Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (22)

21.

— Знам кой сте. — Нина се опитваше да не показва страха си. — Какво искате?

— Какво искам? — Въпросът запали весели искрици в очите на Куобрас и разчупи строгото му лице. — Искам онова, което всички искат, д-р Уайлд. Мир и сигурност за света. И благодарение на вас, сега мога да се погрижа за това. — Напрегнатият му поглед се насочи към Филби. — Благодарение и на теб, Джак. Мина много време от последната ни среща. Станаха ли десет години?

— Надявах се повече никога да не те срещна — отвърна Филби с треперещ глас.

Нина се завъртя към него:

— Джонатан, ти го познаваш?

— Джак… Джонатан, предполагам би било по-подходящо за професор — ми помагаше, преди да почна да държа всички далеч от откриването на Атлантида — каза Куобрас. Той направи жест към един от мъжете, който изведе Филби от групата пленници. — А сега… — Той махна с ръка към празния океан. — Атлантида ще бъде изгубена завинаги, защото ще бъде разрушена.

— Защо?! — не се сдържа Нина. — Каква тайна може да има там, че да си струва разрушаването на най-важната археологическа находка? И живота на всички онези хора, които сте убили?

— Ако знаехте, не бихте задали този въпрос — отговори Куобрас. — Щяхте да ми помагате. Но виждам, че съзнанието ви е било отровено от фамилия Фрост, както и онова на родителите ви. Срам! Можехте да постигнете толкова много, ако не бяхте избрали погрешната пътека.

— Почакайте, какво казахте за родителите ми? — Но Куобрас се обърна при появата на Старкман.

— Изхвърлих хард драйва със записите от гмуркането, Джовани — докладва Старкман. — Единственото, което трябва да направим сега, е да разрушим самия храм и нищо няма да остане.

— Отлично — кимна Куобрас. Тъкмо се канеше да добави още нещо, когато някой извика името му. Един от хората му прескочи между двата кораба и изтича към хеликоптерната площадка.

— Сър! — изкрещя мъжът, гледайки тревожно. — Нещо лошо става долу!

— Какво?

— „Зевс“ разруши подводницата на Фрост — извика Трули, напирайки към Куобрас, но двама от гардовете му го върнаха назад с дулата на оръжията си, — и взриви един от експлозивите. Хидрофоните ни чуха имплозия…

— Възможно ли е да е била подводницата на Фрост?

— Не, сър. Тя вече плаваше към повърхността, докато това бе на дъното на океана. Сигурно го е причинил някой от водолазите.

Куобрас се обърна към Филби за обяснение.

— Кари… искам да кажа госпожица Фрост… и Чейс бяха вътре в храма — каза професорът, почти заеквайки от страх. — Трябва да е бил Кастил.

— Давай, Хюго! — прошепна Нина. Старкман закова злобно в нея здравото си око.

Бръчките по челото на Куобрас станаха по-дълбоки.

— Трябваше „Зевс“ да постави експлозивите! Колко време ще отнеме доставянето на нови?

— Поне пет дни, сър.

— Прекалено дълго. Фрост може да изпрати още хора и екипировка тук, преди доставянето им. И този път ще са подготвени за нас.

— Ами другата им подводница? — попита Старкман, сочейки към носа на „Ивънър“ и „Акулодозер“.

— Само аз знам как да го управлявам — произнесе предизвикателно Трули. — И ако вие, мръсници, мислите, че ще ви помогна, след като убихте приятеля ми, можете да си наврете мераците отзад!

Старкман погледна ядосано и вдигна оръжието си, но Куобрас поклати глава.

— Пренесете останалите експлозиви от нашия кораб на този — нареди той след няколко секунди размисъл. — Поставете две трети от тях под ватерлинията отпред, а останалите — под кърмата.

— Какво се каните да правите? — попита Нина.

— Тъй като вече не мога да разруша храма с експлозиви — каза Куобрас, обръщайки се към нея, — ще се наложи да използвам друг метод. Падането на три хиляди тона стомана директно върху него ми се вижда добра алтернатива.

