Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (3)

Трета глава

Още на следващата сутрин Мими Сътън ми телефонира да се срещнем на другия ден в офиса й в Сохо. Отидох малко по-рано от уговорения час (разбира се, носех албумите с дизайнерските си идеи) и секретарката ме помоли да изчакам във фоайето на ултрамодерната сграда. Архитектът беше решил декора в минималистичен стил, отличаващ се с изчистените си линии. Кобалтово сини прожектори, дискретно скрити зад паравани от матирано стъкло, сред пищните декоративни растения и във високите стоманени и стъклени колони, озаряваха пространството с приятна мека светлина, която бе идеално допълнение към белия мраморен под, ритмично отекващ под стъпките на хората.

Винаги отивам по-рано на уговорена среща, за да „напипам пулса“ на мястото, където ще се състои. В този град никога не знаеш какво да очакваш, когато влезеш в някоя сграда. В съседни къщи на една и съща улица можеш да видиш класически бароков разкош, бохемска шикозност и дори пуританска строгост. Няма начин това многообразие да не те вдъхнови. Може би причината е в интуицията ми на дизайнер, но има дни, когато всичко ме вдъхновява. Дори кичозни мебели и вещи, които биха потресли повечето хора, притежаващи само наченки на добър вкус. Обичам да експериментирам с различни стилове при аранжирането на цветята — непрекъснатото предизвикателство ми помага да не се повтарям и винаги да измислям нещо оригинално.

Мими Сътън е преуспяла писателка, осъществила още по-успешна кариера като литературна агентка. Повечето й книги са бестселъри, послужили за сценарии на нашумели филми. Големите клечки в Холивуд непрекъснато я ухажват, филмовите права за последната й книга били продадени три месеца след като започнала да работи върху ръкописа, и цяло стадо (ако това е подходящата дума) сценаристи почти не се отделяли от нея по време на творческия период. Попитах Силия защо Мими е станала агентка на други хора, след като самата тя е постигнала толкова големи успехи, а приятелката ми се усмихна:

— Всичко се свежда до властта, Роузи. А властта в Манхатън е нещо, без което Мими не може.

Петнайсет минути след пристигането ми вратата на асансьора се отвори и видях позната физиономия, макар че не си спомнях кога и къде съм се запознала с въпросния човек. За щастие той не беше сполетян от същата амнезия.

— Госпожице Дънкан! — възкликна, бързо прекоси фоайето и се приближи до мен. Притисна ръката ми между дланите си и широко се усмихна. — Сигурно си ме забравила. Аз съм Брент Джейкъбс, запознахме се на купона на писателите. Радвам се, че отново се срещнахме. При Мими ли си дошла?

— Да.

Той пак се усмихна.

— Хубаво. Между другото, напомням ти, че обеща да избереш цветя за жена ми. Удобно ли е да дойда в магазина ти последния четвъртък от месеца?

Прегледах електронния си бележник и кимнах.

— Заповядай. Да речем към единайсет?

— Чудесно. Наистина се радвам, че се видяхме, Роузи. — Стисна дланта ми и забързано се отдалечи. Тъкмо се канех отново да седна и секретарката, седнала зад бюро от светлозелено стъкло, ме повика:

— Госпожица Сътън се освободи и ще ви приеме сега, госпожице Дънкан.

Качих се с панорамния асансьор до единайсетия етаж, където беше офисът на Мими. Друга делова секретарка, издокарана с черен костюм на „Армани“, отвори масивната дървена врата и ме въведе в просторен кабинет. Мими седеше зад бюрото си в дъното на помещението, а драматичният фон на нюйоркските небостъргачи подсилваше усещането за могъщество, което излъчваше. Щом ме видя, тя стана и забърза към мен.

— Е? — Махна с ръка, за да ми подскаже, че пита за обстановката. — Какво ще кажеш?

— Много внушително.

Мими ме поведе към другия край на помещението, където три грамадни кремави кожени канапета бяха разположени около масичка от матово стъкло. Нормално беше да се шашна от толкова лукс и бях благодарна на Силия, която сутринта ми се обади по телефона, за да ме предупреди, че госпожица Сътън признава само първокласното и висококачественото, и то в големи мащаби. И като никога приятелката ми не беше преувеличила.

— Сядай, сядай! — Мими грациозно се настани на едното канапе и продължи да говори, а пък аз като омагьосана гледах как се повдигат и спускат трите наниза перли на шията й. — Дай да видя скиците ти. — Взе албумите ми, запрелиства ги и добави, без да откъсва поглед от снимките: — Много се радвам, че се запознахме, Роузи. Ще ти кажа под секрет, че ти предизвика истински фурор на празненството онази вечер.

— Така ли?

— Да, захарче. След като Силия те отвлече, говорихме само за теб. Например как толкова време си ни била под носа, а не сме те забелязали. Между другото, идеите ти са чудесни… Откровено казано, Филип е адски старомоден. Ох, това тук е направо приказно. — Показваше снимките на стъпаловидните аранжировки, които бях правила преди няколко години за един бал на архитектите. — Тъкмо това искам за големия зимен бал. Ще се състои малко преди Коледа и възнамеряваме да го превърнем в най-голямото обществено събитие на сезона. Затова и декорациите трябва да са на съответното ниво. Искам поне трийсет такива аранжировки плюс гирлянди за перилата на стълбището в балната зала. Ще се справи ли „При Ковалски“?

