Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (1)

Първа глава

Не съм родена в Ню Йорк — дошла съм на бял свят в задрямало градче в сърцето на Англия на пет хиляди километра отвъд океана. Но откакто стъпих тук, се чувствам така, сякаш всяка улица, магазин и булевард ме даряват с най-нежната и сърдечна прегръдка. Не знам дали един град притежава способност да взема решения, но ако е така, то Ню Йорк реши да стане мой дом. И макар че тук преживях доста трудности и терзания, градът някак си винаги смекчаваше ударите… също като верен приятел, който ти поднася чаша чай и те съветва да проявиш търпение, защото в крайна сметка нещата ще се оправят. А ти знаеш, че наистина ще стане така. След време.

Приятелката ми Силия твърди, че съм „досадна, но адски симпатична оптимистка въпреки съкрушителните доказателства, че светът е гаден“. Ако фразата ви напомня драматично вестникарско заглавие, значи сте близо до истината: Силия има своя рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и е родена в мегаполиса. Тя е сред първите ми истински приятели в града и бди над мен като леко чалната по-голяма сестра. Знам, че няма да ми се разсърди за това изявление — като се замисля, май самата тя го направи.

Апартаментът й е на втория етаж на елегантна къща на Деветдесет и първа западна улица близо до Ривърсайд Драйв и всяка съботна утрин се срещаме там на кафе, за да разрешим световните проблеми. Винаги сядам до дървената маса край големия панорамен прозорец, откъдето се вижда улицата.

„В Ню Йорк, ако човек седи достатъчно дълго на едно място, целият град ще мине край него“ — повтаряше господин Ковалски. Той притежаваше цветарския магазин (който сега е моя собственост), преди да се пенсионира и да замине с дъщеря си Ленка за любимата си Варшава, където живя до смъртта си преди пет години. Господин Ковалски беше сред първите, с които се сприятелих в новото си отечество.

— Роузи, нямаш представа колко си щастлива, че страната ти е с богата история — заяви една съботна сутрин Силия, появявайки се от кухнята с кафето и панерче с топли кифли. Както обикновено, бяхме подхванали разговора така, като че ли не се бяхме разделяли от миналата събота. Неволно се усмихнах, а тя се тръсна на стола до мен.

— О… история — повторих с добре отрепетиран тон.

— Мисълта ми е, че вие, британците, изобщо не оценявате невероятната привилегия да имате крале и кралици, чието родословно дърво е отпреди векове. Аз например не мога да кажа, че прадедите ми са се разхождали из Ню Йорк през десети век. Нито че хората от фамилията ми са американци по рождение. Един бог знае откъде са. Нищо чудно да съм една четвърт украинка с малко монголска кръв за разкош.

Канех се да отговоря, че няма такова животно като „истински англичанин“ и че моите прародители може би са от Моравия или отнякъде другаде, обаче усетих, че този въпрос наистина вълнува приятелката ми. Затова преглътнах възражението и си налях кафе.

— Какво те прихваща днес? Защо си толкова обсебена от тази тема? — подхвърлих след малко.

Тревожното й изражение се посмекчи и тя си взе една кифла.

— Става въпрос за рубриката ми за следващата седмица — промърмори. — Смятам да изтъкна как историята помага на хората да открият мястото си в света. Само че колкото повече си блъскам главата, толкова повече осъзнавам, че няма да се получи. Местното население познава историята на Америка само от малкото факти, преподавани в училище. Ние сме смесица от емигранти, каторжници и мечтатели, които се стремят към несъществуваща утопия. Искаме да сме приобщени, ала не знаем към какво.

Подозирах, че тези фрази скоро ще цъфнат в рубриката й. Случва се много често; всъщност понякога ми се струва, че разговорите ни в съботните утрини са увековечени за вечни времена. Ако след хиляда години историците се поинтересуват какво са обсъждали приятелките през двайсет и първи век, само трябва да прегледат архива на рубриката на Силия в „Ню Йорк Таймс“ (която по това време вероятно ще се предава на читателите по мисловен път).

Усмихнах се.