Игнорирайки въоръжените мъже около себе си, капитан Матюс пристъпи напред.

— Куобрас! Ами екипажът ми? Какво ще правите с нас?

Куобрас го изгледа презрително.

— Знам, че съществува моряшка традиция — капитанът потъва заедно с кораба си. В този случай това се отнася и за екипажа. — Той отново се обърна към Нина. — Както и за пасажерите.

— Ах ти, кучи син — нахвърли се върху него Матюс.

— Искате да ни удавите? — попита Нина ужасена.

Куобрас поклати глава.

— Не, не. Не съм жесток човек, нито пък откачен садист, както може би са ви казали за мен приятелите ви от семейство Фрост. Когато корабът потъне, вие вече ще сте мъртви.

 

 

Чейс провери кислородния си апарат. Дълбоко водолазните костюми бяха предвидени за дълго пребиваване под водата, но все пак си имаше предел. Разполагаше с кислород за около час.

Един час. След което той и Кари щяха да станат постоянни обитатели на древния храм…

В главата на Кари се въртяха почти същите мисли.

— Трябва да има и друг изход за навън — каза тя, посочвайки стъпалата. — Водата не би могла да напълни главната зала през тайния коридор, иначе това помещение също щеше да се наводни.

— Което не означава, че ще можем да минем през него — напомни й Чейс, докато се спускаше по стълбите.

— Все пак трябва да опитаме.

— Знам, просто винаги се подготвям за най-лошото. Британска черта. Колко имаш от онези големи светещи пръчки? Ще ни е нужна светлина, ако успеем да излезем.

Кари провери торбичката на колана си.

— Шест.

— Аз също. Окей, да хвърлим един поглед.

И те нагазиха в студената вода.

 

 

Кастил се връщаше обратно, плувайки встрани от входа. Облакът тиня и пясък, вдигнат от експлозията, още висеше и той знаеше от предишен опит, че на такава мътна вода й трябват часове, за да се избистри.

Без да се колебае, той навлезе в облака. Приличаше на плътна кафява мъгла, въпреки че лъчът на прожектора му почти напълно се затъмни от носещите се утайки.

Не бе нужно да оглежда, за да разбере, че проходът е затворен. Отломки от разбит камък лежаха на океанското дъно под краката му. Като откри кабела, който Чейс бе прокарал в тунела, го дръпна, за да провери. Той обаче изобщо не поддаде.

Като използва тласкачите на водолазната си екипировка да се върне до по-бистрата вода, той провери кислородното си снабдяване и обмисли възможностите. Оставаше му един час. Би могъл лесно да се върне на повърхността…

Но простият факт, че бяха нападнати, предполагаше, че ситуацията горе е ужасна. Корабът на Куобрас вече сигурно бе стигнал до „Ивънър“. Като се изключеше ножът му, той бе невъоръжен, и на повърхността, хванат в капана на тежкия костюм за дълбоководно гмуркане, щеше да бъде почти безполезен при евентуална битка.

Което означаваше, че единственото, което може да направи сега, бе да намери някакъв начин да помогне на Чейс и на Кари да се измъкнат от храма.

Ако бяха оцелели.

 

 

Атмосферата на хеликоптерната площадка бе тягостна. Няколко от моряците бяха на ръба на отчаянието, други — обхванати от паника. Хората на Куобрас се разхождаха около тях с вдигнати оръжия.

— Почакайте — каза Нина, прикривайки ужаса си с цялата увереност, на която бе способна.

— За какво? — попита Куобрас.

— Предлагам ви сделка. Позволете на екипажа да използва спасителни лодки, преди да потопите кораба, и… — Тя си пое дълбоко дъх. — И аз ще се предам.

Старкман изсумтя презрително, а Куобрас се изсмя кратко и невесело.

— Вече сте ми в ръцете, д-р Уайлд! Няма нищо, което да ми предложите — имам онова, което искам. Знам местоположението на Атлантида и сега възнамерявам да я разруша.

— Съществува обаче нещо, което не знаете — произнесе тя с тънка усмивка. — Местоположението на третия храм на Посейдон!

