Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (21)

Двайсет и първа глава

След като успешно се бяхме справили с амбициозната задача да направим декорациите за Големия зимен бал, най-сетне имах свободно време да се подготвя за Коледа. Признавам, че макар във всяко друго отношение да съм организирана личност, винаги отлагам за последно пазаруването за този празник. Може би защото търсенето на подаръци няколко дни преди Коледа придава по-голямо очарование на задачата ми, въпреки че ми идва доста нанагорно. В резултат почти винаги тичам по магазините сутринта преди Бъдни вечер. И така се случва приятелите и близките ми да получат неподходящи дарове, но в повечето случаи попадам на страхотни находки, които радват всички.

И тази година не изневерих на обичая си. Цяла сутрин обикалях магазинчета, бутици и книжарници, а след като накупих подаръци, поздравителни картички и опаковъчна хартия, отскочих до „Забарс“ да се снабдя с деликатеси. Натоварих покупките в едно такси, тръснах се на задната седалка и въздъхнах с облекчение. Щом се прибрах у дома, набързо си направих кафе, разчистих масата, грабнах ножица и ролка прозрачни лепенки и се захванах с опаковането на подаръците. След около час големите пазарски чанти се изпразниха, а на масата се оформи купчина елегантни пакетчета. Хрумнала ми беше оригиналната идея вместо етикетчета да използвам лъскави листа от зеленика, върху които със злато написах имената на хората, за които бяха подаръците. Скръстих ръце, полюбувах се на творенията си, хапнах доматена супа, отново напълних чантите с пакетчетата, нарамих ги, излязох на улицата и спрях такси.

— Ще разнасяме подаръци, а, мадам? — подхвърли мургавият шофьор, говорещ с италиански акцент, и се ухили така, че би му завидял и котаракът от „Алиса в Страната на чудесата“.

— Точно така. Ще ви платя за целия следобед, ако не възразявате.

— Да възразявам ли? Дадено, мадам! За мен Коледата вече дойде! Жена ми ще се побърка от радост. Преди месец е мярнала някаква капела на витрината на „Блумингдейлс“ и оттогава все ми опява: „Тони, ако не ми купиш шапка за Коледа, ще те зарежа и ще се оженя за братовчед ти Марко“. Абе знам, че само ме плаши. Марко е тъпак, а пък моята лазаня ще посрами даже спецовете в Неапол. Жена ми може да е мрънкало, ама си знае интереса… Къде отиваме първо?

Изглежда тази година всичките ми приятели се бяха заразили от порочния ми навик да купувам и раздавам подаръци в последния момент. Силия не си беше вкъщи, затова оставих пакетчето на съседката й госпожа Андрюс, която обеща да й го предаде незабавно. Марни и сестра й бяха отишли в „Мейси“, затова пуснах подаръка й в пощенската кутия (за щастие й бях купила нещо малко и нечупливо). С Ед се чухме по телефона и той заяви, че има малко работа, но по-късно ще се отбие при мен да си получи „дара от влъхвите“. След като разнесох и другите подаръци, Тони ме закара обратно до жилището ми.

Пожелах му весела Коледа и му връчих уговорената сума плюс щедър бакшиш.

— Дано жена ти хареса шапката, която ще й купиш.

Той се ухили:

— Ако вземе да прави фасони, ще я зарежа заради нейната братовчедка Маргарита. Приятно изкарване на празниците, мадам.

Признавам, че от дете обичам Бъдни вечер повече от Коледа. Може би защото ми навява носталгични спомени за времето, когато мечтаех за подаръците от чувала на добрия белобрад старец, или защото настъпването на Коледа бележи края на трепетното очакване на големия празник. Каквато и да е причината, за мен Бъдни вечер е опияняваща смесица от надежди, спомени и нежни чувства.

