Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (19)

18.

Гибралтар

Чейс проучи картата, разстлана върху масата в хотелския апартамент, като прокара пръст по линията, маркираща трийсет и шест градуса на север.

— Дотам има дълъг път по море.

— За щастие, не се налага да го правим — каза Кари. — Един от изследователските самолети на баща ми вече прави радарно проучване с висока резолюция на пукнатините на дъното на морския залив. Ако нещо е погребано под утаечния слой, то ще се покаже — дори и на двайсет метра дълбочина.

Чейс вдигна едната си вежда.

— А ако е на повече от двайсет метра?

— Тогава — както ти казваш, — сме прецакани. — Нина се усмихна; за пръв път чуваше Кари да ругае и й прозвуча нелепо да излезе точно от нейната уста. — Нещо друго за Куобрас?

— О, да — кимна Чейс. — Имам приятелка в Мароко; тя ще следи нещата.

— Не е бременна, нали? — не се сдържа и попита Нина.

— Интересно е, че го казваш… Тя твърди, че хората на Куобрас вчера са отплавали от Казабланка. Той имал проучвателен кораб — не толкова блестящ, както твоя, Кари, но с възможности за потапяне. Ти беше права. Нина, той търси на погрешно място. Ако продължи по курса, ще е на над двеста мили югозападно от нас.

— Да се надяваме, че ще остане там — каза Кари. — Продължавам да се безпокоя, че хората му успяха да ни проследят толкова бързо в Бразилия.

— „Нереида“ привличаше силно вниманието — допусна Чейс, — но да, не ми се нрави, че Старкман се насочи веднага към нас. Може би на борда ни има някой, който ни следи, но ние все още не знаем. — Разбитите останки на „Нереида“ бяха намерени преобърнати в реката, ударени от противотанков ракетен снаряд от хеликоптерите. — Това означава, че само няколко души трябва да знаят къде точно отиваме. Колко души са на твоя кораб?

— Двайсет и четирима — отговори Кари, — но всички са лоялни към баща ми.

— Сигурна ли си сто процента в това? — Липсата на незабавен отговор беше достатъчна за Чейс. — Ако бях на твое място, бих уведомил само капитана и навигатора, поне докато пристигнем. А дори и след това…

— Ще трябва само да изчакаме да видим какво ще ни покаже радарната система — каза Кари замислено. — Благодаря, господин Чейс.

— Ако ви потрябвам, ще съм в съседното помещение — каза той, преди да излезе.

— Виж ти — промърмори Нина, когато се върна и се наведе над картата. Като се имат предвид размерите на Залива на Кадиз, северните и южните му брегове са отдалечени на триста мили един от друг. По-малък от Атлантида, както я описва Платон — но веднъж вече видяхме, че цифрите на античния философ не са точни, което се дължи на обръщането на старата атлантска цифрова система в десетична система. Реалната големина би трябвало да бъде приблизително две трети от онова, което казва Платон — което предполага, че един атлантски стадий е колкото един гръцки; а това изглежда неправдоподобно. Ако храмът в джунглата е бил точно копие на оригиналния, тогава един атлантски стадий — дължината на Храма на Посейдон — е бил дълъг само сто и двадесет метра, доста по-малко от елинския му двойник.

Комбинираните намаления в скалата изкараха Атлантида по-малка — средно от 125 мили на дължина и под сто — на ширина. Което съвпадаше с размерите на Залива — и по-важното — би могла да се намира на свързаните плитчини на континенталния шелф, преди морското дъно да хлътне в големите дълбини на самия Атлантик. Търсенето на Братството щеше да е далеч от целта.

Братството… Тя напрегнато се вгледа в картата.

— Какво мислиш? — попита я Кари.

— Мислех си за Куобрас. — Тя вдигна очи. — Кой е този тип? Защо толкова отчаяно иска да ни попречи да намерим Атлантида? — Един спомен накара челото й да се набръчка, нещо, което Старкман беше казал. — Или по-точно: защо иска да попречи на теб и на баща ти да я откриете?

— Аз… — По лицето на Кари преминаха противоречиви чувства.

— Какво? Кари, какво е то?

Кари махна към близкия диван.

— Нина, има нещо, което искам да ти кажа.

Объркана, Нина седна, а Кари се отпусна до нея.

— Какво не е наред?

— Не че нещо не е наред, просто… Има нещо друго, което баща ми и аз търсим, освен самата Атлантида.

— Нещо друго? — вдигна вежди Нина. — Какво друго може да е?

