Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (13)

Тринайсета глава

В началото на ноември клиентите на „При Ковалски“ се настройваха празнично и поръчките започваха да се увеличават. И тази година не правеше изключение, само дето имахме още повече работа. Наближаваше и денят на ежегодния Голям зимен бал, устройван от Мими Сътън. Макар още да се чувствах несигурна в ролята си на аранжорка, препоръчана от Мими, тайно се радвах, че имаме възможност да се докажем сред богатите и известните в Ню Йорк.

Както вече споменах, работата в магазина поглъщаше цялото ни време, а още не бяхме измислили как да изглежда украсата на балната зала. Нямаше време за губене — трябваше да сме наясно с дизайна, за да поръчаме цветята и временно да назначим още няколко души. Поканих Ед на вечеря у дома, за да поработим на спокойствие, и той прие с удоволствие.

Въпреки че бяхме колеги от много години, беше идвал в апартамента ми само два пъти. Понякога подхвърляше, че вероятно крия някаква тайна, затова не го каня у дома. Разбира се, това не е вярно. Просто с него живеем в противоположни посоки и когато се виждаме в извънработно време, обикновено се срещаме по средата на разстоянието между жилищата ни. Освен това той изпитва почти патологична ненавист към Уест Сайд, където според него живеят лентяи с повече пари, отколкото мозък, вманиачени по пазаруването от скъпи магазини и бутици. Аз съм на друго мнение. Чувствам се у дома си в този дружелюбен квартал, населен с интересни и интелигентни хора. Да не говорим, че заведенията са разнообразни като всякъде другаде в Ню Йорк.

Щом отворих вратата и включих осветлението, Ед се засмя.

— Най-сетне реши да ме допуснеш в своята Светая светих. Да си сваля ли обувките в знак на благоговение?

След язвителната забележка се разположи на канапето и докато прехвърлях в чинии китайската храна, която бяхме купили пътьом, извади скицник и прегледа бележките си.

— Вчера разгледах залата. Имаме възможност да се развихрим. Широко стълбище води от фоайето към балната зала. Мисля да украсим перилата с гирлянди от борови и лаврови клонки.

Седнах до него, разгледах скиците и кимнах.

— Да, харесва ми. Мисля аранжировките да са в зелено, бяло и червено. Ще използваме бели гардении и лилии, както и рози за по-голям ефект. Коледните звезди са прекалено банални.

— Абсолютно! — заяви Ед, докато си похапваше усърдно. — Да измислим нещо по-необичайно — например червени декоративни растения.

— Чудесно.

— Първо обаче да решим как да украсим колоните във фоайето. Нека е нещо екстравагантно, дори крещящо, за да впечатли гостите още преди да видят стълбището. — Той ми показа други скици.

— Затова обичам да работя с теб — идеите ти са гениални.

— Може да е самохвално, но наистина съм гений — ухили се той, побутна настрани чинията си и се огледа.

— Поздравявам те за обзавеждането. Много е уютно.

— Защото това е моят дом и си го харесвам.

— И аз го харесвам. — Ед се облегна назад, въздъхна и пусна в действие омагьосващите си сини очи. — Роузи, искам да ти се извиня. През последния месец не бях на себе си. Струваше ми се, че животът ми е попаднал в задънена улица, и често си изкарвах яда на теб. Което е непростимо.

— Точно така. — Усмихнах се. — Обаче аз ти прощавам.

Сияйна усмивка озари лицето му и той хвана ръката ми.

— Загубен съм без теб! Все пак ти дължа обяснение.

Сбърчих чело.

— Нали рече ми обясни? Не си бил на себе си…

— Не е само това. Напоследък имам доста грижи…

— О, да — Карин, Елън, Мей, Сузи, Елизабет, онази манекенка… пропуснах ли някоя?

Ед явно се изненада.

— Не знаех, че водиш сметка.

— Не е вярно.

— Във всеки случай помниш имената им, а пък аз вече съм ги забравил. — Поклати глава и отново въздъхна. — Вече не ми прави удоволствие, Роузи.

— Кое?

— Хойкането. Най-малкото не се чувствам като преди. Доскоро не исках друго, освен да излизам с колкото може повече жени и да купонясвам. Напоследък обаче мечтая за сериозно обвързване. Не е ли идиотско?

Усмихнах се, но нещо ме жегна право в сърцето.

— Не, друже мой. Такава е човешката природа. Май е повод за тревога, когато ти се прииска да зарежеш волния живот и да наденеш хомота.