Очаквах мащабна поръчка от тази любителка на големите мащаби, но въпросът й ме завари неподготвена. Набързо пресметнах наум и кимнах:

— Да. С моя колега дизайнер ще изготвим предварителни скици и ще ти ги предоставим заедно с грубите изчисления за разходите. Какво ще кажеш?

Мими затвори албума и възкликна:

— Фантастично, Роузи. Моите хора, които организират бала, ще се свържат с теб. — Изправихме се, тя се усмихна. — За мен беше удоволствие. — Изпрати ме до вратата и добави: — Доскоро и довиждане.

Качих се на асансьора и докато стъклената кабина се носеше надолу, постепенно започнах да осъзнавам с какво съм се захванала. И да се питам дали тази поръчка е лъжица за моята уста. Знаех, че след първоначалния потрес и възражения Марни и Ед ще се зарадват на възможността да работят в такъв мащаб. Само че нямах представа как да им съобщя новината. Така бях потънала в мисли, че машинално слязох от асансьора, когато спря на партера, и се сблъсках с някого. Загубих равновесие и паднах. Албумите изхвърчаха от ръцете ми, разтвориха се по време на полета, паднаха и от тях изригнаха снимки и визитки. Озовах се в доста нешикозна поза на шикозния мраморен под, заобиколена от разпилените си трофеи.

Изпитвали ли сте усещането, когато изпаднете в неловко положение, че някой натиска бутона за пауза и всичко живо спира и ви зяпа? Е, това беше точно такъв момент. Хората, които забързано прекосяваха фоайето, си намериха повод да забавят крачка, а погледите им, вперени в мен, сякаш бяха лъчи на прожектори. Мамка му, защо тъкмо днес бях решила да се издокарам с прекалено къса пола и да не обуя чорапогащник? Бях позамаяна от гадното падане, но все пак си давах сметка за опасността да демонстрирам пред куцо и сакато интимното си бельо, затова коленичих, стараейки се да запазя жалките остатъци от достойнството си, и същевременно се помъчих да си събера нещата. След секунди криво-ляво се изправих на крака, мислено проклех поруменелите си страни и направих жалък опит да се усмихна на изисканата тълпа около мен. Едва тогава осъзнах, че човекът, с когото се бях сблъскала, още беше там и се смееше. И то гръмогласно.

Беше се навел и протягаше ръка да ми помогне, а със свободната си ръка бършеше сълзите си. Смехът му сякаш отекваше от всяка твърда повърхност и просторното фоайе ехтеше от неудържимия му кикот. Прииска ми се да потъна в земята под погледите на елегантните мъже и жени, станали свидетели на падението ми.

— Аз… извинете! — задъхано възкликна грубиянинът. — Постъпвам невъзпитано, но… но беше толкова смешно!

— Много благодаря! — сопнах се язвително. Готова бях да се закълна, че откъм стъкленото бюро на секретарката с костюм на „Армани“ долетя приглушен кикот. „Браво! — обади се въображаемо гласче. — Беше жестока, Дънкан!“ Нещастникът, който ме блъсна, продължаваше да се смее. Елегантните мъже и жени — също. Не и аз. Най-сетне грубиянинът забеляза смущението ми, възвърна самообладанието си и се изправи. Тъкмо се канех да го нарежа като кисела краставица, погледите ни се срещнаха и моментално развеселеното му изражение бе заменено от потрес, защото той ме позна… а аз също се сетих кой е той.

— Роузи Дънкан? Да му се не види, много извинявай. Добре ли си? — Ненадейно гласът му се изпълни с неподправена тревога, която угаси фитила на гнева ми.

— Нищо ми няма… ъъъ… Натаниъл?

Той облекчено се усмихна:

— Същият. Викай ми Нейт, ако обичаш. Наистина ли си добре?

— Честна дума. Само егото ми леко пострада — отвърнах и се поусмихнах.

— Добре… чудесно… — Нейт млъкна и сбърчи чело — явно се питаше какво още да каже. Прокара пръсти през ниско подстриганата си кестенява коса и след миг устните му се разтеглиха в асиметрична, но много чаровна усмивка. — Ами… радвам се, че с теб отново се… сблъскахме.

Каламбурът беше плосък, обаче ми се стори върхът на духовитостта.

— Да, аз също — измънках.

Спогледахме се, настъпи неловко мълчание. Очевидно разговорът беше заплашен от дерайлиране, затова казах довиждане и се отдалечих. Наближавах стъклената входна врата, когато Нейт се провикна:

— Роузи! Къде е магазинът ти?

— На Западна № 68 и „Кълъмбъс“. Нарича се „При Ковалски“.

Той се наведе, взе нещо и го размаха.

— Не се безпокой, намерих визитката ти.

