Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (8)

Осма глава

— Какво ще правиш довечера? — попита той на другата сутрин, докато закусвахме.

Позамислих се.

— Нищо. Защо?

Джеймс машинално опипа носа си и промърмори:

— Ще ми се да зарадвам с нещо милата си сестричка.

„Предупредих те, че е загазил!“ — обади вътрешният ми глас. Престорих се, че не го чувам, и се усмихнах на брат си.

— С какво по-точно?

Той ми намигна:

— Роузи, толкова си мнителна. От теб се иска само да облечеш нещо шикозно, понеже съм запазил маса в много шикозно заведение. И ще платя сметката.

Намръщих се.

— Ако вече си запазил маса, защо ме попита дали съм свободна довечера?

Джеймс вдигна бял флаг.

— Да му се не види, пак сгафих… Добре де, признавам, че снощи, докато приготвяше чая, надникнах в бележника ти, а когато отиде за сладоледа, телефонирах в ресторанта.

— Хубаво. — Обяснението ме задоволяваше. Поне засега. „Абе ти чуваш ли какво ти говоря?! — тросна се вътрешният ми глас и тропна с крак. — Той пак е загазил, и то яко, и ще се наложи да го измъкваш от кашата. Отново. Няма ли най-после да ти дойде умът в главата?“

Въздъхнах и заточих противното гласче в най-тъмните дебри на съзнанието си.

— Всичко наред ли е? — попита Джеймс, като видя изражението ми.

Усмихнах се.

— Разбира се.

Винаги отивам първа да отворя магазина, но този път Марни ме беше изпреварила. Седеше прегърбена на тротоара с физиономия на човек, на когото са му потънали всички гемии. Въпреки всички несполуки в любовния й живот за пръв път я виждах така оклюмала.

— Здрасти, Марни. Как си?

Тя се изправи, след като вдигнах рулетката, а щом влязохме в магазина, смотолеви:

— Добре съм.

— Явно не си. — Включих осветлението и си свалих палтото. Помощничката ми ме последва в работното помещение и окачи връхната си дреха до моята. — Искаш ли да поговорим?

Тя запримигва, очите й се наляха със сълзи.

— Да, искам. Само че едва ли ще можеш да ми помогнеш.

Усмихнах се.

— Ако не друго, поне ще се опитам. Като начало седни, а пък аз ще задействам Вярната дружка. И още нещо… — Извадих от чантата си плик с топли сладкиши от любимата си пекарна. — Изкуших се да взема от специалните бисквити на Луиджи с много шоколад и ти ще ми помогнеш да се отърва от тях.

Очите й светнаха и тя ме прегърна.

— Благодаря, Роузи! Страхотна приятелка си!

След като яростно засъска, Вярната дружка кротна и напълни каничката със силно ароматно кафе.

Седнах до Марни на протърканото кожено канапе до витрината, което също беше атрибут, допринасящ за атмосферата в „При Ковалски“. Внезапно ми хрумна, че то е второто ни тайно оръжие във войната с надменния Филип Девъру. Появят ли се клиенти, много по-учтиво е да ги поканиш в уютно кътче, където ще са заобиколени с цветя, и да им дадеш възможност да се насладят на къртовския труд на Вярната дружка. С Ед спасихме канапето от печалната участ да завърши съществуването си на градското сметище, след като го изхвърлиха от фалиралото квартално кафене. С умиление си спомням как колегата ми с риск за живота си спря движението по Шейсет и осма улица, докато моя милост се опитваше да изтика на другия тротоар тежката мебел. Изглежда удобното канапе подейства успокояващо на Марни. Тя се поотпусна, взе си бисквита и подхвана:

— Запознах се в моя театър с един човек. Казва се Мак, от Бруклин е, но сега живее в Ийст Вилидж и е с двайсет и две години по-възрастен от мен. Преподава английски в Колумбийския университет и е режисьор на нашата трупа. Невероятен е, Роузи! Всяка негова дума е истинско злато. Прекланям се пред него.

