Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (16)

15.

Като внимаваха за нови капани, те закрачиха по-нататък.

Нещо безпокоеше Нина, но тя не бе сигурна какво е. Не беше просто последствие от адреналиновия шок, че са избегнали на косъм смъртта. Имаше нещо друго, чувство, убеденост, че пропуска някакъв жизненоважен факт.

Нямаше време обаче да мисли за това. Напред се разкри друга зала.

— Задръж — каза Чейс и спря на входа. Той освети с фенера пространството навътре. — По-малка е от последната.

В сравнение със залата с езерото, тази бе миниатюрна. Стените, както и входът, бяха покрити със знаци — същият език, като на атлантския секстант.

— Изглежда безопасно — промърмори Чейс, — но по-добре да не разчитаме на това. Бъдете внимателни. — Той пристъпи в помещението и спря, сякаш очакваше да се задейства някакъв скрит капан; след това направи знак на двете да го последват.

— Окей. Предизвикателство на Ума значи… Давай, док.

— Добре… — Тя взе фенера и освети надписите по стените. — Господи! Преводът може да отнеме дни!

— Обаче имаме само трийсет и три минути до залеза. Мисли бързо.

— Нина, ето тук. — Кари се беше приближила до стената срещуположно на входа. Един каменен блок, върху който нямаше текст, приличаше на врата, а до него стоеше нещо, напомнящо на…

— Везна! — промърмори Нина. — За теглене. — Тя насочи светлината отдолу под нея. От камъка излизаше улей, а в него имаше стотици оловни топчета, всяко с големината на череша. — Предполагам, че трябва да сложим правилния брой топчета върху везната. Но как да разберем колко са нужни? — До медното блюдо имаше лост; тя се протегна към него, но Кари я спря.

— Чакай! Май имаме право само на един опит — каза тя и посочи към тавана. Оттам висеше голяма метална скара с трийсетсантиметрови шипове, готова да прободе всеки в залата при падането си. Нина светкавично отдръпна ръка.

Тя плъзна лъча на фенера по стените докато освети няколко реда големи символи, изсечени над затворената врата. Бяха подредени в три редици, една над друга, в групи от по шест различни символа в най-горния, и по пет в двата по-долни. Разпозна веднага първия символ. Група от малки знаци като апострофи…

— Това са цифри — обяви тя. — Сигурно ще е някакъв математически пъзел. Ако го разгадаем, ще получим броя на оловните топчета, които да сложим на блюдото.

— И това ли е всичко? — Чейс прозвуча почти разочаровано. — Исусе, дори аз можех да го направя. Да видим… този отгоре, тук има още три малки точки, пет обърнати надолу „V“-та, седем наклонени букви „L“, две наклонени стрелки с черта под тях, четири обратни „N“ и още едно, с черта до него. Това е 357 241. Проста работа.

— Сбърка — усмихна се Нина. — Числовият ред е обратен на нашия — първият символ, малката точка, е всъщност най-малката цифра; всяка от тях е една единица. Така че първото число всъщност е 142 753. Същият символ от картата на реката върху секстанта, и знам, че съм права, иначе никога нямаше да намерим това място.

— Добре, умнице — ухили се Чейс. — Значи останалите числа са 87 527 и 34 164. И после какво, изваждаме ли? Това прави… ъ-ъ-ъ…

— Двайсет и една хиляди шейсет и две — произнесоха едновременно Кари и Нина.

Чейс подсвирна впечатлен.

— Окей, значи не се нуждаем от калкулатор. Само че в улея няма начин да има двайсет и една хиляди топчета.

— Ами ако става въпрос за комбинация от действия? — предположи Кари. — Изваждаме второто число от първото, а след това делим на третото?

— Прекалено сложно. — Нина се взря в числата. — Няма символ, от който да съдим, че се налага да прилагаме различни действия. Освен… — Тя се намръщи. — Резултатът би бил дроб, което ме кара да мисля, че слагането на 1 цяло и 62 стотни топчета върху везната едва ли е правилният отговор.

