Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (12)

11.

Бразилия

— Добре дошли в джунглата! — пропя Чейс, когато излезе от самолета.

Макар и обиколила почти целия свят, за Нина пристигането в тропиците винаги бе свързано с шок. Нямаше нищо против високата температура сама по себе си, но й беше по-лесно да се нагоди към сухата горещина на пустинята, отколкото да се измъкне от климатизираната кабина на самолета и да попадне в лепкавата влажна топлина на тропика.

А навлизането в дълбините на джунглата щеше да е още по-трудно. Река Тефе беше в сърцето на басейна на Амазонка: от температурата — над 44 градуса — и от влагата дрехите залепваха върху кожата й.

Проучването на картите, сателитните снимки и данните от въздушните измервания на региона бяха стеснили възможното местоположение на изгубения град до област от приблизително петнайсетина километра в диаметър и сто и шейсет километра нагоре по течението на реката. Най-близкото селище се намираше на повече от четирийсет и пет километра от въпросния район, пък и то беше просто едно малко селце. Нина беше видяла въздушните снимки — те не разкриваха нищо, освен плътен килим злачна зеленина; единственото нещо, нарушаващо еднообразието, бяха змиеобразните извивки на реките.

Точно това бе продиктувало и начина на придвижване на групата. Хеликоптер би могъл да достигне района на Тефе за по-малко от деветдесет минути — и Кристиан Фрост наистина бе уредил да има един на разположение в случай на необходимост от спешна евакуация, — но машината не би могла да кацне никъде. Хора и оборудване трябваше да бъдат пренесени по въздуха в джунглата и Чейс, обмисляйки логистиката на операцията, бе решил, че е твърде рисковано — за облекчение на Кастил.

Вместо това щяха да пътуват по вода.

Но, помисли си Нина, придвижването по този начин щеше да е истински ад.

Експедицията всъщност би трябвало да използва два кораба, но „Нереида“ без съмнение беше особено внушителен. Лъскавата моторна яхта беше боядисана във въгленово сиво и сребърно, с логото на Фрост върху корпуса. Нина бе поразена, когато научи, че е пристигнал до Бразилия от Европа през трите дни на активна подготовка за експедицията, пренесен до град Манау в търбуха на един гигантски товарен самолет Ан-225 и след това откаран на четиристотин и петдесет километра нагоре, за да посрещне пасажерите си на Тефе. Ресурсите, които Кристиан Фрост се бе приготвил да вложи в търсенето на Атлантида, я зашеметиха.

Въпреки размерите си — от най-горната част на острия си нос до кърмата „Нереида“ бе дълга над сто стъпки — се очакваше да превози експедицията бързо и удобно до дестинацията й, независимо от извивките и теснините на реката. Можеше да гази в плитчини по-малки от четири стъпки и имаше система от носови и кърмови маневриращи тръстери, позволяващи й да завива на място, което означаваше, че може да плава в по-големи реки с относителна лекота.

За онези участъци от реката, където не би могла да се справи, бе предвиден вторият плавателен съд. Тендерът, сателитният кораб, висящ от един кран на кърмата на „Нереида“, представляваше надуваемо динги. Беше пълна противоположност на луксозния съд майка, но ако всичко вървеше по план, щяха да го използват едва в последната част от пътуването.

Необходимостта от кораб с размерите на „Нереида“ бе обусловена от нарасналата експедиция. Освен Филби, към първоначалния екип от Нина, Кари, Чейс и Кастил, се бяха присъединили още четирима души. Двама от тях бяха обслужващият екипаж на кораба: закръгленият брадат капитан Огъстин Перез и „първият му приятел“ — Хулио Танега, чиято широка усмивка разкриваше два златни зъба.

Третият нов член беше Агналдо Ди Салво, силен, набит бразилец към петдесетте с вид на човек, който не може да бъде изненадан и не се плаши от нищо. Кари го бе представила като техен водач, но когато Нина го попита, Ди Салво се нарече „индиански следотърсач“. Нина не се осмели да зададе въпроса каква е разликата между двете. За нейна изненада Чейс и Кастил изглежда го познаваха достатъчно добре.

