Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (20)

19.

Заливът на Кадиз

— Ето го! — Кари посочи през предното стъкло на хеликоптера.

Дълбоката синева на Залива на Кадиз се разстилаше пред тях, отразявайки игриво слънчевата светлина. Намираха се на деветдесет мили от португалския бряг, на сто от Гибралтар, а самата им дестинация бе в движение, поддържайки стабилен курс от двайсет възела към Атлантическия океан. Кораб „Ивънър“ стоеше на фона на безкрайното синьо като резен блестящо бяло, шейсет метров океанографски съд, самото олицетворение на изкуството в подводното проучване. При цялата си напрегната програма, Кристиан Фрост не си бе спестил труда.

— Ох, най-после! — въздъхна Кастил. Белгиецът беше изключително нервен по време на полета, за забавление на останалите пътници. — Нямам търпение да стъпя на твърда земя. — Той помисли за миг и се поправи: — На твърда палуба. На люлееща се палуба. Няма значение, стига да не е хеликоптер!

— Имаш ли представа колко трудно е хеликоптер да се приземи на движещ се кораб? — попита Чейс закачливо. — Кастил го изгледа кисело, след което извади една зелена ябълка от джоба си и я захапа здраво.

— Това няма да е проблем, сър — увери пилотът, когато започнаха снижение. — Правил съм го сто пъти.

— Страхувам се от сто и първия — промърмори Кастил с пълна уста. Дори Филби се присъедини към веселите подигравки, които последваха.

Нина погледна над раменете на Кари, когато наближиха „Ивънър“. Корабът имаше ултрамодерен и — според неопитните й очи — странен дизайн. Корпусът беше нормален, но надпалубните съоръжения изглеждаха свръхтежки, един висок, изшилен сегмент стърчеше в средната секция на кораба с радарна антена над него.

Причината за необичайния дизайн стана очевидна, когато се приближиха повече. На кърмата, надвесена над кипналата от винтовете вода, имаше площадка за хеликоптери, докато по-голямата част от палубното пространство в носа бе отделено за тежки кранове и крикове за поддръжка на двете потопяеми съоръжения на „Ивънър“.

— Само от една година е — каза Кари, когато се приближиха. — Три хиляди и двеста тона с петима офицери, деветнайсет души екипаж и способност за поддръжка на трийсет души научни работници в продължение на два месеца. Гордостта и радостта на баща ми.

— След теб, предполагам — обади се Нина.

— М-м-м… не съм сигурна — пошегува се Кари.

Както бе обещал пилотът, кацането се оказа бързо и гладко. Кастил почти със скок напусна кабината, когато хората от екипажа привързаха летателния апарат към палубата.

— Най-после в безопасност! — извика той.

— Само не си размахвай толкова ръцете — посочи му Нина все още въртящите се перки. — Нали си спомняш какво се случи на Хаджар!

— Поне ти ще си на сигурно тук долу — каза Чейс и погледна зад перилата. Морето беше спокойно, леките вълни прикриваха напълно онова, което лежеше под тях.

Кари поведе групата нагоре, към капитанския мостик на ниво четири, където се срещнаха с капитана на „Ивънър“, Лео Матюс, висок канадец в безупречна бяла униформа. След като представянето мина, той ги запозна със ситуацията.

— Ще достигнем целта за три часа. Сигурни ли сте, че искате да използваме две подводници при първото спускане, мадам? — попита той Кари. — Може би ще е по-добре да изпратим първо „Атрагон“ да инспектира дъното.

Кари поклати глава.

— Страхувам се, че времето е сериозен фактор. Куобрас вече е в морето — търси на погрешно място, но със сигурност е научил, че сме отплавали. Рано или късно ще започне да проверява и предполагам, че ще е скоро.

— Притеснявате се от нападение?

— Няма да е първото — обади се Чейс.

Матюс се усмихна.

— Е, „Ивънър“ може да не е военен кораб, но… нека просто кажа, че сме в състояние да се грижим за себе си. — Той се обърна отново към Кари. — Баща ви изпрати… ъ-ъ-ъ… специална екипировка. Ще сме готови за всякакви неприятности, госпожице.

— Благодаря, капитане.

Матюс нареди на един от екипажа да ги разведе по каютите. Въпреки че Нина бе заслужила с пълно право титлата шеф на експедицията, Кари се настани в каютата под лоцманската кабина, докато Нина зае стая до Чейс на по-долната палуба.

— Отлично — изкикоти се той, когато надникна през вратата. — Да съм в стая без Хюго на такъв кораб.

— Да не би да хърка?