Чейс примига.

— Проклета работа. Главата ме заболя от всичкото това смятане.

— Първото число плюс третото, разделени на второто, прави две цяло и… две — каза Кари. — Съмнявам се, че са пресмятали резултати с точност до петия знак. Може би са закръгляли до втория…

— Пак е прекалено сложно — поклати глава Нина. — И прекалено нагласено. Първото плюс третото, разделени на второто? Прилича на кръстословица, но липсва ключът за разгадаването! — Тя насочи фенера към останалите стени. — Ключът може да е някъде другаде, в другите текстове. Трябва само да го намеря.

— Тик-так, тик-так, докторе. — Чейс почука върху часовника си. — Двайсет и девет минути.

Нина коленичи до едната стена и освети символите. След минута въздъхна разочаровано.

— Всичко това се отнася до градските постройки и историята на хората впоследствие. Не виждам нищо свързано със загадката.

— Не се ли споменава нещо за хората, преди да се преместят тук от Атлантида? — попита Кари.

— Във всеки случай аз не виждам. — Нина стана и се приближи до друга стена. — Тук продължава същото. Като счетоводна книга е, архив на племето година по година. Колко деца са родени, колко животни са притежавали… Сигурно има данни поне за няколко века. Но няма нищо, свързано с изпитанието! — Тя прокара ядосано пръст по знаците над вратата.

— Хрумна ми нещо — обади се Чейс. — Това нещо е Предизвикателство за Ума, нали така?

— Какво искаш да кажеш? — попита Кари.

— Това очевидно е врата, нали така? — Той пристъпи напред. — А ние дори не помислихме да я отворим.

— Опитай! — кимна му Нина.

Чейс протегна ръка и натисна. Вратата остана напълно неподвижна. Той опита от едната, после и от другата страна. Нищо не се случи. Реши да опита да я повдигне. Отново не се случи нищо.

— Глупости! — възкликна той и се дръпна. — Наистина си помислих, че може да проработи.

— Същото е направил и някой друг — каза Нина и се приближи до него. — Виж! Току-що осъзнах, че вратата не е напълно в същия цвят като останалата част от залата. Издялана е от различна скала. И на камъните около нея има знаци — изсечени знаци и лостове. Но не и на самата врата. Тази врата е по-нова: индианците са я сменили! Някой не е искал загадката да бъде разгадана, ето защо просто са разбили истинската врата.

— Нацистите? — учуди се Кари.

— Съвсем в техен стил — отвърна Чейс. — Сигурно са били в състояние да убедят индианците да ги пуснат с нещо повече от фенер вътре.

Кари кимна:

— По всяка вероятност под дулото на оръжие.

— Точно така. Проблемът е, че не разполагаме с никакви лостове. Така че ще се наложи да го направим по трудния начин.

Нина бързо се върна до издълбаните в страничната стена знаци.

— Мисля, че все пак можем. Тези числа… има нещо странно около тях. Погледнете. — Тя прокара пръст по линиите от символи. — Виждате ли? Повечето са подредени в групи от по осем. Не по девет или по десет. Осем тук, и тук, ето и тук…

— Искаш да кажеш, че може да са работили на базата на осмицата? — попита Кари.

— Възможно е. Няма да са единствената древна цивилизация, която го е правила.

— Какво си открила? Какво искаш да кажеш? — попита Чейс.

— Струва ми се, че проектираме собствените си предубеждения върху хората, построили този храм — каза Нина с блеснали от въодушевление очи. — Изхождаме от презумпцията, че са използвали десетичната система като нас. — Тя улови въпросителния поглед на Чейс. — Нашата цифрова система е основана на кратните на десет. Десетици, стотици, хиляди…

— Защото имаме десет пръста, нали така. Взел съм си изпита по математика…

— Това е широко разпространена система — продължи Нина. — Използвали са я древните гърци, римляните, египтяните… Разпространена е, защото е буквално пред очите ни. — Тя вдигна пръстите си да покаже. — Но не е единствената. Шумерите са използвали за основа числото шейсет.