Ди Салво бе съпроводен, макар и без неговото пълно одобрение, от друг американец — Хамилтън Пендри — висок, тънък като тръстика аспирант от Сан Франциско. Той изучаваше околната среда — последиците от безогледната експлоатация на дъждовните гори върху туземното население — и бе племенник на конгресмен от Демократическата партия, който бе настоял пред бразилското правителство да ги пусне в джунглата. Ди Салво, както изглежда, бе изтеглил късата сламка. Тъй като семейство Фрост специално бяха поискали именно Ди Салво да съпровожда експедицията, не ги беше грижа за Хамилтън, затова истинският характер на мисията си оставаше тайна за него. Дългокосият млад мъж изглеждаше искрен в ентусиазма си към каузата на местните индианци и опазването на околната им среда, но мили боже — да беше си затворил устата поне за пет минути!

Чейс се бе надявал, че към тях ще се присъедини друг човек, но причината това да не стане се изясни в момента, в който Нина я видя. Оказа се, че приятелката му Мария Ческарило, която ги посрещна на пристанището, е също толкова красива, колкото и Шейла… и също толкова бременна.

— Кълна се, че е просто съвпадение! — намигна им Чейс над рамото на Мария, докато двамата се прегръщаха.

— Разбира се, вярваме ти — отвърна Нина. — Нали, Хюго?

— Разбира се — повтори Кастил, дъвчейки банан.

Макар Чейс да се разочарова, че Мария няма да ги придружи, той не се сдържа и отвори един от сандъците, които тя бе докарала на пристанището. Нина не видя съдържанието, но можеше лесно да се досети.

— Оръжие? — попита тя, когато бразилката си тръгна.

— И някои други играчки — отговори той бодро. — Свариха ни натясно в Иран — нямам намерение да позволя това да се случи отново. Освен това ако съдя от думите на Агналдо за местните, може да имаме нужда от нещо, с което да ги отблъскваме.

— Какво е казал за тях?

— Ами, никога не ги е срещал лично — чувал е само разни истории. Пък и хората, които са ги срещали… не са се връщали обратно, за да разкажат на останалите.

— Какво? — Нина поклати глава. — Не, звучи ми прекалено много като Индиана Джоунс. Всичките онези приказки за „изгубени племена в джунглата“… вече никой не вярва на такива работи. Все пак живеем в двайсет и първи век!

— Вие може би — каза Ди Салво, който изведнъж се материализира точно зад нея и я накара да подскочи. За мъж с такива размери той притежаваше странната способност да се движи незабелязан. — Но те — не. Звучи ви пресилено, но всяка година дузина хора — дървари, златотърсачи, дори туристи — биват убити от индиански племена дълбоко в джунглите. Което прави работата ми доста трудна. — Той присви очи и огледа пристанището, където няколко души гледаха към тях с подозрение. Доста са изненадани, осъзна Нина; сравнени със занемарените малки корабчета наоколо, блестящите футуристични форми на „Нереида“ напомняха НЛО.

— Тези хора мразят местните индианци, защото племенните земи са защитени със закон — така че прехраната им може да бъде унищожена за една нощ, ако бъде открито ново племе. Не биха си мръднали пръста да помогнат, ако се вярва, че индианците убиват безнаказано нарушителите. Мразят и мен, защото работата ми е да намирам индианците.

— Но това е престъпление! — изписка Хамилтън. За разлика от Ди Салво, Нина го чу да се приближава, сандалите му шляпаха по палубата. — Изобщо не би трябвало да се чака откриването на някое племе, та чак тогава районът да бъде защитен. Целият този регион трябва да бъде защитен! Дървари, миньори, скотовъдци, всички те унищожават дъждовните гори! Изгарят хиляди акри всеки божи ден за да освободят място за обори на говедата! Все едно да изрежеш собствените си бели дробове и да ги продадеш за няколко долара, за да можеш да си купиш бургер!

Чейс хвърли бърз кос поглед към Нина, преди лицето му да стане напълно сериозно.

— Да, тези палежи са отвратително нещо, нали? Тотално разхищение.

— Така е! — Хамилтън размаха ръце. — Направо е невероятно!

— Имам предвид — продължи Чейс, — че само от едно махагоново дърво могат да се направят няколко дузини седалки за тоалетни. Имам една такава вкъщи. Сядал ли си на махагонова седалка някога? Най-удобното място, където да си пльоснеш задника, докато четеш вестник. Приятно и топло.

Хамилтън го зяпна с отворена уста.

— Това е… това е възмутително! — най-накрая успя да изломоти той. — След което млъкна и погледна Чейс, преди да се обърне и да се отдалечи. Нина, която по принцип заемаше позицията на природозащитниците, не се сдържа и се усмихна, а Ди Салво се разсмя гръмогласно.