На този ден винаги задушавам парче свински бут, шпиковано със скилидки чесън, с дафинов лист, прибавен към соса, а на другата сутрин го използвам като плънка за пуйката. Правех го още докато живеех в Лондон и божественият аромат винаги ми напомня за родината. За мен пайовете с кълцано месо и бисквитите с карамфил и канела също са неизменни атрибути, свързани с празника. И тази година не измених на традицията. Сложих месото да се задушава, подредих в чинии изпечените бисквити и отидох в дневната да се порадвам на украсата. Когато бяхме малки, Джеймс ме подиграваше, че също като враните си падам по лъскавите неща. Твърдеше, че съм единственият човек на света, който само за една стая използва блестяща сърма, достатъчна за декорирането на цяла къща. Оттогава съм се поусмирила, но все пак редом с гирляндите от борови клонки и коледни звезди окичвам апартамента и с кичозни мигащи лампички. От стереоуредбата звучеше любимият ми коледен диск, който преди години бях купила от магазин „Всичко по една лира“: Бинг Кросби и Франк Синатра изпълняваха популярни коледни песни. Разкошната елха, апетитната миризма на бисквитите и задушеното, смесена с аромата на кафе, плюс гласовете на двамата разбивани на женски сърца създаваха неповторима празнична атмосфера.

Около осем часа Ед позвъни на вратата ми. Както винаги, беше с протърканото кожено яке, само дето беше увил около врата си дебел вълнен шал и крачолите на джинсите му бяха напъхани във високите му обувки.

Подканих го:

— Влизай бързо да се стоплиш.

— Леле, братче! — ахна той. — Падаш си по традициите, а?

— Да — кимнах и доволно се усмихнах. — Искаш ли кафе?

— Съжалявам, бързам. Очаква ме съмнителното удоволствие да присъствам на семейна вечеря на клана Стийнман.

— Сигурно ще е забавно — подсмихнах се и тръгнах към кухнята да нагледам задушеното.

Ед ме последва, седна в дневната, загледа се в красивата ми елха и опечалено промърмори:

— Несъмнено. Цели три дни в компанията на роднини психиатри. Разговорите ми вдъхват усещането, че гледам безкрайно повторение на епизоди от „Али Макбийл“. Затова си казах: „Само Роузи Дънкан, най-гениалната аранжорка на цветя в Ню Йорк, ще ми вдъхне сили да издържа тази напаст, без да си изгубя разума“.

Взех един пай с месо, сложих го в чиния и му го занесох:

— Хайде плюскай.

— Обожавам префинените ти изразни средства. — Той се ухили, пъхна в устата си целия пай и изпъшка, когато плънката опари езика му. — Ммм, великолепно. Много те бива, Роузи. Ти си въплъщение на духа на Коледата.

— Добре дошъл в приказния свят на Роузи Дънкан. — Седнах срещу него на канапето. — Радвам се, че все пак намери време да се отбиеш.

— Че как иначе? Умирах от любопитство да видя как изглежда прословутото коледно дръвче, след като приложиш върху него творческите си умения. В, крайна сметка и аз допринесох то да краси дневната ти.

— Не отричам. Е, какво ще кажеш?

Той се хвана за сърцето и въпреки насмешливите пламъчета в очите му взе да се превъзнася:

— Ох, нямам думи! По-красиво е, отколкото си представях! — Изведнъж стана сериозен и добави: — Мъчно ли ти е, че не си с близките си?

— Да, малко. Мама ще празнува с братовчедка ми — тя живее в съседство. Баба ми, която вече е на деветдесет и три, ще посрещне Коледа с другите обитатели на луксозния старчески дом в Нюкасъл и вероятно ще прекали с шерито. А брат ми… доколкото ми е известно, тази година ще прекара празниците във Вашингтон. Честно казано, нямам нищо против да си остана сама в уютното си апартаментче.

— Де да можехме да си разменим местата. — Ед извади от джоба на якето си елегантно опаковано пакетче и ми го подаде: — Заповядай. Весела Коледа!

— Трогната съм! Много е красиво.

— Заслугата не е моя. Подмазах се на продавачката и тя ми го опакова. Обаче се справи блестящо, така си е.

Взех подаръка му, който бях сложила под елхата, и му го връчих.

— И на теб весела Коледа.