— Тогава защо си увесила нос?

Тя въздъхна и се втренчи в чашата си.

— Макс изобщо не ме забелязва. Чух го да казва на свой колега, че наскоро е разтрогнал дълъг и безрадостен брак и харесва момиче от трупата. Все се надявах да си е паднал по мен.

— Откъде знаеш, че не е?

— Именно — не знам! — изпъшка Марни. — Цяла седмица не съм мигнала. Непрекъснато мисля за този човек. Как да се сближа с него? Какво да му кажа?

— Сбъркала си адреса, малката. Знаеш, че изобщо не съм спец по сърдечните въпроси… — Усмихнах се и погледнах помощничката си. Тя също се усмихна, но усмивката й повече приличаше на печална гримаса. Време беше да сменя тактиката. — Хрумна ми нещо… защо не му предложиш да пийнете по едно след репетицията? Кажи му, че искаш да го опознаеш отблизо. Или му разкажи за работата си тук и го покани да види най-последната ти творба. Постарай се известно време да бъдете само приятели и виж какво ще излезе.

Марни вдигна глава.

— Ами ако външността ми го отблъсква?

Стиснах ръката й.

— Не говори глупости, малката. Прекрасна си. Повтарям — постарай се да се сприятелиш с него. Погледни нещата от този ъгъл: ако той те харесва, значи си открехнала вратата към сърцето му, ако ли не, ще спечелиш приятел, когото вече уважаваш. И в двата случая печелиш. Съгласна ли си?

— Ами… да — колебливо измънка тя, но лицето й започна да се прояснява. Отново ме прегърна и прошепна: — Благодаря, Роузи, ще опитам.

Звънчето над външната врата оповести появата на Ед.

— Олеле! — възкликна той и закри очите си с любимия си вестник „Ню Йорк Обзървър“. — Разговор по женски! Изнесете ме оттук! Задушавам се! — Отмести вестника, ококори се и с променен тон добави: — Не, оставам! Искам да чуя всички пикантни подробности!

С Марни се изправихме и тя процеди:

— Няма такива! — Вирна нос и заобиколи Ед като телеграфен стълб.

— Върхът! — простена той. — Както обикновено, подложен съм на дискриминация, защото съм мъж! И то мъж до мозъка на костите! От друга страна, притежавам някои качества на нежния пол.

— Така ли? — изкиска се Марни. — И какви са те?

— Разбирам от цветя — гордо заяви той. — Посягам към шоколада, когато съм в депресия. Сегиз-тогиз обичам да клюкарствам. Да чуем подробностите, скъпи дами.

С помощничката ми се спогледахме.

— Имаме ли повод за тревога? — попитах.

Марни се изкикоти:

— Той има ли си специално име за през уикендите?

Ед озадачено я изгледа.

— Какви ги дрънкаш?

— Ами такива: „През уикендите се казвам Джанис“.

Изражението на колегата ми беше достойно да заеме място в изложба в „Гугенхайм“.

— Единственото име, на което отговарям през уикендите, е господин Супермъжествен — надменно заяви той, при което с Марни се запревивахме от смях. — Да, да смейте се. Държа да ви уведомя, че днес отказах две — да, две! — покани за вечеря е много красиви жени, които умират да им обърна внимание. Защото, приятелки мои, довечера ще посетя постановка на Бродуей в компанията на дама, носеща името Елена Айвън.

Изрече името тържествено, като че ли говореше за кралска особа, обаче само си изстреля патроните. С Марни го изгледахме недоумяващо. Той изпъшка:

— Ама че сте невежи! Елена Айвън е известна като „лицето на Жан Сен Пиер“.

— Манекенката ли! — ахна Марни. — Как се нави да излезе с теб?

Той се престори на засегнат от въпроса й, но все пак благоволи да обясни.

— Елена е гадже на най-добрия ми приятел Стив, който е фотограф и работи за няколко големи модни къщи. Наложи му се непредвидено да замине за фотосесия на Хаваите, а тази вечер щеше да води Елена на премиерата на най-новата пиеса на Кевин Спейси. Предложих да го заместя.

