Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (27)

Двайсет и седма глава

Седмица след сватбата на Дейвид с екипа ми се срещнахме рано сутринта в магазина, за да приемем доставката от разсадника На Патрик. Докато внасяхме кутиите, забелязах как Марни и Зак си разменят свенливи усмивки и закачливи реплики.

При поредния курс с Ед се засякохме на улицата, той ми намигна и кимна към двамата влюбени.

— Направи ли ти впечатление…

— О, да. Чудодейно преобразяване, нали?

— Моля?

— Прощавай, забравих, че не владееш изящния английски език. Мисълта ми беше, че Марни е неузнаваема. А Зак е толкова щастлив, че не го свърта на едно място. Изглежда е взела под внимание съвета, който ти й даде на сватбата на Дейвид.

— Да се чудиш и да се маеш. Мислех си, че никой не обръща внимание на моите бисери на мъдростта — намигна ми Ед.

След като разтоварихме всички кутии и аз подписах документа за доставката, Марни излезе да изпрати Зак до камионетката му. В този момент надвисналите оловно сиви облаци се разтвориха и от тях се заизливаха цели реки. Дъждовните капки барабаняха по витрините на магазините и се удряха в паважа. Щом в Ню Йорк вали проливен дъжд, всички цветове стават по-ярки: жълтите таксита и червените стопове на автомобилите се отразяват в огледалните тротоари и уличните платна, превърнати от дъжда в тъмносиви ленти, напомнящи полиран гранит. Накъдето и да се обърнеш, все едно виждаш филмов декор, а сега сякаш по магия Марни и Зак се бяха превърнали в звезди от някакъв техен ням филм.

С Ед замълчахме и се загледахме в кадрите, които се редуваха пред витрината на магазина. Зак си свали якето и го даде на Марни, а тя го разпъна над главата си като тента. Дъждът вече се лееше като из ведро, просмукваше се в тениската на Зак и слепваше русата му коса, но ако някой погледнеше прехласнатото му изражение, щеше да си помисли, че младежът се радва на топло лятно слънце.

Стори ми се, че и Ед като мен се почувства особено, докато пред очите ни разцъфваше нова любов. Усещането наистина беше странно, но и някак приятно, може би затова двамата бяхме завладени от едни и същи емоции: радост от очевидното щастие на Марни, смътен копнеж за обич и може би мъничко тъга. Както обикновено лицето на Ед беше като издялано от камък, обаче знаех, че непроницаемата маска прикрива противоречиви чувства. Запитах се дали мисли за Онази жена. И дали ще последва собствения си съвет към Марни и ще разкрие чувствата си пред тайнствената си любима. Нямаше как да разбера, нито изгарях от желание да размишлявам върху другите възможности. Колкото до мен… Ще бъда откровена — макар да се радвах за помощничката си, не можех да се отърся от потискащото усещане, че и тя като Ед продължава напред и вече е член на клуба „Започнах нов живот“, в който май никога нямаше да получа достъп.

Забързаните минувачи заобикаляха младежа и девойката на ъгъла на Западна шейсет и осма и „Кълъмбъс“, без да разберат, че пред очите им се разиграва величествена любовна сцена.

Зак се пресегна, взе от предната седалка на камионетката прекрасен оранжев гербер и го подаде на Марни, после се наведе и нежно я целуна по челото. С Ед машинално се извърнахме, сякаш се почувствахме натрапници в този магически свят на любовта. След малко отново погледнахме през витрината. Камионетката се отдалечаваше, Марни махаше на любимия си. Дори сребърното звънче издрънча щастливо, когато тя се върна в магазина. Въртеше между пръстите си гербера (същото цвете, на което я оприличавам) и замечтано се усмихваше. Безмълвно ни отмина и се шмугна в работното помещение.

Ед поклати глава, каменното му изражение се смекчи от дяволита усмивка.

— Виж ти! Нашата Марни изведнъж порасна и си има гадже — Зак Здравеняка.

— Да, цялата тръпна от вълнение — подметнах уж на шега, но всъщност се питах дали някога отново ще изпитвам любовен трепет. Обърнах се да кажа още нещо на Ед, но той се беше изпарил. Бях сама в празния магазин, в главата ми се въртяха милион въпроси и не ми даваха покой.

* * *

Същия ден следобед Силия се отби за малко на път за работата си.

— Минавам само да те подсетя, че в четвъртък съм те поканила на вечеря.