— Шейсет? — извика Чейс. — Кой би използвал такова нещо, по дяволите?

Кари се усмихна.

— Ти. Всеки път, когато погледнеш часовника си. Основата на цялата ни хронометрична система.

— О, вярно. — Той кимна смутено.

— Съществували са много други основи, използвани от древните цивилизации — продължи Нина. — Маите използвали за основа двайсетица, по време на Бронзовата ера европейците използвали осмица… — Тя протегна ръка отново към символите. — Основа осмица! Така е, това трябва да е!

— Защо някой би използвал осмицата? — попита Чейс. В отговор Кари протегна ръце със свити навътре палци. — О, схванах! Използвали са палците, за да броят пръстите си, но без да броят самите палци, така ли?

— Такава е теорията — отвърна Нина, докато се взираше в надписите. — Така че вместо да вървят едно, десет, сто, цифрите всъщност вървят едно, осем, шейсет и четири… — Тя се върна бързо до вратата. — По този начин излиза, че първата колона са едноцифрени числа, втората — кратни на осем, след това шейсет и четири, петстотин и дванайсет, четири хиляди деветдесет и шест и…

— Трийсет и две хиляди седемстотин шейсет и осем — завърши Кари.

— Правилно. Така че числото трябва да е, чакай да видим…

Чейс простена.

— Ще ви оставя двете да го измислите.

Кари стигна първа до отговора.

— Петдесет хиляди шестстотин шейсет и седем.

— Окей — кимна Нина. — Ти сметни второто число, аз ще сметна третото. — След малко получиха отговорите: 36 695 и 14 452. — Добре! Значи първото минус второто, минус третото прави…

Двете се замислиха напрегнато, а Чейс ги гледаше. Лицата им посърнаха почти едновременно.

— Какво? Какъв е отговорът?

— Минус четиристотин и осемдесет — произнесе Нина унило. — В такъв случай не е възможно базата да е осем.

— Ами ако е девет? — предположи Кари. — Ако десетичната дава прекалено голям резултат, а осмичната прекалено малък…

— Отговорът трябва да е в хилядните. По дяволите! — Нина погледна Чейс въпросително.

— Двайсет и четири минути.

— Мамка му! Изоставаме! — Тя ядосано ритна вратата. — Не мога да разбера какво пропускаме?

Чейс се наведе и започна да рови из оловните топчета с надеждата, че може да има някакъв скрит ключ за разгадаването на пъзела. Но такъв нямаше.

— Ами ако просто се опитаме да уцелим и сложим толкова топчета, колкото ни хрумне? Има шанс да ни се усмихне късметът.

Нина докосна медальона си.

— Ще ни трябва целия късмет на света.

— Това е единственото, с което разполагаме. Не можем просто да се откажем — дори и да успеем да се върнем през всичките други препятствия, когато излезем индианците ще ни убият. А после Хюго, Агналдо и професора.

— Ако го направим погрешно пак ще ни убият — напомни му Кари и посочи шиповете, надвиснали над главите им.

— Може би съществува начин да издърпаме лоста от външната страна на помещението…

Но Нина бе престанала да слуша. Нещо, което Чейс бе казал преди, изникна в съзнанието й.

Дори и да успеем да се върнем през всичките други препятствия.

Точно тези думи не й даваха мира. В следващия миг тя разбра какво беше…

— Трябва да има друг начин да се мине! — извика тя. — Хората от племето, които поддържат храма и капаните… някой трябва да слага тези капани. Както и да ги поправя. — Тя посочи каменната врата. — Не е възможно строителите на храма да са принуждавали всичките хора, за които се предполага, че трябва да бъдат предпазвани, да минават през всичките тези препятствия всеки път, когато влизат вътре — една малка грешка — и са мъртви! Значи трябва да има някакъв начин да се влиза безопасно, без да са заплашени от смърт всеки път.