— Еди — каза той, — ти за пет минути направи онова, което аз не можах за пет дни — накара този тип да си затвори устата! Наистина си мъж с много таланти.

— Ами… да, такъв съм. — Чейс подръпна яката на якето си.

— Това беше скромно — каза Нина и продължи да се усмихва.

— Е, хайде сега пък!

Кари излезе от главната кабина към кърмовата палуба.

— Наред ли е всичко? — попита тя. — Капитан Перез иска да знае кога ще тръгваме.

— Всичките ни принадлежности са на борда — каза Чейс. — Само трябва да натоварим гигантските сандъци, пълни с новите дрехи на Нина от Париж.

— Имам само един куфар и той вече е в каютата ми — прекъсна го Нина и му се закани шеговито с пръст.

Кари погледна към палубата, доволна, че всичко е натоварено.

— Ако сме готови, няма причина да чакаме. Колкото по-бързо тръгнем, толкова по-скоро ще сме там. Ще кажа на Хулио да ни отвърже. — Тя се насочи към кабината.

— Пътешествие по Амазонка — каза Чейс, докато отиваше към отсрещната страна на кораба, вгледан в реката. — Не съм го правил от доста време.

— Е, по-скоро по Тефе — поправи го Нина. Град Тефе беше построен на брега на реката, чието име бе взел, точно преди тя да се влее в Амазонка, в източния край на широко езеро, дълго около петдесет километра.

— Добре, д-р Умница. Както и да е, стига този път да не се боря с разни кръвожадни крокодили, ще съм щастлив. — Той вдигна един от сандъците и последва Кари вътре в кораба.

Нина се ухили.

— Да бе, как не. Борил се с крокодили!

— Права си — каза Кастил, докато вземаше втория сандък и гледаше след Чейс. — Бяха каймани.

— Каймани? — зяпна Нина. — Не са ли практически едно и също… Хей! — хукна тя след Кастил.

 

 

„Нереида“ достигна югозападния край на езерото за малко повече от час, без да претоварва особено двигателите, преди да слезе до скорост, по-подходяща за плаване в пълноводна река. Оттук Тефе се превръщаше в дълга поредица от извивки. На места реката се разширяваше до над три километра, докато другаде бреговете едва ли не се сливаха. С ширината си от двайсет стъпки нямаше опасност „Нереида“ да не мине, но дърветата край реката на някои места бяха толкова големи и надвиснали, че образуваха тунел от листак над кораба.

Падна мрак и Нина тръгна към предната палуба, за да види залеза през клоните. На екватора денят ставаше нощ с почти стряскаща бързина. Тя откри Кари вече там, наведена над перилата.

— Здравей.

— Здравей — отвърна норвежката, доволна да я види. — Къде беше? Едва те виждам, откакто сме отплавали.

— Преглеждах отново сателитните снимки.

— Откри ли нещо?

Нина поклати глава и седна на пейката.

— Ако има нещо тук, то със сигурност е скрито под балдахина от дървета. Ще ни е необходимо радарно проучване на почвата. Предполагам, че баща ти би могъл да ни осигури, нали?

— Всъщност, дори го предложи. Но би отнело по-дълго време да се установи връзка със сателит с подходяща орбита, отколкото ние самите да отидем и да проверим… — Тя се отпусна до Нина, посочвайки отминаващата покрай тях джунгла: — Виждаш ли това наоколо? Изключително е. Такова разнообразие, толкова много уникални видове живот. А хората искат да го отсекат, за да могат да го консумират.

— Знам. Хамилтън може и да е досаден, но има право. — Нина се облегна назад и се загледа в здрачаващото се небе. — Мислех си за това, което каза в Париж, че в света има толкова много хора. Истина е, нали? Всички те се борят за същите ресурси, всички те вярват, че имат по-голямо право да съществуват от останалите. — Тя въздъхна. — Срамно е, че не е много онова, което може да се направи.

Кари й хвърли полуусмивка.

— Кой знае? Може би в бъдеще ще сме в състояние да променим нещата към по-добро.

— Не знам. Човешката природа не се променя лесно. Пък и не мисля, че наистина съм от типа хора, които променят света.

— Ще станеш — увери я Кари и отпусна длан върху ръката й. — Когато откриеш Атлантида — отвърна тя на объркания поглед на Нина. — Това ще промени света. Не са мнозина тези, които успяват да пренапишат човешката история.

