Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (21)

20.

Подводниците изплуваха на повърхността. „Акулодозер“ бе извлечен и вдигнат на борда на „Ивънър“, но „Атрагон“ остана във водата със свързан към него кабел, така че батериите му да могат да бъдат зареждани.

Подготвяха второ потапяне. Но този път изследването на храма нямаше да бъде оставено на роботи.

— Бих искала да мога да дойда с вас — каза Нина. Кари, Чейс и Кастил бяха на финалния етап преди спускането.

— Обзалагам се, че ти се иска да си си взела сертификата за подводно плуване, не е ли така? — пошегува се Чейс, докато един от моряците му помагаше с шлема.

Тримата бяха облекли новопроектирани водолазни костюми за дълбоко спускане — нещо средно между традиционен леководолазен апарат и броня, подходящи за продължителен престой в дълбоки води. Крайниците им бяха покрити с използваната в обичайните случаи неопренова гума, но главите и телата бяха защитени в подобие на твърда черупка, свързана с пръстеновидни пломби около бедрата и горната част на ръцете.

На дълбочина осемстотин стъпки, близо до предела за леководолазно гмуркане, налягането върху гмуреца беше над двайсет и пет атмосфери, необходимият въздух трябваше да бъде доставян при същото налягане, за да позволява на белите дробове да се разширят срещу смазващата сила, която ги заобикаля. Но дишането на толкова високо сгъстен газ си имаше цена: газът, който влизаше в кръвообращението се разширяваше при издигането на водолаза, а налягането около него спадаше. Азотните мехурчета набъбваха в кръвоносните съдове, причинявайки мъчителна болка, увреждане на тъканите и дори смърт…

Повръщане от декомпресия. Силна болка и затруднения в дишането, след излизането на повърхността.

С тези костюми всичко това трябваше да бъде избегнато.

— Ще можеш да ни гледаш по видеовръзката — обеща й Кари.

— Не е същото. При такива открития човек трябва да пипне с ръка.

— Не се притеснявай — успокои я Кастил. — Ще ти донесем златна Нереида.

— Господи, не! Оставете всичко точно така, както го намерите, моля ви! А колкото до… — Тя се обърна към Чейс: — Наистина ли се налага да носиш със себе си онези експлозиви?

— Ако проходът е блокиран на голяма височина, ще се наложи да го разчистим. Не се тревожи, няма да взривя мястото! Знам какво правя.

— Надявам се. — Тя почука по шлема му. — Как се чувстваш с това нещо на главата?

— Не мога да кажа, че е удобно. Добре, че не страдам от клаустрофобия.

— Късметлия — въздъхна Кастил. Той погледна жълтата черупка, покриваща тялото му. — Чувствам се като натъпкан в огромен калъп сапун.

— Или в корсет — добави Кари и сложи ръка на кръста си, или поне там, където трябваше да е кръстът й. — Сигурно така са се чувствали жените във Викторианската епоха.

— Добре, готови ли сме? — попита Чейс.

— Напълно. — Кари звучеше ентусиазирано.

— Готови да се наврем отново между шамарите? — произнесе Чейс с по-умерен ентусиазъм. — Ами, щом трябва… Хайде, Хюго, обичаш да го правиш — ухили се той. — Най-малкото там долу не се налага да се притесняваш за хеликоптери.

— Ха, да не би подводницата да е нещо друго, освен подводен хеликоптер?

Чейс потропа по шлема му.

— Да, бе. А сега спри да мърмориш и потопи мързеливия си белгийски задник във водата!

 

 

С тримата водолази в стоманения си търбух „Атрагон“ изчезна в океана.

Нина го гледа известно време, след което бързо отиде в контролната зала. Костюмът на Чейс бе снабден с видеокамера, закрепена към дясното рамо, която предаваше на „Атрагон“ чрез фиброоптична връзка.

— Хей, Кари, виждам те — каза тя, слагайки си слушалките. Фигурата на екрана помаха със свободната си ръка.

— Водолази, проверете комуникациите — нареди Трули от другия мониторен пункт. — Еди? Как ме чуваш?

— Високо и ясно — отвърна Чейс. Гласът му беше леко изопачен.

— Кари?

Нейният глас бе променен в по-голяма степен, освен това се чуваше пукането на статично електричество.

— Чувам те, но има много смущения.