Изражението на Куобрас се промени и премина в изненада.

— Няма трети храм, д-р Уайлд. Само онзи, в Бразилия, който бе разрушен, и другия, под нас, който скоро ще го последва. Търсенето на Атлантида свършва тук.

— Не-е-е — поклати глава Нина. — Съществува трети. И рано или късно някой ще го открие. Мислите, че простото унищожение ще елиминира всички следи? Хората сега знаят къде е Атлантида. Слухът тръгна и други ще дойдат да търсят. Долу лежи цял град, не просто храм. Рано или късно някой ще събере парчетата в едно и ще тръгне по дирите. Тайната, която се опитвате да скриете, ще бъде разбулена и не можете да направите нищо срещу това. Освен…

— Освен какво? — В тона на Куобрас имаше заплаха, но все пак бе заинтригуван.

— Освен ако не ви кажа къде е. Така че лично да можете да го разрушите.

— Това са глупости — намеси се Старкман. — Не знае нищо, просто се опитва да печели време и да отърве кожата.

— Господин Куобрас, кажете на този нещастник да млъкне, по дяволите — изсъска Нина въпреки страха си. Старкман настръхна, но не каза нищо. — Съществува трети храм, трета цитадела. Преди потопа атлантите се подготвяли да основат две нови колонии. Една експедиция тръгнала на запад, към Бразилия, а другата… Е, аз знам накъде са поели. И ще ви кажа. Ако оставите хората от екипажа живи.

Старкман притисна дулото на оръжието си в тила на Матюс.

— Ще пръснем главите на всички един по един, ако не ни кажете.

— Виждам, че се каните да ни убиете така или иначе, което всъщност не е сделка — сопна се Нина.

Куобрас се обърна към Филби.

— Тя истината ли говори?

— Ами… възможно е — отвърна Филби объркано. — Последните надписи вътре в храма като че ли наистина сочат, че атлантите са възнамерявали да се разселят на повече от едно място, но не разполагах с време да преведа достатъчно от текстовете, за да съм сигурен. — Той погледна Нина подозрително. — И не виждам как тя е успяла.

— Умна съм, Джак — подигравателно го изгледа Нина.

— Можеш ли да преведеш останалото? — попита Куобрас.

Филби поклати глава и въздъхна.

— Вече не.

— Ха! — Нина направи физиономия на Старкман. — Май вече ти се ще да не беше смазвал хард драйва, а? — Тя се обърна към Куобрас. — Е, какво ще правим? Направих ви предложение и то още е в сила. Пуснете моряците живи и ще ви заведа до аванпоста на Атлантида.

— Ще ни заведеш? — изгледа я Старкман. — Какво, да не би да искаш да превърнеш това в екскурзия сега?

Тя скръсти ръце, фиксирайки Куобрас с решителен поглед.

— Търсила съм Атлантида през целия си живот. Щом трябва да умра за това, поне искам да знам точно защо. Искам да видя цялата история. Не мисля, че моля за прекалено много.

— Д-р Уайлд, опасно е — намеси се Матюс. — Сама знаете, че той така или иначе ще ни убие.

— Предлагам му честна сделка. И се надявам, че той ще го приеме по същия начин. Какво ще кажете, господин Куобрас? — попита тя. — Казахте, че не сте жесток човек. Благороден ли сте?

Старкман продължи да я гледа злобно, но лицето на Куобрас бе неразгадаемо. Той се приближи още, студените му сиви очи бяха вперени в нея.

— Вие съзнавате, разбира се, че дори след като разрушим последния храм, не можем да ви позволим да останете жива? Продължавате ли да настоявате на споразумението да оставим екипажа жив?

Тя преглътна, преди да отговори със сухи устни:

— Да.

За момент той изглеждаше почти впечатлен.

— Смела жена сте, д-р Уайлд. И благородна. Не бих го очаквал, като се има предвид… произхода ви.

— Какво трябва да означава това?

Той отстъпи.

— Ще имаме време да го дискутираме по-късно. Но ще освободя хората на този кораб, ако се съгласите да ми покажете как да стигна до последния храм. Имаме ли сделка?