— Много по-лошо. — За облекчение на Нина той не се впусна в откровения. — Не е толкова шикозно, колкото на „Нереида“, но ще е много по-трудно да ни взривят.

— Моля те, дори не се шегувай с такова нещо!

— Не се шегувам. — Чейс прекрачи прага. — Както каза Кари, Куобрас със сигурност знае, че вече не сме там. Тя смята, че всички са лоялни, но стига да размахаш дебелата пачка, всеки може да бъде купен.

— Мислиш, че Куобрас има шпионин на кораба? — Нина седна на леглото, изглеждаше разтревожена.

— Бас ловя. Затова… — Той спря.

— Какво?

Чейс седна до нея и понижи глас.

— Спомни си Бразилия, колко бързо ни откри Куобрас. Тези хеликоптери не биха могли да ни проследят по реката, движехме се прекалено бавно. Щяха да останат без гориво. Което означава, че когато са тръгвали, са знаели къде сме. Или е имало насочващо устройство на кораба, което не е изключено… или някой на кораба им съобщава местоположението ни.

Въпреки топлината в каютата, Нина потрепери.

— Но кой?

— Няма начин да е онзи дървен философ, Хамилтън, никой не му е казвал защо всъщност сме отишли там. Не бива да се говори лошо за мъртвите, но капитан Перез и Хулио са в списъка ми.

— Но те бяха убити при взривяването на „Нереида“. Ти сам видя телата.

— Може Старкман да ги е убил, за да няма живи свидетели. Двамата продължават да ми стоят като евентуална възможност. От друга страна, съм напълно сигурен, че Кари няма да предаде собствения си баща… — Той се усмихна при твърдението. — Както и ти, впрочем.

Нина се усмихна.

— Радвам се, че го мислиш.

— Проблемът е, че не остават много заподозрени. Агналдо, професорът…, ами добре… аз и Хюго.

— Не може да е Джонатан — каза Нина веднага. — Познавам го от години. Не би направил нещо, което да ме нарани.

— Добре, тогава — кимна Чейс, вдигайки вежди, — аз вярвам на Агналдо, и — по дяволите! — залагам живота си за Хюго. И остава… онзи гадняр и развратник. Оставам аз, нали така? Мамка му.

Нина се изкикоти.

— Мисля, че можем да те изключим.

— И аз така се надявам. Не обичам да подозирам сам себе си. — Той отново се усмихна, след което поклати уморено глава. — Не знам. Някой на „Нереида“ може да е имал сателитен телефон, скрит в екипировката си — проверих само нещата, които взехме на борда по Тефе. А колкото до този кораб… — Той въздъхна. — Единственото, което ни остава, е да държим очите си отворени и да гледаме за нещо интересно.

— И какво ще направиш, ако откриеш някого? — попита Нина.

Чейс се изправи.

— Ще го изхвърля в морето.

Тя не можа да определи дали се шегува.

 

 

Нина прекара известно време, за да се запознае с обстановката на „Ивънър“, след което бавно се насочи към предната палуба, за да види двете подводници. Кари вече бе там, говореше с двама млади мъже, чиито избелели къси панталони и разкопчани хавайски ризи в ярки цветове отиваха далеч отвъд плажната небрежност и навлизаха по-скоро в територията на плажните гларуси.

— Нина — обърна се Кари, — това са капитаните на подводниците. И проектантите, всъщност.

— Джим Бейлард — представи се по-високият от мъжете, канадец като Матюс, само че по-апатичен. Нина стисна ръката му и гривната му от дребни мидички изтрака. — Значи смятате, че сте открили Атлантида, а? Страхотно.

— Искате да я изровите? Ще го направим — намеси се по-ниският, австралиец с плътен тен и избеляла от слънцето остра коса. — Мат Трули. Ако е под водата, заради вас ще пресушим океана.

— Приятно ми е да се запознаем. — Нина погледна подводниците. — Значи това са те? Не изглеждат както очаквах. — Съдовете напомняха по-скоро земеходни машини, отколкото подводници.

— Очаквали сте да имат големи мехури отпред, а? — Гласът на Трули звучеше ентусиазирано. — Исусе, не го казвате сериозно. Едно пукване и — се пръсва! Може би сте си представяли огромен риболовен кораб или нещо като „Титаник“, но тези красавци тук са създадени, за да работят. И да са здрави, по дяволите.

— Последното нещо, което човек иска при херметичен корпус, е да има в него дупка — добави Бейлард, продължавайки мисълта на партньора си така гладко, сякаш бяха един човек. Той посочи към голямата бяло-оранжева метална сфера в предницата на по-малката подводница с изписано на нея име „Атрагон“.

— А как виждате какво става отвън? — Нина съзря един страничен отвор отстрани на сферата, но той бе само шест-седем сантиметра.