— Може да звучи странно, но… откриването на Атлантида е само началото на онова, което правим. Знаеш, че фондация „Фрост“ има програми за оказване на медицинска помощ по целия свят, нали? — Нина кимна. — Освен всичко това ние вземаме генетични проби от колкото се може повече различни хора. Кръвни проби.

Ръката на Нина се вдигна до малкия белег под рамото й, където бе ваксинирана, преди да тръгнат към Иран, нещо, което в момента й се струваше станало преди години.

— Да, от теб също — каза Кари. — Моля те, не си прави заключения, преди да съм ти казала всичко! Всичко, което сме направили, е имало причина.

— Изследвали сте моето ДНК? — попита Нина шокирано. — Без да ме уведомите?

— Трябваше да пазим тайна! Моля те, позволи ми да ти обясня! Моля те!

— Продължавай — каза й Нина със стиснати устни.

— Онова, което аз и баща ми открихме — предимно баща ми: той вече бе намерил първите доказателства, докато аз съм била още дете — че съществува специфичен генетичен маркер, който се открива само у един на сто души. Необичайно, но широко разпространено. Открихме го по цял свят. Мислим… — Кари направи пауза, сякаш не й се искаше да разкрива дълго пазената тайна. — Вярваме, че този генетичен маркер може да бъде проследен през целия път обратно до атлантите. С други думи, онези хора, които имат тази специфична последователност от гени в своята ДНК…

— … са потомци на атлантите?

Кари кимна.

— Точно така. Атлантида може да е рухнала, но хората й създали империя, на която нямало равна в продължение на девет хиляди години. Те станали диаспора, пръснали се навсякъде по света. Открихме концентрация на такива далечни места като Намибия, Тибет, Перу… и Норвегия.

— Норвегия?

— Да. — Кари взе ръцете на Нина. — Нина, атлантите никога не изчезнали напълно. Били са навсякъде сред всички нас. Те — това сме ние! Баща ми и аз, и двамата имаме маркера в нашите ДНК. — Тя погледна право в очите на Нина. — Както и ти.

— Аз? Но…

— Ти си една от нас, Нина. Ти си потомка на атлантите. Това е, което се опитваме да открием. Не просто древни руини — а хора, които и днес са живи.

Главата на Нина се завъртя. Тя искаше да издърпа ръцете си от Кари, но не можа. Чувстваше се толкова объркана и поразена, че онази, аналитичната, научна част от съзнанието й, искаше да знае повече.

— Как?

— Мислим, че откриването на Атлантида ще ни помогне да проследим експанзията на диаспората. Вече видяхме как атлантите са се опитвали да възстановят цивилизацията си в Бразилия — сигурни сме, че има и други места, където са направили същото. Картата в храма показва колко надалеч са проучвали, целия път до Азия. Искаме да намерим тези места, да тръгнем по пътеките им. Може би дори…

— Да намерим техни потомци?

— Индианците искаха да знаят дали аз съм една от онези „предишните“. Явно тук още съществува някаква расова памет, която се е предавала от поколение на поколение.

— Доколкото знам, атлантите са били руси — каза Нина, успявайки да изобрази кратка полуусмивка. — Кари й се усмихна в отговор. — Така че къде е мястото на Куобрас тук?

Лицето на Кари стана строго.

— Според онова, което разкрихме, той е убеден, че потомците на атлантите представляват заплаха.

— А така ли е?

— Ти ми кажи. И ти си една от тях.

Нина нямаше отговор.

— Тогава какъв е проблемът му с тях… с нас? — попита тя. — Знае ли той за съществуването на ДНК-маркера?

— Почти сигурно е. Преди около година разбрахме, че е имал доверен човек, който е работил в наш изследователски институт, въпреки че според баща ми той ни е шпионирал в продължение на много години преди това. Ясно е сега, че Куобрас ще направи всичко, за да ни попречи да открием Атлантида — и колкото по-близо сме, толкова по-отчаян ще става той.

Нина прехапа нервно устните си.

— Започва да ми иска да се бях захванала с извънземни или с Йети, вместо с Атлантида.

— Радвам се, че не си го направила. — Кари стисна ръцете й успокоително. — Без теб никога нямаше да стигнем толкова далеч. Освен това сега знаем какви са залозите и ще направим всичко, за да си защитена.

Нина погледна отново картата.

— Радвам се да го чуя. Въпреки че това не доказва, че сме успели да намерим Атлантида.

— Ако там долу има нещо, изследователският кораб ще го намери.

— Но как ще стигнем до него? Само един господ знае колко дълбоко е седиментът. Освен това съвсем не е като да започнем да копаем и да го изровим. Разкопките са достатъчно трудни дори и в плитки води, да не говорим за десетки метри дълбочина.

