Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (13)

12.

„Нереида“ вдигна котва малко след разсъмване, продължавайки змиевидния си път по реката. Нина не се събуди. Това стана едва след като ароматът на закуска проникна в луксозната й каюта.

Бързо се изми и се облече и отиде на мостика. Кари беше там заедно с Чейс и Перез, разглеждаха една снимка на лаптопа й. Хулио прокарваше гладко кораба през многобройните извивки.

— Добро утро, слънчице — поздрави Чейс.

— Здрасти. Какво става?

— Изпратиха ни последните въздушни снимки на въпросния район — каза Кари и обърна лаптопа си към Нина. Извивките и завоите на реката върху екрана бяха дори по-отчетливи, като детски драскулки. На местата, където Тефе правеше завой и се прибираше, създаваше кръгови острови, заобиколени от естествен ров. — Има четири района, които са най-вероятни за местоположение на град, ако се съди по терена.

Нина разгледа изображението. Яркозеленият покров на джунглата бе по-разкъсан на новата, с по-висока резолюция, снимка, разкриваща мъчителния намек за сенчестия свят отдолу. Тя увеличи една от четирите маркирани секции. В пролуката между дърветата се криеше сиво петно.

— Възможно ли е… отдолу да има развалини?

— Възможно е — отвърна Чейс. — Както е възможно да се окаже и скала. В такава джунгла можеш да скриеш цял товарен самолет и да не си сигурен какво виждаш, ако гледаш от въздуха. Единственият начин да се убедиш, е да изкаляш ботушите си.

Кари отвори една карта върху екрана.

— Според капитан Перез би трябвало да сме в състояние да прекараме „Нереида“ на около три мили от въпросния район, преди реката да стане прекалено тясна за плаване.

— Това е много по-близо, отколкото си мислехме — каза Нина, докато разглеждаше картата. — Колко време ще ни отнеме да стигнем?

Перез погледна уредите.

— В момента се движим с дванайсет възела, но се съмнявам, че ще продължим още дълго с тази скорост. След още петнайсет километра ще се насочим към приток с много по-тесни брегове и ще се наложи да забавим. Но вчера постигнахме добро време, така че… Ако реката е с нас, ще ни отнеме към четири часа.

— Добре е да стане преди падането на нощта — каза Нина.

— Какъв е планът, когато пристигнем?

— От теб зависи — каза Кари.

— От мен?

— Това е твоя експедиция.

Нина поклати глава.

— Не, Кари, тя определено е твоя. Аз съм просто… не знам, може би консултант, съветник.

Кари се ухили.

— Тогава ме посъветвай! Какво трябва да направим, когато пристигнем? Ще изчакаме ли на кораба до утре, така че да предприемем изцяло дневно проучване, или…

Чейс плесна с ръце.

— На мен ми звучи добре! Хулио ще сготви отново, нали?

— Или пък ще се качим на „Зодиак“ и ще започнем да търсим град веднага, след като пристигнем?

Всички очи се обърнаха към Нина.

— Ъ-ъ-ъ… да се качим на „Зодиак“, може би? — най-сетне взе решение тя.

— Добре — кимна Кари. — В такъв случай по-добре да се приготвим. Не искам да губим повече време. — Тя затвори лаптопа си и напусна палубата.

— Ах ти, непоправима работохоличке — обърна се Чейс към Нина. — Можехме да си прекараме още една приятна нощ на борда, ако не беше толкова припряна да търсиш този град! Не разбираш ли — щом си е стоял тук десет хиляди години, няма къде да избяга за една нощ.

— О, допускам — отвърна тя. — Но ти си толкова нетърпелив да открием това място, колкото и аз!

— Окей, може би съм. Но — тонът му стана по-сериозен — трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Че ако намерим този град — а аз мисля, че ще го намерим; ти явно знаеш какво правиш…

— Благодаря.

— Тогава искам да ми обещаеш, че ще се държиш спокойно, става ли?