— Използваме LIDAR, виртуална изобразителна система, като радар, само че използва синьо-зелени лазери. Американският военноморски флот ги е създал като комуникационна система за връзка с ракетните си подводници. Работят с дължина на вълната, която не се блокира от движението на кораба.

— Два лазера — намеси се Трули, — по един за всяко око. Стереоскопични! Лазерите претърсват пространството пред подводницата двайсет пъти в секунда и всяка светлина, която се връща отразена, ние виждаме на големия екран вътре в три измерения. Не се налага да изтощаваш батериите си като зареждаш прожектори, които не осветяват повече от шест метра напред. А ние можем да виждаме на една миля разстояние!

— И тъй като имаме по-широко зрително поле, отколкото при илюминатор, можем да работим много по-бързо с уредите. — Бейлард се протегна и потупа един от внушителните стоманени манипулатори. — Това е революционно устройство.

— Ти го каза! — Трули се усмихна на партньора си. — Твърде революционно. Никой друг не поиска дори да рискува да ни даде пари да развием проекта. Бащата на Кари, обаче… Щом разбра какво имаме предвид — и вече бяхме в бизнеса.

— А сега не само ще изпробвате творението си — каза Кари, — но и ще участвате в най-голямата археологическа експедиция на всички времена.

— Какво всъщност извършват съоръженията ви? — попита тя. — Искам да кажа, имам представа какво прави „Атрагон“ като обикновена подводница, но онова нещо там? — И тя посочи по-голямото съоръжение, предназначено за спускане под вода — яркожълто чудовище с нещо, прилично на паст на огромна прахосмукачка под сферата за екипажа. Широка тръба излизаше от носовата част в главния корпус на съда; отзад имаше втора такава — гъвкав гофриран маркуч, който можеше да се удължава — и водеше към второ отделение, което, предположи Нина, сигурно бе в състояние да се отделя от гърба на подводницата. От модулната кърма се спускаше надолу още една тръба, като опашка.

— Това ли? — попита гордо Трули. — Това е акулодозер. Разбирате ли, нещо като булдозер, но тъй като под водата няма бикове^[1], нарекохме го акулодозер.

Нина се усмихна.

— Мисля, че схванах идеята.

— Нещо като подводен багер. — Бейлард посочи двата му свръхмощни крана. За разлика от челюстите на по-малката подводница, тези завършваха с кофи. — Крановете пренасят големи количества каменни наноси, а вакуумната помпа — той вдигна ръка към тръбата под сферата, — премества тинята и утайката…

— И тъй като модулът на главната помпа може да се откача — прекъсна го Трули, посочвайки секцията с ремаркето на съда, — сме в състояние да го паркираме далеч отстрани, така че целия боклук, който изчистим, да не се върти наоколо и да пречи на способността ни да наблюдаваме.

Нина беше впечатлена.

— За колко време може да бъде изчистена тинята от мястото?

— Пет метра? — каза Бейлард. — Изобщо не изисква време. Стига да видим, че отдолу наистина има нещо.

— Всъщност, драгира се достатъчно, за да се види какво е, но… — Трули сви рамене. — Зависи колко голяма яма искате да изкопаем. Двеста стъпки широка? Ако не друго, то в най-добрия случай дъното е покрито с тиня — можем да я изсмучем и да изчистим за няколко часа.

— И ако там има нещо, да използваме крановете на манипулатора на „Атрагон“, за да го вдигнем или да го изпратим в „Големия Джак“.

— Къде? — не разбра Нина.

Бейлард посочи малка клетка, прикрепена към „Атрагон“, в която имаше яркосин предмет, приличен на кутия; оказа се малък плавателен съд.

— „Големият Джак“ е нашето дистанционно управляемо превозно средство. Всъщност — робот. Системи Камерън ВВ-101. Свързан е с „Атрагон“ чрез фиброоптичен кабел, снабден със стереоскопична камера, така че да мога да го управлявам директно от кораба. Има си дори малка ръка.

Нина се усмихна на опита на Бейлард да очовечи робота.

— И сега ще го използвате за първи път?

— Тествахме го, но да, сега ще го използваме за реални цели за първи път — кимна Трули. — Нямам търпение да видя какво ще открием!

— Нито пък аз. — Кари насочи поглед към хоризонта напред. — Трябва да сме на място в рамките на два часа. След колко време ще сте в състояние да се спуснете?

— Можем да извършим цялата подготовка преди спускането бързо. Останалото ще отнеме най-много час — отвърна Бейлард.

— Сложили сме ретранслаторни монитори в главната лаборатория — обясни Трули на Нина. — Ще виждате всичко, което виждаме ние — триизмерно, разбира се. Хитро, а?