Отново се притесних и усетих, че се изчервявам.

Тъй като подът пренебрегна телепатичното ми внушение да се отвори и да ме погълне, аз се усмихнах, обърнах се и побързах да се изпаря от мястото на позора.

* * *

— Колко?!

Хрумна ми, че както са застанали със скръстени ръце, Ед и Марни досущ приличат на възмутени подпори за книги. Разговорът не беше потръгнал според очакванията ми.

— Помислете си, приятели. Все ми опявате, че не правим реклама на магазина, а сега ще ни забележат много важни хора. Журналисти, издатели, знаменитости. За тази поръчка ще вземем допълнителен персонал. Кори Мичъл от колежа по цветарство „Молой“ отдавна ми предлага услугите на своите студенти, когато са ни необходими. Вие двамата ще се справите с дизайнерската работа. Стегнете се бе, хора, сигурна съм, че ще успеем.

Марни дълбоко си пое дъх и погледна Ед. После двамата проведоха поредния си шантав безмълвен разговор. Правят го непрекъснато. Не чувам нито дума, но в крайна сметка се взема решение. След малко Ед й кимна и извърна очи към мен:

— Добре, навихме се.

Възторжено възкликнах и заръкоплясках.

— Много ви благодаря! Гарантирам ви, че ще е много интересно! Време е „При Ковалски“ да завладее Ню Йорк!

Двамата си хвърлиха красноречиви погледи от типа „Не й противоречи, защото е ненормална“, после Марни застана зад тезгяха, а Ед ме последва в работното помещение в дъното на магазина.

Пропуснах да спомена, че любимото му занимание е да подлага хората на психоанализа. Твърди, че е заложено генетично у него, тъй като произлиза от фамилия на психиатри. Баща му още не му е простил, задето е изменил на традицията на три поколения и не е избрал лекарската професия. След като Ед постъпи на стаж в „При Ковалски“, непрестанно му се налагаше да защитава решението си (и своята сексуалност) пред баща си, според когото мъже, занимаващи се с цветарство, задължително бяха с обратна резба. Дори когато Ед беше назначен в „Чартърс“ — една от най-престижните фирми за цветя в Манхатън — господин Стийнман изобщо не се впечатли. Понякога се питам дали Ед не сменя жените като носни кърпи, за да изтъкне хетеросексуалността си и да докаже на баща си, че греши.

Така и не призна пред родителя си колко зле се чувства в „Чартърс“, въпреки че през петте години, докато работеше там, беше адски нещастен, тъй като колкото и да се стараеше, не получаваше възможност да се издигне в йерархията на фирмата. Всъщност се доверяваше само на господин Ковалски, с когото си бяха останали приятели, и в крайна сметка се върна при нас, приемайки да работи като мой асистент. Добрият старец се отнасяше с Ед като със собствен син и му даваше съветите, от които го бе лишил собственият му баща, а най-важното беше, че именно благодарение на него колегата ми осъзна творческите си способности. Още една причина, поради която всички обичахме господин Ковалски. Ето защо той ни липсва.

— Я кажи… — Ед отново се захвана с един букет от рози, астри и азиатски лилии, комбинирани с тъмнозелени бананови листа. — Какво ти е впечатлението от Мими Сътън?

— Делова жена. Трудно ми е да преценя характера й.

— Роузи, изключи за малко вечния си оптимизъм и сподели мнението си за нея. Няма да те издам, честна скаутска дума.

Позамислих се и признах:

— Честно казано, вибрациите й ме хвърлиха в тъч. Стори ми се, че нещо липсва.

Той вдигна поглед от букета.

— В какъв смисъл?

— Не знам… Мими е много учтива и дружелюбна, обаче не мога да преценя дали е искрена. Струва ми се, че пламенността и индивидуалността й от времето, преди да стане известна, са я напуснали. Не съм сигурна какво е останало на тяхно място.

— Аха — кимна Ед. — Сърцето й е заменено от символа на долара, а душата — от калкулатор. Продала се е.

Колегата ми притежава способността да обобщи в три изречения дори най-обстоятелствения разговор. Непрекъснато му повтарям да се захване с писане на реклами за холивудски филми. Сто на сто ще направи състояние.

— Жалко — добави той. Забелязах, че разсеяно прокарва пръсти по стъблото на красива кремава роза. — Харесвам книгите й. Мислиш, че си опознал някого чрез творбите му, но всъщност виждаш в него само онова, което искаш… Какво ще кажеш за онзи… Брент, нали така му е името?

Начаса се оживих и се усмихнах:

— Да, Брент Джейкъбс. Много е готин. Харесвам го. И на теб ще допадне.

— Защо смяташ така?

— Понеже е бил криминален психолог.

Ед се засмя:

— Майко мила! В такъв случай по-добре да не се запознаваме. Може да съм бил обект на проучване в предишната му кариера. Знаеш, че имам тъмни петна в биографията.

— О, забравих. Ед Стийнман, тартор в престъпния свят. Сигурно затова пасна идеално тук.