— Задна врата? — допусна Чейс.

— Да, нещо като служебен вход или просто някакъв начин да се отваря изхода на всяко предизвикателство, без всъщност да е напълно завършено. — Нина отново плъзна лъча на фенера по стените. — Може би има някакъв ключ или хлабав блок, нещо, с което да се отвори вратата.

Започнаха да претърсват стените на залата, като опипваха с пръсти студения камък. След минута Чейс извиси глас:

— Тук!

Нина и Кари отидоха при него в ъгъла на помещението. На нивото на пода, точно където двете стени се събираха, имаше малък вертикален отвор. Не беше по-голям от прорез — но в сравнение с точните спойки на другите блокове си личеше, че е преднамерено изработен.

— Какво има вътре? — попита Кари.

— Представа нямам — прекалено малък е, за да провра ръката си. Нина, ти си с по-изящни пръсти, защо не опиташ?

— Ами, бих искала да си останат изящни — отвърна тя, но коленичи пред отвора. — О, боже. Надявам се, че вътре няма скорпиони, или нещо, което да ми натроши ръката…

Тя предпазливо провря длан между блоковете. Отначало малко, после още малко…

Върховете на пръстите й докоснаха нещо. Тя се сепна, уплашена, че може да е спусък, който да задвижи надолу шиповете. Но не стана нищо подобно.

Засега.

— Какво има? — попита Кари.

— Усетих нещо метално.

— Може би е ключ?

— Не знам… почакай. — Нина опипа. — Възможно е.

Чейс се наведе.

— Можеш ли да го дръпнеш?

— Нека аз — предложи Кари. — Нина, по-добре почакай в прохода. В случай че нещо се обърка.

— Ако не се получи, така или иначе скоро ще умрем — каза Нина. — Вие двамата излезте от залата. Тръгвайте! — добави тя, преди някой от тях да успее да възрази. Тя си пое няколко пъти дълбоко въздух, докато те се върнаха до входа на залата. — Добре. Тук… — Тя обви пръсти около метала, спря за момент да осъзнае какво прави, след което дръпна.

Щрак.

Висящата рамка с шиповете остана на мястото си.

Второ, по-силно издрънчаване на метал се чу откъм каменната врата. Нина издиша шумно.

— Мисля, че се получи…

— Излез от залата — нареди й Чейс и махна на Кари да стои отзад, докато той отива към вратата. Нина се подчини. Той се напрегна и натисна. Вратата се отвори, тежкият камък остърга пода. Зад вратата се простираше поредният тъмен проход.

— Успя! — извика Кари.

— Добра работа — похвали я Чейс. — Но наистина трябва да побързаме — остават ни двайсет и една минути.

— Тогава по-добре да тръгваме. — Нина потупа ръката на Чейс, когато мина покрай него.

— Ама наистина сме добър отбор, а? — усмихна се той. — Ти си мозъкът, аз съм мускулната сила, а Кари…

— Красотата? — подсказа Нина. Норвежката се усмихна.

— Щях да кажа „сръчността“, но това е подходящо. — Той взе фенера от Нина. — Добре. Преодоляхме трите предизвикателства. И сега какво?

— Сега връщаме артефакта там, където му е мястото, след това излизаме. — Нина забърза напред.

 

 

Кастил гледаше тревожно на запад. Слънцето отдавна бе потънало зад високия балдахин на дърветата, но малко от ярката светлина продължаваше да се процежда през плътния листак.

Небето стана по-тъмносиньо с падането на мрака…

Той отново се обърна към входа на храма. В правоъгълника от тъмнина не се долавяше никакво движение от момента, в който лъчът от фенера на Чейс бе изчезнал преди четиридесет минути.

— Побързай, Едуард — промърмори той гласно.

— А-ами ако са м-мъртви? — заекна Филби; цялото му лице лъщеше от пот. Тримата пленници бяха на колене отвън, пред колибата на старейшините, заобиколени от няколко от ловците.