— Роузи, не трябваше… ама че съм лицемер! Разбира се, че трябваше. Та нали съм най-добрият ти приятел в целия свят, да не говорим, че няма да намериш друг толкова талантлив дизайнер. Слушай, не разопаковай подаръка до утре, става ли? Традиция на фамилията Стийнман.

— Бива. Тогава и ти не поглеждай какво съм ти купила. Не нарушавай традицията заради мен.

— Добре, разбрахме се.

Не издържах и му зададох въпроса, който ме човъркаше през целия ден:

— Подари ли нещо на тайнствената жена?

Той се втренчи в мен и за миг се поколеба, после изтърси само едно лаконично: „Да“.

Изпитах необяснимо разочарование, но на бърза ръка го прогоних и възкликнах:

— Чудесно! Браво на теб. Призна ли й чувствата си?

Ед се засмя.

— Още не ми стиска.

— Според мен е редно да й кажеш какво изпитваш.

— Мислиш ли? — Не изглеждаше особено ентусиазиран от предложението ми.

— Разбира се. На Нова година всички си пожелаваме нещо. Пожелай си смелост да й се обясниш в любов. Как иначе ще разбереш дали споделя чувствата ти?

Той присви очи.

— Явно не подозира, че съм влюбен в нея. В противен случай щях да усетя вибрациите.

— Приятелю, някои хора умело крият емоциите си. Много са потайни.

— За себе си ли говориш?

— Донякъде. Повече от шест години криех истината за случилото се в Бостън и се изповядах едва след внезапната поява на младоженеца беглец.

— Значи ме съветваш да постъпя като подляр, страхуващ се от обвързване, и да я изненадам, за да изтръгна истината?

— Не изопачавай думите ми, глупчо. Сериозно — тя няма да разбере, че я харесваш, ако не й кажеш. Кой знае — може би отговорът й ще те изненада.

Ед кисело се усмихна.

— Не знам… може да се пробвам, шефке. — Погледна часовника си и стана. — Тръгвам, иначе нашите ще се паникьосат, че съм се пребил някъде, и ще започнат да звънят по болниците. Ела да те гушна. — Притисна ме до себе си и отново усетих миризмата на одеколон, просмукана в коженото му яке. — Обещай да не се промениш, Роузи Дънкан. И да не криеш нищо от мен… никога повече. — Наведе се и ме целуна по главата. Топлият му дъх беше някак успокояващ.

— Добре, добре — промърморих, докато се вслушвах в ударите на сърцето му. Хубаво ми беше в прегръдките му, чувствах се неуязвима, в безопасност.

Той ме пусна, изгледа ме и тръгна по коридора. На половината път се обърна и подхвърли:

— Пожелавам ти прекрасна Коледа, Роузи.

* * *

През празничните дни се чух по телефона с мама, баба, Джеймс, Силия (която ми звънеше през няколко часа, за да се оплаче, че роднините я побъркват) и с приятелите от гимназията и университета, с които още поддържам връзка. С най-голямо нетърпение обаче очаквах дългите разговори с Бен, които по традиция провеждаме на Бъдни вечер. Всъщност в повечето случаи той говори, а пък аз слушам: разказва надълго и нашироко какво се случва в Бостън, колко студенти са се записали тази година в Харвард, какъв нов екстремен спорт е открил и какво гадже е имал, има или възнамерява да свали. Тази година обаче на дневен ред бяха моите новини. Бен си глътна езика, като научи как Дейвид отново е влязъл в живота ми. След като се окопити, побърза да ме подложи на истински разпит:

— Колко пъти сте се срещали?

— Само три. Последния път пихме заедно кафе и си поговорихме.

— Обясни ли идиотската си постъпка? Извини ли се, или си е същият арогантен Литгоу, когото познаваме и мразим?

— И обясни, и се извини. Стори ми се много променен — по-зрял, по-мъдър.

— А ти какво му отговори?

— Не му се размина. Хубавичко го нарязах.

— Да бе! Нали си приела да пиеш кафе с него! Къде ти беше умът?

