обърна и се опита да я види.

— Кари, къде си? — В тъмнината нямаше никакъв знак от светлините на екипировката й.

— Тук съм — дочу се слаб, изопачен глас. — Зад теб, на пет метра отдолу.

Чейс погледна, но не забеляза нищо.

— Не те виждам.

— Светлините ми угаснаха. Стой там. — Миг по-късно се появи оранжев блясък и призрачните контури на водолазния й костюм се издигнаха зад малката факла в дясната й ръка.

— Въздушната ми система е повредена и става все по-трудно да се диша.

— Тласкачите ти работят ли?

— Да. А какво става с пропускането на вода в екипировката ти?

Чейс се размърда в костюма си. Ставаше му все по-студено.

— По дяволите! Струва ми се, че положението се влошава.

— Сигурно дупката не е голяма, иначе отдавна да си мъртъв. — Кари го доближи.

— Дали има нещо, с което да я запушим?

— Не. Но има нещо, което ти можеш да направиш.

— Какво?

— Сложи си пръста върху нея.

— Ох. — Чейс се почувства странно смутен, че не е в състояние да мисли както обикновено. Той погледна надолу към храма. Няколко от светлините на „Ивънър“ продължаваха да блещукат между отломките. — Хюго…

— Аз се тревожа за Нина — каза Кари. — Доколкото знаем, тя беше на кораба. Куобрас не оставя свидетели. — Макар да се намираше точно до него, заради радиосмущенията гласът й се чуваше слабо.

Тя включи тласкачите и те започнаха да се издигат нагоре. Чейс се държеше за колана й с една ръка, а палецът на другата натискаше пукнатината върху водолазната му екипировка. На китката му имаше малко дигитално устройство за измерване на дълбочината. Цифрите намаляваха.

С допълнителната тежест Кари можеше да се движи два пъти по-бавно от най-голямата предвидена скорост.

Щяха да стигнат до повърхността след двайсет минути. А най-вероятно — след трийсет. Но при повредата на кислородните прибори на Кари…

— Как си с дишането? — попита я той.

— Влошава се. Регулаторът звучи така, сякаш е запушен. Не получавам пълно захранване.

— А как се чувстваш?

— Главата ми е замаяна. И… ми се вие свят.

Чейс знаеше, че това са първите симптоми на хипоксия. Недостиг на кислород. Нямаше начин Кари да остане достатъчно дълго в съзнание, за да стигнат до повърхността. Което означаваше, че той трябва да се заеме с контрола на тласкачите.

А то на свой ред означаваше, че трябва да се държи за нея с две ръце — контролният лост не беше предвиден да понася товар. Ако натиснеше с цялата си тежест върху него, той щеше да се счупи, осъждайки и двамата на смърт.

— Кари — каза той, като се опита да звучи хладнокръвно както за нейно, така и за свое успокоение, — натискай лоста колкото може по-дълго, разбра ли? Ако имаш някакъв проблем, аз ще поема. Не се притеснявай. Ще доплуваме до повърхността.

— Но ако ти поемеш управлението, тогава…

— Не се тревожи за мен. Ще го направим. Нали?

— Да — отвърна тя със сънлив глас.

Те се издигаха мълчаливо още няколко минути. Чейс провери уреда за дълбочина: 650 стъпки. Имаха още доста път.

— Еди?

— Да.

Тя звучеше така, сякаш в следващия момент ще заспи.

— Съжалявам за Хюго. Обичах го.

— Аз също съжалявам — отвърна той и в гърдите му се надигна гняв. Опита се да го сподави. Това нямаше да помогне. В момента. — Обикновено не отмъщавам, не е професионално — но Куобрас ще съжалява горчиво за това.

— Добре. Толкова сме близо, той не може да ни спре…

— Толкова близо до какво? — Отговор не последва. — Кари?

Тласкачите спряха. Лявата й ръка се отпусна надолу.

— О, господи! — промърмори той. Шестстотин стъпки. На тази дълбочина водолазният му костюм се намираше под почти двайсет атмосфери налягане. Ако пукнатината се разширеше, водата нямаше да навлиза на капки. Студенината в костюма му се разстла още. Той потрепери.

Нямаше време.

Натисна лоста с всичка сила. Тласкачите изскимтяха и потръпнаха, сякаш внезапно събудени. Въпреки тренираността и физическата си подготовка, той усети, че се уморява, налягането и студеният океан изсмукваха силата му.

Петстотин стъпки. Все още не се виждаше нищо, освен тъмнина. Студен компрес обгръщаше тялото му.

На четиристотин стъпки очите му доловиха първия намек за светлина от повърхността, абсолютният мрак отстъпи на странно красиво индиговосиньо сияние отгоре. Появиха се пасажи риби, които ги отминаха със студени, безизразни очи.

Той погледна Кари. Очите й бяха затворени и тя изглеждаше почти спокойна. Чейс не можеше да каже дали още диша. Или пък дишането й беше толкова слабо, че той не можеше да долови никакво помръдване на ноздрите… А може би просто бе мъртва.

Двеста стъпки и той осъзна, че вижда слънцето, ярка пътека светлина. Броячът за отчитане на дълбочината примигваше на всяка стъпка…

Тласкачите издъхнаха.

Чейс натисна силно с палец лоста, надявайки се това да се дължи на студа, но нищо не се получи. Лостът се намираше в крайно положение и не помръдна.

Дълбоко водолазните костюми бяха предвидени за използване при спускане с подводница, както и за изкачване нагоре, а не за самостоятелно използване.

Батериите бяха изтощени.