— Писателката си остава писателка. Всяка твоя дума е умело изкована…

— Съкровище, всичко на този свят е копие или подражание. Така твърдеше баща ми — прекъсна ме тя, взе лъжичката и намръщено се загледа в лицето си, отразено в нея. — И аз наистина заприличвам на мама.

Не се сдържах и пак се усмихнах.

— Не е вярно.

Тук е мястото да изтъкна, че Силия е привлекателна, неизменно елегантна и с тен, за какъвто повечето жени биха ходили боси по горещи въглени (или биха си инжектирали бог знае какви гадости). Никога не бихте познали истинската й възраст, която тя усърдно крие, макар упорито да отрича този факт. Така или иначе, спокойно може да мине за трийсет и една-две годишна, въпреки че наближава четирийсет и пет. Изискаността й е вродена или както би казала милата ми майка, „идва й отръки“. Дори тази сутрин, когато си беше у дома и пиеше кафе с мен, джинсите и синята ленена блуза й стояха милион пъти по-елегантно, отколкото на всяка друга жена.

— Относно срещата ми с известни автори във вторник вечер… — замислено промълви тя, сменяйки темата със скорост, която би впечатлила дори капитан Жан Люк Пикар от междупланетния кораб „Ентърпрайс“ — смятам, че ресторант „Бижу“ в Трайбека е идеален. Нов е, обаче ме увериха, че ще остана доволна.

— Струва си да рискуваш — промърморих, докато разчупвах препечената кифла и наблюдавах как от нея се вдига пара, оцветена в златисто от слънцето. — Кой ще присъства?

— Със сигурност Хенрик Гунд. Очаквам потвърждение от Мими Сътън и Анджелика Маршал, макар да съм сигурна, че няма да устоят на предложението ми. На практика там ще бъде каймакът на Ню Йорк. Надявам се да се получи страхотно парти… остава да се уредят някои дребни подробности… — Силия млъкна, обърна се към мен и ме дари с поредната от онези ослепителни и изкусителни усмивки, които (вече знаех от опит) неизменно предшестваха събитието под наслов „Силия Райтън ще иска голяма услуга“.

В някакво далечно кътче на съзнанието ми познато гласче закрещя: „Недей! Недей! Недей…“. Намесата му обаче закъсня. Вече се бях примирила с неизбежната капитулация. Проявявайки завидно актьорско майсторство (ако ме гледаха, Спилбърг и Скорсезе щяха да се сбият помежду си, за да ме привлекат за главни роли във филмите си), отговорих, сякаш нямах представа какво ще последва:

— Много се радвам, скъпа. Изглежда всичко върви по план.

— Ами… почти всичко, Роузи — бавно продума тя.

„Започва се“ — обяви противното въображаемо гласче. Усмивката на Силия се разширяваше с всяка нейна угодническа дума.

— Малко ми е неловко, но ще ти призная… в крайна сметка с теб сме първи приятелки, нали така? Накратко, Филип ми върза тенекия…

(За сведение на непосветените пояснявам, че въпросният Филип е ужасно претенциозен тип и невероятен скъпчия, който се занимава с аранжиране на цветя.)

Силия продължаваше да говори:

— … знаеш колко са капризни тези хора… А на мен спешно ми трябва украса за масите.

— Кофти късмет, приятелко — изпъшках, подражавайки на мъченическия й тон.

„Троши си главата!“ — Въображаемото гласче въздъхна, стегна си багажа и хвана първия автобус за Вегас.

— Нямаш представа колко кошмарно е положението ми! — В гласа й прозвучаха нотки на отчаяние. — Съкровище, знаеш, че използвах услугите на Филип само защото моят агент ходи с брат му. Между другото, често аранжировките му граничат с вулгарното. Впрочем казах ли ти колко ми хареса всичко, което беше направила за сватбата на Джесика Робардс през есента? — Силия стискаше все по-силно чашата за кафе и като нищо можеше да я сплеска между дланите си, а усмивката й бързо се превръщаше в жизнерадостна гримаса.

Време беше да прекратя агонията на приятелката си.

— Колко маси трябва да се украсят и какви цветя предпочиташ?

— Злато мое, наистина ли ще го направиш? — Тя ме сграбчи в прегръдката си, вдигна ме от стола и въодушевено изписка.

