Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (14)

13.

Нина едва се осмеляваше да диша.

Индианците се приближиха, като стъпваха тихо по мократа земя. Напред Чейс простена, Кастил продължаваше да се дави.

Най-близкият индианец сега се намираше на не повече от десет стъпки, копието с черен връх не трепваше в ръката му, готово да я прониже.

Нина погледна към оръжието на Кари… после отклони очи. Вместо това съвсем бавно свали раницата от гърба си и я отвори.

— Какво правиш? Да не си се побъркала? — изсъска Филби. — Вземи оръжието! Ще ни убият!

Тя не му обърна внимание, очите й бяха фиксирани върху мъжа с копието. Сега стоеше на шест стъпки от нея. Още няколко и щеше да я прониже, без дори да изпуска копието от ръката си.

Пръстите й докоснаха меката материя около метала. Без да отклонява очи от индианеца, тя извади секстантът от раницата и махна плата. Наведе глава в красноречив жест на подчинение, вдигна парчето орейхалк и му го подаде.

Тишина.

Тя вдигна очи бавно, сега мъжът стоеше съвсем наблизо. Широки стъпала с изкривени пръсти, отбеляза безполезно аналитичната част от мозъка й. Ако възнамеряваше да я убие, това щеше да е през следващите няколко секунди…

Вместо това обаче той възбудено извика нещо на напълно непознат език. Един от останалите индианци му отговори, звучеше объркано. Езиците се различаваха, но емоционалните тонове звучаха по един и същ начин навсякъде по света.

Той грабна метала от ръцете на Нина. Тя се дръпна, когато върха на копието изпълни полезрението й, само на сантиметри. Индианецът се приближи и грубо я дръпна да се изправи. В кръг около нея сега стояха най-малко дванайсет мъже. Останалите членове на групата бяха издърпани на крака по същия начин. Кари простена от болка, все още с разфокусиран поглед, а Ди Салво издаде агонизиращ звук, когато индианците хванаха ранената му ръка.

Те знаеха какво е оръжие, осъзна Нина. Очевидно бяха имали достатъчно контакти с външния свят, за да се научат да разпознават модерно оръжие. Пушките бързо бяха отнесени настрани, а Чейс и Кастил бяха лишени от револверите си, преди въжетата около главите им да бъдат размотани.

— Нина! Кари! — извика Чейс. — Добре ли сте? — Един индианец вдигна обсидиановия връх на копието си до врата му. Чейс се зачерви, но млъкна.

— Кари е ранена — отвърна Нина.

— Не, добре съм — каза й Кари замаяно. — Какво се случи?

— Дадох им артефакта.

Това накара норвежката бързо да дойде на себе си и тя погледна невярващо към Нина.

— Какво?!

— Помислих, че това ще ни спаси живота. Виж.

Кари проследи погледа й и видя, че един от индианците държи секстанта на светлината и го разглежда почти с благоговение. Другите го наблюдаваха с изненада, като от време на време хвърляха по някой подозрителен поглед към своите пленници, докато те си разменяха въпроси.

— Агналдо — прошепна Нина. — Разбираш ли за какво си говорят?

— Отчасти — изсумтя Ди Салво с опънато от болка лице. — Знаят какво е това, но… Не мисля, че някой от тях го е виждал преди.

— Можеш ли да говориш с тях?

— Мога да опитам.

— Кажи им… кажи им, че им го връщаме — произнесе Нина. — Кажи им, че го връщаме обратно в града на водния бог.

Ди Салво потисна болката и й отправи невярващ поглед.

— Ще е трудно да се преведе.

— Просто го направи! — заповяда тя.

Кари и Чейс я изгледаха със смесица от изненада и възхищение; Ди Салво последва нареждането й и заговори колебливо. Индианците слушаха, все още с подозрение и объркване всеки път, когато бразилецът пропуснеше нещо в превода — но очевидно схванаха посланието. Мъжът, който държеше артефакта, каза нещо на Ди Салво.

— Какво каза той? — попита Нина.