— Съмнявам се, че ще дойда. Още се възстановяваме психически и физически от суматохата около сватбата на Литгоу, а не се знае колко работа ще имаме тук.

Най-добрата ми приятелка скръсти ръце и строго ме изгледа:

— Роузи Дънкан, задължително е да присъстваш! Поканила съм хора, които са… които може да се окажат важни.

— В какъв смисъл?

— После ще ти обясня.

Запитах се дали си въобразявам, или опитната репортерка на „Ню Йорк Таймс“ се затрудняваше при избора на изразни средства. Пламналите й страни обаче не бяха плод на въображението ми.

— Защо се изчерви? — подхвърлих.

— Глупости! Измисляш си! Просто напоследък се случиха събития, които може би… ще променят живота ми.

Престорих се на смаяна, същевременно ужасно се забавлявах с нетипичната свенливост на приятелката ми:

— Силия Райтън, за мъж ли става въпрос?

— Разбира се. Още не съм обърнала резбата.

— Кой е?

— Нямам време за обяснения, Роузи. Тази сутрин ми предстоят милион и една срещи и вече закъснявам. Ще дойдеш ли в четвъртък или не?

— Само ако ми кажеш името му.

— Роузи!

— Силия! Знаеш, че имам право. И че няма да те оставя на мира, докато не изплюеш камъчето.

— Добре, добре. Стюарт Мичъл.

— Онзи, с когото се запознах у вас на Деня на благодарността ли?

Тя нетърпеливо си погледна часовника.

— Същият!

— И който ти изпрати цветя?

— Да, купени от твоя магазин. И не ми се прави на света вода ненапита, ясно? Миналата седмица той си призна всичко. На тази вечеря за пръв път официално ще признаем връзката си.

— Колко романтично!

— След като ме накара да потъна в земята от срам, ще благоволиш ли да дойдеш?

— Естествено. В колко часа?

Тя вече бързаше към вратата и без да се обърне, подхвърли:

— В седем и половина. Донеси цветя по твой избор, само да не са лилии.

Марни дотича до мен, ококорена от любопитство.

— Добре ли чух? Наистина ли си има гадже?

Кимнах.

— Слухът ти е наред, не се безпокой.

Помощничката ми заръкопляска.

— Боже, колко е хубаво! Сякаш тази седмица всички в Ню Йорк се влюбват! Силия, аз, Ед…

Наострих уши.

— Ед ли?

Марни се изкикоти.

— Да, Ед и неговата тайнствена любима. Не съм толкова заслепена от чувствата си, че да не виждам какво става около мен.

Сърцето ми се сви. Грабнах книгата за поръчките и смотолевих:

— А, да. Мистериозната жена в живота на Ед.

Звънчето над вратата приветствено издрънча и в магазина влязоха тъмнокос, ниско подстриган младеж и червенокоса девойка. Отдавна не бях виждала толкова щастлива двойка, дори Марни и Зак бледнееха в сравнение с тях. Кикотеха се и дотолкова бяха погълнати един от друг, че сякаш не забелязваха какво се случва около тях.

— Какво ще обичате? — Марни излезе иззад щанда и тръгна да ги посрещне.

— Рози! — засмя се младата жена, без да откъсва очи от любимия. — Искаме рози.

— Чудесно. — Марни се усмихна и по изражението й разбрах, че едва се стърпява да не забели очи. — Колко да бъдат?

— Много — прошепна младата жена с модерно подстригана червеникава коса.

— Купища — изкиска се кавалерът й.

— Какъв цвят предпочитате?

Двамата се спогледаха — очевидно не бяха мислили по този въпрос.

— Какви ще ни препоръчате? — попита непознатата.

— Зависи от случая.

Мъжът прегърна през кръста половинката си и гордо обяви:

— Ще се женим.

— Честито. Кога ще е сватбата?

— Днес. По-точно след три часа. В общината — обясни младата жена, повдигна се на пръсти и отметна кичур коса от челото на годеника си.

— Боже, колко романтично! — възкликна Марни, изоставяйки професионалното поведение. Бъдещите съпрузи още повече се вдъхновиха и заговориха един през друг:

— Запознахме се преди месец…

— … само преди месец…

— … и веднага разбрах…

— И двамата разбрахме…

— … затова си казахме: „Какво пък! Хайде да се оженим!“.

— И днес е сватбата ни.

Двамата се спогледаха и щастливите усмивки отново озариха лицата им.