Ухилих се.

— Ед Стийнман в ролята на галантен рицар с блестяща броня.

— За теб съм сър Ед Стийнман, селянко! Ей, това май не беше съвсем галантно, ама карай да върви… Така или иначе, носят се слухове, че Елена се кани да скъса със Стив, та смятам да се възползвам.

— Какво? — възкликна Марни. — Много си гаден!

— Знам — безгрижно заяви той и се запъти към работното помещение. — Обаче тъкмо затова ме обичате.

И тази сутрин имахме повече обаждания и поръчки, отколкото беше обичайно в четвъртък. Очевидно „При Ковалски“ продължаваше да се облагодетелства от застъпничеството на Мими Сътън.

В единайсет пристигна Брент Джейкъбс. Щом ме зърна, на лицето му цъфна дежурната широка усмивка:

— Роузи, здравей! Нали не закъснях много?

— Напротив, идваш тъкмо навреме. Добре дошъл в нашия магазин.

— Кафе ли подушвам? — Той се усмихна като хлапе, което пуска в действие чара си, за да си изпроси шоколад.

— Явно имаш отлично обоняние. Искаш ли мляко и захар?

— Черно с две бучки, благодаря. — Ненадейно смутено изражение временно измести усмивката му. — Нали не се сърдиш, че се самопоканих?

— Напротив, аз ти го предложих. — Подадох му ръчно изрисувана синьо-бяла порцеланова чаша с логото на магазина.

— Симпатични чаши. Ти ли ги направи?

Засмях се.

— Не, разбира се. Приятелката ми Луси притежава магазин за керамични изделия в Уест Вилидж. Чашите са нейно дело.

Настанихме се на дивана и аз подадох на Брент албумите с моите аранжировки, за да си избере. След пространно обсъждане той се спря на букет от жълти и кремави рози, лилии и гладиоли, съчетани с гранки от тъмнозелено декоративно растение и клонки евкалипт и розмарин. Научих, че жълтият цвят е любим на жена му и че шаферките на сватбата им са били с рокли в същия оттенък. И още, че второто й име е Розмари, а Брент я нарича така, когато са насаме. Той продължи да разказва за медения им месец в Австралия дори докато попълвах формуляра за поръчката. Уведомих го, че букетът ще бъде доставен в десет и половина на другата сутрин.

— Чула ли си се със Силия наскоро? — рязко смени посоката той — за щастие май беше изчерпил темата за сватбеното си пътешествие.

— Видяхме се снощи — отвърнах, продължавайки да се занимавам с бланката за поръчката.

— Разбра ли за Джери?

Престанах да пиша и го погледнах.

— Да. А ти откъде…

— Новините са разпространяват бързо. Съпругата ми работи в бившата му компания. Как ти се стори Силия снощи?

Предпочетох да отговоря уклончиво:

— Не забелязах кой знае какво промяна. Само дето беше малко по-мълчалива.

Изражението на Брент остана тревожно.

— Не те разпитвам току-тъй, Роузи. Държа на нея. И ми се струва, че страда въпреки оптимистичната маска, която си слага за пред хората.

Усетих, че ми става все по-неловко.

— Виж, по-добре поговори с нея, не с мен. Не вярвам да иска куцо и сакато да научи за случилото се.

Той окуражаващо се усмихна.

— За да те успокоя, ще ти кажа, че със Силия сме много близки от памтивека. Не се безпокой. Ако се чуете, преди да се свържа с нея, държа да й кажеш, че старият Би Джей винаги ще я подкрепя. Ще се сети за какво говоря.

Аз нямах представа за какво говори, обаче кимнах.

— Непременно. — Подадох му копие от бланката за поръчка.

— Благодаря. Между другото, казаха ли ти какво видях във вторник вечерта в Линкълн Сентър?

Нивото на интереса ми се покачи с няколко хиляди степени.

