Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (28)

27.

Норвегия

Красотата на Равнсфйорд — груба и първична — се простря под тях, но Нина почти не я забеляза.

Съзнанието й бе другаде и продължаваше да превърта събитията от последните дни. Въпреки усилията на Кари да помогне, тя продължаваше да усеща тъга от загубата. Съживилата се отново скръб, която бе изпитала, виждайки телата на родителите си, смъртта на Чейс… и разрушаването на Атлантида, последната следа от една цивилизация, пометена от Куобрас. Всичко бе погребано невъзвратимо. Търсенето, определяло собственото й съществуване, бе рязко прекъснато.

И животът й, какъвто го познаваше до този момент, бе свършил. Всичко в нейния свят се беше променило.

— Добре ли си? — попита Кари.

— А? Да, добре съм. Защо?

— Изглеждаш малко… отнесена.

— Така ли? — Тя се замисли. — Предполагам, че да. Просто мислех.

— За какво?

— За това как открих онова, което бях търсила в продължение на години, открих Атлантида… а сега няма нищо. Всичко е различно. И вече не знам… не знам какво ще правя.

Кари се усмихна.

— Това, което ще правиш, д-р Уайлд, е да останеш при нас. Ти си една от нас, а ние винаги се грижим за своите.

— Все още не съм ти благодарила. За всичко, което направи.

— Не е нужно да ми благодариш. Освен това ти не си изгубила Атлантида.

— Как така?

— Защото ние можем да построим нова Атлантида. Не е нужно да гледаме вече към миналото, защото ще създаваме бъдещето.

Нина вдигна вежди.

— Не че се интересувам, но кога възнамеряваш да ми кажеш как точно ще създавате това бъдеще? Продължавам да не разбирам как една проба на единадесет хиляди години може да промени света.

— Ще го промени, повярвай ми. — Кари се наведе по-близо. — Мисля, че вече си готова.

— Готова за какво?

— Време е да ти покажа какво се каним да правим. Как ще преправим света.

Самолетът направи последен завой и се спусна към дългата писта.

 

 

Чейс погледна подозрително Старкман.

— Ако сте планирали тази операция през цялото време, защо просто не я проведохте и да избавите всички от неприятности?

— Не знаехме със сигурност какво точно прави Фрост. А Джовани не искаше да рискува нападение, без да е абсолютно необходимо — обясни Старкман. — Това щеше да разкрие Братството… нямаше да има начин да запазим организацията в тайна.

— Струва ми се, че времето за тайни отмина. — Чейс стана от седалката си и прекоси кабината на самолета да погледне през страничния илюминатор. Товарният самолет бе пресякъл норвежкото крайбрежие няколко минути по-рано и сега се носеше на север над покрития със сняг пейзаж.

Скоро обаче щяха да направят рязко спускане.

Чейс погледна останалите пътници в салона. Дванайсет от екипа на Куобрас — сега вече хора на Старкман — всички членове на Братството, събрани през четирите дни, толкова време отне на двамата оцелели на Златния връх да се върнат в Европа.

Надяваше се единствено дванайсетте души да са достатъчни.

 

 

— Мисля, че е време — каза Кари, като влезе с Нина в офиса на баща си над биолабораторията. Фрост седеше зад бюрото си, а зад него през прозорците се простираше панорамата на Равнсфйорд. — Нина е готова.

Изражението върху лицето на Фрост наведе Нина на мисълта, че той не е сигурен, макар да не каза нищо.

— Какво искате да ми кажете? — попита тя. — Каква е голямата тайна? Кари беше много загадъчна.

— Голямата тайна, д-р Уайлд… — започна Фрост. Кари го погледна. — Искам да кажа, Нина. Ако нямате нищо против.

— Нямам нищо против — отвърна тя с усмивка.

Фрост отвърна на усмивката й, след което се изправи.

— Голямата тайна, както казвате, е, че… възнамеряваме да променим света. Завинаги.

— Това е доста голямо предизвикателство.

— Наистина. Но е предизвикателство, за което съм работил през целия си живот, а мисля, че и вие, и което може сега да бъде осъществено. Вашето откритие на Атлантида го направи възможно.