Помощничката ми се взе в ръце и отново се превърна в опитна консултантка.

— Да видим… Как ще сте облечени на церемонията?

— Аз ще съм с кремаво сако и семпла рокля.

— Аз — с тъмносин костюм и с кремавата вратовръзка, която ми е подарък от баба.

— Само на нея казахме за сватбата. — Младата жена изведнъж се смути.

— Момент. Родителите ви не знаят ли, че днес ще се жените?

— Защо да им съобщаваме, като не ги интересува? — намеси се младежът. — Само баба Еви от години ми повтаря: „Кога ще си намериш съпруга, Джими? Не ми остава много и искам да видя единствения си внук женен, преди да си отида от този свят“. Щом се запознах с Ани, разбрах, че тя ще е моята избраница. Баба щеше да дойде на венчавката, обаче е болнава и няма сили. Затова ми подари вратовръзката и ни даде благословията си.

— Вашите не одобряват ли? — Марни озадачено повдигна вежди.

— Не ги е грижа — обади се Ани и треперещият й глас издаде колко болезнено изживява равнодушието на баща си и майка си и родителите на годеника си.

Джими окуражаващо стисна дланта й и обясни:

— Те са много заети… като всички в този град, дори повече. Не им остава време да мислят за децата си. — Сви рамене и добави: — Нашите са адвокати, родителите на Ани — преподаватели в Колумбийския университет. И четиримата се радват на големи успехи в избраните поприща.

— И сте убедени, че те не биха искали да разберат, че се жените, така ли?

— Нашите не са женени. — Ани леко прокара пръст по една тъмночервена роза. — Според тях бракът е „старомодна институция, поддържана от консервативни неандерталци с цел потискане на масите“. Те се присмиват на спазването на традициите.

— А моите родители толкова често се сблъскват с разведени или двойки в развод, че са забравили колко прекрасен може да е собственият им брак — поясни Джими.

— Да речем, че ние сме традиционалисти и радикали. От нас зависи да докажем на нашите колко грешат. — Ани се усмихна, макар че в очите й още блестяха непролети сълзи. — Макар че ще побеснеят, като разберат за нас.

Джими също се усмихна.

— Тъй като явно ни е писано да разочароваме родителското тяло, нека го направим изискано.

— Е, какъв цвят рози ще ни препоръчате? — попита Ани.

Марни се обърна към мен — в последния момент се беше изплашила да не сгреши. Усмихнах й се окуражаващо, но тя поклати глава.

— Роузи, какво мислиш?

Приближих се до двамата влюбени и се вгледах в тях.

— Сватбата ви е възхвала — заговорих и същевременно заизваждах цветя от поцинкованите кофи. — Възхвала и венец на взаимната ви обич.

— Вярно е — промълви Джими, който любопитно ме наблюдаваше.

— А любовта е обагрена с различни цветове — продължих и с усилие потиснах импулса си да се изкикотя — Боже мой, липсваха ми само полски акцент и очила, кацнали на върха на носа ми, та напълно да заприличам на господин Ковалски! — Затова се спрях на тези. Харесват ли ви?

Показах им розите, които бях избрала — розови като глазурата на кексчетата в любимата ми пекарна, жълти като слънцето, златисти като залеза, бледолилави като летен сумрак и кремави като небето преди дъжд. — Ще добавим мъничко вълшебство. — Взех няколко стръкчета гипсофилия (мама я нарича „бебешко дихание“, което придава още по-голямо очарование на белите цветенца, напомнящи звездички) и ги аранжирах около розите. — Готово.

— Божичко! — ахна Ани. — Каква прелест!

— И накрая ще добавим малко мистерия. — Увих около стъблата на розите пет тъмнозелени бананови листа и показах на бъдещата младоженка готовия букет.

— Прекрасен е! Тъкмо каквото исках! — възторжено възкликна тя. — Нали, Джими?

Джими разнежено я изгледа.

— Ти си прекрасна! — После се обърна към мен: — Много ви благодаря.

— Да не пропуснем и това. — Марни прикрепи една роза към ревера на сакото му.

— Велики сте, хора! Какво ви дължим?

Помощничката ми ме погледна.

— Благословия е, нали?