— Звучи страхотно. — Нина усети тръпки на нетърпение, обхвана я чувство за предстоящо откритие, но също стрес и напрежение. Ако се окажеше, че долу няма нищо…

Кари я извади от безпокойството й.

— Добре ли си?

— Още не мога да свикна с люлеенето на кораба — излъга Нина. — Мисля, че ще е по-добре да полежа малко. Ще ми се обадиш, когато пристигнем, нали?

Кари придоби сериозно изражение.

— Не, мислех си, че ще е най-добре да пропуснеш момента, когато откриваме Атлантида.

— Не започвай — укори я Нина, когато Кари се ухили. — Не мога да се справя с двама саркастични приятели!

 

 

Нина се върна в каютата, легна на леглото си за малко и се опита да не мисли за огромните пари и човешка сила, които Кристиан Фрост беше хвърлил в резултат на хипотезата й. После осъзна, че това е напразна надежда и се сети за „саркастичните си приятели“; това я накара да стане и да почука на вратата на Чейс. Изненада се, когато го видя в леглото да чете книга — и още повече, когато видя корицата и заглавието на книгата.

— Диалозите на Платон? — попита тя.

— Аха — отвърна той и седна. — Не се шокирай толкова! Мога да чета. Е, предимно трилъри, но… Както и да е, като те виждах колко си обсебена от тези диалози, как говориш за тях, помислих си, че съм длъжен да попрочета нещичко. Знаеш ли, човекът не е хабил много време да говори за Атлантида.

Нина седна до него.

— Не, наистина не е.

— Имам предвид, че в „Тимей“, например, има три параграфа, които се отнасят до Атлантида, нали така? Всичко останало е… сякаш някакъв пиян ученик бърбори безсмислици за смисъла на вселената.

Нина се разсмя.

— Това не е обичайното академично описание… но да, прав си.

— А в другия, „Критий“, в продължение на пет страници така и не започва да говори за Атлантида. А когато го прави… хм, това е интересно. — Замисленият му тон привлече вниманието на Нина.

— По какъв начин го прави?

— Нямам предвид просто описанието на мястото и колко точен е по отношение на храма. А хората, владетелите. Това наистина няма смисъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че в бележките тук чета как някакви учени смятат, че „Критий“ е бил Платоновото описание на едно съвършено общество, разбираш ли? Но не е така. Той например твърди, че атлантите са страшно много. Че са завоеватели, които нахлували в другите страни и поробвали населението им, те били напълно военизирано общество, владетелите имали абсолютната власт над живота и смъртта на гражданите, нямало никаква демокрация… — Чейс прелисти страниците. — После стигаш края, малко преди думите, които той така и никога не завършва: — „Но когато наследеният от бога дял започнал да изчезва поради честото му смесване с голямо количество смъртен елемент и човешкият нрав започнал да надделява, тогава те не могли повече да носят богатството си и започнали да постъпват непристойно и на способния да вижда те се показвали грозни, понеже погубвали най-красивото измежду най-ценното, а неспособните да виждат в какво се състои истинският щастлив живот започнали да ги смятат за прекрасни и щастливи тогава именно, когато те били изпълнени с несправедлива алчност и мощ. А богът на боговете Зевс, който царува чрез законност, понеже може да разбира тези неща, за които говорим, като разбрал, че един приличен род е изпаднал в жалко състояние, поискал да ги накаже, за да се вразумят и станат по-благопристойни.“ И Зевс събрал всички богове, за да ги накаже. Бъра-бъра-бъра… Не ми изглежда да са били чак толкова страхотни. Всъщност, струва ми се, че светът си е бил по-добре без тях.

— Впечатлена съм — каза Нина. — Беше доста добър анализ.

— Бях пълна скръб по математика и история, но по английски ме биваше. — Той остави книгата настрани и се премести по-близо до нея. — Не искам да ти прозвучи забавно или смешно, но четенето на такъв тип книги ме кара да се питам защо толкова много искаш да откриеш тези хора.

Нина се почувства странно, сякаш я укоряваха за нещо. Дали Кари бе казала на Чейс нещо за ДНК-маркерите? Не й се струваше вероятно. Тя отхвърли тези мисли и каза:

— Това е нещо, което ме е очаровало през целия ми съзнателен живот. Както и родителите ми, всъщност. Обиколих целия свят с тях, докато се опитваха да намерят всичко, което можеше да разкрие местоположението на Атлантида. — Тя извади медальона изпод тениската си и го вдигна на светлината, идваща от люка. — Иронията е, че съм притежавала нещо през цялото време, а не съм го съзнавала.