— Но всичко беше разрушено — възрази Нина. — Може би е възможно да възстановим някои реликви под утаечния слой на самата Атлантида, но всичките непокътнати структури, които намерихме, с всички артефакти в тях… вече не съществуват.

— Това е без значение — подчерта Фрост.

— Без значение? Но…

— ДНК пробите, които взех от телата на последните владетели, са много по-ценни от всякакво злато или орейхалк. Те са тези, които ще променят, дори ще спасят света.

— Как? — попита Нина. — Ще ги използвате да създадете някаква нова ваксина или нещо такова?

— Нещо такова — отвърна Фрост и отново се усмихна, този път леко загадъчно. — Елате с мен и ще ви покажа. — Той заобиколи бюрото, но в този момент интеркомът му звънна. Без да крие раздразнението си от прекъсването, той натисна бутона да отговори на обаждането. — Какво има?

— Сър — чу се гласът на Шенк по радиоговорителя, — контролната кула току-що ме информира, че един самолет иска разрешение за аварийно кацане. Имали проблеми с двигателите, а не могат да стигнат до Берген.

— Къде са в момента?

— На десет минути оттук, идват от юг.

Устните на Фрост се свиха.

— Много добре, дайте им разрешение да кацнат. Но… ги наблюдавайте.

— Да, сър. — Линията прекъсна.

— Съжалявам — каза Фрост, присъединявайки се към Нина и Кари.

— Няма проблем — отвърна Нина. — Имам предвид, че ако се каните да спасявате целия свят, трябва да започнете с един самолет, нали?

— Така е. — Фрост се усмихна. — Хайде, следвайте ме.

 

 

— Дадоха ни разрешение за кацане — съобщи Старкман на Чейс, надмогвайки шума на двигателите. — Десет минути.

— Проблеми?

— Норвежката наземна служба за контрол иска да знае защо не разполагат с летателния ни план. Пилотът увърта отговора, но ми се струва, че започват да стават подозрителни.

— Докато не станат достатъчно подозрителни, че да изпратят изтребители след нас, това няма значение. — Чейс се обърна към останалите мъже в кабината. — Добре! Десет минути, юнаци! По-добре се пригответе да скачате!

 

 

Фрост поведе двете жени към ограничения за достъп участък, минаха през друго преддверие на противогазово убежище и продължиха навътре към подземните съоръжения.

— Тук — каза той. Вратата в дъното на коридора беше от здрава стомана и нищо не се виждаше зад нея, за разлика от остъклените алуминиеви портали към другите лаборатории. Върху метала бе нарисувано логото с тризъбец. Фрост натисна с палец биометричния четец отстрани и тежката врата се отвори. — Моля, заповядайте.

Нина не знаеше точно какво ще види, когато влезе, но още на мига разпозна няколко от уредите; останалата част от лъскавата апаратура обаче бе за нея загадка. Многото суперкомпютри в дъното на огромната лаборатория бяха от вид, който лесно може да бъде идентифициран, високи сини кутии, свързани към течни охладителни системи. В един ъгъл на лабораторията имаше изолационна камера; беше с прозорци, но затъмнени отвън.

— Тук — започна Фрост леко театрално, — най-накрая се изпълни амбицията на целия ми живот. Всичко друго в бизнес империята ми само подпомага направеното в тази зала. В продължение на трийсет години съм използвал ресурсите на фондация „Фрост“ из целия свят, за да идентифицирам генетичния произход на всяка група хора на планетата.

— Търсили сте атлантски гени? — попита Нина.

— Точно така. Само един процент от населението на земята носи онова, което аз смятам за „чиста“ форма на генома — и ние сме част от този процент.

— Един процент от света… това прави колко… шестдесет и пет милиона души?

— Еквивалентът на населението в Обединеното кралство, да. Но са пръснати по цялата планета, има ги във всяка етническа група. Съществуват и такива, които са със смесена форма на генетични маркери — независимо дали са разредени с течение на времето от кръстосването с екземпляри, които не го притежават, или от естествена мутация. Представляват около петнайсет процента от населението.