— Мисля, че искат да ни заведат в селото си. Казва нещо за племенните старейшини… Не мога да разбера всичко.

— Не се канят да ни убият, нали? — попита Филби. — О, благодаря ти, господи!

— Да — произнесе мрачно Нина. — Нещата се стекоха твърде лошо за Хамилтън. — Лицето на Филби посърна.

— Не бих започнал да празнувам отсега, професоре — добави Чейс. — Ако тези племенни старейшини не ни харесат, ще свършим като онези „знаци“ по реката.

* * *

След като вързаха ръцете на пленниците си зад гърба им, индианците ги поведоха навътре в джунглата.

— Не мога да повярвам, че ни нападнаха по този начин — почти оправдателно произнесе Чейс. — Това не би се случило, ако още бях в специалните отряди. Господи, сигурно съм се побъркал.

— Вината не беше твоя — опита се да го успокои Нина. — Това е мястото, където тези хора живеят. Те познават терена. И очевидно добре се справят със задачата си да държат далеч посетителите.

— Въпросът не е в това!

— Никой от нас не ги видя, Едуард — каза Кастил с все още дрезгав глас.

— Да, но…

— Еди — натърти Нина, — още сме живи, това е важното. Ако беше започнал да стреляш, повечето от нас щяха вече да са мъртви. Може би дори всички.

— Денят още не е завършил — припомни й той.

Пътеката започна да се катери, един хълм предпазливо се показа над равната шир на басейна на Амазонка. Нина забеляза още знаци за човешко присъствие, към пътеката, по която се движеха, се присъединиха и други пътеки, които водеха към мястото.

Хълмът стана по-стръмен. Пътеката закриволичи към върха и дърветата се разредиха.

— Мили боже — зяпна Нина, когато стигнаха билото.

Хълмът не беше висок, но предлагаше панорамна гледка надолу. Зеленината преобладаваше в пейзажа, едно разклонение на реката лъкатушеше през нея, но в пролуките между дърветата тя забеляза руините на древни постройки, запуснати останки от нещо, което на времето сигурно е представлявало голямо селище.

Една от сградите обаче не беше разрушена. И тя не можеше да откъсне очи от нея.

От въздуха сигурно се скриваше от джунглата. Но от този ъгъл Нина я виждаше ясно — мрачна, заплашителна постройка. Освен това беше голяма — двайсет метра висока, сто и двайсет метра дълга и шейсетина широка.

Тя си спомни изречението от „Критий“: „Там се е намирал храмът на Посейдон, който бил един стадий дълъг и половин стадий широк, със съразмерна височина и странен, варварски вид“. Тъмната каменна структура пред нея определено отговаряше на описанието, въпреки че древните гърци употребяваха „варварски“ за неща, които просто не са гръцки. Във всеки случай, приличаше й повече на постройка на инките или на маите, големите блокове дялан камък бяха грижливо подредени, с неестествена прецизност. От ъглите се издигаха нащърбени върхове, обвити от шума, която скриваше формите им. По-ниските части на стените бяха изсечени стъпаловидно, но извивката на покрива напомняше нещо по-модерно, нещо като хангар за самолети.

Тя гледаше Храма на Посейдон, богът на морето.

А може би негов дубликат, копие. Оригиналният, според Платон, е бил облицован в скъпоценни метали, докато това тук бе груб камък, покрит с мъх и лиани. Освен това беше по-малък, по-къс от дължината на един гръцки стадий, сто осемдесет и три метра.

Освен ако не е била права през цялото време — че атлантският стадий е по-малък от гръцкия. Което би затруднило значително търсенето на местоположението на острова…

Нямаше възможност да размишлява още по въпроса, тъй като индианците ги поведоха надолу по стръмнината. Макар мястото да бе в развалини, то не бе изоставено. Близо до храма имаше селце с дървени и каменни постройки. Тя преброи петнайсет. Или племето се бе разпръснало на повече от едно място, или хората бяха малко на брой. Не изглеждаше да има повече от стотина души.