— Ще се справят — произнесе Кастил. Искаше му се да се чувства по-сигурен, отколкото прозвуча.

Неочаквано остро пращене прекъсна мърморенето на индианците и чуруликането на птиците. Дойде от изоставените багажи.

— Изследователски екип, чувате ли ме? Тук Перез. Чувате ли ме? Край.

Индианците реагираха с обясним шок, скочиха и заеха отбранителни позиции, насочиха оръжията си, сякаш очакваха нападение.

— Изследователски екип, обадете се. Край.

— Ако му отговорим, той ще може да телефонира в хеликоптера — каза Ди Салво. — За помощ.

— И оръжие! — добави Филби почти с надежда.

— Стига да успеем да ги накараме да ни дадат радиостанцията — поклати глава Кастил. Индианците бяха разбрали откъде идва звукът и сега внимателно претърсваха раниците, като ги мушкаха с копията си.

— Изследователски екип, не знам дали ме чувате… — Един от членовете на племето прободе раницата на Кастил, заглушавайки съобщението. — … има компания. Чувам поне един хеликоптер, може би дори два, които се приближават към мен. Не са наши, повтарям: не са наши хеликоптери. Моля отговорете.

— Военни? — вдигна вежди Кастил обезпокоен.

— Щяха да ми кажат, ако планираха някакви операции в джунглата — отвърна Ди Салво.

— Гадост. — Кастил имаше ужасно предположение кой може да е в хеликоптерите. — Агналдо, опитай се да ги убедиш да ни дадат радиостанцията. Трябва да…

Един от индианците извади портативния радиоприемник. Гласът на Перез сега се чуваше по-ясно.

— Изследователски екип, виждам един от хеликоптерите! Това е… Исусе!

От радиоговорителя долетя пронизително пищене на статично електричество и индианецът хвърли уплашен приемника. Филби местеше поглед от Кастил към Ди Салво.

— Какво стана? Какво беше това?

Кастил му хвърли мрачен поглед, след което изви очи към реката. Няколко секунди по-късно се чу звук като от далечна гръмотевица.

— „Нереида“ избухна — каза той.

— Какво?!

— Куобрас. Намерил ни е.

 

 

Чейс погледна часовника си.

— Остават ни само осемнайсет минути.

— Тогава не трябва да спираме — каза Кари. Тя извади секстанта. — Намери мястото, на което да го оставим.

— Ами ако просто го оставим тук и се престорим, че сме го сложили на мястото му? — предложи Нина полусериозно.

— Нещо ме кара да мисля, че ще проверят — саркастично отвърна Чейс.

— Само си помислих… О!

Бяха стигнали края на прохода.

Чейс вдигна фенера. Яркият лъч почти се изгуби в огромната зала.

— Храмът на Посейдон — прошепна Нина.

Чейс гледаше със страхопочитание.

— Невероятно!

Според Нина голямата зала беше поне шейсет метра дълга, половината от дължината на цялата сграда, и почти толкова широка. Сводестият каменен таван, украсен със злато и сребро, се издигаше като покрив на катедрала, поддържан от контрафорси от двете страни. Във всяко подобно на ниша пространство между контрафорсите стоеше по една статуя, която блестеше с блясъка на чисто злато. Имаше дузина такива.

Но те бяха нищо в сравнение с онова, което привлече вниманието на тримата изследователи. В отсрещния край на залата се издигаше почти до самия таван друга статуя.

Посейдон.

— Мили боже — възкликна Нина и се приближи, забравила за всички предпазни мерки и възможни капани. — Точно както го е описал Платон…

— „В храма поставили златни статуи: богът бил представен прав да кара колесница с шест крилати коня и темето му достигало до тавана…“^[1] — изрецитира до нея Кари.

— А това може би са стоте Нереиди — посочи Кари един кръг с по-малки статуи около колесницата на Посейдон.

— Не ми изглеждат сто — поклати глава Чейс, когато се приближиха до огромната статуя.