— Същото е и при мен — пропука гласът на Кастил.

— Какъв е обхватът на тези трансмитери? — попита Филби. Комуникационните системи на Чейс бяха свързани с подводницата, но за да се избегне рискът от опъване на кабелите, Кари и Кастил използваха подводна радиовръзка.

— Най-много петнайсет метра — отговори му Трули. — Зависи от солеността на водата. Ако наистина е солена, сигналът може да отслабне толкова, че да измине само два-три метра. В такъв случай е по-добре да извикаш.

Спускането беше по-бавно от първото, но капитан Матюс бе прекарал „Ивънър“ точно над самия храм, за да съкрати времето за преход по океанското дъно. Не след дълго сградата се появи върху кристалния дисплей.

— Водолази? — извика Бейлард. — Спускам се долу, където бях преди, в края на изкопа.

Нина гледаше картината от камерата на Чейс. „Атрагон“ разполагаше с по-малко прожектори от обикновена подводница, така че храмът бе малко повече от сянка на фона на чернотата на океана. Под тръстерите се завихриха леки пясъчни вълни, когато подводницата спря с леко тупване.

— „Ивънър“ — съобщи Бейлард, — долу сме и сме в безопасност. Водолази? Успех!

* * *

Чейс пусна цилиндричния амортисьор и скочи на океанското дъно. Кари и Кастил го последваха.

— Добре, пристигнахме. Проверка.

— Чувам те — каза Кари.

— Проверка, окей — потвърди Кастил.

Чейс направи няколко експериментални крачки и плавниците му вдигнаха нагоре още повече тиня. Широките му гърди оказваха изненадващо съпротивление на водата, когато той се опита да се движи напред.

— Мамка му, не мога да направя една крачка. Ще трябва да се използват тласкачи.

Той се оттласна от дъното и зае хоризонтално положение. Кастил и Кари го последваха. След като го настигнаха, Кастил протегна лявата си ръка, за да задържи контролния лост, който стърчеше от гръдната секция на водолазния костюм.

— Добре, стойте близо — нареди той. — Ако се случи някаква авария, или някой има проблем с комуникациите, връща се обратно в подводницата и чака останалите. Да тръгваме.

Той натисна с палец копчето с пружина, намиращо се в края на лоста. Механизмите за тласкащите устройства, вградени във водолазната екипировка, бяха прости: три скоростни комплекта за придвижване напред, един за назад, а освобождаването на пружината автоматично спираше двигателите. Той включи на най-ниска скорост, като използва краката си, за да регулира движението. Удовлетворен, че има пълен контрол, увеличи скоростта до второ ниво. Фиброоптичният кабел, който го свързваше с подводницата, се разви зад него като сребриста паяжина.

Кастил съобрази скоростта си с неговата.

— Много е лесно! — каза той с изопачен глас въпреки късата дистанция. — Като си помисля, че през всичките тези години съм си хабил краката, за да плувам…

— Само гледай да не си блъснеш главата в стената — предупреди го весело Чейс. — Кари, ти добре ли си?

Тя се плъзна покрай него без никакво усилие.

— Кой според теб е участвал в дизайна на тези костюми? Аз имам и други страсти освен археологията и архитектурата!

— Харесвам страстните шефове — пошегува се Чейс. Храмът се приближаваше бързо, осветен от прожекторите на водолазните им костюми. — Окей, сега забавете.

— Еди, не виждам нищо, освен дъното — оплака се Нина по радиостанцията. — Наближавате ли храма?

Той насочи камерата си към сградата напред.

— Съвсем близо. Виждаш ли го?

— Напълно — отвърна тя със страхопочитание.

Триото стигна на по-малко от десет стъпки от мястото, където наклонената стена се издигаше от натрупаните наноси. Под светлината на прожекторите им блестяха неравни пластове орейхалк. Рибите се стрелкаха над повърхността на храма, несъзнаващи древната сила, която той олицетворяваше.

— Къде е входът? — попита Чейс.

— На шест метра вляво от теб — каза Бейлард.

Групата се насочи натам, Чейс и Кари използваха силни прожектори, както и лампите на водолазните си облекла. Чейс погледна назад към „Атрагон“. Въпреки че виждаше прожекторите му ясно, както и тайнственото пулсиране на сканиращите лазери, самата подводница едва се забелязваше в плътния мрак.