— Не съм само аз! Ти си голяма част от онова, което аз правя. Дори повече. Нямаше да съм тук, ако не беше ти! Именно ресурсите на баща ти направиха цялата тази експедиция възможна.

Кари поклати глава.

— Не, не. Парите са безполезни без цел. И баща ми и аз вярваме, че използваме парите за постигането на тези цели. Както и ти. Аз мисля… — Тя направи пауза, обмисляйки думите си. — Мисля, че ние имаме много общо.

— Ами, освен милионите долари…

— Не знам, според мен откриването на Атлантида ще си струва многото пари!

Двигателите изтропаха и спряха. Стабилният курс на „Нереида“ се забави, неумолимият плисък на водата под носа на кораба спадна до кротък плясък на вълните срещу корпуса.

— Защо спряхме? — попита Нина. — Да не би да има проблем?

— Напротив — отвърна Кари. — Плаването по река като тази в тъмното, особено в толкова голям кораб, може да бъде рисковано. Капитан Перез проявява предпазливост. — В този момент се чу силно тракане под палубата, последвано от потапянето на котвата. — Освен това мисля, че вечерята е готова. Хулио е изключителен готвач.

 

 

Нина установи, че Кари не се шегува. Тя бе очаквала провизиите за пътуването да са на ниво сандвичи и консервиран боб, но Хулио бе успял да направи в малката кухня на „Нереида“ супа от пресни зеленчуци, печено свинско в сос и дори десерт — шоколадов мус. Ястията бяха по-добри от всичко, което бе яла до този момент в най-скъпите ресторанти в Париж, в които Кари я бе водила.

Сега, сита и леко замаяна от виното, тя тръгна към задната палуба — както за да избяга от политическите дебати между Хамилтън, Ди Салво и Филби, така и за да подиша чист въздух. Крушките на кораба осигуряваха достатъчно осветление, за да различи отделните дървета по бреговете на Тефе, но над силуета на зеления покров можеше лесно да се види блясъка на нощното небе.

Тя сръбна от виното си и впери поглед към звездите. С каквито и неудобства да бе свързан престоят на открито, отдалечаването от цивилизацията даваше на човек възможността да оцени пълната красота и могъщество…

— По дяволите, преядох — каза Чейс, заставайки зад нея. Кастил беше зад него и гризеше гуава. — Какво гледаш, док? Излязла си тук, за да останеш малко насаме?

— Не — отвърна тя. — Просто исках да погледам звездите.

Чейс вдигна глава.

— О, да. Бива си ги.

— Това ли е всичко, което можа да кажеш? — скастри го тя. — Намираш се в центъра на Амазонската джунгла, с най-неописуемото небе над главата и най-доброто, което успяваш да измислиш, е: „бива си ги“!

— Ти какво очакваше? — обади се Кастил. — Той е англичанин, има нюх за поезия… — Той произнесе напевно последната дума, удължавайки „е“-то. — „Ето едно дърво, то е нещо прекрасно, което отсичаш, за да си направиш седалка за тоалетната!“

Нина се засмя.

— Всъщност, казах, че ги бива, защото съм виждал и по-хубави — каза Чейс леко оправдателно. — В Алжир. В пустинята. На десетки километри няма нищо и въздухът е толкова чист, че се вижда всяка една звезда в небето. Дори излизахме от палатката, лягахме за половин час под небето и просто гледахме нагоре. Забележително.

— Кога си бил в Алжир? — подозрително попита Кастил.

— Преди четири години. Когато работих с онзи контрабандист на оръжие. Фекиш, или каквото там беше името му.

— А! Намериха ли изобщо неговото…

— Виждаш, док — прекъсна го бързо Чейс, — че и аз мога да оценя красивото небе, както всеки друг. Бил съм по целия свят и мога лесно да различа естествената красота, когато я видя.

Той гледаше право в нея, докато говореше. Тя обърна лицето си към реката, надявайки се, че няма да забележи избилата по бузите й червенина.

— Съжалявам. Не исках да кажа, че си някакъв нечувствителен… ами…

— Груб, недодялан, невъзпитан хулиган от Йоркшир?

— Не съм казвала „хулиган“.

Чейс се ухили.

— Я виж тук. — Той се пресегна към едно сандъче отстрани на палубата, притискайки се за миг в нея, и измъкна от там фенерче. — Хюго, подай ми това.