А до повърхността оставаха още над сто стъпки.

Дявол да го вземе.

Той погледна Кари, след което я разтърси, искаше да я накара да се събуди и да му помогне. Очите й останаха затворени. Само това му липсваше.

Заплува с последни сили, като я дърпаше след себе си. Не тежеше много, но допълнителната тежест на екипа й усложняваше работата.

Деветдесет стъпки. Осемдесет. Седемдесет.

Всяка стъпка траеше сякаш вечност. Искаше му се да спре и да си почине, да задиша с пълни гърди, да отпусне мускулите си, но трябваше да изведе Кари до повърхността.

Четиридесет. Тридесет.

Блясъкът на слънчевата светлина заигра по вълните. Десет стъпки, девет, осем…

Усети прииждащите вълни и костюмът му се блъсна в този на Кари. Пет, четири… Отвори уста да си поеме въздух, мускулите му се приготвиха да се отпуснат…

Показа се на повърхността и примига на яркото слънце, увиснало на хоризонта, след което се напрегна и издърпа Кари до себе си. Водата се плискаше в шлема й. Под водата не бе в състояние да види истинския цвят на лицето й, но сега, на светлината, кожата й изглеждаше бледа и безжизнена.

Водолазните костюми бяха закопчани с безброй халки и закопчалки, предвидени с тях да се справят двама души, но в момента такава опция не съществуваше. Чейс заби пръсти в херметическото уплътнение около врата й, като се опитваше да го разкопчее.

Най-сетне успя. Свали шлема й и го хвърли настрани. Главата на Кари се отпусна.

— Кари! Хайде, събуди се! — Чейс я плесна по бузата. Тя се нуждаеше от дишане уста в уста, но за него бе невъзможно да свали собствения си шлем, без да се отдалечава от нея.

— Кари! Хайде, моля те!

Тя си пое рязко дъх, след това се закашля. Клепачите й потрепнаха.

— Еди? — Думата приличаше повече на шепот. — Лошо ми е… и наистина имам ужасно главоболие.

— Но си жива, което е най-важното. Дай ми ръка, помогни ми да сваля тази дяволска каска от главата си.

Тя дръпна силно ключалките на шлема, но не успя да го освободи.

— По дяволите! — изпъшка Чейс.

— Какво?

Той я погледна обезкуражен.

— Все още сме на сто мили в открития Атлантик и корабът ни лежи на парчета на дъното на океана. Ще е малко трудно за плуване.

За негова изненада тя се усмихна.

— Не мисля, че е нужно да плуваме.

— Защо не?

— Защото виждам капитан Матюс да се носи към нас.

Той се огледа.

— Господи! — Спасителната лодка се намираше на сто ярда, но Матюс се виждаше ясно на носа в бялата си униформа, как маха с ръка. — Значи Куобрас ги е оставил живи…

— Това не е в стила му — каза Кари. Беше объркана, но в гласа й се долавяше облекчение. — Нещо трябва да се е случило; той сигурно… о, боже. — Тя хвана ръката на Чейс. — Нина! Сигурно е взел Нина!

— Защо ще го прави? Той я искаше мъртва — защо сега да си променя мнението?

— Тя сигурно знае нещо — осъзна Кари. — Нещо, което сме видели в храма, някаква информация, достатъчно ценна, за да направи сделка…

— Е, след минута можем да попитаме. Хайде да свалим този ужасен шлем.

— Всъщност, може би е по-добре да си с него, докато се качим в лодката.

Чейс изръмжа:

— Защо?

— Защото имам чувството, че радиостанцията на костюма ти е единствената, с която разполагаме…

 

 

Пет минути по-късно Чейс най-сетне успя да вдъхне свеж океански въздух.

Кари беше права: екипажът на „Ивънър“ нямаше радиостанция. След като се присъединиха към тях, един от механиците се зае да оправя трансмитера на дълбоко водолазния костюм. Нямаше голям обхват, но и не беше нужен. Заливът на Кадиз по морските стандарти бе оживено място. Пък и засега нямаше как да го използват, тъй като най-близкият плавателен съд бе този на Куобрас.

Чейс и Кари междувременно успяха да научат какво се бе случило на борда на „Ивънър“.

— Значи Нина доброволно се е предала, за да ви спаси? — попита Кари.

Матюс кимна.

— Въпреки че Куобрас й каза, че така или иначе ще я убие. Дължим й живота си.

Кари притихна, загледана замислено към залеза. Чейс я прегърна.

— Хей, тя е жива, поне засега. Каквото и да знае, със сигурност няма да му го издрънка веднага. Ще го увърта колкото се може по-дълго. Можем да я открием.

— Как? — попита Кари мрачно. — Дори и да проследим кораба му до пристанището, той няма да е на борда. За него със сигурност ще дойде хеликоптер или ще се отправи към сушата с катер, преди да сме успели да му преградим пътя.

— Ще измислим нещо. — Чейс се изправи и вдигна глава нагоре. Първите звезди бяха изгрели и примигваха на небето.

— Всъщност — обади се Матюс, — д-р Уайлд има съобщение, макар че представа нямам какво трябва да означава. Каза да ви го предам, ако ви видя.

Чейс отново седна.

— Какво каза тя?

— Не много. Само това, че… ще ви изпрати пощенска картичка.

— Пощенска картичка? — Челото на Кари се набръчка. Тя изглеждаше объркана. Объркването й се засили, когато Чейс започна да се смее. — Какво? Какво означава това?

Той се опита да застане сериозен, но широката усмивка не слизаше от лицето му.

— Означава — обяви той, — че знам точно къде я водят.