— Деветстотин седемдесет и пет милиона — пресметна Нина веднага.

Фрост се усмихна.

— Определено сте една от нас. Един от характерните белези на атлантския геном е вродено умение за логическо мислене.

— Като се има предвид онова, което откри — добави Кари, — сега почти не се съмняваме, че потомците на древните атланти са спомогнали за развитието на числовите и лингвистични системи по цял свят.

— Дори след потъването на Атлантида, оцелелите атланти останали движещата сила в човешката цивилизация — продължи Фрост. — Те били лидерите, изобретателите, откривателите. Те създали системите, които позволили на човечеството да преуспява и да се развива — езици, селско стопанство, медицина. Но ироничното е… — изражението му потъмня, — че по този начин те посели семената на собственото си покоряване. Преди да „внесат“ цивилизацията в света, оцеляването на човешката раса зависело напълно от естествения подбор. Тези, които били слаби, умирали. Но при намаляването на заплахата от външните сили на природата, атлантите направили възможно щото слабите да заякнат.

— Не знам дали бих го нарекла точно така… — започна Нина.

— Аз бих — настоя Фрост. — И процесът излезе от контрол през последните петдесет години. За четири години населението на земята ще стигне седем милиарда. Седем милиарда души. Тази цифра не е окончателна. Осемдесет и четири процента от тях не притежават атлантския геном. Това означава, че повече от четири пети от цялото население в света е негодно.

Нина се сепна от думите му.

— Какво разбирате под „негодно“?

— Точно това. Всички тези милиарди души не носят никаква ценност за човечеството. Не правят нововъведения, не творят нищо, дори не мислят. Те просто съществуват, като дишат и консумират.

— Как можете да изречете подобно нещо? — възрази Нина. — Това е… това е просто…

— Нина — прекъсна я Фрост и се наведе по-близо към нея, — погледнете собствената си страна. Не може да не сте го забелязали. Америка е доминирана от ленивите, глупавите, невежите, които само консумират. Демокрацията не прави нищо, освен да увековечава системата, защото позволява на масите да поемат по пътя на най-малкото съпротивление и да продължават да избягват работата, да избягват да мислят. А онези, които би трябвало да ги изведат от това състояние са развратени от алчност, искайки единствено да ги експлоатират — за пари! — Той прозвуча почти отвратен от света. — Не такава е ролята на един лидер! Атлантите са знаели, че за напредъка на обществото хората трябва да бъдат водени, а не оставени лакомията да ги води.

— Но атлантите са паднали в същия капан — напомни му Нина. — Спомняте ли си „Критий“? „… а неспособните да виждат в какво се състои истинският щастлив живот започнали най-много да ги смятат за прекрасни и щастливи тогава именно, когато те били изпълнени с несправедлива алчност и мощ“. И боговете ги унищожили именно за това.

— Грешка, която няма да бъде повторена.

— Не, винаги ще се повтаря! Атланти или не, всички все пак са хора.

— Ние ще се учим от миналото.

— Как? — изгледа го Нина. — Какво ще направите? Ще промените света с една ДНК проба от труп на единадесет хиляди години?

— Точно това имаме намерение да направим! — прекъсна я Фрост. Той посочи суперкомпютрите. — Досега тези машини са разработвали симулации, за да открият милион, милиард разновидности на едно и също нещо. Но без проба от чиста, незамърсена атлантска ДНК, която да се използва като основа, нямаше начин да се знае коя точно е правилната. Дори нашата ДНК се е променила с времето в някаква степен, а ние сме най-близко до чистокръвни атланти от съществуващите в съвременния свят. Но сега… — Той погледна към затъмнените прозорци на камерата. — Сега знам точно какви са тези промени. И мога да ги взема под внимание.

— Под внимание за какво? — попита Нина.