— Силия ми спомена. Ти знаеш ли нещо повече?

— Тук винаги сме готови да поклюкарстваме — подметна Ед, като мина край нас, нарамил цял наръч рози. — Кой е обектът днес?

Брент се ухили.

— Един млад господин, на когото госпожица Дънкан е направила много силно впечатление на соарето у Силия преди две седмици.

Колегата ми повдигна вежда.

— Така ли? За това не обели и дума, Роузи.

Сърцето ми заспринтира, като че ли се канеше да постави олимпийски рекорд. Опитах се да сменя темата:

— Ед, телефонира ли на Патрик, за да му съобщиш какво поръчваме за събота и неделя?

— Отдавна.

— Добре… ъъъ… нямаш ли си някаква работа в другото помещение?

Колегата ми се облегна на плота — несъмнено изпитваше щуро удоволствие да гледа как се гърча от неудобство. След няколко секунди благоволи да заяви:

— Всъщност реших да ползвам почивката си. Ето защо разполагам с време да изслушам безкрайно интересната информация, която споделя с нас господин Джейкъбс. И така този млад мъж…?

Брент забеляза, че ми става все по-неловко, и като истински джентълмен отказа да участва в заговор срещу мен. След като за втори път тази сутрин беше лишен от удоволствието да поклюкарства, Ед замърмори под нос и отиде да си гледа работата.

Брент се приведе към мен и ми прошепна:

— Виж, засега предпочитам да не се разпростирам в подробности. Ще кажа само, че Нейт не е влюбен, както една журналистка ти е внушила. — Любезно ми кимна за сбогом и си тръгна.

Последното му изречение не ми излезе от ума през целия следобед. Което беше в равни части и досадно, и любопитно.

Марни си тръгна в два, за да отиде на репетиция. Влязох при Ед в работното помещение и се захванах с поръчка, която щяха да вземат в края на работното време. Ако хранех някакви илюзии, че колегата ми е забравил коментара на Брент, те се разсеяха като дим над водата, щом зърнах издайническите пламъчета в очите му. Господин Стийнман беше решил да се забавлява и никой не можеше да му попречи.

— Симпатяга е този Брент — подхвърли.

Придърпах стол до масата и започнах да махам листата на един карамфил.

— Вярно е. Казах ти, че ще го харесаш.

— При това е много наблюдателен — не мирясваше Ед, докато пръстите му сръчно връзваха на фльонга плътна копринена панделка. — Особено по отношение на някои гости на купоните на Силия. — Вдигна глава и ми намигна.

Престорих се на погълната от работата си. Добавих ярко оранжеви лилиуми към карамфилите и декоративната растителност. Въпреки нежеланието си да се хвана на въдицата на Ед, накрая вдигнах бял флаг — нямаше как да избегна темата.

— Е, питай — промърморих.

Той взе да увива с целофан букета, който беше направил, и се престори на изненадан.

— Какво да те питам?

Изръмжах като разярена тигрица:

— За онзи човек — не се прави на три и половина. Виж, той е господин Никой, честна дума. Силия пак се прави на Купидон.

— Аха. Разбирам… Ясно… Дали пък този господин Никой не е по-специален Никой?

— Моля? Глупости! Запознахме се миналата седмица на писателската среща. Стори ми се много симпатичен, нищо повече. Разговаряхме само два пъти, затова нямам по-обстойни впечатления от него…

— Два пъти, а? — Ако веждата на Ед се вдигнеше още по-високо, от НАСА спокойно можеха да я използват за изстрелване на космически ракети.

За щастие в този момент някой влезе в магазина. Облекчението ми беше неописуемо. „Изплъзнах се на косъм! Благодаря ти, Боже!“ Шмугнах се покрай Ед, за да изляза в търговската зала.

— Извинявай, че те оставям, но имаме клиент…

Колегата ми примирено изпъшка.

— Добър ден, добре дошли в „При Ковалски“ — изчуруликах. Новодошлият, който разглеждаше витринките до вратата, се обърна.