— Или пък защото не съм единственият със загадъчно минало. — Думите му ми подействаха така, сякаш някой заби нож в сърцето ми. Той явно усети промяната в настроението ми и добави: — На твое разположение съм, ако искаш да споделиш, Роузи…

— Нямам такова намерение! — срязах го и веднага съжалих, като видях обидата в погледа му. — Извинявай, не биваше да ти се сопвам. Всичко е наред, повярвай ми. Все пак благодаря, че държиш на мен.

Изражението му моментално се промени и очите му заискриха.

— Някой ден ще напиша книга за теб — „Роузи Дънкан, една от големите неразрешени загадки на съвремието“. Ще стане голям хит.

Клиентите често ми казват, че усещат между хората от екипа в „При Ковалски“ близост, каквато не се наблюдава в други магазини. Понякога питат дали тримата сме роднини (в подобни мигове си струва да видите ужасените изражения на Ед и Марни), защото се държим като членове на едно семейство — караме се от време на време, понякога се препираме, но винаги се държим един за друг. Всъщност навремето господин Ковалски често повтаряше:

— Вие сте ми като родни деца. И като всеки баща аз се тревожа за вас. В този магазин сме от едно семейство — това е в основата на всичко, което правим.

Откакто купих магазина от него, упорито се старая да запазя същата атмосфера. И колкото и да е невероятно, още усещам присъствието на скъпия ми ментор (въпреки че от смъртта му изминаха повече от пет години) и виждам как добродушната усмивка озарява сбръчканото му лице, докато той с гордост наблюдава „децата“ си.

Късно следобед Марни надникна в работното помещение и попита:

— Какво ще правите другия четвъртък вечер?

С Ед временно прекратихме работата по украсите за маса в червено, бяло и златисто, поръчани по случай рубинената сватба на семейство Хаймарк. Като момиче госпожа Хаймарк беше работила за господин Ковалски и оттогава поръчваше на фирмата му цветята за всички събития в семейството — собственото й сватбено тържество, раждането на децата и внуците й, рождени дни, годишнини и погребения.

Ед явно не искаше да се ангажира, затова ме изгледа:

— Е, Роузи?

— Не ми прехвърляй топката, Стийнман. Не отговарям за твоите срещи. Аз съм свободна, Марни.

— Не ви насилвам. Въпреки че планирах културно мероприятие…

Усмихнах се.

— И двамата сме свободни, Марни.

Асистентката ми радостно извика и заръкопляска.

— Върхът!

Ед изпъшка:

— Какво се съгласихме да направим?

— Да присъствате на премиерата на пиесата, поставена в нашия общински театър, разбира се.

Видях паническото му изражение и разбрах какво ще последва.

— Виж… едва сега си спомних, че имам… имам нещо важно другия четвъртък — замънка той.

Лицето на Марни помръкна.

— Какво? О, Ед, не можеш ли да го отложиш за друг път? Много държа да присъствате. Това е световната премиера.

Колегата ми понечи да откаже, но аз го изпреварих:

— За нищо на света не бихме я пропуснали, скъпа.

* * *

След седмица с Ед се наредихме на малката опашка пред малкия студиен театър на актьорската трупа „Хъдсън Ривър“. Всъщност думата театър беше прекалено грандиозна за бившия склад, превърнат преди десет години в зала за кварталните мероприятия. Така или иначе, членовете на театралната трупа бяха хвърлили толкова труд за „световната премиера“ на новата си пиеса, че залата спокойно можеше да мине за Рейдио Сити Мюзик Хол или Медисън Скуеър Гардън.

— Добре дошли — гръмливо произнасяше кльощав човек с безизразна физиономия, облечен в черно, който раздаваше програмите така, сякаш бяха уведомления за смъртни присъди.

— Загазихме — изпъшка Ед, когато влязохме в полутъмната зала, преградена с черна завеса.

— Престани да мрънкаш! — просъсках и го поведох към местата ни, или по-точно — към дървената скамейка.

— Ако обичаш, напомни ми защо доброволно се подлагаме на това изтезание — продължи да опява той, докато оглеждаше другите присъстващи, които явно споделяха песимистичното му настроение.

— Дойдохме заради Марни! — отсякох и се престорих, че задълбочено чета ксерографираната програма, която бъкаше от правописни грешки от рода на „режесьор“ и „позтановка“. — Защото й обещахме.

— Ама това е аматьорски театър! Равнозначно е на смърт, само че по-бавна и мъчителна. Огледай се, Роузи — всички са ужасени. Очаква ни преживяване по-страшно дори от онези в разказите на Едгар Алан По. Не, почакай! Самият По би си тръгнал начаса, защото атмосферата е прекалено потискаща.

— Млъкни и си спести критиките. Важното е, че участва Марни, която е от семейството на „При Ковалски“, ако си забравил.

Той примирено увеси нос.

— Схванах намека.