— За начина, по който светът трябва да бъде възстановен и да стане какъвто е трябвало да бъде винаги. Свят, в който атлантите ще заемат отново мястото си като законни владетели на човечеството, за да го водят напред, без да бъдат ограничавани от безполезните маси. — Той прекоси лабораторията, следван от дъщеря си. Нина вървеше до тях почти против волята си и не можеше да схване думите му. Да не би да се беше побъркал? Звучеше почти толкова откачено, колкото Куобрас!

— Това тук — Фрост посочи една камера със стъклена стена и дебели каучукови уплътнения, — е резултатът, до който ме доведе откриването на истинската атлантска ДНК. Беше един от вариантите, който компютрите бяха симулирали, но до този момент нямаше как да се знае дали е бил правилният.

Нина надникна в камерата. Вътре видя редица цилиндри от стъкло и стомана, пълни с безцветна течност.

Беше сигурна, че това не е вода.

— Какво има в тях? — попита тя смутено.

— Това — каза й Фрост, — е нещо, което наричам Тризъбец. Най-силното оръжие на Посейдон. Всеки от тези цилиндри съдържа в суспендиран вид генетично моделиран вирус.

Нина отскочи от стъклото.

— Какво?!

— Напълно безопасен е — увери я Кари. — Поне за нас.

— Какво искаш да кажеш с това „за нас“?

— Ние сме имунизирани — каза Фрост, — или по-скоро вирусът е безвреден за нас. Бе създаден така, че да не може да атакува азотните последователности, съдържащи се в атлантската ДНК, дори и тези последователности да са мутирали. Но за всеки, който не притежава тази ДНК последователност… той е сто процента смъртоносен.

Нина се почувства така, сякаш внезапно помещението е останало без въздух.

— О, боже — прошепна тя. — Да не сте луди? Не, не ми отговаряйте — вие сте луди!

— Не, Нина, моля те, послушай — започна Кари. — Знам, че ти е трудно да го възприемеш, но ако се замислиш, ще видиш колко погрешно си програмирана в социално отношение. Светът е хаос и става все по-лошо — единственият начин това да бъде спряно е възвръщането на управлението на атлантския елит.

— Да мислиш, че масовото убийство е лошо нещо, не е социално програмиране! — сопна се Нина. — Сериозно ли ми казвате, че планирате да изтриете от лицето на земята осемдесет и четири процента от човешката раса? Това са почти пет и половина милиарда хора!

— Ако не го направим — изгледа я Фрост, — човечеството ще се задуши в собствената си отпадъци — негодните ще ни задушат с масата си и ще изконсумират наличните ресурси до пълното им изчерпване. А с нашата работа ние ще възстановим света такъв, какъвто е трябвало да бъде. Фондация „Фрост“ ще обедини оцелелите по цялата планета.

Нина бавно отстъпи назад.

— С ваша помощ, така ли? Вие не сте с всичкия си! Говорите все пак за хора, а не за отпадъци. Кога планирате да започнете малкия си апокалипсис?

Фрост й хвърли мрачна усмивка:

— Не планирам нищо, д-р Уайлд. Вече го правя.

Отново я обхвана чувството за липса на въздух.

— Какво?

— На пистата през фиорда стои един товарен самолет, Еърбъс А380. Ще отлети след петнайсет минути, първо до Париж, а след това до Вашингтон. Докато е във въздуха, ще разпръсне вируса Тризъбец над Европа, а след това в Атлантическия океан, и най-сетне над източното крайбрежие на Съединените американски щати. Предвижданията ни са, че за месец този вирус ще се разнесе до всяко населено място на планетата. Всички, които не носят атлантския геном, ще бъдат заразени.

— И после какво? — прошепна Нина.

— После… — Фрост се приближи до камерата и задейства контролното табло. Черните прозорци потръпнаха и станаха прозрачни. — После ще се случи ето това.

Нина бавно пристъпи напред, едва заставяйки се да погледне. Пред очите й се разкри вътрешността на камерата. Антисептична бяла клетка, празна, с изключение на една тоалетна чиния от неръждаема стомана и ниско легло, върху което лежеше…

Тя притисна ръка към устата си ужасена.