— Хей! — възмути се Кастил, когато гуавата беше изтръгната от ръката му. Чейс хвърли полуизядения плод в реката, където той се приземи с лек плясък. Ехото го повтори.

— Гледай — каза Чейс на Нина и се наведе към нея, когато освети с фенерчето тъмната вода. Сякаш отникъде дузина двойки жълти светлини проблеснаха към тях като скъпоценни камъни от дълбините на реката.

— Какво е това? — попита Нина, когато една от двойките светлини примигна. Тя зяпна, притискайки се инстинктивно към Чейс.

— Крокодили — отвърна той. — Или може би каймани, все не мога да запомня разликата. — Той посочи с другата си ръка към тях. — Виждаш ли как плуват бавно, непосредствено под повърхността, преструват се, че не се движат? Виждал съм тези негодници от съвсем близо. Наистина са търпеливи. Изчакват толкова дълго, колкото е необходимо някой да влезе в територията им и тогава…

Нина имаше чувството, че всичките тези студени, светещи жълти очи са вперени в нея. Полазиха я тръпки.

— В безопасност ли сме? — попита тя.

— Докато не разберат как да се изкачат по стълбата от корабната палуба, да. Но вероятно от другата страна има още повече. Казвам ти го, в случай че планираш някакво среднощно гмуркане.

— Едва ли — изсумтя тя и се дръпна от него.

Чейс бавно насочи лъча на фенерчето към водата зад кораба и от тъмнината срещу тях проблеснаха още зли очи.

— Не бих препоръчал да се плува дори и да ги нямаше. Сигурно е пълно и с пирани — а тези противни малки чудовища те сграбчват за пикочния канал щом само пуснеш малко урина във водата.

— Трудно би ми хрумнало да направя точно това.

— Е, прекалено си изискана, предполагам. — Чейс изключи фенерчето и продължи вече на висок глас. — Сигурно е по-добре да изчакаш и да го направиш след като поднесат основното ястие.

— Господи! — извика Нина едновременно отвратена и развеселена.

— Но още по-добре е да се увериш, че и аз не съм се присъединил… — той пъхна фенерчето в ръката на Нина и се вмъкна обратно в каютата.

Тя изду бузи.

— Боже, какво му става?

— Напълно в негов стил, не си виновна — успокои я Кастил, навеждайки се през перилата.

— Защо трябва да е толкова… груб?

За нейна изненада, Кастил почти въздъхна.

— Боя се, че е защитен механизъм. Опитва се да не се сближава прекалено много с клиентите си. Особено, когато те са… ами… — Той кимна към нея. — Привлекателни жени. Но невинаги е такъв. Когато за пръв път го срещнах, по времето, когато работеше в специалните части, винаги беше… каква беше думата?

— Любезен?

— Да, това е.

— Какво се случи тогава? — попита Нина.

Кастил я погледна засегнат:

— Не е моя работа да го обсъждам.

— Ти започна. Кажи какво се случи?

— Всъщност въобще не би трябвало да си отварям устата… Обещаваш ли да не ме издаваш, че съм ти казал? — Нина кимна. — Той… влюби се в жена, която трябваше да пази.

— И какво се случи? — Нина вече си мислеше, че знае отговора. — Тя… умря ли?

Кастил изсумтя.

— Разбира се, че не! Едуард не е чак толкова некадърен. Не, ожени се за нея.

— Бил е женен? — Това не бе очаквала.

— Да. Но… не трая дълго. Двамата бяха много различни и тя не се отнасяше добре с него. А после тя… ами… — Той погледна към вратата на кабината и понижи глас: — Имаше връзка. С Джейсън Старкман.

— Какво? — възкликна Нина. — Искаш да кажеш, че същият човек, който се опита да…

Кастил кимна.

— Работехме заедно в съвместни операции за НАТО. Джейсън беше приятел — може би най-добрият приятел на Едуард по онова време. После Джейсън изчезна и се присъедини към Куобрас по някаква откачена причина и тогава Едуард научи истината… Беше тежко време. Мислеше, че е бил предаден от всички, на които е вярвал.

— Освен от теб.

— Ако Едуард не ми вярваше, кой щеше да го избавя от неприятности? — Моментът бе отминал; Нина бе наясно, че Кастил няма да се върне отново на темата.

Тя отново погледна към реката, този път със съзнанието, че самата тя е наблюдавана. Това я накара да потръпне. Изпи бързо виното си и побърза да се прибере на сигурно в каютата.