— Какво имаш предвид?

— Не искам всички да се побъркат и да престанат да се контролират, след което да попаднат в капан или да ги застигне някой откъртен камък.

— Гледал си прекалено много филми — подразни го Нина. — Както сам каза, градът си е бил там през всичките десет хиляди години. Дори и мястото да е осеяно с глупави капани, което е малка вероятно, механизмите не биха работили след толкова много време. Всяка част, която се е движила, отдавна е ръждясала.

— Знаеш какво имам предвид — каза Чейс леко раздразнен. — Просто не искам някой да се нарани, това е.

— Добре, добре. Ако видя нещо, подобно на капан, ще стоя далеч от него.

— Обещай.

— Обещавам.

— Добре. — Чейс се усмихна. — Между другото, това беше най-лошата имитация на Харисън Форд, правена някога.

— О, иска ми се да те чуя как правиш по-добра. С твоя кокни акцент.

— Кокни? — Той направи раздразнена физиономия. — По дяволите! Аз не съм кокни, аз съм йоркширец! Заслужаваш да те хвърля в шибаната река за това. Хм… — Той я погледна преценяващо.

— Не, няма да го направиш — отдръпна се назад Нина.

— Време е за плуване, док!

Тя извика и изтича, а Чейс я подгони с луд смях.

 

 

С гърлено боботене двигателите на „Нереида“ спряха.

— По-нататък не можем да продължим — обяви Перез.

Според GPS-a те се намираха само на три мили от района, който ги интересуваше; малко по-близо от предвиждането на Перез, но неговите инстинкти по отношение на плаването бяха непогрешими. Не само лъкатушните завои на стесняващия се приток бяха прекалено тесни за навигация на дългата „Нереида“, но застоялата вода бе изпълнена с какви ли не остатъци. Макар Перез да се опитваше да ги избягва, няколко паднали дървета, които се носеха по водата, се блъснаха обезпокоително силно в корпуса.

Нина погледна през прозореца на палубата към джунглата. Тя изглеждаше по същия начин, както по време на цялото пътуване… но сега бреговете бяха много по-близо, което ги правеше много по-застрашителни.

— Пристигнахме четири часа преди залез — каза Чейс. — Достатъчно време да огледаме. По дяволите, може пък да излезем късметлии и да попаднем веднага на мястото.

— Ще е чудесно — кимна Нина. Тя бе прекарала по-голямата част от деня в климатизираната каюта, намирайки атмосферата навън прекалено влажна и задушлива.

— Господин Чейс, готов ли е вече „Зодиак“? — попита Кари.

— Всичко. Остава само да се натовари водата.

Всички се върнаха в каютите си, за да стигнат багажите си и да се екипират. Нина реши да вземе колкото се може по-малко, ограничавайки се до основното — вода, храна и репелент срещу насекоми, за разлика от Чейс, Кастил и Перез, които щяха да носят всички спасителни съоръжения, от които се нуждаеше екипът. Но тя спря, преди да вдигне раницата си, загледана в атлантския секстант върху бюрото. Пресегна се и замислено докосна медальона на врата си.

Да става каквото ще, реши тя; взе металното парче и го уви в опаковките му.

Кари почука на полуотворената врата.

— Може ли?

— Здравей! Разбира се.

— Да не си решила да го вземеш с нас? — попита я Кари, когато я видя да слага секстанта в багажа си. — Мислех, че ще го оставиш на сигурно.

— Така смятах и аз, но… — Нина сви рамене объркано. — Не знам, помислих си, че може да ни потрябва. Ако извадим късмет и открием нещо, може би ще мога да сравня някакъв текст с него, за да сме сигурни, че сме на правилното място.

— Според мен, сме. Сигурна съм.

Отвън се чу пронизително изсвирване.

— Хайде! Док! Готова ли си вече? — провикна се Чейс. — Размърдай си задника!