— Да. Точно така. Тогава е време да си плюеш на петите и да напуснеш града. Много лош признак. — Отново извърна очи и се захвана с подробен оглед на коленете си. — Да те питам — изпитваш ли понякога същото желание?

— Не! — отвърнах мигновено и толкова категорично, че сама се изненадах. — Никога. — Разбира се, това беше опашата лъжа, за да сменя темата, защото се почувствах в капан. Само че Ед ме познаваше прекалено добре. Впери очи в мен и по изражението му разбрах, че изобщо не съм го заблудила. — Добре де, понякога. Доволен ли си, полицай Стийнман? Изтръгна признание. Но помни, че ще те убия, ако кажеш на някого.

Той пак се усмихна, но с облекчение — очевидно се беше успокоил, че не е единственият откачен в Ню Йорк.

* * *

Марни ми подаде телефонната слушалка и се изкиска.

— Постоянният ти обожател, Роузи!

Изгледах я на кръв и взех слушалката.

— Ало?

— Роузи? Осигурих ти участие! — възторжено възкликна Нейт.

— Ако още не знаеш, ще поясня, че не съм музикантка. Занимавам се с аранжиране на цветя.

— Ха-ха! Английският сарказъм е толкова чаровен! Слушай, уредих да ти възложат украсата за голяма сватба… не, не голяма, а грандиозна…

Сърцето ми се сви.

— Значи все пак се реши да се ожениш.

Той се засмя толкова гръмко, че го чуха дори Марни и Ед и се спогледаха.

— Ти откачи ли? Не е моята сватба, чалната жено! Както вече ти казах, обещах на Кейтлин да й предложа „някой ден“. Според сметките ми означава, че съм в безопасност поне още две години. Ще се жени мой приятел. Прочел дописката за теб в „Таймс“, а когато разбра, че те познавам, настоя да ви уредя среща. Можеш ли да дойдеш в издателството утре в единайсет?

— Аз… не знам какво да кажа.

— Кажи „да“, нищо повече. Сватбата е догодина през пролетта. Ще се обадя на моя приятел и ще потвърдя срещата, съгласна ли си?

— Да, обаче…

— Чудесно. Ще се видим утре. Да знаеш, че няма да съжаляваш.

Затворих телефона и заподскачах. Колегите ми се приближиха до мен като любопитни маймунки.

— Е? — повдигна вежда Ед.

Разговорът дотолкова ме беше извадил от релси, че запелтечих:

— Ами… Нейт ми каза… Ще има сватба.

Марни нададе възторжен писък:

— Предложил ти е!

Ед се навъси и я сръчка с лакът.

— Стига си викала! — Сините му очи добиха стоманен блясък. — Не е вярно, нали?

Взех се в ръце.

— Не… Негов приятел иска да ни поръча украсата за сватбата си. Щяло да бъде грандиозно събитие. Утре сутринта ще се срещна с него в издателството на Нейт.

Марни се ококори така, че очите й сякаш запълниха лицето й.

— Голяма светска сватба, така ли? И ще присъстват филмови звезди?

Засмях се.

— Съмнявам се. Доколкото разбрах обаче, ще бъде пищна сватба.

— Нищо чудно Райън Рейнолдс да е сред поканените… Напълно е възможно, нали така?

Ед поклати глава.

— Бедно заблудено дете. Да, възможно е. Възможно е и той да доведе Киану Рийвс, Брад Пит и Джони Деп.

— Ооо, Киану… — замечтано прошепна Марни и се пренесе във фантазния си свят. С Ед се уединихме в работното помещение, за да поговорим по същество — сърце не ни даваше да я върнем отново на земята.

Понякога е по-лесно да сънуваш, отколкото да си буден.

През нощта спах зле. За кой ли път сънувах, че съм в прегръдките на човека с променящото се лице. После хукнах да бягам… бягах, ужасена от невидим враг, заобикалях къщи, потънали в мрак, криввах в странични улички, преследвана от настойчиво и оглушително туптене. Сепнах се и се озовах сред студената тишина на стаята си, потънала в мрак. След секунди осъзнах, че тупти сърцето ми. Станах, обиколих апартамента, включих всички лампи, надникнах във всеки ъгъл, докато пулсът ми се нормализира и страхът ми се изпари. Отворих един прозорец, стиснах клепачи и дълго стоях така, докато непрестанното монотонно жужене на града подейства като балсам за душата ми. После дълбоко си поех въздух, затворих прозореца и бавно се затътрих обратно към леглото, като пътьом гасях лампите.