— Бен, успокой се. Стана неочаквано, но съм доволна. Поговорихме си откровено и прогонихме призраците от миналото.

— Признай, че пак се влюбваш в негодника!

— Не! — възкликнах разпалено. — Напротив — сега напълно осъзнах, че нямам чувства към него. Иначе нямаше да се съглася да правя украсата за сватбата му, нали така?

— Май да. Все пак много внимавай с този човек. Както казват хората, вълкът козината си мени, не и нрава.

— Всички правим грешки, Бен. Как да продължа напред, ако не повярвам в искреността на Дейвид?

Тежка въздишка долетя до слуха ми чак от Бостън.

— Може би имаш право. Само че не искам никога вече да страдаш така.

— Знам, верни мой приятелю. Благодаря за всичко.

— Между другото, как е Ед? — неочаквано попита той. Беше се запознал с колегата ми при едно свое посещение в Ню Йорк и двамата си паснаха най-вече заради страстта си към бейзбола.

— Ами… добре е. Защо питаш?

— Защото в последното си съобщение по електронната поща го споменаваш много често.

— Така ли?

Бен се засмя.

— Само около петнайсет пъти. Да не сте се влюбили един в друг?

— Не, разбира се. Стига си се гъбаркал.

— Не се „гъбаркам“, както елегантно се изрази, само констатирам факт. Да те цитирам ли? „Ед направи това, Ед каза онова…“

Машинално поклатих глава, въпреки че Бен не можеше да ме види.

— Сигурно защото заради работата през последния месец почти непрекъснато бяхме заедно.

— Може би. Сподели нещо повече за този Нейт.

Само че нямаше нищо за разказване. След бала той престана да ми се обажда и откровено казано, това ме устройваше.

Късно вечерта ми телефонира мама. Осведоми ме надълго и нашироко с кого се е срещнала, какво ще прави през коледните празници и така нататък, но нещо в тона й ме обезпокои. След като търпеливо изслушах тирадата й, не се стърпях и я попитах какво я тревожи.

— Нищо, скъпа — безгрижно отвърна тя, с което подсили убеждението ми, че има нещо гнило.

— Мамо, не лъжи. Усещам, че си неспокойна.

Тя помълча, после въздъхна:

— Подозирам, че Джеймс се е забъркал в неприятности.

Празничното ми настроение мигновено се изпари.

— Защо? — възкликнах. — Какво ти каза?

— Нищо не ми е казал, Роузи. Обаче тази сутрин се чухме по телефона и ми се стори доста особен.

— В какъв смисъл?

— Попитах го къде ще изкара празника, а той взе да увърта. Знаеш го какъв е, скъпа. Разказва от игла до конец за празненствата, на които е бил поканен, и за красивите жени, с които се среща. Днес обаче… може би ще ме помислиш за параноичка… но днес май се ядоса от въпросите ми. Измисли нелепо обяснение, че бързал за съвещание — на Бъдни вечер, представи си! — и на бърза ръка ми затвори. Спомена ли ти нещо, когато ти гостува?

Реших да не й казвам за неволно подслушания разговор по телефона, нито за оскъдната информация от Силия.

— Нищичко — отвърнах. — Не се тревожи мамо. Вероятно отново се е забъркал с някое момиче и засега го пази в тайна.

— Дано, миличка — въздъхна тя. — Все пак го дръж под око. Вашингтон е толкова далеч, притеснявам се, че не мога да се грижа за прекрасното си момче.

Обещах й тържествено и й пожелах весели празници. Отново седнах на креслото и потърках очи. Не ми се искаше да търся отговори на въпросите, които застрашаваха да затлачат съзнанието ми. Стигаше ми психическото натоварване от неочакваната поява на Дейвид и странното поведение на Ед. Мечтаех да прекарам спокойно празника и да си почина, за да се подготвя за предновогодишната суматоха в магазина.