— Идвам. — Двете с Кари си размениха погледи, Нина преметна раницата през рамо и напуснаха каютата.

— Не ти ли е топло с това нещо? — попита Нина и дръпна ръкава на коженото яке на Чейс.

— Хей, щом е било достатъчно добро за Индиана Джоунс… Както и да е, аз се потя само когато се карам с някого.

— А колко често се караш?

— Откакто се запознах с теб — много повече.

„Зодиак“ бе натоварен. Перез и Хулио го спуснаха в реката. Водата беше пълна с водорасли и мъртви листа и корабчето издаде глух плисък. Чейс потопи пръчка, разбутвайки изгнилите растения настрани, за да провери цвета на водата.

— Най-важното предупреждение за деня: не влизайте във водата. И категорично не пийте от нея.

— Но тя би трябвало да е напълно чиста — обади се Хамилтън, който бе облякъл яркочервена тениска в контраст със землистите тонове на дрехите на останалите. — Става въпрос за чиста дъждовна вода, без никакви замърсявания от човешка дейност.

— Ами, щом искаш, потопи една сламка и после я изсмучи.

Хамилтън изглеждаше смутен.

— Да не би да влизаме в блато?

Чейс въздъхна и поклати глава.

Качиха се на „Зодиак“. Чейс седна на кръглата кърма, докато Кастил запали извън бордовия двигател. Нина и Кари се разположиха една срещу друга зад Чейс. Салво, Хамилтън и най-накрая Филби се изкатериха на борда отзад. Седалки нямаше, но багажът със съоръженията за лагер, които Чейс бе решил да подготви за всеки случай — ги заместиха отлично.

Чейс махна на Хулио да развърже въжетата. Кастил изкара „Зодиак“ внимателно встрани от кораба-майка, след което форсира двигателя и се понесоха напред.

* * *

— Исусе Христе — промърмори Чейс, — прилича ми на „Апокалипсис сега“. — В момента се намираха в изследвания район и търсеха място, където да слязат на сушата, но бяха затруднени от гъста мъгла. Въпреки че бреговете бяха отдалечени на едва двайсет стъпки, лепкавата мъгла успяваше някак си да скрие дърветата и да задуши всеки звук. Дори постоянните крясъци на птици и животни бяха секнали.

Температурата бе спаднала забележимо. Нина си мислеше, че най-сетне ще изпита облекчение от тягостната, задушна горещина, но вместо това се чувстваше неспокойна.

Ди Салво и Чейс също притихнаха постепенно, двамата мъже напрегнато оглеждаха бреговете и нещо в позите им подсказваше, че се приготвят за действие.

— Какво е това? — попита тя Чейс, когато корабът направи поредния завой.

— Струва ми се, че си имаме компания. — Нямаше и сянка от обичайното му лекомислие.

— Еди — произнесе Ди Салво тихо и посочи наляво. Нина проследи погледа на Чейс, но не откри нищо.

— Да, видях ги — отвърна Чейс.

Единственото, което Нина забеляза, бяха дървета.

— Какво?

Чейс посочи.

— Стъпки в калта.

Въпреки това тя не ги виждаше.

— Отлично — намеси се Хамилтън с обичайния си висок тон, с което си спечели раздразнението на Чейс и Ди Салво.

— Точно на това се надявах! Ще сме първите, които ще се запознаят с това племе, нали Агналдо?

— Другите са се запознали с тях преди нас. — Гласът на Ди Салво прозвуча зловещо. — Само дето не са се върнали да кажат на някого.

— Хюго — изсъска Чейс и направи знак с ръка през гърлото си. Кастил веднага изключи двигателя.

— Какво има? — прошепна Нина. В отговор Чейс само посочи напред.

Нещо изникна от мъглата, когато „Зодиак“ се понесе напред. Предметите, както изглежда, плуваха над водата… докато облакът дим изтъня и те видяха, че предметите са привързани към бамбукови пръти.