— Откриха ли родителите ти нещо друго?

Тя пусна медальона отново на гърдите си.

— Това е… Не знам, наистина не знам. Смятаха, че са открили, но аз не видях какво е. В годината, когато… починаха… — Гласът й секна.

— Съжалявам, не исках… — започна Чейс.

Тя поклати глава.

— Всичко е наред. Не говоря често за това. Те бяха на експедиция в Тибет, докато аз държах приемните изпити за университета.

— Тибет? — попита Чейс. — Това е дяволски далеч от Атлантическия океан.

— Свързвали са го дълго време с легендата за Атлантида. Нацистите изпратили няколко експедиции там, още по време на войната.

— Пак нацистите, а? Тези мръсници се появяват навсякъде. Значи те са открили храма в Бразилия и са изписали шестограма… но трябва да са открили и нещо друго, нещо, което ги е накарало да отидат в Тибет.

— Може да са видели нещо на картата или в надписите — имало е категорични знаци, че атлантите са посещавали Азия. Аз не разполагах с достатъчно време да проверя.

— Защо родителите ти са отишли там?

— Не знам. Бяха открили нещо, но не ми казаха какво е. — Тя се намръщи. — Което само по себе си беше странно, защото обикновено бях в течение на всичко.

— Може би не са искали да те откъсват от изпитите ти?

— Може би. — Горчивите бръчки по лицето на Нина се задълбочиха. — Но вярваш или не, последното нещо, което научих от тях, беше от пощенска картичка. От Тибет. Още я пазя.

— И какво пише на нея?

— Не много, само това, че тръгват от едно хималайско село, Ксълаодънг. Очакваха да не се бавят повече от седмица, но…

Чейс съчувствено сложи ръка на рамото й.

— Хей. Няма да говорим за това, ако не искаш.

— Не, няма нищо. Всъщност е интересно. До този момент не се бях замисляла за нацистката връзка. А баща ми отиде в Германия една година преди… Може би с това са се занимавали, нещо, свързано с експедициите на Аненербе. Нещо ги е накарало да отидат в Тибет. Но защо не са ми казали?

— Защото може би не са искали да знаеш, че използват материали от нацистите? — предположи Чейс.

— Може би. — Тя изправи гръб и тъжно въздъхна. — Не че има значение. Били са застигнати от лавина някъде южно от Ксълаодънг и почти цялата експедиция е загинала. Телата така и не бяха намерени, така че каквото и да са носели, е било изгубено.

Чейс вдигна едната си вежда.

— Почти цялата експедиция? Кой е оцелял?

— Джонатан.

— Джонатан? Какво, Филби ли имаш предвид? Професора?

— Да, разбира се. Мислех, че знаеш. Той беше в експедицията с тях. Затова сме толкова близки — макар да съм сигурна, че не е можел да направи нищо, той повтаря, че се чувства отговорен, че не ги е спасил. Оттогава се грижи за мен.

Чейс се протегна в леглото.

— Филби, значи?

— Какво?

Той отклони очи.

— Нищо. Просто не знаех как сте се запознали.

— Работил е години наред с родителите ми, бяха приятели.

— Хм. — Изглежда нещо му хрумна, но преди тя да успее да го попита какво, някой почука на вратата. Не на вратата на Чейс, а на нейната. — Влизай.

Кари любопитно надникна през вратата.

— Не прекъсвам нещо, нали?

Чейс изсумтя:

— Бих искал.

— Идвам да ви съобщя, че вече сме на точните координати. Капитан Матюс предпочита да използва подрулващо устройство, за да остане на място, пред пускането на котва — не иска да рискува да повреди нещо там долу, след което ще потопим подводниците. Предположих, че ще искате да гледате.

— Не бихме го пропуснали. — Нина се изправи. — Еди, идваш ли?

— Дай ми няколко минути — каза Чейс. — Ще сте на палубата, нали?

— Да.

— Добре, там ще се видим.

Кари и Нина излязоха. Чейс гледаше след тях с неразгадаемо изражение на лицето.

— Филби… — произнесе той тихо.

 

 

По замисъл „Ивънър“ имаше няколко места, където всеки можеше да застане извън надпалубните съоръжения, без да се вижда от задната или от предната палуби. Но след солидно проучване Джонатан Филби намери късо мостче на второто ниво, което беше открито към океана от едната страна.

Огледа се неспокойно. Напред виждаше края на крана, вдигнал по-голямата от двете подводници. За приемника на GPS-a му антената му се нуждаеше от непрекъснатост на зрителното поле най-малко половината небе — но навеждането през перилата на кораба, което би му осигурило покритие, го излагаше на риск да бъде забелязан.

