Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (26)

Двайсет и шеста глава

Не споделих с Ед за случилото се в оранжерията. Не исках да разбере за поредната издънка на бившия ми годеник, пък и не желаех да си припомням неприятните мигове. Докато говорех на Дейвид, горе-долу се държах, после обаче рухнах. Треперех като лист по пътя към хотела, бях объркана и разстроена. В едно бях сигурна — отблъсквайки Дейвид, прочистих душата си от утайката на гнева и разочарованието. Може би изпитвах необходимост да си докажа, че вече нямам чувства към него, или само да разбера какво не искам, за да открия истинските си желания.

Ед се успокои, като ме видя, но не започна да ме разпитва, заради което му бях безкрайно благодарна. Късно след полунощ довършихме букетите на младоженката и седемте й шаферки, двайсетте украси за бутониери и букетчетата за корсажите на Фийби и Юнис, майката на Рейчъл. Подремнахме, но в шест отново бяхме на крак. Закусихме набързо и тръгнахме към къщата, за да огледаме украсата и при необходимост да доизкусурим някоя аранжировка. Юнис, издокарана с разкошна рокля и с боа от пера, ни посрещна във фоайето и се запрехласва по букетите. Изчаках я да си възвърне способността да води нормален разговор и я попитах за Рейчъл.

— Прелестна е! Истинска красавица. Малко е нервна, но всички младоженки се вълнуват, нали?

Щом влязохме в оранжерията, видях, че Дейвид вече седи на стола си. Спогледахме се и той се усмихна — разбрахме се без думи. С Ед огледахме украсата, напръскахме с вода цветята и незабелязано се изнизахме, когато се появиха шаферите и помещението закънтя от смеховете им. Скоро запристигаха и други гости, на излизане от къщата видяхме, че улицата се изпълва с коли.

Радвах се, че не се сблъсках с Фийби и Джордж. Разбира се, щях да ги видя на вечерното празненство (младоженците любезно бяха поканили целия ми екип), но тогава щях да съм заобиколена от хора, които ме подкрепят. С Ед бавно тръгнахме обратно към хотела. Той леко докосна ръката ми.

— Същото ли беше на…

— На моята сватба ли? Въобще не беше толкова грандиозно. Едно е сигурно — нямаше да се съглася с кичозните пауни.

— Наистина ли? — пошегува се той, после стана сериозен. — Не се ли чувстваш особено, като гледаш как всичко се случва отново?

Позамислих се.

— Всъщност не. Честна дума. — Бях напълно откровена. Преди седем години си мислех, че сватбата ми е ключът за щастието, и дълго време си въобразявах, че съм го изгубила завинаги. Парадоксът бе, че най-после го намерих на друга венчавка.

Толкова ми беше леко на душата, че не очаквах със страх вечерния прием и дори изпитах удоволствие, като видях как гостите се възхищават от творенията ни.

Марни — прелестно видение с жълта рокля, препасана със светлозелен колан, и с обувки в същия цвят — сърдечно ме прегърна:

— Шефке, най-грандиозната сватба за тази година приключи!

— И слава Богу!

Тя понижи глас:

— Не ти ли е малко кофти?

Потупах я по рамото.

— Никак даже.

— Ох, камък ми падна от сърцето. Знаеш ли, замислих се… — Тя въздъхна и се огледа.

— За какво?

— Дали ще се намери толкова откачен човек, че да се ожени за мен?

— Мъжете ти се лепят като мухи на мед.

— Да бе. Назови поне един.

— Сервитьорът в ресторантчето на Елън.

Киселата й физиономия подсказа какво е мнението й за моето предложение.

— Вече ти казах — твърде напорист е. Говоря съвсем сериозно, Роузи. Посочи един мъж, с когото не съм ходила и който би ме пожелал за съпруга.

— Зак! — намеси се Ед.

Тя леко поруменя.

— Кой Зак?

— Онзи, когото наричаш Здравеняка. Работи в разсадника на Патрик.

Марни се засмя.

— Мисля, че изобщо не ме харесва.

— Абе ти сляпа ли си? — изпъшка Ед. — Толкова ли не разбираш дали някой те харесва?

— Ами…

— Всеки път се преструваш, че не забелязваш бедния Зак — продължи той. — А горкото момче върви подир теб като кученце и страда, когато не те завари в магазина. Не отричай, че си падаш по него.

— Вярно е, обаче той… обаче аз… — Марни скръсти ръце и се втренчи в Ед. — Да не намекваш, че докато съм го вземала на подбив и съм смятала, че не ме забелязва, Зак е бил влюбен в мен?

Колегата ми се обърна към мен и безпомощно сви рамене.

— Кой да предположи, че нашето момиче е Айнщайн с пола?

— Ох, разтрепериха ми се краката, отивам да пийна нещо. — Марни се устреми към бара.

Ед ме смушка и посочи към вратата. Нейт стоеше на прага и се озърташе, като че ли търсеше някого. Помахах му и той тръгна към нас.

— Приятели, чудесна работа! Украсата е забележителна.

— Благодаря, любезни господине. — Ед се ухили и му прошепна нещо, после се обърна към младите ни асистенти: — Джослин, Джак, да си вземем нещо за хапване.

Нейт ме прегърна през раменете.

— Как си?

— Добре. А ти?

— Избягах от годеницата си и от майка й.

— Тук ли са?

— Естествено. Виж, искам да поговорим.

— Слушам те.

Той се огледа.

— Не тук. Да се поразходим.

Прекосихме стаите, пълни с гости, минахме край оркестъра и излязохме на моравата. Блещукането на лампичките, скрити сред гирляндите от двете страни на пътеката, придаваше на сцената магическо очарование. Заобиколихме къщата и тръгнахме по пътечка, посипана със ситни късчета мрамор, която водеше към някаква беседка. Нейт спря и пъхна ръце в джобовете си.

— Роузи, искам да ти кажа нещо.

Скръстих ръце.

— Виж, не мисля, че…

— Става дума за цветята — изтърси той.

Започнах да се изнервям.

— Какви цветя? — промърморих.

— На Коледа.

— Да?

— Разбираш ли, аз…

— Натаниъл? — Къде си? — Гласът на Мими сякаш разсече нощната тишина.

Нейт тихо изруга, после извика:

— Ще дойда след малко, Мими.

— Веднага!

Той поклати глава и се вкопчи в рамото ми.

— Генералшата ме зове! Ще уредя нещо, чу ли?

— За какво говориш?

Той вече бързаше към къщата и само подхвърли:

— Ще уредя да се видим насаме. Скоро ще ти се обадя.

— Но…

— Скоро, обещавам.

Няколко минути стърчах неподвижно посред градината, обгърната от сенките на нощта. Виеше ми се свят — може би заради безсънната нощ или заради хилядите въпроси без отговор, които се вихреха в главата ми.

— Роузи? Какво правиш там? — Ед застана на вратата на оранжерията. — Връщаме се в Ню Йорк. Идваш ли с нас?

Потръпнах и бавно тръгнах обратно към къщата.

— Първо Дейвид, сега Нейт — подхвърли Ед, като го доближих; — Щом за малко те изпусна от поглед, винаги те заварвам с някой мъж. Чувствам се пренебрегнат, но ще се опитам да преглътна обидата.

Хванах го под ръка, прогоних обърканите си мисли и дори се опитах да се пошегувам:

— Важното е, че тази вечер се прибирам с теб.

Той забели очи.

— Да бе. С мен, Марни, Джак и Джослин.