Не, не бяха привързани. Бяха набити на тях.

Нина се сви от ужас, когато осъзна какво е това. Трупове. Скелетните останки от хора, повечето от плътта на които отдавна бе прогнила и изядена от дивите животни. Единственото останало бяха кости, парцали от дрехи…

Тъпият нос на кораба се блъсна леко в първия бамбуков прът. Чейс направи знак на Ди Салво, който му хвърли едно гребло, преди да вземе друго за себе си.

— Откога са тук, според теб?

Ди Салво се взря напрегнато.

— Отдавна. От години. Последният път, когато съобщиха за изчезнал в този район, беше преди около седем години.

— Изглежда сме го намерили. — Чейс използва греблото и избута лодката встрани, след което започна да гребе. Пътят напред бе белязан от още ужасяващи знаци.

— Поразително — промърмори Хамилтън, вперил очи в първия труп, покрай който минаха, с изражение, примесено с отвращение. — Истинско изгубено племе, напълно изолирано от цивилизацията.

Нина присви устни.

— Имам чувството, че искат нещата да си останат по такъв начин. Това очевидно е предупреждение — стойте далеч от пас.

— Просто искаме да ги видим, не сме заплаха за тях — въздъхна Хамилтън. — Помислите си за всички антропологични факти, които можем да научим от тях.

— Ето защо предпочитам археологията — промърмори Нина. — Всичките ми находки са мъртви, не могат да те забият на кол… О, боже! — Тя отскочи, лодката се наклони и тя се хвана за якето на Чейс. — Еди, Еди! Спри лодката! Спри!

Чейс извади своя „475 Уилди Магнум“ от кобура, преди да осъзнае, че Нина вика от въодушевление, а не от страх.

— Исусе, ще ми докараш сърдечен удар! — оплака се той и използва греблото си, за да спре лодката. — Какво има?

— Това тяло…

— Какво за него?

Тя посочи към един от труповете. Независимо от малкото, което бе останало от него — челюстта и едната ръка липсваха, — цялата свързваща тъкан бе изядена, дрехите бяха изгнили — но дори сред тази мръсотия от десетилетия, блясъкът на метал още се виждаше.

Значка.

Точно тя накара Нина да потрепери. Беше неуместно след толкова изтекло време… но все още притежаваше силата да те екове. Един дяволски знак.

Емблемата на хитлеровите SS отряди.

— Какво, по дяволите, прави това нещо тук? — учуди се гласно Чейс. — Нацисти? На това място?

— Сигурно е някой от експедицията на Аненербе — отвърна Нина. — Аненербе е бил археологическият клон на SS — добави тя в отговор на объркания поглед на Чейс. — Нацистите изпратили отряди по цял свят да търсят артефакти, свързани с Атлантската митология — те вярвали, че арийската раса е произлязла от древните владетели на света, а всички останали са боклуци. Но експедициите им са били насочени към Азия, не към Южна Америка…

— Нещо ги е довело насам — обади се Кари. Тя посочи към раницата на Нина. — Може би същото, което и нас.

— Не, в това няма смисъл — намръщи се Филби при това допускане. — По времето на нацистите глозелските плочки са се смятали за фалшификати, никой не ги вземал на сериозно. Те не са били в състояние да преведат надписите. Трябва да е било нещо друго, нещо, което не сме видели…

Кари се взря в близките тела по-скоро с любопитство, отколкото с отвращение.

— От състоянието на тези трупове се вижда, че са умрели по едно и също време. Но тук има само четири. Твърде малък брой за една експедиция. На подобна мисия Аненербе изпращали поне дванайсет души.

— Може би тези не са успели да избягат достатъчно бързо — допусна Чейс. — Е, сега какво ще правим? Които и да са, не искат ние да се мотаем наоколо.

— Трябва да продължим — каза Кари твърдо. — Не сме изминали целия този път, за да се уплашим от някакво дивашко племе и неговите плашила.