Групата бе въведена в селцето. Други индианци — млади и стари мъже, жени, деца — наизскачаха от къщите да ги видят как минават; тъмните им очи бяха изпълнени с подозрение. Близо до основата на храмовата стена се издигаше една по-голяма постройка.

— Викат възрастните — каза Ди Салво, заслушан във възбудените приказки на индианците. Животинската кожа, която покриваше вратата на постройката, бе дръпната настрани и оттам излязоха трима мъже. Старите набръчкани лица под украсените с пера ленти за глава бяха все още силни и жизнени.

— Забележително — прошепна Кари по-скоро на себе си, отколкото на Нина. — Генетиката… С едно население толкова малко и толкова изолирано, естествено е браковете между близки родственици да предизвикат генетични анормалности. Но подобно нещо не се вижда. Изключителен геном… Трябва да взема ДНК проби за анализ във фондацията.

— Нека първо ги убедим да не ни пронизват с копията си, преди да ги попитаме дали може да им източим кръвта, а? — предложи Чейс.

Индианците побутнаха групата да прекрачи под парцаливата кожа и те застанаха пред старейшините, които ги гледаха със студено презрение, докато слушаха водача на ловната дружинка. Израженията им се промениха, когато мъжът извади атлантския артефакт. Страхопочитание… примесено с гняв.

Един от възрастните мъже зададе остър въпрос и ловецът посочи Нина. Старейшината отиде до нея и разгледа лицето й отблизо. Тя се опита да не показва страх. След няколко агонизиращи минути той издаде леко презрителен звук и насочи вниманието си към Кари. Суровото му изражение омекна, сякаш бе очарован, когато надникна в сините й очи; после се пресегна да попипа русата й коса. Тя вдигна вежди, но позволи.

После мъжът се обърна към Нина и попита нещо. Тя безпомощно погледна към Ди Салво.

— Пита за артефакта — преведе й той. — Струва ми се, че иска да знае къде си го намерила.

— Струва ти се?! — изгледа го тя, а гласът й се вдигна с няколко октави. — Ако кажа нещо погрешно, той може да ме убие!

— Просто му кажи какво знаеш! Ще се постарая да преведа точно. Диалектът е подобен на племената по̀ на север.

— Подобен не означава еднакъв! — извика Нина. Възрастният мъж продължаваше да я гледа студено. — Окей, окей! Кажи му, че съм го взела от един крадец в чужда страна, че сме следвали картата, изсечена върху метала, за да го върнем обратно на хората, чието притежание е бил.

Ди Салво започна да превежда.

— Сигурна ли си, че онова метално нещо е от тук? — попита Чейс бързо.

— Трябва да е! Те знаят какво представлява.

Старейшината заговори отново, Ди Салво слушаше внимателно, преди да преведе.

— Той казва, че металното парче е било откраднато от бял мъж по времето на прадядо му. Наказали някои от белите мъже, но останалите избягали.

— Нацистката експедиция — предположи Кари. — Сигурно за нея става дума.

Чейс направи гримаса.

— Остър кол в задника — сега това е наказанието.

Ди Салво изглеждаше объркан.

— Сега ме пита за… не мога да го разбера. Иска да знае дали госпожица Фрост е една от… онези старите?

Кари и Нина размениха погледи.

— Попитай го какво има предвид — настоя Нина.

— Старите, които построили храма — преведе Ди Салво.

— Той казва, че косите им били като… бяло злато.

— Кажи му, че точно затова сме дошли тук — обади се Кари, възвърнала авторитетността в гласа си. — За да намерим храма.

— Сигурна ли си, че това е добра идея? — промърмори Чейс. — Ако помислят, че ги лъжеш, ще си първата на кола!

По-възрастният заговори отново, двамата му придружители се присъединиха с допълнителни обяснения. Ди Салво едва успяваше да превежда.

— Казват, че артефактът — наричат го „сочещия пръст“ — трябва да бъде върнат в своя дом в храма. Искат да го направите вие, госпожице Фрост.

— Аз? — учудено го изгледа Кари.

— Казват, че връщането му ще докаже, че вие сте една от старите — не, че сте дете на онези старите.