— Имаме — каза Нина.

Куобрас кимна.

— Много добре. Джейсън! Подгответе спасителните лодки и качете екипажа.

— Сигурен ли си, че това е правилното нещо? — попита Старкман.

— Ще видим. Първо ги претърсете, обаче — уверете се, че нямат радиостанции или сигнални ракети. Искам да съм сигурен, че имаме достатъчно време да напуснем района, преди те да бъдат открити. — Той посочи на север. — Португалският бряг е на сто и четиридесет километра в тази посока, капитане. Надявам се екипажът ви да може да стигне дотам с гребане. — Матюс хвърли към Куобрас поглед, пълен с омерзение, когато Старкман и останалите поведоха моряците.

— Ами хората в Атлантида? — попита Нина. — Моите приятели все още са там.

— Там и ще си останат — отвърна Куобрас.

— Какво? Почакайте, ние се споразумяхме…

Куобрас я хвана, придърпа я към себе си и изсъска в лицето ѝ:

— Споразумяхме се да спасим хората на този кораб, д-р Уайлд. А приятелите ви не са на този кораб. Ако възразявате, ще заповядам да разстрелят екипажа. Ясен ли съм?

— Да — каза Нина мрачно.

— Д-р Уайлд — извика Матюс, когато един от хората на Куобрас го блъсна с оръжието си да последва останалите от моряците, — имате ли семейство, с което да се свържа?

— Не, страхувам се, че не — въздъхна тя. — Само… ако видите Еди, кажете му, че ще му изпратя картичка.

Матюс погледна объркано, но нямаше време да каже нищо, преди да го побутнат отново. Куобрас махна с ръка към собствения си кораб.

— А сега, д-р Уайлд, ако се качите на борда на моя кораб… можем да обсъдим местоположението на последния атлантски храм.

 

 

Макар и три четвърти пълен със студена, тъмна вода, истинският храм на Посейдон бе далеч по-впечатляващ от копието му в Южна Америка.

— Невероятно е — каза Кари с благоговение при вида на великолепието, което ги заобикаляше. Над нея, чак до върха на извития таван, се издигаха редици от тънки листове, украсени със злато, сребро и орейхалк. — Виж покрива! Целият е облицован със слонова кост, точно както го описва Платон.

— Невероятно не е думата, която аз бих използвал — каза Чейс и доплува до нея. — Изглежда така, сякаш е било вътре в нечий гръден кош. Онзи тип, който направи филма „Извънземното“, със сигурност щеше да го хареса. — Той светна друг фенер и плъзна лъча наоколо. Освен осветените участъци, залата бе озарена сега от мек оранжев блясък. Главата на Посейдон се издигаше над водата и ги гледаше заплашително с празни златни очи. — Откриваш ли някакъв начин за излизане?

— Не, а ти?

Чейс посочи към южния край на залата.

— Това е точно като другия храм, съвсем същият е. Обзалагам се, че ако тръгнем надолу, ще открием същите Предизвикателства.

— Значи има проход? Можем ли да излезем по този начин?

Той поклати глава.

— Проходът е на нивото на пода, забрави ли? Има трийсет стъпки утайка над изхода.

— Може би все пак трябва да опитаме. Щом като покривът е непокътнат, все трябва да има начин водата да влиза. Можем да излезем по същия начин.

— Съществува по-бърз начин. — Чейс вдигна един от експлозивите.

— Не, опасно е — възрази тя. — Ако избиеш дупка, може всичко да се срути!

— Не възнамерявам да разрушавам всичко. Виж. — Той доплува до един участък от стената, където декоративната слонова кост бе счупена, разкривайки гол камък. — Трябва само да направим дупката достатъчно голяма, за да можем да минем през нея — дори само преместването на един от тези блокове би било достатъчно.

— Надявам се, че бомбата ти няма да събори целия покрив.

Чейс вдигна рамене, доколкото водолазният костюм му позволяваше.