— А, а, виждаш ли? — каза Хамилтън, размахвайки поучително пръст към нея. — Изборът ти на думи разкрива доминиращите ти културни предразсъдъци. Тези хора са живели в идеална хармония с обкръжението си в продължение на хилядолетия — и не би ли могло да се каже по същия начин за нас, че ние сме истинските плашила?

Кари изглеждаше толкова раздразнена, колкото Нина никога не я бе виждала.

— О, я млъквай, глупак такъв! — Ди Салво едва сдържа смеха си. — Господин Чейс, виждате ли място, където бихме могли да слезем?

Чейс напрегна очи през мъглата.

— Трудно е да се каже… може би има нещо на десния бряг. — Той отново започна да гребе, Ди Салво се присъедини и двамата се опитаха да отклонят лодката от зловещите предупредителни знаци.

Покрай брега наистина имаше празно място сред плътната растителност и няколко минути по-късно „Зодиак“ бе вързан. След като всички стъпиха на твърда земя, екипировката бе разтоварена и оръжието раздадено — за неудоволствие на Нина и оскърбление на Хамилтън.

— Вие сериозно ли допускате, че ще осъществим пръв контакт с тези хора под дулата на оръжие? — изкрещя той, когато Чейс подаде компактни автоматични пушки на Кастил и Ди Салво.

— Ако съдя по състоянието на телата, бих казал, че те са били посрещнати с копия, така че — да — отвърна Чейс. В багажа имаше още една пушка; след като помисли малко, той я извади и я предложи на Кари: — Знаеш как…

Тя я взе.

— Колт Командо М4А1 5.56 милиметрова пушка за нападение, магазинът се зарежда с трийсет патрона, максимален обсег триста и шейсет метра.

Чейс беше впечатлен.

— Окей, добавям това към списъка с неща, които искам от една жена…

— Не ме ли искаш вече? Сърцето ми е разбито — изплака театрално Нина.

— Добре… — той погледна часовника си, — остават три и половина часа до залез, така че няма значение какво става или какво ще открием — връщаме се на кораба след три часа. Освен ако не разберем повече за нашите приятели, набучени на колове, няма да строим никакъв лагер. Двамата с Агналдо ще направим патрул, Хюго ще ни гледа задниците. Всички останали ще се движат между нас — ще стоят близо един до друг, но без да се струпват на група. Нина, ти ще се движиш с госпожица Фрост. Изглежда смешно, но започвам да си мисля, че тя може да направи доста сносна втора кариера като бодигард. — Кари се усмихна и се изпъна като войник, смигайки на Нина. — Добре! Да тръгваме да намерим изгубения град!

— Какъв изгубен град? — попита Хамилтън, когато всички последваха Чейс и Ди Салво. — Чакайте, има ли нещо, което е трябвало да ми кажете?

 

 

Отне им почти час, за да стигнат до първото от предполагаемите местоположения на града, и още двайсет минути за изследване, преди да стане очевидно, че там няма нищо. Онова, което на въздушните снимки изглеждаше като намек за бивша цивилизация, на земята се разкри като оголени скали, паднали дървета и игра на светлината.

— Е, не можеше да се очаква, че още веднага ще се натъкнем на него — опита се да успокои Чейс Нина, докато гледаше компаса и четеше картата. Под дърветата хващането на очертанията на GPS сателита беше в най-добрия случай проблематично. — Остава да проверим още три места.

— На какво разстояние е следващото? — попита тя.

Чейс посочи.

— Километър и половина, два. Ако побързаме, ще успеем да стигнем и до третото, преди да се върнем на кораба. А можем да се върнем и още сега. Помолих Хулио да пъхне нещо вкусно във фурната за нас…

Нина се усмихна.

— Съблазнително, но не.

— Добре. — Той повиши глас: — Продължаваме!

Групата се събра и всички се затътриха след Ди Салво и Чейс.