— Тук! — Прожекторът на Кари освети отвора.

Чейс се наведе, доколкото облеклото му позволяваше, и насочи светлинния лъч навътре. Вертикалната шахта не бе толкова далече, колкото бе очаквал; ефектът „рибешко око“ от камерата на робота преувеличаваше дистанцията.

— Така, аз влизам първи. Хюго, закачи ме. — Кастил съедини въже от макарата върху колана на екипировката си към халка ниско на гърба върху костюма на Чейс. — Ако няма достатъчно място да се мине зад завоя в шахтата, изтегли ме навън.

Кастил подръпна въжето, за да се убеди, че е здраво вързано, после отиде до отсрещната страна, така че да не се заплита в комуникационните кабели.

— Ако ядеше повече плодове и по-малко пържоли, нямаше да се притесняваш да не се заклещиш.

— Знаеш къде можеш да си завреш проклетите плодове… Добре, тръгвам.

Кари и Кастил му помогнаха да заеме хоризонтална поза, насочвайки го към отверстието. С прожектор в опънатата си дясна ръка, Чейс пое управлението с лявата и включи тласкачите на ниска мощност. Каменните стени се плъзнаха отстрани. При обикновени обстоятелства широкият метър и двайсет проход щеше да бъде преодолян лесно дори под вода, но неогъваемият твърд костюм му пречеше да се извива и го караше да бъде по-предпазлив.

Не след дълго той стигна до края. Търкулна се по гръб и погледна нагоре към шахтата. Тя продължаваше нататък в тъмното.

— В шахтата съм.

— Шахтата! — простена Нина. — Опитай се да стигнеш до горе.

Ъгълът беше тесен, шлемът му се остърга в стената, но той се повдигна нагоре без особени затруднения.

— Минах! — съобщи той с облекчение. — А сега да видим какво има тук.

Отново активира тласкачите и витлата се завъртяха безшумно, докато се вдигаше. Шахтата беше най-малко девет метра висока, а стените — наклонени. Докато гледаше нагоре, той забеляза тъмния квадрат, където „Големият Джак“ бе спрял — където въздухът е бил заграден от издигащата се вода. Сега беше само на десет метра над него, на шест, на три…

Той се показа на повърхността, водата се стичаше по шлема му. Като освети с прожектора, забеляза, че е на два метра от горния край на шахтата, а над него се стеле черна празнота.

Нямаше проблем. Прибра прожектора обратно и извади друго съоръжение — въздушния пистолет, изстрелващ абордажна кука. Подскачайки нагоре като голяма коркова тапа в ограниченото пространство, той го насочи към горния край на южната стена, след което стреля.

Глухият звук проехтя в шахтата при изстрелването на куката нагоре. Няколко секунди по-късно той я чу как издрънчава върху камъка. Нави кабела. След напрегнато очакване куката се закачи за нещо. Дръпна я няколко пъти, за да провери дали е сигурна, след което прикачи ремъка на оръжието към облеклото си и се оттласна нагоре; двигателят изстена, протестирайки срещу тежестта.

Сега върхът беше няколко стъпки над него, отворен към…

 

 

— Погледни това! — зяпна изумено Нина. Тя следеше видеовръзката напрегнато, без да мига. Картината от камерата на Чейс разкриваше зала с олтар със същите размери като на онази в Бразилия.

По отношение на великолепието обаче, това бе нещо напълно различно.

Дори на зърнестото видео с ниска резолюция тя различаваше ясно блещукането на орейхалка, проблясването на златото и среброто, искриците на котешкото око върху осеяните със скъпоценни камъни стени…

— Мили боже — задъха се Филби, — невероятно е. Явно цялата зала е облицована с благородни метали!

— Не е само декоративно — каза Нина. Тя намести слушалките си:

— Еди? Говори с мен. Какво виждаш?

— Виждам…, че ако разполагам с малка ножица и железен лост, направо мога да се пенсионирам.

— Много смешно. Можеш ли да отидеш по-близо до някоя от стените?

— Исусе Христе, чакай първо да си стъпя на краката… — Образът върху видеокамерата подскочи рязко. Чейс се измъкна от шахтата, откачи кабелния пистолет и дишането му се чу накъсано в микрофона. — Така. Вече съм от обратната страна на шахтата, на същото място, което в храма в Бразилия беше блокирано. Сигурно са използвали същите планове. Стените са… Господи, използвали са метала вместо тапети. Пласт след пласт орейхалк, и всичко е изписано.