Възхитих се от съобразителността й и с умиление си спомних няколкото случая, когато господин Ковалски беше избрал да „благослови“ влюбена двойка. Знаех, че го прави много рядко и че жестът е само за хора, които от пръв поглед е харесал. През шестте години, откакто наследих магазина, не бях изпитала необходимост да сторя същото, но като гледах младежа и девойката, толкова влюбени един в друг и все пак толкова самотни, усетих, че е настъпил моментът да продължа традицията.

— Букетът е подарък от нас — казах с усмивка.

Ани и Джими ахнаха.

— Не може така — запротестира той. — Сигурно струва най-малко шейсет долара.

Подадох букета на Марни, за да подреже стъблата и да го увие с хартия, и се обърнах към двамата симпатяги:

— В нашия магазин си имаме традиция. Сблъскаме ли се със затрогваща житейска история, даваме нашата благословия. Днес е сватбеният ви ден и е редно да споделите любовта си с целия свят. Тъй като родителите ви няма да присъстват и да ви благословят, ние ще ги заместим. Цветята са сватбеният ви подарък от „При Ковалски“.

Сълзи обляха лицето на Ани.

— Как ще ви се отблагодарим за жеста? — прошепна тя и притисна до гърдите си букета, който Марни й подаде.

— Бъдете щастливи — отвърнах и почувствах, че от вълнение сякаш буца заседна в гърлото ми. — И кажете на приятелите си, че сте намерили страхотен магазин за цветя.

— Непременно! Имате ли визитки? — Джими се озърна и взе от масичката десетина картички. — Още веднъж ви благодарим. И на двете. — Прегърна любимата си и двамата излязоха.

С Марни се спогледахме и установихме, че се усмихваме като кръгли идиотки.

— Бяха очарователни. — Тя въздъхна. — И много щастливи.

— Дааа — промърморих и без всякаква причина изпитах мъничко тъга.

— Някой ден и ние ще сме като тях, Роузи.

— Какво? Предлагаш да се оженим в общината? Не си мой тип, скъпа.

Марни ме удари шеговито по рамото.

— Не се прави, че не разбираш!

— Предполагам, че важи за двама ви със Зак. Не си го разлюбила, нали? — Чудех се как да отклоня вниманието й от себе си, но ударих на камък. Въпреки че напоследък тя сякаш се рееше в облаците, не пропусна да забележи отбранителната ми тактика.

— Важи и за теб, Роузи. Стига да повярваш, че такава любов е възможна.

— Така ли мислиш?

— Точно така. Иначе на какво ти остава да се надяваш?

За пръв път не можах да отвърна с хаплива забележка.

* * *

Скоро ежедневието в магазина се върна в обичайното си русло, само дето Марни беше по-щастлива от всякога, а Ед — все по-потаен относно мистериозната жена, пленила сърцето му.

За радост на Силия отидох на широко рекламираната й вечеря, за да присъствам на представянето на новия мъж в живота й. Разбира се, колегите й от вестника вече знаеха всичко. „Рисковете на професията, когато работиш с репортери“ — помислих си. Установих, че у Стюарт няма никаква промяна след последната ни среща — беше все така поразително красив и влюбен до уши в Силия. Тя пък беше необичайно сдържана и дори вглъбена. Беше прекрасно, макар и малко необичайно да видя най-добрата си приятелка толкова влюбена.

В средата на следващата седмица си позволих лукса да си взема един ден отпуск (явление, което според изумените ми помощници беше равнозначно на появата на Халеевата комета), за да си поотдъхна. Спах до късно, после отидох на обяд със Силия в любимия й ресторант на шестнайсетия етаж на сграда с изглед към Сентрал Парк.

— Как е младият любовник? — подхвърлих и се засмях, като видях как приятелката ми взе да се върти на стола и се поизчерви.

— Стюарт е добре, благодаря — отвърна с леден тон, за да ме скастри за лекомислието ми. След двайсет секунди обаче сдържаността й се изпари и тя притисна длан до сърцето си, все едно беше влюбена ученичка. — Ох, Роузи, този човек е невероятен! Знаеш ли, че другата седмица ще ме води на изложбата на орхидеи в ботаническата градина? Всяка година чета за събитието, но така и не се наканих да отида. А Стюарт ще ме заведе! Каза: „Искам да видя най-красивата жена в Ню Йорк сред любимите й цветя“, представяш ли си?

— Много се радвам, че си толкова увлечена по него. — Усмихнах се и прогоних змията на завистта, която се опитваше да се свие в сърцето ми. — Стюарт е прекрасен младеж.

— Точно така. Само дето понякога се притеснявам, че е прекалено млад.