— Да, добре, съгласна съм. Въпреки че ми казваш в последния момент, ще разполагаш с експертните ми услуги, и то за много по-малко пари, отколкото щеше да те одруса онзи френски кожодер. А сега ме пусни, преди да ме задушиш.

Тя се подчини, тръсна се обратно на стола си и се закиска като палава ученичка.

— Върхът си, Роузи! Знаех си, че няма да ме изоставиш на произвола на съдбата! А сега по същество… да видим… искам десет… не, дванайсет аранжировки с гардении… не, с рози. А може би и двете? Оставям на теб да решиш — все пак ти си дизайнерката. Обаче държа цветята да са вързани на ръка и да има много от онова нещо, дето прилича на слама.

— Лико ли? — подхвърлих.

Силия изобщо не ме чу. Фантазираше на воля и ожесточено жестикулираше при всяка нова идея, която й хрумваше.

— Задължително, скъпа, и лико, разбира се! Също и кошнички… ооо, да! Плетени селски кошнички като онези в Англия!

— Не селски, а исторически… — дръзнах да я поправя.

Тя млъкна и се престори на засегната, за да ме сложи на мястото ми.

— Ами тъкмо това казах, съкровище. Вие, британците, направо бъкате от история и можете да си позволите да се майтапите с този факт. Горко на бедните американци…

Разговорът отново се прехвърли на друга тема, а Ню Йорк все така припираше долу по улицата.

Още в понеделник се захванахме с поръчката на Силия. Цветята от склада на фирмата „Патрик Флауър“ щяха да бъдат доставени в седем сутринта, затова помолих помощничката си Марни и моя колега дизайнер Ед да са в магазина петнайсет минути по-рано, като им обещах безплатна закуска заради лоялното им сътрудничество.

Щом внесоха кутиите с цветята, заключихме магазина, спуснахме щорите и прекосихме улицата, за да се възнаградим за положените усилия.

Върховно е да влезеш в кафене рано сутрин. Удобните канапенца те подканят да се настаниш на тях, а след като прекрачиш прага, стимулиращият аромат на прясно сварено кафе и топли сладкиши те обгръща и те мами да ги опиташ. Въпреки че светът навън както обикновено се е забързал нанякъде, вътре атмосферата вдъхва усещане за спокойствие и лукс; тук ти се предлага възможност да поседнеш и да се насладиш на мига.

Или както бе нашият случай тази сутрин, да се събудиш напълно от аромата на кафе.

— А сега ни напомни отново защо днес доброволно се разпъваме на кръст. — Ед се прозина, но чувството му за хумор явно не го беше изоставило дори в този безбожно ранен час.

— Правим услуга някому. На Силия — уточних.

Марни изстена и забоде нос в капучиното си.

— Ооо, Силия! — Ед повдигна вежда. — Я кажи дали става въпрос за същата Силия, която ни накара да направим само за една седмица цели четирийсет коледни гирлянди за тържеството на „Таймс“? Или онази Силия, която „просто не можеше без нарциси“ през ноември?

Престорих се, че залягам зад голямата си чаша с кафе и мляко.

— Или пък Силия, която потърси услугите на най-големия ни конкурент за бала си по случай Свети Валентин, обаче великодушно ни „разреши“ да доставим розите, понеже бяха по-евтини? — обади се Марни.

— Добре, добре, виновна съм по всички обвинения! — измънках.

Колегите ми многозначително се спогледаха, после се обърнаха и се втренчиха в мен, като че гледаха бацил под микроскоп.

— Имам своя теория относно симптомите, които наблюдаваме при тази пациентка — подхвана Ед.

— Така ли, доктор Стийнман? — изписука асистентката ми, говорейки с акцент на префърцунена южняшка красавица, който явно беше усвоила от гледане на прекалено много епизоди на сапунката „Дните от нашия живот“.

Ед се престори, че се консултира със записките си върху салфетката, и се обърна към Марни:

— Диагнозата е много ясна, сестра Андерсън. Нашата пациентка е типичен случай на заболяването английско малоумие.

Помощничката ми притисна ръка до сърцето си.

— Божичко, докторе, сигурен ли сте?

Изкисках се.

— Накъде биете?