Нямаше избор. Трябваше да телефонира.

Компактният сателитен телефон беше непрекъснато с него, още след като бе информирал Куобрас, че семейство Фрост са се свързали с него. Самото му изваждане от мястото, където го бе скрил, го правеше неспокоен; ако някой от компанията го видеше, дори Нина, веднага щяха да възникнат подозрения и всичко щеше да отиде по дяволите. В Гибралтар откриването на възможност да предаде координатите на „Ивънър“ беше относително лесно, но съобщаването на крайното местонахождение на „Нереида“ в Бразилия без малко да му докара сърдечна атака.

Сега беше малко по-спокойно, макар че вратите в двата края на коридора нямаха прозорци и във всеки момент някой можеше да влезе. Той зачака неспокойно да се осъществи връзката…

— Да? — чу далечен глас. Старкман.

— Филби е. Нямам много време. Почти пристигнахме — ето координатите ни в момента. — Той изпрати числата от GPS-устройството. — Крайната позиция на „Ивънър“ ще е на пет мили западно оттук.

— Крайната позиция на „Ивънър“ ще е на осемстотин стъпки надолу оттам — каза Старкман. — Ние вече сме на път. Добра работа, Джак. Ще бъдеш възнаграден.

— Единствената награда, която искам, е да се измъкна оттук. — Филби изтри потта от челото си. — Всичко ще свърши, нали?

— О, да. — Гласът на Старкман стана твърд. — Търсенето на Атлантида завършва тук.

 

 

Двете подводници бяха спуснати в океана от двете страни на „Ивънър“. Капитаните им бяха вече вътре; „каубоите“, моряците във водолазни костюми, стояха върху съда и проверяваха дали системите са в ред и дали комуникациите са свързани както трябва, преди да ги спуснат от крановете. След малко двете съоръжения се скриха под вълните. Водолазите бяха качени на надуваема лодка, която ги върна на една палуба на опашката.

Спускането на осемстотин стъпки дълбочина отне по-малко от десет минути. Нина бе в лабораторията, вперила очи в екраните. Кари седеше до нея. Филби, Чейс и Кастил надничаха зад раменете им, както и няколкото души от екипажа на „Ивънър“.

Цялото преживяване за Нина беше объркващо. Всеки от двата големи екрана пред нея разкриваше точно онова, което пилотите на подводниците виждаха отвътре, използвайки авто стереоскопични дисплеи за триизмерни изображения, без да са нужни специални очила. През по-голямата част на спускането илюзията за дълбочина беше пълна, но всеки път, щом пред сканиращите лазери преминеше риба, излизаше на екрана в плоско призрачно-нощно зелено.

— Седемдесет и пет стъпки — каза Трули по връзката за комуникации. — В тръбата сме. Пет по пет. Бавно спускане.

— „Ивънър“, потвърдете курс към целта — каза Бейлард.

— „Атрагон“, завийте на два-нула-нула градуса — произнесе Кари в слушалката си. — Намирате се на по-малко от триста метра отдалечение. „Акулодозер“, задръж позиция до потвърждаване на контакта.

— Би трябвало сега да можем да го виждаме — оплака се Трули. Океанското дъно се залюля ясно очертано пред Нина, когато той обърна съда, потапяйки носа му леко, за да насочи лазерите надолу. Резолюцията беше достатъчно висока, за да различи морските раци, които се оттегляха по вълнообразните пясъчни ивици.

Тя насочи вниманието си към гледката от подводницата на Бейлард, която сега се придвижваше със скорост на пешеходец, увиснала на двайсет стъпки над океанското дъно. Един по-малък екран показваше осветената гледка от стандартна видеокамера, но лазерният стереоскопичен образ се простираше по-нататък.

Дъното се издигна напред.

— „Ивънър“, тук има нещо — докладва Бейлард. — Получаваме много силно сонарно^[2] отражение… не е тиня. Нещо плътно е, нещо голямо. Може да са останки от кораб…

— Не е корабокрушение — прошепна Нина, когато предметът се появи в три измерения на екрана. Тя мигновено разпозна формата. Беше същата като копието на Храма на Посейдон в бразилската джунгла.

И за разлика от разрушената постройка, тази тук беше непокътната.

— Мамка му — промърмори Чейс и се наведе още по-ниско над рамото й.

— Исусе. „Ивънър“, виждате ли това’? — попита Бейлард.

— Виждаме го — потвърди Кари, подавайки слушалките на Нина. — Нина, ти си на ред.

— Аз? Но аз не разбирам изобщо от подводници!

— Не е и нужно. Просто му кажи какво искаш да видиш и той ще го направи.