Кари й хвърли разбираща усмивка.

— Още не си видяла нашите подводници! Те са доста впечатляващи.

— Подводници? В множествено число?

— Старкман беше прав, когато каза, че търсенето на Атлантида е повече от хоби за баща ми. Повече от бизнес дори от работата му във фондацията! Това е най-важното нещо в неговия живот.

— Повече от теб?

— За мен самата е също толкова важно. — Нина понечи да каже, че тя няма предвид това, но преди да е успяла. Кари пусна ръцете й. — Още малко търпение, до излизането на първите резултати от радарните проучвания… — Тя махна към прозореца. Хотелът гледаше към Гибралтарското пристанище, самата скала надничаше отзад. — Ще направим ли нещо?

Нина поклати глава:

— Аз… Не знам, Кари. Чувствам се направо замаяна от всичко това.

— О! Добре… — Кари звучеше разочаровано. — Ако промениш мнението си…

— Благодаря.

Кари неохотно напусна стаята. Нина стоеше и се взираше в картата.

Не за пръв път се питаше в какво, по дяволите, се беше замесила.

 

 

Мина още един ден, преди въздушното проучване да стигне до някакви резултати, а през това време Нина страдаше от слаба треска. Чейс беше напълно ясен, че тя не бива да напуска без придружител хотела; докато се радваше на компанията на Чейс и Кастил, въпреки заяжданията на Чейс, присъствието им в известна степен успокояваше страховете й. Кари се опита да я накара да излезе навън, но Нина все още се чувстваше объркана от разкритията й. Предполагаше, че Кари е засегната от отказа й, но се нуждаеше от време да помисли насаме.

Това време най-сетне настъпи и тя трябваше да внесе ред в обърканите си чувства. Но в момента нещо друго занимаваше ума й.

— Тук — каза Кристиан Фрост по видеовръзката. Към лаптопа бе свързан друг екран с течни кристали, показващ копие на голямата разпечатка от радара, която се проучваше от членовете на експедицията. Върху екрана курсорът очерта червен кръг около един определен район.

Нина затаи дъх, когато видя по-отблизо отбелязаната от Фрост зона. Изображението беше сивкаво, отклоненията в цвета отговаряха на различни отражения на радарните сигнали, докато те проникваха през водата и морското дъно.

Доминиращото изображение представляваше серия кръгове, които се стесняваха към центъра. А в самия център…

— Каква е скалата? — попита тя. — В какъв мащаб?

— Един милиметър се равнява на пет метра — отговори Кари и й подаде линията. Нина се наведе да измери кръговата площ около центъра.

— Сто двайсет и пет милиметра в диаметър, повече или по-малко… това са шестстотин двайсет и пет метра. И съотношението между кръговете в посока отвътре навън… — Тя погледна към Кари, резервите й се бяха стопили напълно пред въодушевлението. — Съвпадат с написаното от Платон. Единствената разлика е големината, но…

Тя премести линийката към предмета в центъра на най-вътрешния кръг, един правоъгълник, съставен почти изцяло от плътно бяло и черно, за разлика от сивкавите сенки на останалата част от изображението.

— Четиристотин стъпки на дължина и двеста — на ширина — обяви тя, преобръщайки бързо метричната система в британски мерки. — Същите размери като на храма в Бразилия!

— Няма ли вероятност тези кръгове да са естествени образувания? — попита Филби. — Вулканично срутване или метеорен кратер?

— Прекалено правилни са — каза Нина. — Резултат от човешка дейност, със сигурност. На каква дълбочина са?

Фрост отговори:

— Океанското дъно е на двеста и четиридесет метра под повърхността, с приблизително… — той погледна настрани, проверявайки нещо на друг екран, — пет метра утаечен слой.

— Осемстотин стъпки — обърна се Нина, за да обясни на Чейс, виждайки, че той изпитва затруднения да го пресметне.

— Доста дълбоко — каза той, преди да се обърне към Кари. — Добра работа са свършили подводниците, почти на границата на възможностите на дихателните апарати. Бихме могли да издържим само няколко минути на такава дълбочина.

— Всъщност, разполагаме с нови съоръжения, които могат да са от полза — отвърна тя. — Ще ти ги покажа, когато се качим на кораба.

— Как ще се справим с утаечния слой? — попита Нина.

Кари се усмихна.

— Казах ти, почакай да видиш подводниците ни. Създали сме нещо наистина специално. Може би това е първият ни шанс да ги използваме за нещо наистина важно.