— Ти си по-типична и от най-типичните британци, Роузи — усмихнато заяви Ед. — Липсва ти генът за даване на отрицателен отговор…

— Поради което не си в състояние да си вземеш поука от всяка следваща грешка — прекъсна го Марни, която явно се забавляваше с дисекцията на характера ми. — За жалост заболяването се проявява чрез повтарящи се пристъпи.

— Разбира се, съчувствам на приятелите на пациентката — продължи Ед с безмилостен патос. — Защото именно на техните плещи пада бремето да й осигурят подкрепа.

— Само че пропускаш да кажеш, че и за тях има облаги — отсякох твърдо.

— Например какви? — Сините очи на Ед заискриха.

— Например да закусват за сметка на пациентката.

Марни се усмихна на Ед, пресегна се и стисна дланта ми.

— Точно така. И за нас е чест… Майтапим се, защото държим на теб, Роузи. Кога най-сетне ще разбереш, че някои хора са нагли използвачи?

Въздъхнах. Вероятно бяхме водили същия разговор поне хиляда пъти, но досега не бях убедила колегите си да приемат моята гледна точка. Така или иначе храбро подхванах опит номер 1001:

— Вярно, че наглед Силия е използвачка, но тя наистина ми е добра приятелка. Винаги е до мен, когато ми е необходима подкрепата й. Искам да й се отплатя, нищо повече.

Изражението на Ед се посмекчи, той поклати глава.

— Роузи Дънкан, много те обичаме. В името на твоето щастие сме готови да работим часове наред, за да се реваншираш на приятелката си.

— Сърдечно благодаря — заявих и пресуших чашата си.

— Позволи ми само една забележка. — Гласът на Марни изразяваше искрена загриженост. — Работиш прекалено много, Роузи. Отделяй малко време и за личния си живот.

В най-уединеното кътче на съзнанието ми зазвуча предупредителна аларма. Наближавахме забранена територия. Подготвих се за неизбежното и разбира се, то настъпи:

— Не можеш да живееш без мъж… — прочувствено заяви вярната ми асистентка.

Сърцето ми се сви и аз начаса я прекъснах:

— Мога и още как. И така, планът за днес е…

Марни обаче нямаше намерение да се предаде толкова лесно:

— Говоря съвсем сериозно, Роузи. Ти си толкова готина и сърдечна. Ако допуснеш някой мъж до себе си, сто на сто ще си щастлива и…

— А, не! Тази тема не подлежи на обсъждане и ви предупреждавам, че ако продължавате в този дух, ще тълкувам поведението ви като нарушаване на трудовите ви договори.

Ед примирено разпери ръце.

— Добре, шефке, схванахме намека. Тържествено обещаваме да си държим езиците зад зъбите.

— Най-сетне им увряха главите! — Вдигнах очи към небето и молитвено сключих длани. Направо не беше за вярване, че съм избегнала поредната лекция. Обаче радостта ми беше преждевременна.

— Все пак държа да те уведомя, че с Марни редовно ще те тормозим по този… — Ед млъкна, защото помощничката ми притисна длан до устните му.

— Трай, Стийнман! Не мога да си позволя да остана без работа.

Сборичкаха се, след минута тя го пусна, двамата се облегнаха на канапенцето и се захилиха като немирни ученици. Въпреки че още ми беше криво, задето се намесваха в живота ми, неволно се усмихнах. Ед предпочита да играе ролята на сериозния по-голям брат на помощничката ми, само че най-често тъкмо той сгазва лука. Двамата малоумници непрекъснато си разменят шегички и се подкокоросват взаимно — накратко, държат се като истински хлапета, но аз ги обичам тъкмо заради това. Благодарение на тях се чувствам като част от нещо позитивно, което вдъхва живот дори на магазина ми. И най-вече знам, че въпреки майтапите двамата много държат един на друг… и на мен.

Очите на Ед дяволито проблеснаха, той широко се усмихна:

— Смирено приемам забележката, милейди. — Поклони ми се, като станахме да си вървим, но на вратата на кафенето ме хвана за ръкава и ме придърпа към себе си. — Може да ме изриташ, но няма да се откажа от темата, Роузи Дънкан. Бъди сигурна, че ще има продължения.