— Обзалагам се, че са шестдесет и четири — каза Нина. — При основа осем това би било най-важното число — както стотицата в десетичната система. Платон е използвал дума, преведена от различна цифрова система, но действителната цифра, която е представена е била различна…

— Преброих седемдесет и три… — прекъсна я Кари.

— Какво? Седемдесет и три?! — извика Нина невярващо. — Що за система ще използва седемдесет и три като важно число?

— Нина? Сериозно! Това няма значение — каза Чейс. — Тук сме и нека сега направим това, заради което дойдохме, преди всички да бъдем убити, става ли?

— Става — отвърна Нина. — Но това продължава да няма никакъв смисъл…

Зад масивната статуя имаше отвор, който водеше към стълбище. Те се изкачиха и откриха друга зала, по-малка от главния храм, но още по-украсена — и чудата. Макар и по-нисък, таванът беше засводен, така че да подхожда на храма отвън. Но онова, което отвън бе направено от камък, тук бе изработено от нещо друго.

— Слонова кост — каза Кари, когато Чейс насочи светлината на фенера напред. Тя се намръщи. — Според Платон покривът на целия храм трябва да е облицован със слонова кост…

— Това не е Храмът на Посейдон — поклати глава Нина. — Това е дубликат, копие. Атлантите са се опитали да възпроизведат цитаделата на Атлантида в новия си дом. Предполагам, че е било по-трудно да се пренесе слоновата кост тук, затова са работили с каквото са разполагали… О! — Тя спря рязко. — Еди, подай ми фенера. — Тя го дръпна от ръката му. — Май открихме онова, което търсехме.

Нина насочи светлината към задната стена на залата. Мек отразен блясък изпълни помещението. Орейхалк.

Цялата стена бе облицована с метала, тънки листове, с издълбани в една над друга редици древен текст. Нина бързо забеляза, че това е друг вариант на езика, по-стар, но не по-малко напреднал.

Но не това бе приковало вниманието й. Тя освети голямата илюстрация, доминираща стената, следвайки изкривените, но много познати линии…

— Това карта ли е? — попита Чейс невярващо.

— Това е Атлантида — прошепна Нина. — И още как.

Въпреки неточностите в детайлите, очертанията на континентите не можеха да бъдат сбъркани. Западните брегове на Северна и Южна Америка отляво, Европа и Африка отдясно. И покрай Африка картата продължаваше към Индийския океан, очертавайки формите на самата Индия и дори части от Азия. По-светли линии свързваха различни точки, както изглежда показваха курсовете между пристанищата и маркираха маршрутите към селищата в сушата.

Повечето от линиите се приближаваха към нещо в източния Атлантик с формата на остров, който не бе означен в никоя съвременна карта…

— Исусе… — За момент Нина почувства как сърцето й спира. — Намерихме я. Атлантида. Точно там, където казах, че е…

— Мили боже. — Кари се приближи да погледне. — Ти я намери! Нина, ти я намери!

— Ние я намерихме — повтори Нина, споделяйки радостта й. — Направихме го! — За момент почти се задави от радост, докато реалността я връхлетя с пълна сила. — Еди, колко време ни остава, за да се върнем?

— Четиринайсет минути. Единствената трудност ще е да се проврем между онези остриета — можем да го направим за осем минути, ако побързаме. — Той се дръпна от картата, забелязвайки нещо в един от ъглите на залата.

— Значи имаме само шест минути за изследване? По дяволите! По дяволите! — Нина удари силно с юмруци по бедрата си във върховно отчаяние. — Трябва ми повече време!

Кари извади артефакта от орейхалк.

— Хайде да намерим мястото, на което е бил. Ако успеем да се върнем навреме в селището, може и да ги убедим да ни позволят да се върнем в храма, след като им обещаем, че няма да вземаме нищо. Единственото, от което се нуждаем, са снимки…

— Това не е достатъчно — промърмори Нина, усещайки как всичко, заради което е работила, се изплъзва. Беше сигурна, че индианците няма да им позволят да се върнат отново тук.