Филби се наведе, за да разгледа разпечатката.

— Прав ли съм да мисля, че колкото по-светло е нещо в изображението, толкова по-силно се връща радарът?

— Не напълно — белите области са повече като сенки, а черните — там, където радарът е бил блокиран. Черните предмети са особено силни отражения — обясни Кари.

— Което означава, че там долу трябва да има голямо количество плътни предмети. — Филби посочи на изток от центъра. — Вижте това, например. Според мен изглежда почти като въздушна снимка на руини. Всичко е объркано, стените са рухнали, но все още се виждат отчетливи контури.

— Това е Атлантида — каза Нина. — Трябва да е Атлантида. Съвпада прекалено точно с описанията на Платон, за да е нещо друго. Трите кръга с вода около цитаделата, каналът, водещ на юг… — Тя потупа с пръст по тъмния правоъгълник. — А това — това е Храмът на Посейдон, оригиналният. Не може да е нищо друго!

— Как са попаднали на такава дълбочина? — зачуди се Чейс. — Осемстотин стъпки надолу.

— Силно тектонично разместване или подземно вулканично изригване може да размести континенталния шелф под повърхността много бързо. Може да е причинило, освен това мощни цунами, които да са довели до катаклизмите, потопили острова, описан от Платон — и с времето той да е продължил да уляга и да се смъква все по-дълбоко. Освен това общото морско равнище се е повишило след края на ледниковата епоха, преди около десет хиляди години — след потъването на Атлантида. Свързваме двете събития — и получаваме нещо, което никой не би открил — освен ако не знае точно къде да търси.

— А ти знаеш — погледна я Кари. — Господи, Нина, успя! Ти откри нещо, което хората досега смятаха за легенда.

— Да, така смятаха, нали? — Нина хвърли поглед към Филби.

— Да, да — смънка Филби, — очевидно съм сбъркал. — Той протегна ръка. — Поздравления, д-р Уайлд.

— Благодаря, професоре — отвърна тя и разтърси дланта му. Той се наведе и я прегърна.

— Браво, Нина. Изключителна работа. — Тя се усмихна, изпълнена с гордост.

— Е, не искам да прекъсвам тази археологическа оргия — намеси се Чейс, — но все пак трябва да стигнем до мястото. Осемстотин стъпки вода, забравихте ли?

— Мога да се погрижа — каза Фрост. — Ще кажа на капитана на „Ивънър“ да отплава колкото е възможно по-скоро. Приготовленията са завършени — можете да се качите на хеликоптера утре. — Фрост се усмихна. — И отново: д-р Уайлд, заслужихте си поздравленията. Направихте едно невероятно откритие. Иска ми се да съм там, за да го видя със собствените си очи.

— Аз ще го направя — обеща Кари.

— Следващия път, когато говорим… — Фрост отново се усмихна, още по-широко, — вие ще сте открили Атлантида. Сигурен съм. Довиждане… и късмет. — Екранът угасна.

— Трябва да празнуваме! — Кари отиде до минибара и извади бутилка шампанско „Болинджър“.

— Исусе Христе, това сигурно ще ти струва повече от изхарченото за цялата експедиция! — засмя се Чейс.

— Мисля, че си струва. Вземи, Нина. — Тя й подаде бутилката. — Заслужи си похвалите.

— А ти не си спечелила току-що Гран При, така че не размахвай шампанското! — добави Чейс. — Не бива да се разхищава ценен материал.

Нина разкъса фолиото и отвъртя телената капачка, докато Чейс извади чаши. Тя дръпна тапата.

— О, никога не съм обичала да правя това. Всеки път се страхувам, че мога да избия окото на някого.

— Като на Джейсън Старкман, например — подхвърли с мрачна усмивка Чейс.

— Не е забавно. Ах! — Коркът отскочи и Чейс се спусна да улови преливащата пяна. — Благодаря.

— Няма проблем. Давай, пълни ги. Първо твоята.

— Опитваш се да ме напиеш?

— Аха, обзалагам се, че си истинска фурия, когато си пияна! Дай ми я. — Той взе бутилката от нея и й подаде пълната чаша, след което наля чашите и на останалите.

— За Нина! — вдигна тост Кари. Останалите я последваха.

Нина си пое дъх.

— Благодаря ви… но мисля, че трябва да си спомним хората, които бяха ранени, или… които не успяха да стигнат до края с нас. Хафез, Агналдо, Хулио, Хамилтън, капитан Перез…

Другите тържествено повториха имената, преди да отпият от шампанското.