— А какво ще стане, ако не е? — попита Нина.

Чейс издаде обиден звук, докосвайки главата си, за да покаже, че острите оръжия все още са насочени към тях.

— Хайде, док. Не предизвиквай съдбата.

— О…

Ди Салво продължи:

— Искат ти да отидеш в храма и да преодолееш… три предизвикателства. Предизвикателството на Силата, Предизвикателството на Сръчността и Предизвикателството на… на Ума, струва ми се.

Нина се усмихна нервно.

— Ето пак! Да ти се струва не означава, че знаеш какво всъщност искат!

— Ако се справиш с предизвикателствата, ще си доказала, че заслужаваш да влезеш в храма. Ако изгубиш… — Ди Салво присви устни. — Ще последва каквото Еди току-що каза. Губим всички.

Чейс трепна.

Кари си пое дълбоко дъх.

— Кажи им, че приемам изпитанието.

— Приемаш какво? — извика Нина.

— Наистина ли? — Ди Салво беше шокиран.

— Да. Но им кажи, че искам приятелите ми да дойдат заедно с мен. — Тя посочи Чейс и Нина.

— О, глупости — изпъшка Чейс, докато Ди Салво предаваше отговора й.

— Да не си полудяла? — изсъска Нина.

— Там ще сте на по-сигурно, отколкото тук — каза Кари. — Поне в храма имаме някакъв шанс. Пък и не мога да чета езика им — предполагам, че се нуждая от някой, който може, а не смятам, че професор Филби е готов за предизвикателства.

За момент обидата почти преодоля страха, изписан върху лицето на Филби.

— Ами всъщност, аз мисля, че…

Старейшината го прекъсна, а един от ловците го смушка предупредително в гърба. Ди Салво продължи да превежда.

— Той каза „да“. — Гласът му бе пълен с изненада. — Предизвикателствата са за двама души. Но тъй като си жена, ще ти разреши да вземеш още един помощник.

Кари кимна.

— Хм. Никога не съм предполагала, че ще го кажа, но благодаря на Бог за сексизма.

— Имате време до свечеряване. Ако не се върнете дотогава, другите ще бъдат… — Ди Салво пребледня. — Ще бъдат убити.

Кастил погледна небето.

— Остава само час до залеза. Може би дори по-малко.

— В такъв случай — каза Кари и хвърли към старейшината високомерен поглед, — е по-добре да започваме, нали така? Кажи му да ни освободи, за да можем да тръгнем. И го попитай какво можем да вземем със себе си. — Тя погледна към раниците на останалите от групата, струпани на купчина наблизо.

— Експлозиви, въжета, един или два железни лоста… — предложи тихо Чейс.

Ловците развързаха китките им.

— Казва, че това, което можете да вземете със себе си, са дрехите и факли — преведе Ди Салво. — Това е всичко, което ще ви трябва, ако сте достойни за предизвикателството.

— Мисля, че идеята е лоша — обърна се Нина към Кари и разтърка схванатите си ръце.

— Тогава ми помогни да я превърна в добра — отвърна й Кари.

— Как можеш да си толкова дяволски хладнокръвна?

— Не съм. Направо съм ужасена. Но не смятам да го показвам пред тези хора. Както не трябва да го правиш и ти. — Кари я хвана за раменете. — Знам, че можеш да го направиш, Нина. Повярвай ми.

Въпреки обзелия я страх, Нина се почувства странно насърчена от доверието на Кари.

— Добре, ще го направя. Но ако ни убият…

— Няма.

Нина се засмя нервно.

— Обещаваш ли?

Кари кимна.

— Обещавам.