— Здравей.

Вцепених се, езикът ми се върза на фльонга. Събрах сили чак от петите си и измънках:

— Здрасти.

Той се приближи до мен и ми подаде ръка.

— Много ви е хубав магазинът.

Възвърнах душевното си равновесие дотолкова, че да отвърна сравнително наперено:

— Благодаря. И на мен ми харесва.

— Също и на клиентите ти. — Нейт се усмихна, огледа търговската зала, после погледът му отново се прикова върху мен. — Чух, че бързо ставате популярни сред каймака на Ню Йорк.

— Има нещо вярно. Изглежда благодарение на рекламата, която ни направи Мими Сътън… — Изпод око следях изражението му, но то не се промени. — Макар да се страхувам, че ще имам повече неприятности, отколкото облаги. Предпочитам успехът ми да се дължи на качествата ми, а не на нечие застъпничество, което… — млъкнах, защото осъзнах, че съм сгазила лука. — Съжалявам, не биваше да го казвам.

Смущението ми явно се стори адски забавно на Нейт. Все пак той се насили да изглежда сериозен:

— Не, не, съгласен съм с теб. Гадничко е да си пионка в нечия игра за власт и могъщество. Повярвай, знам го от опит.

Хм, това адски ме заинтригува. Макар да се изкушавах да го разпитам по въпроса, храбро прогоних женското си любопитство и смених темата:

— Как така ти хрумна да посетиш вълшебния свят на „При Ковалски“?

— Минавах наблизо и… Я стига! И кафе ли предлагате? — Приближи се до плота и се ухили, като зърна Вярната дружка. — Не може да бъде! Как е възможно тази реликва да прави кафе, което ухае така божествено?

Самоотвержено се хвърлих в защита на любимия си домакински уред:

— Не се подигравай на Вярната дружка, докато не разбереш какво може. — Заобиколих плота и помилвах напукания корпус на машината. — Понякога външността лъже, господин Ейми. Пред вас е един от най-големите неоткрити таланти на Ню Йорк.

Той се обърна и ме погледна в очите, при което дъхът ми секна.

— Така ли? — промърмори нехайно. — Очевидно съм изпаднал в заблуждение. Изненадай ме… — Като видя изражението ми, добави: — Ако ми предлагаш кафе, приемам с удоволствие.

Захванах се да подготвя Вярната дружка за следващата порция ароматно кафе. Без абсолютно никаква причина ръцете ми трепереха. „Стегни се, момиче — строго ме смъмри вътрешното ми гласче. — Не се е случило нищо особено — повтарям: нищо особено! Той е дошъл да разгледа магазина като всеки друг клиент. Владееш се! Повтори с мен «Владея се!»“ Подчиних се и наум изговорих сакралната фраза. Наистина се… Налях кафе в три чаши и оставих едната на плота. Взех другата и вдигнах глава.

— Ето ти кафето. Чувствай се като у дома си… Ще занеса и на колегата си.

— Не се хаби. — Ед цъфна до мен и едва не го залях с горещата течност. — Привет. Аз съм Ед Стийнман, асистентът на Роузи.

Нейт се усмихна и му подаде ръка.

— Нейт Ейми, почитател на творенията на Роузи.

— Сериозно? — Ед се обърна към мен. Усмихваше се невинно, но аз го познавах достатъчно добре, за да ме заблуди. — Бих си побъбрил с вас, но се налага да продължа работата по великите й творения, така че моля да ме извините… — На минаване край мен той прошепна: — Господин Никой, а? Бива си го.

Устоях на желанието да го спъна с крак и престорено му се усмихнах.

Нейт отпи от чашата си и блажено въздъхна:

— Кафето е великолепно.

Нежно помилвах Вярната дружка.

— Убеди ли се, че понякога външността лъже?

— Да.

Замълчахме. Вероятно трябваше да използвам паузата, за да набележа следващия си ход, обаче бях прекалено обсебена от мислите колко чаровен изглежда Нейт, когато повдигне вежда. И как очите му, засенчвани от челото, изглеждат толкова пронизващи…

— Все пак посещението ми не е случайно — изведнъж изтърси той. — Искам да поръчам букет.