— Добре… — каза Нина. Тя си сложи слушалките и нагласи микрофона. — Джим, Нина е. Чуваш ли ме?

— Високо и ясно — отвърна канадецът. — На сто и петдесет метра съм. Виждаш ли го добре?

— О, да. — Долните части на храмовите стени тънеха под купчина насъбрана тиня, но върха на извития таван се издигаше на десетина метра над океанското дъно. Отразената лазерна светлина освети ясно местата, където обвивката от благородни метали над камъка бе останала непокътната въпреки потопа. — Не мога да повярвам, че продължава да си стои.

Филби се наведе и присви очи:

— Конструкцията очевидно е била невероятно прецизна, така че всички блокове да издържат собствената си тежест. Когато островът е потънал, те са се запазили, макар всичко останало да е рухнало. Впечатляващо!

— Каква е силата на течението? — попита Кари.

Трули докладва:

— Отчитам половин възел дрейф, хединг североизток.

— Нищо чудно, че не е напълно потънал — каза Бейлард. — Ако това е най-разпространеното течение, тогава голяма част от наносните утайки биват отнесени към испанския бряг.

— Има ли нещо друго над повърхността? — попита Нина.

Триизмерното изображение подскочи объркващо; „Атрагон“ не промени курса, но лазерните скенери се пренасочиха на друга страна.

— Забелязвам няколко грапавини, под които може би има нещо, макар и да не се вижда. Колко високо е това нещо?

— Според мен трябва да е повече от шейсет стъпки. Осемнайсет метра.

— Ако е така, то тогава се вижда само половината. Около него има много тиня. — Образът затанцува и отново се върна на храма.

— „Акулодозер“, покажи по-отблизо — нареди Кари. — Дай северния край.

— Готово — отзова се Трули. Вторият триизмерен монитор показа преден план.

— Джим? — извика Нина. — Би ли заобиколил постройката? Искам да видя как изглежда от другата страна.

Операцията отне няколко минути, разкривайки много повече от първия оглед на храма. Огънатата задна страна, до голяма част потънала в наноси, напомняше черупка на костенурка.

— Хей, „Ивънър“ — извика въодушевено Трули, — тук е северният край, наносът е по-нисък. Сигурно е бил отнесен от течението. Сега виждам по-голяма част от стената.

Нина бързо насочи вниманието си към екрана на „Акулодозер“. Там се виждаше гладка, прилична на купа вдлъбнатина в северния край на храма, сякаш някой бе използвал огромен черпак, за да разчисти тинята.

— Можеш ли да дадеш по-близък план?

— Няма проблем. Изчакай секунда.

Отне повече от секунда, но няколко минути по-късно Трули придвижи големия потопяем апарат по-близко до стената на храма.

— Ще направя сонарно проучване — съобщи той. — Изчакайте.

Върху един от мониторите проблесна назъбена графика.

— Под утайката има нещо — или по-скоро: има нещо, което не е под утайката. Може би е дупка в стената?

— Достатъчна ли е да влезе „Големият Джак“? — попита Бейлард.

— Може би. „Ивънър“, давате ли разрешение за разчистване на утайката?

Кари погледна към Нина, която кимна въодушевено. Значи имаше път към вътрешността на храма!

— Давай, „Акулодозер“!

Операцията, която последва, бе разочароващо бавна. Нина се насили да не гризе ноктите си, докато Трули се отдалечаваше от храма. Той предпазливо смъкна помпения модул до повърхността на около сто метра от североизток, разтегна „опашката“ по посока на течението, след което се върна до храма. Кристалният дисплей на „Атрагон“ показа свързващата тръба, разтегната под помпения модул и кораба-майка, докато „Акулодозера“ се върна на същото място, заемайки позиция над основата на северната стена. Целият процес отне двайсет минути.

— Готов съм да започвам, „Ивънър“ — обяви най-накрая Трули. — Чакам разрешение.

— Давай! — извика Нина за удоволствие на всички.

Помпата заработи.

Като свръхмощна прахосмукачка, „Акулодозер“ започна да всмуква в зейналата си паст насъбралата се тиня. Разликата в налягането, създадена от помпата, не беше голяма, но бе повече от достатъчна да изтегли слоевете наноси в тръбата и чрез прикрепения модул да ги изхвърли на сто метра оттам. Течението нежно отнесе надигналия се облак от частици далеч от храма. Едва сега Нина оцени предимствата на техниката, с която разполагаха. „Атрагон“ осигуряваше гледка отпред, докато „Акулодозер“ се плъзгаше от една страна до друга, над основата на стената, и изсмукваше всеки ненужен слой нанос. След което…

— Мисля, че видях нещо! — извика австралиецът. Той насочи видеокамерата си към осветеното петно. Вдигналият се облак тиня забулваше изображението, но недостатъчно, за да спре сърцето на Нина при гледката. — Прилича на вход.