— Слънцето залязва след петдесет и осем минути — каза Чейс, поглеждайки часовника си. — Така че ако сте свършили с тези мелодраматични приказки, трябва да помислите повече за влизането в храма. — Един от племето излезе от постройката, носеше няколко дълги пръчки, чиито краища бяха натопени в нещо като катран. — Факли, а? Мисля, че можем да направим нещо по-добро от това. — Като вдигна двете си ръце. Чейс погледна въпросително раниците и се придвижи много бавно към тях. Всички около него изскърцаха с тетивата си, когато водачът на ловците се прицели в него. — Добре, вижте ме, безобиден съм, голяма приятелска усмивка…

Потейки се, и не само заради жегата, той се протегна към купчината с багажа. Като съзнаваше, че само едно рязко движение би му донесло мигновена и изключително болезнена смърт, той внимателно извади едно фенерче от раницата си.

— Ето виждате ли? Няма оръжие. Просто едно фенерче. Което е по вашите правила, нали? Агналдо, напомни ли им, че това е по техните правила? — Той включи фенерчето и освети първо себе си, за да покаже какво се прави с това нещо, след това го насочи към наобиколилите го ловци. Някои от тях отскочиха изненадано, мигайки срещу ярката светлина — но за негово велико облекчение, никой от тях не пусна стрела. Един от мъжете пристъпи напред и махна с ръка напред-назад срещу лещите, учуден, че не пари. После каза нещо на старейшините, които обсъдиха думите му, преди да дадат отговор на Ди Салво.

— Ще ви позволят да го използвате — каза Ди Салво на Чейс.

— Добре. А сега, за експлозивите…

— Губим време — обади се Кари. Тя се приближи към старейшината и протегна едната си ръка. Той я взе и внимателно положи в дланта й парчето метал.

— Окей. Нина, мистър Чейс, да тръгваме.

— До скоро — каза Кастил, когато триото се насочи към изхода.

 

 

Тъмният коридор беше висок не повече от метър и осемдесет. Нина и Чейс нямаха проблеми, но главата на Кари почти докосваше тавана, което я принуждаваше да се навежда под туфите мъх и лианите. Температурата и влажността спаднаха рязко, докато се придвижваха навътре.

Нина видя нещо върху една от стените, когато Чейс я освети.

— Еди, почакай. Освети тук!

Лъчът разкри дълга редица от символи, издълбани в камъка. Познати символи.

— Това е същият език като на артефакта — потвърди Нина. — Пише, че… Мисля, че става въпрос за броя на сградите в храма. — Тя се наведе по-близо. Между глозелските и олмекски знаци имаше и други: групи от чертички и орнаменти. — Струва ми се, че това са цифри. Може да са дати, или…

— Нина, съжалявам, но не разполагаме с време — напомни й Кари. — Ще се наложи да почакат, докато се върнем. — Разочарована, Нина тръгна след Чейс по коридора.

След десетина метра стигнаха до ляв завой. Чейс плъзна лъча на фенерчето наоколо по стените и тавана.

— Мистър Чейс, какво не е наред? — попита Кари.

— Не знам за вас, но аз имам лошо предчувствие за цялата тази работа с „трите предизвикателства“ — каза той. — Искам да проверя дали няма да влетим в някой капан.

— Еди — въздъхна Нина, — вече ти казах, че дори да има такива, те със сигурност са излезли от строя след толкова века.

— А? — Чейс насочи фенерчето отново към входа. — Ами ако нашите приятели с перата са ги поставили? Не би могло да има по-голямо предизвикателство, не е ли така?

— О! — Стомахът на Нина се сви, когато осъзна, че той може и да е прав. — Ами тогава… трябва да сме по-предпазливи.

Коридорът изглеждаше безопасен, така че те се успокоиха отново. Скоро се появи нов завой.

— „Предизвикателство на Силата“, не мислите ли? — попита ги Чейс, когато спряха пред входа на малко помещение.

Беше малко по-широко от коридора, със страни от по два метра. Срещу дясната стена имаше правоъгълен каменен блок, който пресичаше стаята приблизително на височината на коленете, като пейка. В долната му част се виждаше друг проход, малко по-широк от метър и двайсет. Над горната част на пейката минаваше дебела греда, изчезваща в пролука в стената, обвита плътно от пълзящи растения, а друго, по-малко парче дърво, свързано с края на гредата, оформяше буквата Т. С изключение на това стаята беше празна.