В интерес на истината пиесата се оказа дивотия, типична за експерименталния театър, само че още по-идиотска. Марни ни беше обяснила, че „Армагедон“ е екзистенциално-политическа комедия с трагичен привкус, но се оказа, че изобщо не сме подготвени за кошмарното изживяване. Седмината актьори бяха облечени в черно и всеки изпълняваше най-малко по трийсет роли. В програмата-некролог пишеше: „Използваме Брехтов похват, за да изключим напълно публиката от реалността на пиесата, като за целта изобразяваме, вместо да се превъплъщаваме. Освен това отхвърляме концепцията за един режисьор и я заменяме с групов подход към интерпретиране на идеята“.

На сцената изприпка актьор, който държеше в едната си ръка свинска глава, а в другата — нещо, което приличаше на сурово шкембе.

— Ще те накарат да гледаш тази пиеса, когато попаднеш в ада — прошепна Ед. — Отново и отново… Ох! Отиде ми глезенът!

— Шшшт, ето я Марни.

Колежката ни, чието лице беше изопнато в каменно изражение, бавно пристъпи до средата на сцената.

— Стига! — извика и разпери ръце като друидска жрица. (Забелязах, че на лявата й китка е вързана червена панделка.) — Времето не е онова, за което го мислим! — Преброи до три и напусна сцената също така тържествено, както се беше появила.

— Две реплики? Загубих си три часа да гледам най-ужасната пиеса във вселената заради две пършиви реплики? — изпъшка Ед, когато морно се тръснахме на столовете в денонощната закусвалня срещу „театъра“.

— Вярно, че бяха само две, но Марни толкова се зарадва, че я уважихме. Виж, взех ти любимия шоколадов чийзкейк в знак на благодарност. — Посочих парчето сладкиш с размерите на средно голяма планина, което почти го закриваше от полезрението ми.

Сините му очи ме пронизаха като кинжали.

— Хич не си въобразявай, че всеки път ще се хващам на въдицата „тримата сме семейство“, Дънкан. Просто тази вечер бях настроен благотворително.

Усмихнах се.

— Хубаво. Повтаряй си го, ако ти става по-леко на душата.

Ед промърмори някаква ругатня, която беше заглушена от грамаданското парче кейк в чинията му. С него непрекъснато се задяваме, най-вече защото сме сродни души. Харесваме една и съща музика и едни същи филми, и двамата смятаме огромните сандвичи с топли кренвирши и сока от папая, които сервират в „Грейс Папая“ на Седемдесет и втора улица, за най-върховното удоволствие в неделния следобед, макар че след консумирането им ни тресе ужасно чувство за вина. И двамата имаме навика да правим психоанализа на всеки нов познат, и то така, че бихме впечатлили дори татко Фройд. И най-важното — обожаваме Ню Йорк: Ед — понеже е прекарал тук целия си живот, а пък аз… аз се влюбих в града още щом слязох от влака на гара Гранд Сентрал и се гмурнах сред тълпата хора, щъкащи забързано в световно прочутата зала с безподобния таван, обсипан със звезди. Преди не вярвах на хората, които твърдяха, че мечтите се сбъдват в Ню Йорк, но още първия ден почувствах, че всичко е възможно в този град — дори най-безумната надежда или най-налудничавият стремеж.

Ед ме насърчи да изследвам мегаполиса и пак той предложи да ме придружава в изследователските ми мисии. Близо пет години през повечето неделни дни с него се срещахме в метрото и се отправяхме по нова дестинация: разхождахме се по Блийкър Стрийт и зяпахме шикозните бохемски бутици, разглеждахме артикулите в „Забранената планета“, гледахме залеза на слънцето от наблюдателниците на Емпайър Стейт Билдинг и Крайслер Билдинг („Задължително е да видиш двата изгледа, за да придадеш смисъл на надпреварата коя сграда е по-висока“ — твърди Ед), похапвахме стриди в подземен бар, намиращ се под Гранд Сентрал, веднъж се промъкнахме в частния Грамърси Парк, след като съученик на Ед, който е служител в едноименния хотел, тайно ни даде заветния ключ за портата (направо не е истина колко и какви чешити познава моят колега), дълги часове си бъбрехме в разни манхатънски кафенета, закусвални и ресторанти. Вярно е онова, което казват за Ню Йорк: в този град са събрани милион различни изживявания. Макар да живея тук вече шест години, май още нямам дори бегла представа за удоволствията, които мегаполисът предлага.

Денят след премиерата на Марни беше необичайно спокоен за „При Ковалски“. Обикновено в петък не спираме да си поемем дъх, откакто вдигнем кепенците, до мига, в който обърнем табелката на вратата така, че да се вижда надписът „Затворено“. Използвахме липсата на клиенти, за да свършим задачи, които все отлагахме. Почистихме пода от светло дърво, избърсахме праха от полиците зад щанда, заредихме с цветя поцинкованите ведра и подредихме работното помещение. Излъскахме дори очилата на господин Ковалски и те заблестяха както навремето блестяха очите на собственика им.

В три следобед стана съвсем очевидно, че през този ден добрите хора от Уест Сайд нямат желание да си купят цветя. Тъкмо се канех да предложа да затворим, когато Ед подхвърли:

— Нещо против да довършите без мен? Няма клиенти, а искам да си тръгна по-рано.

Усмихнах се.