— Нека видя, нека видя! — извика Нина, подскачайки на стола си от въодушевление.

Чейс се приближи и прожекторът му освети една секция от стената. Нина мигновено разпозна шрифта: глозелски, макар че не присъстваха йероглифните символи от храма в Бразилия.

Филби гладеше неспокойно мустаците си, докато се взираше в екрана.

— Интересно. Може би са асимилирали езика на индианците… Построяването на храма в Бразилия е отнело години, дори поколения. Достатъчно време, за да се смесят двете системи…

— Еди, дай ми поглед към цялата зала, ако обичаш. Бавно.

Чейс се дръпна от стената и бавно се завъртя на място, обхващайки панорамно с камерата цялото помещение.

— Спри, спри! — извика Нина, забелязвайки нещо. — Върни надясно, съвсем малко… ето тук! Дай нагоре!

— Сега вече знам как се е чувствал „Големият Джак“ — оплака се той кротко, докато се движеше из помещението. — Какво видя? Тук няма нищо!

— Именно! — Секцията от стената пред Чейс беше облицована с орейхалк както останалата зала, но тази беше празна, изписаният текст спираше рязко на половината път долу. — Цялата зала, това е архив на Атлантида — но точно тук свършва! Което означава, че написаното тук е последният запис на атлантите. Приближи се още, нека го прочета! — Тя нетърпеливо започна да чете изображенията върху монитора.

— Може би все пак ще ми позволиш да откача това въже от задника си и да го закрепя към нещо, така че и Хюго и Кари да могат да се изкачат тук — предложи Чейс. — Помниш ли Кари? Привлекателна блондинка, висока, има камера.

— Ами да — отвърна тя, леко разочарована, нямаща търпение да хвърли поглед върху написаното на стената.

Първият поглед. Ничии очи не се бяха спирали на текста през всичките единайсет хиляди години…

Тя зачака нетърпеливо, докато Чейс се справя с техниката. Най-сетне той съобщи, че Кари е тръгнала.

— Добре, докато чакаме, би ли могъл да се върнеш отново към последния запис?

— Толкова си деспотична. Харесвам това у жените… понякога — подхвърли той и насочи камерата към текста.

Нина погледна към Трули.

— Мат, съществува ли начин да получим неподвижна картина от видеото?

— Разбира се. Записвачката е дигитална, има огромна памет. На кой екран искаш да я видиш?

— На големия.

— Но тогава няма да е триизмерна.

— Ще го преживея. — Няколко секунди по-късно екранът оживя, изпълнен с последната част на текста. Образът беше мътен, цветовете — размазани, но все пак бе достатъчно ясен, за да различава буквите. Тя напрегна очи.

Един от екипажа влезе забързано в контролната зала.

— Капитан Матюс? Към нас се приближава кораб.

— Какво? — извика Матюс. — На какво разстояние е?

— На пет мили. Беше на курс към Лисабон, когато за пръв път го видяхме на радара, но преди няколко минути обърна към нас.

— Скорост?

— Най-малко дванайсет възела, сър.

— Куобрас ли е? — Името привлече вниманието на Нина. Тя се обърна към Матюс притеснена.

— Много вероятно. Корабът отговаря напълно на описанието на онзи, тръгнал от Казабланка.

— По дяволите! — Матюс потърка брадата си замислено. — Добре. Уведоми всички, че си имаме компания и да бъдат готови. Ако се приближат на две мили или спуснат лодки, използвайте оръжията. Аз ще съм на мостика.

— Разбрано, сър. — Мъжът излезе, последван от Матюс.

— Еди, чу ли какво става? — попита Нина. — Смятат, че Куобрас е на път към нас!

— Какво? Мамка му! — На един от по-малките монитори Нина го видя, че помага на Кари да излезе от шахтата. — Какво да направя?

— Запиши колкото можеш повече и колкото може по-бързо. Веднага щом разбера още нещо, ще ти съобщя. Корабът им в момента е на пет мили от нас — капитан Матюс ще ни държи в течение.