* * *

Коледното утро беше вълшебно — под лъчите на бледото декемврийско слънце снегът блестеше като позлатен. Събудих се рано. Въпреки че щях да съм сама, исках да се порадвам на всяка минута от празничния ден. Облякох любимия си топъл халат, нахлузих чехли, включих лампичките на елхата и спрях да й се порадвам. Взех от полицата над камината всички неотворени коледни картички, оставих ги на масичката и отидох в кухнята. Направих си кафе, сложих в чиния два пая и се върнах в дневната. Изведнъж се сетих за подаръка от Ед, който бях оставила под елхата. Взех го, седнах до масичката, внимателно отстраних опаковката и отворих червената кутийка. Върху подложка от черно кадифе лежеше старинна брошка. Представляваше роза, а венчелистчетата, стъблото и листата бяха изработени от розов кварц и изумруденозелени изкуствени скъпоценни камъни. Изведнъж си спомних, че по време на поредната ни разходка из Гринич Вилидж преди няколко месеца бяхме открили магазинче за старинни бижута и Ед ме скъса от подигравки заради възторжената ми реакция при вида на невероятно богатата колекция.

— Какво момиче си ми ти! — възкликна.

Усмихнах се:

— Признавам се за виновна. Обожавам тези дрънкулки. Баба ми все повтаря, че вече не се изработват бижута като едновремешните, и аз съм на същото мнение. Старинните скъпоценности, дори и евтините имитации са… вълшебни. Като ги носиш, все едно си принцеса.

Отново погледнах брошката и изпитах същото детинско вълнение като в антикварното магазинче. За пръв път Ед ми правеше толкова необикновен подарък и изненадата, съчетана с чувствата, породени от избора му, ме трогна до сълзи. Мислено се скастрих заради сантименталността си и придърпах към себе си купчинката поздравителни картички.

Преди да прочета всичките, на вратата се позвъни. Отворих, обаче отвън нямаше никого. Реших, че децата на съседите си правят шега, и понечих да хлопна вратата, но изведнъж видях малка кошничка с разкошни бели и червени рози, аранжирани с тъмнозелени палмови листа. Наведох се да я взема и едва тогава зърнах картичката, пъхната между цветята. Отворих плика, върнах се в апартамента и прочетох бележката: „Нека всичките ти дни са красиви и щастливи, защото заслужаваш най-прекрасната Коледа. XX“.

Чух как вратата на сградата се тресна. Изтичах до прозореца и видях как някакво такси потегля по заснежената улица. Обърнах картичката. На гърба й беше отпечатано названието на непозната манхатънска фирма — „Търнър“. Отново седнах до масичката, сложих пред себе си кошничката и внимателно разгледах аранжировката. И стилът ми беше непознат. Мама твърди, че всеки аранжор „подписва“ творбите си — не в буквалния смисъл като художниците, а чрез композицията и подреждането на цветята. За шестте години, откакто работех в Ню Йорк, се бях научила да разпознавам похватите на повечето известни аранжори, обаче анонимният подарък не изглеждаше дело на нито един от тях. Мислено съставих списък на евентуалните изпращачи. Зачеркнах Джеймс (подобни жестове не бяха типични за него), Силия (не би изпратила цветята анонимно, защото обича да й благодарят за щедростта), Дейвид (не би му хрумнало да ме изненада, освен това не знаеше адреса ми), Марни (би ми по-дарила абонамент за списание или ексцентрично ръчно изработено бижу, не и цветя) и Ед (за нищо на света не би ми изпратил букет, аранжиран от другиго). Оставаше само Нейт, обаче изглеждаше малко вероятно да се е сетил за мен тъкмо на Коледа — след бала на Мими изобщо не ми се обади, само ми изпрати две съобщения на мобилния телефон. Дали пък не се опитваше да ми се извини? Или да ме увери, че е играл ролята на щастлив годеник само за да хвърли прах в очите на хората…

„Престани да си блъскаш главата! — смъмрих се. — Забрави ли, че е Коледа?“ Послушах вътрешния си глас, включих телевизора, намерих канал, по който даваха „Снежна Коледа“ и се подготвих да прекарам спокоен празничен ден.