— И без това смятам да приключваме. Стига толкова за днес.

Марни ме изгледа и сви рамене.

— Ама и моят късмет е един! Надявах се тази вечер да остана по до късно. Смахнатият хазяин поправя душа ми и предпочитам да не му се мяркам пред очите.

— Олеле, майко, още ли се опитва да те вземе за снаха?

Асистентката ми направи кисела физиономия. Изгърби се и заговори със силен италиански акцент:

— „Вие толкова симпатична, госпожице Андерсон, заслужавате добър момче като мой Вини. Той наследи сграда след мене. Той човек с перспективи — на дама като вас й трябва човек с перспективи…“. Само че на дама като мен й трябва и чистоплътност. А Вини ми предлага само зашеметяваща гледка към цепката на задника си, вечно разголен от смъкнатия панталон. Да не говорим, че вонящият му дъх може да усмърти всичко живо в радиус от няколко метра.

С Ед се разсмяхме не само на описанието й, но и на гледката, която представляваше самата тя — живописно облечена както винаги и маршируваща като някакъв дон Корлеоне с плитки.

Намигнах й и подхвърлих:

— Чакай, хрумна ми нещо. След като почитаемият ни колега се кани да ни изостави, защо ние двете не хапнем нещо в Сохо?

Очите й блеснаха като прожектори.

— Божичко, Роузи, ще е върховно! Ще ти покажа магазина, за който ти говорих… онзи с ретро облеклата.

След деня, прекаран в чистене и подреждане на магазина, мисълта за шопинг терапия, последвана от вкусна вечеря, беше повече от примамлива.

— Навита съм — кимнах.

Ед поклати глава.

— Защо жените превъртат, стане ли въпрос за обикаляне на магазини и пазаруване?

— Трай, Стийнман! Не ги разбираш момичешките работи. И не си поканен — ухили се Марни.

Обърнах се към него:

— А ти защо държиш да си тръгнеш по-рано?

Той вирна брадичка и се помъчи да изглежда резервиран и недосегаем, но ефектът беше провален от дяволитите пламъчета в сините му очи.

— Не мога да ти кажа. Момчешка работа, Дънкан.

— Как й е името?

Той не издържа и се усмихна.

— Карли, щом толкова искаш да знаеш.

— Я чакай! Същата Карли, с която беше в събота вечер, така ли?

Ед измънка:

— Може би.

Марни се ококори.

— Момент, момент… ти беше с нея и в сряда, нали?

Червенината, която заприижда по шията и обагри лицето му, го издаде — явно колегата ни се чувстваше в небрано лозе.

— Ами… май да…

Подсвирнах.

— Три срещи с едно и също момиче!

Ед смутено потърка врата си.

— Всъщност четири.

Марни възторжено изпищя и го прегърна през кръста.

— Сериозно е! О, Еди, толкова се радвам!

Той се освободи от ръцете й, които се бяха впили в него като пиявици, и промърмори:

— Не е сериозно. По случайност тя има билети за една постановка и аз искам да я видя.

Намигнах на асистентката си.

— За постановката ли говори или за Карли?

— Харесваш я! — напевно изрече Марни и с пръст го смушка в ребрата.

— Престани!

— Четири срещи с едно и също момиче? Че това си е направо годеж! — Засмях се и добавих: — Да си купим ли шапки? Ще ти препоръчам страхотна цветарка за сватбената церемония.

Ед изпъшка и грабна сакото си, окачено на вратата на работното помещение.

— Я ме оставете на мира! Пожелавам ви приятни момичешки забавления.

Поклати глава и излезе под звуците на Менделсоновия марш, тананикан от Марни.

Едва когато привечер с нея разглеждахме стоките в бутик „Виктория“ в Сохо, осъзнах до каква степен съм изпитвала необходимост от вечер „по женски“.

Напоследък в магазина имаше много работа, понякога получавахме купища неочаквани поръчки, и то за един и същ ден, и аз бях така погълната от ежедневните проблеми, че бях забравила какво е свободно време и почивка.

— Нали е супер? — Помощничката ми се появи иззад един щендер, отрупан с дрехи, понесла ръчно боядисана хипарска тениска.

— Симпатична е — кимнах.

— Не говоря за дрешката — Марни се намръщи, — въпреки че наистина е страхотна. Супер е, че с теб си устроихме развлечение по женски.

— Наистина е прекрасно. Тъкмо каквото ми трябваше. Ще купиш ли това чудо?

Тя погледна етикетчето с цената и лицето й помръкна.

— Щях, ако не трябваше да си плащам наема. — Върна дрехата на щендера и замечтано я помилва. — Отиваме ли да хапнем нещо?

Кимнах.

— Изчакай ме отвън. Харесах си една блуза, смятам да я взема.