— Само на пет мили? Няма начин да успеем да излезем на повърхността и да върнем подводницата, преди да е дошъл.

— Можем да минем и без подводницата, ако е необходимо, ще я изоставим — каза Кари, игнорирайки възмутения възглас на Бейлард. Извън водата съобщенията бяха много по-чисти. — Можем да построим друга, но информацията тук е безценна. Запиши колкото можеш повече — после ще я обработим. Аз ще снимам.

— Хюго, разбра ли какво става? — попита Чейс.

Отговорът едва се чу, удавен в статично електричество.

— В общи линии. Какво искаш да направя?

— Няма смисъл сега да идваш тук. Остани на входа, в случай че ни дотрябва помощ.

— Роджър, mon ami. Не чакай прекалено дълго.

Нина гледаше как Чейс се връща към покритите с надписи стени, после се обърна назад към неподвижната картина върху големия екран, опитвайки се да дешифрира тайните й.

 

 

Незабелязана от никого на борда, една глава проби повърхността на океана близо до кърмата на изследователския кораб „Ивънър“. После втора, след нея трета…

Десет метра под леките вълни още водолази напуснаха подводните шейни „Манта“-аеродинамични, бързи триместни съдове. Изоставените миниподводници бавно се отдалечиха в тъмнината, когато пътниците им се насочиха мълчаливо към „Ивънър“. Корабът използваше тласкачите си, за да стои на едно място; витлата бяха спрени.

Първият мъж се приближи до стълбата и се качи предпазливо, поглеждайки над ръба на палубата. Един моряк от екипажа на „Ивънър“ се намираше на двайсетина крачки от летищната площадка, с гръб към него. Никой друг не се виждаше.

Водолазът се дръпна назад, свали от рамо оръжието си — „Хеклер и Кох“ МР-7, — и махна червената гумена тапа от края на дебелия заглушител с бързо движение. След това се изкатери тихо до върха на стълбата и се прицели.

Почти не се чу шум, само острото металическо изщракване при дръпването на затвора. Морякът падна, когато водолазът вече стъпваше на палубата. Той се прикри зад стената и се ослуша за звуци на тревога. До слуха му не достигна нищо, освен плясъка на вълните и тъжните крясъци на кръжащите в небето чайки.

На палубата се изкатери втори водолаз. Първият свали маската от лицето си, разкривайки черна превръзка върху едното си око.

Джейсън Старкман.

— Превземете кораба — нареди той.

 

 

Чейс продължи да обикаля залата с олтара, сканирайки текстовете върху стените. Видеокамерата на рамото му бе фиксирана в едно положение и невъзможността да се наведе усложняваше и бавеше работата му.

Той стигна до стълбите. Ако структурата бе като онази в Бразилия, стълбите щяха да водят към огромната главна зала. Насочи прожектора срещу тях. Водата отрази лъча към него и по стените и тавана заиграха блещукащи петна.

— Добре, че не свалихме шлемовете си — каза той, осветявайки върха на стълбите, за да провери стената от другата страна. — Ако водното налягане отвън е двайсет и пет атмосфери, тогава въздухът тук и в храма ще е също толкова.

— Искаш да кажеш, че самият храм не е наводнен? — попита Кари.

— Само отчасти. Подът тук е по-високо, отколкото в храма, но таванът е на същата височина. Там също би трябвало да има въздух.

Гласът му бе изпълнен с разочарование.

— Само да имахме време да изследваме! Поразително е, че храмът е оцелял при потопа.

— Предполагам, че са ги строили така, че да издържат. Какво правиш в момента?

Пореден блясък на камерата й.

— Почти свърших.

 

 

Кастил стоеше на входа и гледаше леките движения на фиброоптичния кабел, докато Чейс обикаляше вътре. Тъкмо време да се появи Куобрас! Чейс имаше право: някой беше предал данните за местоположението им на преследвачите. Но кой?

Само на метър от каменната стена светлините на дълбоко водолазния му костюм победиха по-силните, но по-разпръснати светлини на прожекторите на „Атрагон“. Затова не забеляза, че блясъкът става по-ярък, че към светлините от подводницата на Бейлард се е присъединил и друг източник…

В капитанската каюта на „Ивънър“ Матюс наблюдаваше приближаващия кораб през мощен бинокъл. Отстоеше на три мили и продължаваше да държи курс към тях.