— Е, какво е животът без малко риск? — Той насочи светлината на прожектора към оголените камъни и огледа спойките между тях. Както в Бразилия, и тези бяха издялани толкова идеално, че не бе нужен хоросан, за да ги държи плътно един към друг, собствената им тежест поддържаше структурата. Като разчовърка цепнатината между тях с ножа си, той откри, че върхът е пробил навътре само няколко милиметра.

— Трябва да намерим най-слабото място, където да сложим експлозивите. — Той се дръпна от стената и огледа отдолу до горе статуята на Посейдон. — Толкова е голям, че темето му стига до тавана…

Кари изглеждаше впечатлена.

— Чел ли си Платон?

— Мислех, че съм длъжен. Но виждаш ли? Ако се изкатерим до главата на статуята, можем да поставим експлозивите точно под върха на покрива. Блоковете на стената по-долу носят тежестта на всичките останали над тях, поддържайки ги на мястото им, но на върха, освен гравитацията няма нищо, което да ги държи.

— И двайсет и пет атмосфери водно налягане — подчерта Кари. — Ако направиш дупка в самия връх, ще наводниш целия храм. Ще го унищожиш — а по всяка вероятност, нас също.

— Ако не излезем оттук в рамките на един час, вече няма значение. Нямаме време да разчистваме тунела. Хайде. — Той се наведе напред, използвайки тласкачите, за да се придвижи през водата към статуята. Кари го последва неохотно.

 

 

Кастил продължи обиколката на храма, като заобиколи южния край. Доколкото виждаше, нямаше никакви дупки, голямата стръмна извивка на покрива бе здрава като черупка на костенурка.

Воден от някакъв инстинкт, той се приземи на самата сграда. Камъните може и да бяха дебели, но ако се приближеше достатъчно, радиовълните щяха да проникнат.

— Едуард? — произнесе той. — Кари? Ехо, чува ли ме някой?

Той почака малко, затаил дъх, така че съскането на регулатора на водолазния му костюм да не заглушава и най-слабия отговор. Но не се чу нищо.

— Мамка му! — Оттласна се и се върна към западната страна.

 

 

Спасителните лодки на „Ивънър“ цопнаха с плясък във водата, натоварени с екипажа на изследователския кораб. Нина наблюдаваше гледката с примирение, пълно с ужас, от мостика на кораба на Куобрас, с двама въоръжени бодигарда от двете си страни. Последният от хората му скочи обратно на борда, останалите развързваха въжетата, които държаха двата кораба заедно.

Старкман се появи на мостика.

— Джовани. Експлозивите са поставени. — Той подаде на Куобрас два радиодетонатора. — Този може да задейства експлозивите на носа на кораба, а този — в машинното.

— Отворени ли са люковете? — попита Куобрас.

— Да — всичко до херметичната преграда на машинното. Взривяването на носа и на двете трети от предната част ще наводни кораба. След като потъне, ще се взривят и другите експлозиви и бам! Три хиляди тона ще се отправят към дъното.

Куобрас огледа детонаторите.

— Дамоклев меч…

— Много умно — поклати горчиво глава Нина. — Като сте толкова милостив и състрадателен, защо не вложите малко изобретателност в нещо конструктивно?

— Представа нямате колко време и усилия съм положил, за да бъда конструктивен, д-р Уайлд.

— Нима, защо не ме осветлите тогава?

— Може би ще го сторя. Кой знае, може дори да приемете гледната ми точка.

— Съмнявам се — изсумтя тя.

— За съжаление — въздъхна Куобрас, — аз също. — Той се обърна към капитана: — Откарай ни на безопасно разстояние, след което обърни кораба с лице към „Ивънър“. Искам да го гледам.

 

 

Строителите на статуята очевидно никога не бяха допускали, че някой ще се качи на върха й, помисли си Чейс. Платон не бе съвсем точен: Посейдон не докосваше напълно тавана, въпреки че от нивото на пода изглеждаше точно така. Всъщност оставаше малко разстояние, в което той сега тромаво се вмъкна по гръб. Облицованата в злато статуя бе с коса и корона, която — допусна той — трябваше да изобразява водорасли, което съвсем не представляваше стабилна платформа за неогъваемата черупка на водолазния му костюм.