След пет минути прекосихме улицата и влязохме в симпатичното ресторантче на Елън, посещавано предимно от кварталното артистично братство. Заведението беше по-скоро старомодно денонощно кафене, отколкото шикозен ресторант, и винаги жужеше като кошер. На широките канапета, тапицирани с износена дамаска, седяха и си бъбреха колоритно облечени клиенти. Като ги погледнеше човек, добиваше впечатлението, че изтощена дъга се е взривила и парчетата са се разпилели из помещението. Нищо чудно, че кафенето беше сред любимите на Марни — на пръсти се брояха нюйоркските заведения, в които тя се вписваше сполучливо и не се открояваше като екзотична птица. На тухлените стени висяха грамадни сюрреалистични и абстрактни картини, трима музиканти, изпълняващи джаз, сънено клюмаха в един ъгъл. Седнахме на маса до витрината. Забелязах, че дървените столове са в различни стилове, но явно това не правеше впечатление на клиентите и най-вече на Марни.

— Тук съм си като у дома — отбеляза тя, докато преглеждахме менюто, написано на ръка. — С колегите от университета открихме това заведение и го посещавахме всеки ден през последния семестър.

— Харесва ми. — Усмихнах се и промърморих: — Питам се дали Ед е щастлив.

Помощничката ми озадачено ме изгледа.

— Защо задаваш тъкмо този въпрос?

Нещо в изражението й ме накара да застана нащрек.

— Ей така, без конкретна причина — отвърнах.

Марни се приведе и понижи глас, все едно се боеше, че изведнъж другите посетители ще проявят нездрав интерес към следващите й думи.

— Харесваш ли го, Роузи?

— Разбира се. Ед е сред най-добрите ми приятели.

Тя игриво ме потупа по ръката.

— За друго говоря и ти много добре знаеш какво ми е на ума.

— Я не се занасяй! Просто се питах как я кара, след като толкова пъти излиза с една и съща жена. Признай, че му е за пръв път.

Марни кимна.

— Бройката на гаджетата му е почти колкото бройката на моите. Представа си нямам къде ги намира.

— Очевидно навсякъде. Уреди се дори когато миналата година повика по спешност водопроводчик.

— Не думай! Свалил се е и с водопроводчика?

— Не, със сестрата на майстора, която го придружавала.

— Откровено казано, не знам защо си губи времето да тича подир жени, към които няма сериозни намерения — промърмори асистентката ми и отново зачете менюто.

— Мисля, че му допада самото „ловуване“.

— Хммм. Според мен вие двамата сте родени един за друг.

— Моля?

— Без майтап, Роузи! Помисли: и без това почти непрекъснато сте заедно, харесвате едни и същи места в Ню Йорк, и двамата сте луди по архивните филми и обичате да се храните навън…

— Млъкни, ако обичаш. Плашиш ме.

— Я стига! Нима твърдиш, че изобщо не те привлича?

— Ами…

— Точно така! Адски е готин, Роузи. Нито една жена не може да устои на чаровник като него. Уверявам те, че ако не бяхме приятели и той не се държеше с мен като грижовен по-голям брат, като нищо щях…

— Марни!

— Да, добре. Обаче признай — когато той идва на работа капнал и небръснат след тежка нощ, нито веднъж ли не ти се е искало…

Тъкмо когато разговорът стремглаво се носеше към етап, от който нямаше връщане назад, до масата застана сервитьор и ме спаси от конфуза.

— Здравейте, дами, добре дошли в „При Елън“. Специалитетът тази вечер е сандвич с пушени гърди и сирене плюс… Майчице… ъъъ… привет, Марни.

Колежката ми се поизчерви, но явно беше поласкана.

— Здрасти, Тод.

Тод изглеждаше хипнотизиран от видението в оранжево и лилаво, седнало пред него.

— Много се радвам, че си тук — смотолеви.

— И аз. Между другото, това е шефката ми Роузи.

Тод само за секунда извърна погледа си от нея, колкото да стисне дланта ми.

— Цветарката, нали така? Здравейте.

— Приятно ми е — отвърнах. От сто километра си личеше, че между двамата има химия, както сега е модерно да се казва.

— Ще поръчаме специалитетите, ако не възразяваш, Роузи — заяви помощничката ми.

Кимнах.

— Ще се доверя на препоръката ти.

— Чудесно — засия Тод и записа поръчката. Откъсна лист от бележника си и нежно го сложи на масата пред Марни. — Обади ми се. — Усмихна се срамежливо и изчезна в слабо осветените дълбини на заведението.

— Симпатяга — отбелязах с надеждата, че Марни ще каже нещо повече за него и ще задоволи женското ми любопитство.

Тя сви рамене и машинално започна да сгъва и разгъва салфетката си.

— Готин е — измънка. — Миналата година за кратко бяхме гаджета.

— Май изгаря от желание отново да те види. — Посочих листчето, което беше сложил на масата. — Не стига, че е симпатичен, ами е и хубавец.

— Да, обаче е прекалено затворен — с безразличие отбеляза Марни. Неволно си помислих, че вероятно това определение подхожда на повечето необвързани мъже в Манхатън, ако се сравнят с нейната ярка личност и безподобна външност. Тя нахално се ухили и подхвърли: — Все пак не е готин колкото Ед, нали?