— Джонатан…

Филби погледна невиждащо към тавана, очните му ябълки бяха станали кървавочервени от скъсването на кръвоносните съдове. Кожата му беше влажна, смъртно сива, гръдният му кош едва се надигаше при мъчителното поемане на всяка глътка въздух.

— Беше заразен вчера — произнесе Фрост със смразяващо лишен от чувства тон. — Нашият вирус атакува автоматично нервната система, изключва органите един по един. Ако нещата се развиват по начина, по който симулацията предвижда, той ще е мъртъв след шест часа.

— О, господи… — На Нина й прилоша. — Не можете да го оставите да умре така. Моля ви, направили сте опита си, дайте му сега противоотровата, ваксината, каквото му е нужно.

— Няма ваксина — отвърна Фрост. — Това би провалило целта. Веднъж освободен, вирусът ще направи онова, което е създаден да направи. Единственото лечение е смърт.

— Нина — обади се Кари меко, — той получи онова, което заслужаваше. Той ни предаде — предаде теб. Продаде родителите ти на Куобрас. И беше готов да направи същото с теб. Той не ти беше приятел — единствената причина, по която те гледа така, е неговата вина…

— Никой не заслужава подобно нещо — разтреперана поклати глава Нина. Кари се протегна и сложи ръка на рамото й, но тя се дръпна гневно. — Не ме докосвай!

— Нина…

Лицето й се изпълни с ярост.

— Мислите ли, че бих се съгласила на такъв… геноцид? Господи! Това е лудост! Това ще е най-голямото зло в човешката история! За какъв човек ме мислите?

— Ти си една от нас — настоя Кари.

— Не! Аз не съм като вас! И няма да участвам в това!

— Много жалко — произнесе Фрост студено. — Защото се намирате в ситуация, когато или сте с нас… или сте против нас.

— Дяволски сте прав, че съм против вас!

— Тогава ще трябва да умрете. — Фрост бръкна в якето си.

Времето започна да тече бавно. Нина го гледаше как изважда лъскав сребърен пистолет, как блестящата цев се вдига и черният отвор на дулото се насочва към гръдния й кош. Искаше й се да се обърне и да затича, но шокът и отказът й да повярва парализираха краката й. Мозъкът й отчете как сухожилията от вътрешната страна на ръката му се стягат, как пръстът се приготвя да натисне спусъка…

— Стига! Не!

Кари блъсна ръката на баща си в момента, в който той стреля. Куршумът прелетя покрай Нина и се заби в стената отзад. Тя се опита да извика, но от устните й излезе само стон.

Изражението на Фрост издаваше едва сдържана ярост, когато Кари отчаяно заговори с него на норвежки. След това гневът му се уталожи. До известна степен.

— Дъщеря ми току-що спаси живота ви, д-р Уайлд — каза той. — Засега.

— Нина, моля те — погледна я умолително Кари и заговори бързо. — Знам, че си зашеметена от всичко това, но моля те, изслушай ме. Познавам те, знам, че си една от нас, че мислиш като нас. Не виждаш ли? Можеш да имаш всичко, ако се присъединиш към нас. Моля те, просто мисли рационално.

— Рационално? — ахна Нина. — Планирате да унищожите по-голямата част от човешката раса, а ти ми говориш да бъда рационална?

— Безполезно е — обади се Фрост. — Знаех си, че ще отговори по този начин още когато отказа да застреля Куобрас. Била е манипулирана от средата си. Никога няма да разбере.

— Ще разбере — настоя Кари и в гласа й се прокрадна отчаяние. — Знам, че ще разбере.

— Много добре — каза накрая той. — Разполага с време да помисли до първото освобождаване на вируса. Ако не промени мнението си… тогава ти ще я убиеш.

Кари зяпна.

— Не, аз не мога…

— Да. — Лицето на Фрост стана каменно. — Ще го направиш. Разбираш ли ме, Кари?

Тя сведе глава.

— Да, татко.

— Добре. Отведете я в самолета.

Кари погледна объркано.

— Самолета?