Чейс вдигна ръка и направи знак на двете жени да стоят отзад, докато той предпазливо се придвижваше навътре. Светлината на фенерчето освети тесния проход.

— Какво виждаш? — попита Кари.

— Малко препятствие по маршрута. Проходът е дълъг около три метра, но от тавана се спускат метални пилони, така че трябва да минем между тях. — Той направи физиономия. — Пилоните са заострени и от тях стърчат шипове. Допускам, че не са за танцуване.

— Ами дървеното нещо? — попита Нина, имайки предвид гредата.

— Това ли? Прилича на уред във фитнес салон! — Чейс им кимна да влязат, след това възседна пейката и легна по гръб под гредата. — Предполагам, че се вдига като правиш преса и ако си достатъчно силен, се отваря вход. — Той осъзна, че в тавана има вдлъбнатина, точно със същата големина и форма като пейката, но не виждаше никаква причина за това.

Кари взе фенерчето и го насочи към тесния проход. Изглежда беше задънен — но на отсрещната стена имаше нещо, една квадратна дупка.

— А може би някой трябва да задържа тежестта, докато другият мине оттатък и дръпне механизма. По-възрастният индианец каза, че са нужни двама души, за да се справят с предизвикателствата.

— Тогава защо не отидем до другия край, преди някой да вдигне тежестите? — предложи Нина.

— Защото така ще е прекалено лесно; сигурно има някаква уловка, но не виждам как да я… — Чейс млъкна и се протегна в опит да вдигне Т-образния край на гредата. Тя се отмести изненадващо лесно на десетина сантиметра, преди да се почувства съпротивление. — Така че какво правим? Да вдигна ли това нещо и да видим какво ще се случи, или…

Кари отново огледа прохода.

— И без това трябва да преминем, така че може би е добра идея да се иде първо до другия край… Ти какво мислиш, Нина?

— Аз? — Нина неспокойно наблюдаваше петсантиметровите остриета, които стърчаха от лабиринта на металните пилони. Между тях имаше достатъчно пространство да мине дори Чейс, но щеше да е трудно да се избегнат шиповете. Тя погледна нагоре и видя, че всеки пилон изчезва в дупка в тавана. Дупките в пода им съответстваха напълно. — Представа нямам.

— Петдесет и три минути, док — обяви Чейс, след като се консултира с часовника си.

Нина се взря към дъното на прохода. Отворът в стената беше достатъчно голям да се бръкне вътре; може би имаше лост, който отваряше някаква врата.

— Добре, тогава… ще минем от другата страна. Щом стигнем там, ще вдигнеш гредата и ще видим какво ще стане.

— Правилно. Нина?

— Да?

— Внимавай да не се одраскаш. Както и ти, шефе. Инжекциите против тетанус са болезнени.

— Ще се опитаме.

Кари тръгна първа, като се обърна странишком и без усилие се промъкна между пилоните. Нина я последва. Без да говорят, те продължиха: Кари осветяваше пътя, правеше няколко крачки, след това преместваше фенерчето в другата си ръка, така че Нина да види къде стъпва.

— Продължавайте да говорите — извика Чейс. — Трябва да знам докъде сте стигнали.

— Остават още около четири метра — отвърна Кари и направи още една крачка напред. — Продължавам да не виждам изход, но мисля, че отворът…

Зън.

Нещо се хлъзна и отмести под крака й.

— Какво беше това? — преглътна Нина. От пролуките между каменните блокове се надигна прах. — О, по дяволите!

— Бягай! — извика Кари, хвана я за ръката и я блъсна към прохода между заострените пилони, когато целият таван започна да се спуска с ужасяващо скърцане и хрущене, а отделни блокове го последваха в унисон.

Дори на слабата светлина Чейс видя как покривът го връхлита — когато една врата се затвори с трясък, запечатвайки входа. Едва сега проумя целта на вдлъбнатината над каменната пейка — тя позволяваше целият таван да се спусне плътно до пода, като не даваше възможност на никого да се скрие…

Нямаше начин да избягаш, нито да останеш, освен ако не искаш да бъдеш премазан.