— Какво правиш? — попита Кари.

— Съвсем близо съм. — Той беше свързал двата взрива така, че да избухнат едновременно. Детонаторът бе механичен таймер, съвсем прост, така че и глупак да може да се справи на дъното на океана. Веднъж активиран, Чейс щеше да разполага с минута, за да се отдалечи на безопасно разстояние. В открития океан с помощта на тласкачите това не би било проблем.

В затвореното пространство на храма обаче…

— Продължавам да смятам, че идеята е лоша.

— Ако не се получи, можеш да ме уволниш. Окей, готов съм. — Експлозивите бяха едва-едва закрепени за тавана над едно парче слонова кост. Парчето щеше да се натроши за части от секундата след взривяването на експлозива — въпросът беше колко от взривната сила щеше да се насочи нагоре към тавана.

Зад гърба си имаше солиден опит в работата с взривни вещества, но при тези обстоятелства не се надяваше на особен късмет. Но това бе единственото, което можеше да направи.

— Пази се — каза той на Кари и махна към далечната стена. — И се гмурни колкото се може по-дълбоко.

Тя изчезна бързо под набраздената повърхност и светлините на водолазната й екипировка избледняха постепенно като стопяващ се призрак.

Чейс погледна отново детонатора.

— Добре — промърмори той, настройвайки се психически. Активирането на таймера беше двустепенен процес: един щифт трябваше да се завърти и да се махне, преди ключът на детонатора да може бъде натиснат. След това часовниковият механизъм щеше да отброи шейсет секунди. — Това отива тук…

Той завъртя стоманения щифт до половината, след което го измъкна. Сега бомбата беше заредена. След като натиснеше бутона, нямаше да има връщане назад.

— Добре, Кари — каза той, сякаш сигналът от радиостанцията му би стигнал до нея през водата, — бъди готова. Шейсетте секунди започват да текат… сега!

Той натисна копчето и се отблъсна от главата на статуята…

След това внезапно спря.

Коланът от екипировката му се беше закачил в короната!

— По дяволите! — промърмори той невярващо, като се опитваше да се освободи. Без успех, обаче. — Мамка му!

Таймерът тиктакаше неумолимо.

 

 

— Петстотин метра, сър — обяви капитанът.

— Добре. — Куобрас погледна през предното стъкло на капитанския мостик. Напред блестящо белият „Ивънър“ се бе килнал на една страна, яркожълтата грамада на „Акулодозер“ се полюляваше леко на лоста в носовата част. Спасителните лодки бяха изчезнали, бързайки да се отдалечат колкото се може повече от обречения кораб.

— Моля ви — обади се Нина, — не го правете…

Куобрас не я погледна, очите му бяха заковани в кораба.

— Боя се, че ще го направя.

Той взе първия радиодетонатор и натисна спусъка.

 

 

Кастил освободи управлението на тласкачите и се опита да се задържи над покрива на храма. Беше чул нещо в слушалките си, кратко пропукване, което прозвуча като ругатня.

— Едуард? — попита той и се приближи към камъка отдолу. — Едуард, ти ли си? Чуваш ли ме?

След това до слуха му достигна друг звук.

Този път не бе в слушалките му, този път го донесоха вълните. Глух, отекващ тътен.

Звук, който разпозна веднага. Директно над него бе станала експлозия.

Това можеше да означава само едно.

 

 

Нина бе очаквала огромна огнена топка да погълне носа на „Ивънър“, но истинската експлозия бе странно различна от очакванията й. Парообразен пристъп от отворените люкове, малки отломки и въртящи се хартии. Под ватерлинията се надигна бяла пяна, преди отново рязко да спадне.

Пълният разрушителен ефект обаче мигновено се изясни.

Носът на кораба почти веднага се заби надолу във водата и се наведе надясно. Всичко, което не бе закрепено, се хлъзна по палубите и се изсипа в океана, „Акулодозер“ се завъртя силно над водата. На кърмовата палуба хеликоптерът се наклони и се насочи срещу предпазните ограждения на площадката.