Определено беше дълбоководен изследователски кораб, с подводничарски кран на предната палуба, което означаваше, че почти сигурно е същият, който Куобрас бе наел. По незнайно какъв начин той бе научил истинското местонахождение на откритието на Нина Уайлд и се носеше насам с пълна сила. Само след още няколко минути щеше да е на две мили, което означаваше, че представлява несъмнена заплаха.

Нямаше признаци за никакви други кораби обаче, въпреки че една група мъже в „Зодиак“ можеха да стигнат до неподвижния „Ивънър“ много по-бързо, отколкото самия кораб. Изглеждаше така, сякаш точно това са намислили.

В такъв случай щяха да са силно изненадани. Оръжията, които Кристиан Фрост бе осигурил — компактните картечни пистолети Р-90 за всеки член от екипажа, плюс тежки картечници и гранатомети — щяха да са повече от достатъчни да издухат всеки, който се опита да превземе кораба му.

Никакви кораби…

Не се виждаха никакви други плавателни средства…

А ако това беше кранът за подводница… къде, по дяволите, се намираше самата подводница?

Матюс осъзна шокиран, важността на този факт, но твърде късно, за да реагира, когато вратата на кабината му се отвори със замах.

 

 

В командната сфера на „Атрагон“ Бейлард барабанеше с пръсти върху едно от контролните табла. Върху триизмерния екран виждаше Кастил да стои с гръб към него и да наблюдава входа към потъналия храм.

Това беше недостатъкът на тази система, помисли си той. Липсата на цвят правеше нещата да изглеждат матови и унили, когато нищо не се случваше. Той вдигна очи към монитора, който показваше картина от главната видеокамера на подводницата. Образът не беше много по-добър в цвят, постройката бе скрита от прекалено много мътна вода, за да се различат каквито и да било действителни подробности…

Какво е това, по дяволите?

Нещо беше преминало в ъгъла на полезрението му, извън малкия страничен отвор.

Риба? Не, имаше нещо различно в картината…

Внезапно го осени.

Беше се променило осветлението!

Не беше местил външните прожектори и подводницата бе стационарна…

— „Ивънър“! — извика той по радиостанцията. — „Ивънър“, има чужда подводница…

Силно пропукване в слушалките, после тишина. Светлината на всички показатели върху комуникационното табло от зелена стана червена.

— „Ивънър“! Какво правите?

Отговорът дойде миг по-късно. Нещо удари горната част на корпуса с глухо кънтене. Някакъв дълъг обект се плъзна към куличката за ЛИДАР-наблюдение.

Връзката се влоши.

В този момент още светлини изпълниха страничните илюминатори, когато невидимите му нападатели го наобиколиха.

— По дяволите! — Той припряно запали двигателите и стартира „Атрагон“ от океанското дъно в облак от тиня. — Хюго! Нападат ме! Излизай оттам!

Нещо заора в подводницата и я блъсна с метален грохот.

 

 

Пронизително бръмчене в ухото на Чейс го накара силно да примига. Звукът се предаде в слушалките на Кари и тя зяпна от изненада.

— Какво беше това?

Всички подводни картини от „Ивънър“ изчезнаха едновременно, някои от екраните угаснаха, а върху другите се изписа предупреждението NO SIGNAL.

— Какво беше това? — попита и Нина.

— Това, д-р Уайлд — долетя нов глас иззад нея, — е краят на вашата експедиция.

Нина се завъртя.

— Вие?

Старкман стоеше спокойно пред нея, придружаван от двама мъже във водолазни костюми. Тримата бяха с насочени оръжия към хората в помещението.

— Бихте ли се присъединили към останалата част от екипажа на палубата?

 

 

Кастил изключи непоносимия звук в слушалките си и в този миг видя втора подводница до „Атрагон“.

Корабът на Бейлард току-що се бе откъснал от океанското дъно, когато натрапникът, миниподводница с дебела стоманена клетка около прозрачния балон на пилотската си кабина, се заби в него отстрани. „Атрагон“ се върна обратно надолу, почти изчезвайки в кълбящите се тинести облаци.

— Мамка му! — изруга Кастил, преди да възвърне хладнокръвието си. — Едуард! Едуард, чуваш ли ме? Кари!

Отговор не последва. Радиостанцията на подводницата мълчеше, отрязвайки го от останалите водолази.