— Стига глупости. Обожава те, а и ти държиш на него.

— Нещо повече, съкровище… Ох, няма да крия, че съм луда по него! Все едно отново съм на шестнайсет. Още не мога да повярвам, че се случи — мислех, че след Джери няма да погледна друг мъж. Остава само да свикна с разликата в годините ни, въпреки че нямам никакво намерение да играя ролята на отговорната по-възрастна жена. Освен това Стюарт е прекалено мъдър за възрастта си, следователно ще се допълваме взаимно.

Вдигнах чашата си.

— Да пием за младите любовници и за палавите им партньорки.

— Наздраве! — Силия се чукна с мен, отпи голяма глътка вино, после, защитавайки титлата си Майсторка на смяна на темата, направи рязък завой. — Стига толкова за мен. Разбрах, че с Нейт сте разговаряли на сватбата на Дейвид. Какво ти каза за онези цветя?

— За жалост не му се удаде възможност. Мими го прекъсна тъкмо когато се канеше да се изповяда.

Приятелката ми театрално забели очи.

— Тази Мими! — просъска и удари с юмрук по масата, с което си спечели неодобрителните погледи на другите посетители. — Пречи на всички!

Въздъхнах и се загледах в парка, нагизден с пролетна премяна.

— Не знам… може би намесата й ми спести ново разочарование. След изпълнението на Дейвид предишната вечер нямаше да издържа други откровения.

— Но нали харесваш Нейт?

— Разбира се. Той обаче е сгоден за друга и мисля, че е влюбен в нея, въпреки че сегиз-тогиз твърди обратното.

Силия свъси вежди и замислено отпи от виното си, после отсече:

— Ако те харесва, веднъж завинаги ще се изясни с Кейтлин и ще разреже гордиевия възел! Не съм виждала толкова пасивен човек. Някой ден ще се събуди и ще разбере, че целият му живот е отминал. Крайно време е да вземе нещата в свои ръце. А сега въпрос към теб: да предположим, че се раздели с Кейтлин и е свободен. Ще пожелаеш ли да си него?

— Ами… сложно е.

Тя изпъшка:

— Ще ми скъсаш нервите! Винаги е сложно! Добре дошла в реалния живот, Роузи. Кога ще престанеш да се правиш на щраус и да си завираш главата в пясъка?

— Добре, добре, не ми се карай. Нямам представа какво чувства Нейт — ту почти ми се обяснява в любов, ту изчезва със седмици и въобще не ми се обажда. Откровено казано, досега не се замислях, понеже бях твърдо решена да не допускам в живота си нито един мъж.

Очите й заговорнически заблещукаха.

— А сега?

— Казах ти — не съм сигурна. Нейт е чудесен и много ми допада. Само че… питам се дали не ми трябва малко по-решителен човек. Пък и Ед…

Силия смаяно се ококори:

— Какво за Ед?

— Притеснявам се за него. Нещо не е наред. През последните месеци се промени, стана още по-потаен.

— Човекът айсберг е станал още по-потаен? Стига бе!

— Питам се какво става. Той казва, че в живота му има някаква жена.

Веждите на Силия се опитаха да стигнат до небето.

— И според теб това е лошо, така ли?

— Не знам… Не, разбира се, че не е лошо. Само дето ми се струва, че той ме изоставя. Марни — също.

— Нима Марни напуска?

— Не напуска. Продължава напред. Излиза със Зак…

— Момент, момент — прекъсна ме Силия. — Кажи, че не е вярно! Марни най-после се е свалила със Зак Здравеняка?

Усмихнах се.

— Позна, вярна моя приятелко.

— Кога се случи епичното събитие?

— Преди около месец. Пред очите на двама ни с Ед.

— Чудесно! Мисля, че са родени един за друг.

Кимнах и машинално завъртях между пръстите си столчето на чашата с виното. Безпогрешният радар на Силия мигновено улови колебанието ми.

— Все пак не разбрах какво те мъчи. — Тя изпитателно ме изгледа.

— Нищо, честна дума. Само че… — въздъхнах. — Всички вървят напред, само аз тъпча на едно място. Поне така ми се струва.