Макар че и през ум не ми минаваше да се издам пред нея, тайно се съгласих, че колегата ни притежава обезпокоителната способност да изглежда супер, когато другите мъже приличат на дъвкани и изплюти. Разбирам защо жените му се лепят като мухи на мед — легендарният му Стийнманов чар винаги го спасява от трудни ситуации, които иначе биха го довършили. С него рядко се караме по служебни въпроси, но дори след най-големия скандал помежду ни не мога да му се сърдя дълго. Което е ужасно изнервящо, обаче Ед си е Ед… също като прословутото си кожено яке — леко поочукан от живота, но толкова симпатичен и привлекателен, че на мига му прощаваш липсата на лустро. Вероятно безбройните дами, минали през обятията му, бяха раздвоени между преклонението пред чара му и желанието майчински да се грижат за него. За жалост представата му за идеалната жена май се свеждаше до прословутата му фраза „Да е с мен, докато ни е хубаво, после да ме остави на мира“. Не че проявяваше жестокост към гаджетата си — от малкото, което ни беше разказвал за похожденията си, останах с впечатлението, че повечето дами са от неговата кръвна група и одобряват мимолетните връзки.

Още преди да довършим сандвичите си, не издържах и показах на Марни тюркоазената чанта на „Виктория“, която бях купила вместо блуза. Помощничката ми внимателно разгъна ярколилавата мека хартия и така изписка, че всички клиенти на Елън млъкнаха и ни зяпнаха.

— Тъкмо тази, която разглеждах! О, Роузи, не биваше!

Усмихнах се.

— Заслужи си я.

Повечето сегашни нейни познати не подозират, че самоувереността й не е вродена, а е плод на една наглед потресаваща случка. В детството си тя била много срамежлива и през годините, когато се оформя характерът на човека, се криела от връстниците си в Ню Джърси, които от малки забелязали, че Марни и родителите й се отличават от хората в квартала. Подигравали й се заради колоритните дрехи, с които я обличала любящата й майка художничка, заради вечно усмихнатия й баща — преподавател по рисуване, който се носел като хипи от шейсетте, и заради оранжевата каравана „фолксваген“, паркирана пред дома им и изпъкваща като извънземен космически кораб сред океана от безлични семейни автомобили. Родителите й я окуражавали да проявява индивидуалността си, но едва след злополучния бал на шестнайсетгодишните гимназисти Марни започнала да се възприема по различен начин. Разбира се, през въпросната вечер била без гадже, затова отишла при загубенячките, които седели близо до дансинга и чакали някой да ги забележи. За всеобщо изумление едно от най-привлекателните момчета в класа зарязало дамата си, пристъпило до „ничията земя на грозниците“ и поканило на танц Марни. Тя се помъчила да скрие изумлението си, свенливо приела поканата и под завистливите погледи на всички присъстващи тръгнала с красавеца към дансинга. Само че преди да хване ръката му, лицето му се разкривило от жестока усмивка, той запретнал полата над главата й и извикал: „Годзила на дансинга“, с което си спечелил овациите на зяпачите. В този момент с Марни се случило нещо, което тя наричаше „моето откровение“. Както стърчала по средата на залата и се съпротивлявала на желанието да побегне, усещането за безсилие и наранена гордост, сдържано от години, най-сетне намерило отдушник и тя изригнала като многоцветен вулкан. Гаднярът не могъл да реагира, защото Марни му шибнала в зъбите толкова силно кроше, че той се проснал на дансинга, върху който въртящата се огледална топка на тавана хвърляла закачливи отблясъци.

— Предпочитам да съм странна, отколкото гадина като теб! — креснала Марни, а грозниците от „ничията земя“ въодушевено заръкопляскали.

Случката предизвикала у нея коренна промяна, и то не само до края на вечерта, когато момчета, които до този момент не забелязващи съществуването й, се надпреварвали да танцуват с нея. От този момент нататък животът й беше пренаселен с гаджета, макар че досега повечето се оказваха мухльовци и тъпанари. Така или иначе, наперената млада жена, която всяка сутрин напето влиза в „При Ковалски“, е като глътка чист въздух и аз за нищо на света не бих се разделила с нея.

Ако с Марни си въобразявахме, че Ед най-после е намерил сериозна партньорка в лицето на въпросната Карли, надеждите ни бързо станаха на пух и прах. До понеделника той вече си беше чукнал срещи с други три гаджета и повече не продума за Карли. След седмица Марни се опита да го притисне и да разбере подробности, но той само равнодушно сви рамене и промърмори, че двамата с нея имали „различни интереси“, което в свободен превод вероятно означаваше, че тя е била по-навита в сравнение с него. Странно, но фактът, че прочутият Стийнманов експрес за свалки още се движи по маршрута за необвързани, ми действаше адски успокояващо. Може би защото бе доказателство, че в „При Ковалски“ нищо не се е променило: Ед още сменяше приятелките си като носни кърпи, Марни беше колоритна както винаги, Силия все така долиташе и отлиташе и магазинът продължаваше да е притегателният център на квартала. Така се създаваше усещане за сигурност, а пък аз най-добре знаех колко ценно е то.

Не подозирах, че поредица от наглед безобидни случки щеше да промени всичко.