Ди Салво преметна пушката през рамо и размаха едно мачете. След десет минути храсталаците се разредиха забележимо. От време на време той отсичаше по някой клон, но през повечето време пътеката беше чиста и това им позволяваше да се движат по-бързо от преди.

— Да, помислих си, че е прекалено хубава, за да е естествена — промърмори Чейс.

— Какво имаш предвид? — попита Нина. Тя и Кари вървяха на десетина крачки зад тях, спазвайки предупреждението да не се скупчват.

— Намираме се на пътека. Затова не се налага да си проправяме сами път. — И той посочи гъстата растителност от двете им страни.

Нина се огледа предпазливо за някакви белези на движение.

— Значи може да се приближим до индианците, идвайки от другата страна?

— Исусе, надявам се, че не. Не искам да си изпусна вечерята.

Те продължиха през джунглата, като се навеждаха под ниските корони. Мъглата все още се стелеше между дърветата, намалявайки видимостта до петдесет стъпки, дори когато гледката не беше блокирана от растителност. Внезапно Ди Салво спря и вдигна предупредително ръка другите да сторят същото.

— Стъпки — каза той и се наведе.

Чейс приклекнало него.

— Откога са?

— По-малко от ден. Определено са на индианец.

— Откъде си сигурен? — попита Нина. Тя едва различаваше контурите на босо ходило в мръсотията и падналите листа.

— Пръстите са скосени от ходене на бос крак през цялото време. — Ди Салво стоеше и се взираше през мъглата. — Дори и да не открием изгубения град, очевидно е, че става дума за племе, с което не е била установена връзка. Още една причина дърварите и фермерите да ме мразят смъртно.

— Не, това е просто невероятно. — Хамилтън избута Нина и Кари. — Ние наистина ще сме първите, осъществили контакт с това племе! След като установим мирна комуникация, ще можем да научим толкова много неща от тях…

В този миг едно копие профуча и се заби право в гръдния кош на Хамилтън и червената му тениска потъмня от кръв.

Нина изпищя. Очите на младежа се разшириха от ужас и коленете му се подкосиха. Той се килна, дървената дръжка на копието се подаде от гърба му.

Чейс и Кастил извадиха пушките си и се прицелиха в посоката, от която бе долетяло копието. Кари хвана Нина и я блъсна на земята, докато вадеше оръжието си.

Една стрела уцели дясната ръка на Ди Салво, издялания от обсидиан връх се вряза дълбоко в бицепса му. Той изпусна мачетето си, извика от болка и се срути назад върху Хамилтън.

В същия момент във въздуха нещо се завъртя и изпука срещу главата на Чейс — след което се уви около нея.

Ласо.

Англичанинът започна да се бори и падна на земята, като сграбчи вървите, които се впиваха в плътта му.

Зад него Нина чу Кастил да се дави. Второ ласо и той бе хванат през врата; гърлото му бе стиснато от неумолимата хватка.

Филби се хвърли на земята до Кари и Нина. Само на сантиметри над главите им прелетя друго копие.

Кари отчаяно търсеше мишена, но не се виждаше нищо, освен мъгла и дървета.

Между високите дървета се мярнаха неясни силуети и тя завъртя оръжието.

Пук!

Нещо я удари отзад по главата. Не беше ласо, нито пък копие. Най-грубото от всички оръжия, просто камък — но хвърлен с прецизна точност и сила. Не беше достатъчно да я убие, но я събори на калната земя зашеметена и объркана.

Пушката падна от ръцете й. Нина се взря в оръжието за момент, замръзнала от ужас. След което се пресегна.

Но прекалено късно.

Там, където преди секунда не бе имало нищо, освен джунгла, сега бе пълно с хора, изскочили сякаш изпод земята.

Тъмни коси, тъмна кожа, свирепи лица зад примитивните, но смъртоносни оръжия.

Всички те се целеха в нея.