Нападателят се издигна над размътената вода и направи рязък завой, тласкачите се завъртяха и изпомпаха мехурчета. Прожекторите осветиха белия и оранжев метал в носещите се наносни талази.

Кастил си помисли, че ще удари „Атрагон“ отново, но вместо това от машината се протегна манипулационен лост. Щипците му стискаха голям контейнер, който положиха почти деликатно отстрани на командната сфера…

Бейлард се опита да възстанови мощността, когато „Атрагон“ се издигна. Не виждаше нищо, което би подобрило положението…

Той замръзна при неочаквания звук. Подводницата пропукваше и стенанието се усилваше при издигането, но тези звуци бяха толкова познати, че мозъкът му едва ги регистрираше. Това бе нещо друго.

Изтракване, като от прихващане на голям магнит върху металната стена…

Тиктакане…

Бейлард дори нямаше време да осъзнае пълния ужас на ситуацията, преди поставения заряд да експлодира, разкъсвайки трийсетсантиметрова дупка в стоманената херметична сфера. Мощна струя вода го удари със силата на влак и го уби мигновено.

 

 

Въпреки шлема и дебелите каменни стени на храма, Чейс чу ниския тътен.

— Мамка му!

— Какъв беше този шум? — попита Кари.

— Експлозия.

— Сигурен ли си?

— О, да — отвърна той. — Или някой е пуснал петстотинкилограмова бомба върху „Ивънър“, или подводницата просто е избухнала. — Той погледна костюма си. — Което означава… о, по дяволите! Отрежи кабела за комуникации, бързо!

— Но няма да имаме връзка!

— Ние вече нямаме връзка. Направи го!

Кари остави камерата и тромаво тръгна към него, като извади водолазния нож от колана си. Фиброоптичният кабел, прикрепен към гърба на водолазния костюм на Чейс, бе обвит в защитно пластмасово покритие. Тя го взе и натисна с ножа.

— Хайде, хайде! — подканяше я Чейс.

— Опитвам се! — Проводникът най-сетне се раздели на две, от парчето, което остана прикрепено към гърба на Чейс проблесна синя светлина. Миг по-късно остатъкът от кабела бе изтръгнат от ръката й и изчезна над ръба на шахтата.

— Какво се случи, по дяволите?

— Ако подводницата се е взривила, товарът автоматично ще се освободи при загубването на мощност. Това означава, че нещото се носи към повърхността като същинска ракета — и щеше да ме отнесе със себе си. — Той се обърна към нея. — Благодаря. Извинявай, че се развиках.

— Няма защо да се извиняваш при тия обстоятелства! — Тя погледна към шахтата. — Но ако подводницата е разрушена, какво ще правим?

— Като за начало ще трябва да се измъкнем оттук. — Той се наведе отново над шахтата. — Хюго? Чуваш ли ме? Хюго? По дяволите!

— Все още те чувам по радиостанцията — каза Кари.

— Да, но си на разстояние метър и половина във въздуха, а той трябва да приема през един господ знае колко дебел камък и вода. Хюго?

 

 

Кастил хвана контролния лост и натисна тласкачите на водолазния си костюм докрай, изпращайки нагоре рояк мехурчета, когато миниподводницата го връхлетя. Беше достатъчно близо, за да види думата „Зевс“, изписана с боя върху командната сфера и легналия по корем пилот вътре, с увеличено от стъкления мехур и разкривено от злоба лице.

Механичната ръка се залюля над него, но той се търкулна, използвайки плавниците си, за да промени посоката и да се гмурне под нея. Погледна назад, но пилотът продължаваше да държи контейнера с взрива, решен да го достави, преди да се е справил със самия Кастил.

Имаше само една възможна мишена.

Входът на храма.

— Едуард! — изкрещя той, макар да знаеше, че няма шанс да бъде чут. — Излез оттам! Излез!

Тласкачите на подводницата разпръснаха още мехурчета, перките се завъртяха в обратна посока, карайки съда да спре в основата на стената. Механичната ръка се протегна, достигайки спокойно тесния коридор, преди да се дръпне отново.

Блестящата стоманена челюст сега бе празна.

Кастил натисна с палец копчето за тръстера. Ако можеше да влезе вътре достатъчно бързо, може би щеше да успее да извади експлозива.