— Пилотът ще започне обратно броене до пускането на вируса. Предполагам, че ще искаш да й дадеш всяка възможна секунда, за да направи правилния избор? — Кари кимна. — Тогава двете ще знаете точно с колко време разполага. И ако тогава откаже да промени решението си, застреляй я и изхвърли тялото й в океана.

Като продължаваше да държи пистолета насочен към Нина, той се приближи до телефона и набра някакъв номер.

— Охрана, Фрост е. Изпратете двама души в лабораторията, за да придружат дъщеря ми и д-р Уайлд до самолета. Д-р Уайлд е под арест — искам да й сложите белезници. Ако се опита да избяга, ликвидирайте я. — Той погледна Кари и добави. — Дори дъщеря ми да ви възпира. Получихте заповедите. — Той остави слушалката.

— Трябва ли да съм ви благодарна за това? — попита Нина.

— Благодарете на Кари. Много й благодарете. Тя е единствената причина, поради която още сте жива.

Вратата се отвори и вътре влязоха двама униформени с оръжия в ръце. Нина подаде ръцете си да закопчаят белезниците, без да се съпротивлява.

— След кацането в Париж използвай един от джетовете на компанията, за да се прибереш вкъщи — каза Фрост на Кари, когато излизаха. — Д-р Уайлд?

— Какво?

— Надявам се да проявите достатъчно разум, за да се върнете заедно с дъщеря ми.

Нина не каза нищо и вратата се хлопна зад гърба им.

* * *

Чейс погледна през прозореца на пилотската кабина. Пред тях лежеше Равнсфйорд.

Той отиде с бързи крачки до багажното отделение.

— Още едно последно нещо! — каза той на Старкман, когато закачи въжето на парашута си към релсата на тавана. — Някои от тези хора са цивилни. Не ги вземай автоматично за мишена само за това, че работят при Фрост — стреляй по онези, които стрелят срещу теб.

— Вечният филантроп, а, Еди? — ухили се Старкман.

— Просто не обичам да убивам хора, които не заслужават.

— Какво ще кажеш, ако изтичаме до адвокатите на компанията?

— Изкушаващо е… но все още не! Добре, всички се закачете!

Чейс натисна бутона да отвори задната рампа на товарния самолет. Спускаха се рязко. Смразяващият вятър свиреше заедно с оглушителния вой на двигателите. Отдолу се редяха офисните сгради; къщата на Фрост бързо наближаваше, издигаше се над всичко наоколо върху скалата, а отвъд нея се намираше биолабораторията.

Самолетът изрева на почти триста метра над къщата, след това земята изчезна. Минималното разстояние, при което парашутите биха работили, бе седемдесет и пет метра, а теренът между къщата и лабораторията беше достатъчно далеч…

— Скачай!

Чейс скочи навън. Парашутът се изстреля от калъфа си при освобождаване на въжето за спускане. На такава ниска височина, ако парашутът не се разтвореше както трябва, той щеше да се размаже в земята, преди да има шанс да направи каквото и да било.

Срещу него се приближаваха трева, сняг и скала, една кола се насочи към моста над фиорда…

След което скоростта внезапно намаля, жилавата материя изплющя и се разтвори, ремъците около гръдния му кош се опънаха здраво.

Той се стегна…

Приземяването бе твърдо, времето едва стигна парашутът да забави до безопасна скорост. Той игнорира шока от удара и сви парашута, докато оглеждаше околната обстановка. Останалите парашутисти се спуснаха до него, приземявайки се по същия начин. Надяваше се, че хората на Старкман знаят какво правят, тъй като не разполагаха нито с време, нито с човешка сила да носят евентуалните ранени със себе си.

След като самолетът спусна пътниците си, направи остър завой и стремително набра височина.

Над ръба на фиорда се изви тънка струя дим, струята на противовъздушна ракета „Стингър“, която възви след самолета…

И се взриви!

Едното крило избухна в горящ облак от гориво и товарният самолет безпомощно се завъртя в свредел, заоравайки в скалната стена; последва оглушителен гръм.

— По дяволите! — извика Старкман.

Чейс приготви оръжието си, автомат „Хеклер и Кох“ UMP-45.

— Добре. А сега да стопим Фрост!