Върху екрана един коридор изчезваше в тъмнината. Беше трудно да се преценят размерите му, но ако храмът бе конструиран по същия начин, както двойникът му в Бразилия, отворът трябваше да е широк приблизително метър и двайсет.

— Ще използвам втората прахосмукачка, за да разчистя — обяви Трули. — Дайте ми пет минути. — Една от „ръцете“ на „Акулодозер“ се протегна, но вместо да използва голямата кофа в края, за да почисти задръстеното място, една тясна метална тръба се протегна зад нея, провери отвора и изсмука натрупаното в себе си.

Чейс надникна зад рамото на Нина, за да види триизмерното изображение, при което лицата им почти се докоснаха.

— Знаеш ли… ако този храм има същия план като онзи в Бразилия, този отсек може би води точно в залата с олтара. В дъното му имаше шахта, но тя беше пълна с камъни.

Нина му хвърли обвинителен поглед.

— Така ли е било? Защо не си ми казал?

— Нямах време! При надвисналата опасност от убийство…

— Жречески проход — произнесе Кари замислено. — Таен изход.

Трули работи още известно време, преди да върне „ръката“ на съоръжението на мястото й.

— Разчистих, колкото можах. Джимбо, загрей „Големия Джак“!

Докато Трули отдалечаваше „Акулодозер“, Бейлард приближи своята подводница още, паркирайки я на края на вдлъбнатината около северната стена. Заел позиция, той обяви:

— Спускам Дистанционното превозно средство… сега.

Всички очи се насочиха към триизмерния дисплей на „Атрагон“, който премина от призрачно монохромната система на ЛИДАР^[3] към пълноцветно видео изображение, когато „Големият Джак“ излезе от клетката си и се насочи към храма. Малкият робот нямаше лазерната изобразяваща система на кораба-майка, но разполагаше със стереоскопични камери. Преминаването в тясното пространство на прохода отвъд създаде впечатление за шеметна скорост.

„Големият Джак“ продължи напред. По пода се виждаха буци насъбрана тиня, но Трули бе разчистил достатъчно, за да може роботът да премине. Напрежението в контролната зала се увеличи с напредването на робота, докато стигна накрая до празна стена.

— Не! — зяпна смаяна Нина. Гласът й бе пълен с разочарование. — Сляпа улица.

Роботът зави наляво, после надясно, но прожекторите му не намериха нищо, освен плътен камък.

— Какво да направя? — попита Бейлард.

Нина тъкмо се канеше да му каже да върне обратно робота, когато Чейс се наведе и заговори по нейния микрофон.

— Джим, Еди е. Можеш ли да накараш това нещо да отиде нагоре, и след това напред?

— Да, разбира се. Но…

— Направи го тогава.

След миг колебание роботът се вдигна предпазливо към тавана…

И продължи да се движи.

— Ха! — произнесе Бейлард, обръщайки „Големия Джак“ така, че да изследва страничните стени, докато роботът се издигаше. — Откъде знаеше, че е там?

— Просто интуиция. — Чейс се усмихна на Нина. — Гледай, гледай. По пътя за нагоре може и да има капани.

Тя внимателно го отстрани от слушалките.

— Еди, нещо се съмнявам, че някой се е грижил за този храм през изминалите единайсет хиляди години…

— Не знам, не знам, русалките са коварни същества…

Нина се усмихна, след което насочи вниманието си отново към екрана. Бейлард придвижи камерата нагоре колкото можеше и лъчът светлина обхвана перспективата.

— Забелязвам нещо — съобщи той. Когато лъчът премина бързо, на стената се показа една тъмна линия, блещукащо разкривяване…

Образът внезапно се завъртя, накланяйки се обратно към хоризонталата. Една от каменните стени изпълни екрана.

— Джим! — извика Нина. — Какво стана? Блъснали нещо?

— Изчакай секунда… — Роботът бавно се обърна, образът продължи да се люлее несигурно. Не се виждаше нищо, освен стените. — Добре, предполагам, че „Големият Джак“ не може да стигне по-далеч.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кари. — Да не би да се е блъснал в нещо? Да не би да изгубихме робота?

Бейлард почти се разсмя.

— Съвсем не. Просто… ами „Големият Джак“ е конструиран, за да бъде използван във вода. Така че ще се наложи да продължите проучванията по друг начин.

— Но защо?

— Защото излязохме от водата. „Големият Джак“ плава по повърхността. В храма има въздух.