— Стига си се съжалявала — скастри ме тя, но аз не се засегнах от строгия й тон. Знаех, че се опитва да ме окуражи. — Съкровище, такъв е животът. Понякога изгубваме любовта и се налага отново да я открием. В това се състои многообразието на съществуването ни. Колкото до теб, крайно време е да решиш какво искаш, Роузи. Не какво желаят Ед, Нейт или Дейвид, а самата ти. Толкова дълго си крила ключа към сърцето си, че е съвсем естествено ключалката да е ръждясала. Само че ти ще намериш начин да го отвориш. Стига да имаш мъничко вяра и голяма доза от оптимизма, който е твоя запазена марка. Питам те отново: какво каза Нейт?

— Че ще ми се обади.

Силия вдигна рамене.

— Ами тогава чакай.

Не чаках дълго.

Щом се прибрах у дома, нещо чакаше мен пред входната врата. Наведох се и взех малката кошничка с цветя. Прочетох написаното на картичката, пъхната между жълтите рози: „Да се видим на кафе довечера в осем в «При Ковалски». XX“. Обърнах я и сърцето ми лудо затуптя, като видях печата на „Търнър“ — от там беше и кошничката с цветя, която получих навръх Коледа. Вече бях сигурна, че тайният обожател е Нейт. Не предполагах, че е толкова романтичен, за да ми определи среща в магазина, където бяхме прекарали толкова щастливи часове заедно. Следващата ми мисъл беше: „Ах, тези мъже! Заговорничили са зад гърба ми!“. Сигурно Нейт е изповядал пред колегата ми какво чувства към мен, после са се уговорили Ед да му отключи и да освободи терена. Да, беше съвсем логично. Въпреки нежеланието ми да го призная дори пред себе си, Ед ме познаваше по-добре от всичките ми приятели и познати, дори по-добре от Силия. Струваше ми се, че чете мислите ми и прониква в душата ми; понякога ме предизвикваше и спореше с мен, но в общи линии ме приемаше с плюсовете и минусите ми и винаги беше готов да ме изслуша. Дори през последните месеци, когато усетих, че леко се отдръпва от мен, продължи безусловно да ме подкрепя. Мама често казва, че приятел, който познава слабостите ти и въпреки това те обича, е по-ценен от златото във всички банки по света. И е права. Ед изтърпя заедно с мен всички превратности в живота ми през последните месеци и продължаваше да е на моя страна, съдействайки за сближаването ми с Нейт. Надявах се, че когато най-сетне събере смелост да изповяда чувствата си пред загадъчната непозната, тя ще разбере колко необикновен човек е той.

Часовете до вечерта минаха като насън. Не помнех кога съм се приготвила да изляза. Хаосът в главата ми беше пълен, вече не знаех какво да мисля. При последната си среща с Нейт останах с впечатлението, че той най-после е решил да се ожени за Кейтлин, и се примирих, като си казах: „Ние сме само двама души, които при други обстоятелства можеха да са заедно. Ще си останем приятели и химията помежду ни винаги ще я има. Може би понякога тайно ще се питаме какъв щеше да е животът ни, ако се бяхме запознали, преди той да се обвърже с Кейтлин“.

Докато крачех по улиците на Ню Йорк, усетих как страхът и надеждата у мен са се хванали за ръце и тичат към неизвестното бъдеще. Толкова много неща се бяха променили напоследък, че се бях отказала от опитите да ги проумея, и за пръв път в живота си се носех по течението. Вече не се въртях в омагьосания кръг от болезнени спомени. Сега градът ми се усмихваше, чувствах прилив на надежда. Стори ми се, че чувам гласа на господин Ковалски: „Някой ден ще си изправена пред трудно решение, от което ще зависи дали да живееш, или да умреш. Избери живота, Роузи!“.

Точно в осем стигнах до магазина и спрях пред вратата, докато сърцето ми се поукроти. „Стегни се, Роузи Дънкан! — казах си. — И посрещни с отворени обятия бъдещето“. Изпълнена с трепетна надежда, отворих вратата.

И ахнах. Търговската зала беше преобразена от стотиците бели лампички, обрамчващи съдовете с цветя, витрините, тавана и дори канапето. Все едно от небето бяха паднали безброй звезди и се бяха приютили в магазина. Даже Вярната дружка, която жизнерадостно бълбукаше и насищаше помещението с аромат на превъзходно кафе, беше окичена с лампички.

— Хей? — извиках и установих, че гласът ми трепери от вълнение.

Вратата на работното помещение се отвори и някой застана пред щанда. Не виждах лицето му заради блясъка на „звездите“ зад него.

— Добре дошла в „При Ковалски“.