Нина се изуми от скоростта на потъване. Тя гледаше ужасена как носът слиза все по-надолу в океана, а поривите на сгъстения въздух изхвърлят останки през люковете. При това положение щеше да отнеме по-малко от минута, преди предната палуба да потъне напълно.

 

 

Чейс се бореше да откачи колана си от короната, но затруднен от черупката на дълбоко водолазния костюм, не можеше да направи точното движение.

Четиридесет секунди.

— По дяволите!

Глух тътен долетя откъм вътрешността на храма. Приличаше на взрив!

После той чу пропукване в слушалките си, нечий глас се опитваше да пробие статичното електричество. Кари… Не! Кастил!

— Едуард! Чуваш ли ме? Едуард!

Щом радиостанцията работеше без ретранслатора, значи той бе съвсем близо.

— Хюго! — извика Чейс. — Махни се оттам! Поставил съм бомба! Бягай!

— Едуард! Повто…

Трийсет секунди.

— Бомба! — изкрещя Чейс. Той затърси ножа си. Коланът на екипировката беше стегнат здраво около кръста му; закълца отчаяно, като се опитваше да пъхне острието под обвитата в пластмаса жица.

 

 

Очите на Кастил се разшириха. По-голямата част от съобщението на Чейс бе прекалено накъсана, за да се разбере, но последната дума прозвуча съвсем ясно.

Той се отблъсна силно от покрива на храма и се хвърли с пълна сила да отплува колкото може по-далеч.

 

 

„Ивънър“ се наклони още, палубата застана под ъгъл от почти четиридесет и пет градуса, докато върхът на носа се скри под вълните. Хеликоптерът се освободи от въжетата и се плъзна по площадката, забивайки се във водата. Първо потъна опашката му, въздухът в пилотската кабина задържа носа над повърхността още няколко секунди, преди тежестта на летателния апарат да го повлече надолу.

На предната палуба един от кабелите, поддържащи „Акулодозер“ се скъса, тежката машина се залюля като махало и цамбурна във водата с плясък. Натоварен свръх възможностите си, кранът се откъсна от основата си, сгромоляса се върху наклонената палуба и прободе пострадалата подводница. Водата нахлу през зейналите пробойни и „Акулодозер“ потъна за няколко секунди.

На повърхността изплуваха още отломки след преобръщането на кораба. Кърмата се надигна над вълните и от люковете бликна вода.

Куобрас взе втория детонатор и с безизразно лице натисна копчето.

 

 

Двайсет секунди…

— Хайде, дявол да те вземе!

Чейс натисна ножа нагоре като лост. Нещо пропука и коланът се скъса.

Той падна от два метра и половина във водата, като се приземи по гръб и удари главата си във вътрешността на шлема. Но сега нямаше време да мисли за болката, защото разполагаше с по-малко от петнайсет секунди да се омете.

 

 

С една последна струя от пара и пяна откъм опашката, „Ивънър“ изчезна в Атлантическия океан и последният отекващ звук от умиращия кораб прозвуча като вик на ранено животно. Разпенен водовъртеж от мехурчета изригна нагоре и стотици парчета и отломки, прекалено леки, за да отидат на дъното, заплуваха по повърхността.

Генераторите му спряха, когато водата нахлу, но аварийните светлини продължаваха да светят, агрегатите за захранване се бяха включили автоматично при внезапното спиране на електричеството. Като оставяше светла диря от мехурчета след себе си, изследователският кораб се понесе бързо към океанското дъно.

Към дъното на Атлантика.

Куобрас се обърна към капитана.

— Върнете ни обратно в пристанището. На пълна скорост.

— Разбрано, сър. — Капитанът даде заповеди на екипажа си. Никой не обръщаше внимание на Нина в този момент. Тя вдигна ръка към устата си да сподави риданието си.

Но не успя.

 

 

Чейс натисна тласкачите, нямаше време за нищо друго, трябваше да се отдалечи час по-скоро от статуята и да се гмурне.

Пет секунди, четири, три…

Зърна бледа светлина над себе си — Кари! — и се насочи нататък…

Експлозивите се взривиха.