Пилотът на подводницата обаче нямаше намерение да му предоставя такъв шанс. Механичната ръка се вдигна над корпуса като опашка на скорпион, съдът отново се завъртя и започна да го преследва.

Прожекторите го заслепяваха. Отново го заля пяната от перките на подводницата, която обръщаше, преди да се устреми напред. Право срещу него.

— Много добре — прошепна той. Освободи контролния лост и протегна ръка към колана си.

Подводницата ускори, механичната й ръка се спусна и се опъна над него като копие.

Кастил изчака без да мърда.

След което вдигна оръжието си и стреля право срещу пилотската кабина.

Заостреният стоманен връх на абордажната кука удари — и спря, като отчупи парче на около сантиметър навътре в дебелото армирано стъкло, но без да го прониже докрай. Носещата се над подводницата вода откачи куката и тя изтрака надолу под машината, влачейки кабела след себе си.

Кастил вече бе спуснал оръжието и привеждаше в действие тласкачите, за да излезе отстрани над връхлитащата го подводница. Пилотът, стреснат от удара, не можа да реагира достатъчно бързо, за да задейства опънатата механична ръка.

Но се оказа достатъчно бърз да завие, готов да го преследва.

Кастил знаеше, че водолазната му екипировка няма силата да изпревари маневрената и бърза подводница. Само се надяваше да не му се налага да опитва.

В кабината пилотът се ухили свирепо, когато видя ярката жълта обвивка на дълбоко водолазния костюм на Кастил, хванат в светлината на прожекторите му. Той увеличи газта до краен предел, готов да го блъсне.

Малкото петно отляво, предизвикано от абордажната кука, внезапно се разрасна. И продължи да става все по-голямо, изпращайки пукнатини във всички посоки със стържещ звук. Огромното налягане на океана притисна новата пукнатина върху повърхността и я разшири…

Пилотската кабина се разпука с гръм. Големи късове от дебелото три инча стъкло удариха пилота със скоростта на звука, превръщайки го в червено безформено петно, което разцъфна сред въздушните мехурчета като огромно, кърваво цвете. Носът на подводницата заора в пясъка на океанското дъно.

Кастил се обърна. Може би все още имаше време да стигне до експлозивите…

Но не.

От края на прохода връхлетя ударна вълна. Кастил бе отнесен настрани, сякаш го беше блъснала кола, извади го от контрол, изтривайки всеки образ с огромния облак тиня.

Не му бе нужно да гледа, за да разбере, че силните вибрации след експлозията, причинени от масивното срутване на каменните блокове в тунела, са го запечатали завинаги.

 

 

Вътре в залата с олтара Чейс се готвеше да спусне Кари в шахтата, когато една голяма вълна се разби под него, поваляйки и двамата при изригването си. Над тях заваляха отломки.

— О, господи — извика Кари. За пръв път, откакто Чейс я познаваше, тя бе на ръба на паниката. — Какво беше това, какво стана?

— Кари, Кари! — Той хвана ръцете й и се опита да я успокои. — Добре сме, всичко е наред. Нека проверя екипа ти.

Те се изправиха, помагайки си, като проверяваха дали водолазните им костюми не са пробити. И по двата се бяха появили вдлъбнатини, но както изглежда целостта им не бе накърнена.

— Какво стана? — попита Кари отново.

Чейс погледна шахтата.

— Взривиха прохода. Затворени сме.

 

 

Хората на Старкман накараха пътниците и екипажа на „Ивънър“ да се съберат на хеликоптерната площадка. Едно бързо преброяване показа на Нина, че осем души от екипажа са мъртви.

Другият кораб се движеше успоредно, моряците прехвърляха въжетата, за да завържат двата съда един за друг. Висящите отстрани на палубите буфери пукаха и скърцаха при триенето си между двата борда.

Един висок мъж се качи на борда на „Ивънър“, придружен от двама въоръжени. Той прекоси кърмовата палуба, давайки знак на мъжете да доведат Нина при него. Капитан Матюс възрази, но те размахаха пистолети пред лицето му и той бързо утихна.

Нина вече знаеше кого ще срещне. Беше виждала ъгловатите, сухи черти преди.

— Д-р Уайлд — произнесе той. — Най-после се срещнахме. Аз съм Джовани Куобрас.