— Хей. — Отначало Чейс помисли, че е открил друг изход, улей, който се спускаше надолу от залата. Но един бърз поглед — и той се увери, че е блокиран, запушен от груби каменни парчета. Не му се изплъзна, че отломките са далеч от строгите стандарти на останалата част от храма, но наблизо забеляза нещо по-интересно. — Елате.

Нина и Кари забързано се приближиха и видяха ниша, висок капак върху полиран черен камък. Отгоре стояха няколко предмета, всички изработени от орейхалк.

— Това сигурно е останалата част от секстанта — предположи Кари и посочи към равно, с формата на резен от пай парче, с гравирани отгоре атлантски цифри. Нина бързо извади медальона си и го провеси срещу основата на секстанта. Извивката пасваше точно.

— Господи, имала съм парче от това нещо през цялото време — каза тя, закачайки медальона обратно на врата си.

— Как е станало така, че нацистите са избягали с това парче, а не са взели останалото? — попита Чейс.

— Може би хората, които са носели другата част са били тези, чиито трупове видяхме в реката. — Нина бързо сложи чепа от вътрешната страна на лоста в съответстващата дупка на върха на триъгълника, завъртайки го, така че върхът на стрелката, издълбана върху повърхността му, да се изравни със знака над всяка цифра. — Получи се — обяви тя със смесица от оправдание и тъга, че няма да може да покаже на никой друг откритието си. — Каквото и да са използвали като огледала, сега липсва, но могат да се видят прорезите, където са се намирали. Господи, наистина са можели да пресмятат географската ширина преди повече от десет хиляди години…

— Добре, върнахме парчето, сега да тръгваме — подкани ги Чейс.

Нина размаха ръце.

— Почакай, почакай.

— Нина, те ще убият Хюго и останалите, както и нас, ако не си размърдаме задниците.

— Една минутка, само една! Моля те!

— Остави я — произнесе твърдо Кари. Чейс неохотно се съгласи, но многозначително вдигна ръчния си часовник.

— Картата — каза Нина, почти заеквайки в бързината да произнесе думите. — Вижте дестинациите в единия край на търговския маршрут или каквото и да е то, обозначени са с цифри и посоки на компас. Устието на Амазонка тук — тя показа, — сочи седем, юг и запад, точно както е и върху изпъкналата част на секстанта. — Пръстът й мина през картата и спря до изкривеното изображение на Африка, сочейки южния край на континента. — Вижте, вижте това! Означен е и нос Добра надежда — показана е географската му ширина спрямо Атлантида!

Чейс тръсна китката си и размаха часовника си пред нея.

— Стига, Нина! Карай по същество!

— Не виждаш ли? Вече знаем колко на юг е устието на Амазонка спрямо Атлантида, седем единици географска ширина, освен това казват колко на юг е нос Добра надежда — така че след като ни е известно местоположението им едно спрямо друго според съвременните мерки, можем да използваме разликата и да разберем на колко се равнява една атлантска мерна единица за географска ширина; а после да се върнем на север от Амазонка и да намерим самата Атлантида! Можем да го направим! А след като знаем системата им, артефактът не ни е нужен повече — нужно ни е само време, за да направим изчисленията!

— Нямаме никакво време, Нина! — каза Чейс с тон, който показваше, че няма място за повече дискусии. — Трябва да излизаме оттук. Веднага! — Той взе фенера от нея. — Ти също, Кари! Хайде!

Те напуснаха залата, минавайки покрай колосалната статуя на Посейдон. Нина се заслуша в звука от стъпките им, отразен от огромното помещение.

— Какъв беше този шум? Чух нещо!

Чейс също го беше чул — нисък боботещ звук, който се засилваше с всяка секунда.

— По дяволите, звучи като хеликоп…

Целият храм се разтресе от експлозията, която проби дупка в покрива.