Все едно ме заля студен душ, но шокът ми помогна да се взема в ръце.

— Чудесно — отвърнах.

— Само че не знам… ъъъ, искам да ме посъветваш, Роузи. — Той се навъси, остави чашата си на плота и взе да я мести напред-назад. — Работата е там, че досега съм поръчал безброй букети, но всички са еднакви. Ще ми се сега да изпратя нещо различно. Непременно искам да е различно.

Кимнах.

— Виждам, че си изправен пред дилемата, която ние, професионалистите, наричаме „Какво да подариш на жената, която има всичко“. — Усмихнах се и мислено си писах пълна шестица. Също така мислено благодарих на Силия. Беше невероятно как информацията за любовния живот на Нейт ме превърна от обикновена цветарка в кръстоска между психотерапевт и древен мъдрец.

Той се ококори.

— Да… Как разбра?

— Предположих — промърморих. Надявах се да изглеждам достолепно, както прилягаше на жена с моята мъдрост. — Всичко зависи от това, което искаш да кажеш на въпросната дама.

Нейт озадачено поклати глава.

— Прощавай, нещо се обърках. Как така какво искам да кажа?

Въздъхнах. Открай време ми е трудно да обясня как работя. Още щом направих първия букет в живота си, интуитивно разбрах какво е посланието ми.

— „Кажи го с помощта на цветята“ е банално клише, обаче аз работя на този принцип. Аранжировките ми не са само съчетание от цветове и аромати, макар че тези компоненти са от особена важност. Всяко мое творение е емоционално послание, но с по-дълбок подтекст. Господин Ковалски често казваше: „Хората изпращат цветя по много поводи — за рожден ден, за да изкажат любовта си или за да се извинят за нещо… Твоята задача е да разбереш истинската причина. Защо този човек се извинява? Заради някаква грешка или задето се е променил до неузнаваемост? Когато създаваш нещо, трябва да си детектив, лекар и наставник, да вярваш, че творбата ти ще промени живота на някого. Твори с очите, с мъдростта и със сърцето си“.

Казвали са ми, че аранжирам цветята така, сякаш отблизо познавам човека, за когото са предназначени. В подобни случаи се сещам за думите на своя приятел и учител — творя с очите, мъдростта и сърцето си.

Нейт се взираше в някаква точка, отстояща на милиони километри от мястото, на което се намирахме. Изражението му подсказваше, че го вълнуват мисли, в които аз нямам място. По едно време тръсна глава и промълви:

— В такъв случай… в такъв случай се налага да обмисля посланието си. Ще ми се отново да се видим и да поговорим по този въпрос, Роузи. Съгласна ли си? Виж, утре съм свободен горе-долу по същото време. Може ли пак да дойда на кафе?

Предложението беше напълно неочаквано, но невероятно съблазнително.

— Разбира се — промълвих. — Ще те чакам, Нейт.

Щом той си тръгна, Ед се измъкна от работното помещение като любопитна невестулка от дупката си.

— Хмм. С днешното посещение стават три срещи. И вероятно няма да сгреша, ако предположа, че господинът си е уговорил четвърта. — Престорих се, че не го забелязвам, и обърнах табелката на вратата, за да обознача, че магазинът е затворен. — Не на мен тия, Роузи, сподели с батко си. Та нали току-що се здрависах с този човек. Вече сме от едно семейство…

— Ще приключа касата — заявих и отворих чекмеджето на касовия апарат. Само че колегата ми не е от хората, които лесно се предават. Не и без съпротива. Мълниеносно се пресегна, затвори чекмеджето, грабна ключа и изтича чак в другия край на помещението, като победоносно размахваше трофея си. — Стига глупости, Ед! Върни ми ключа!

Той се ухили като пакостливо дете.

— Ела си го вземи.

— Добре! — Идиотското му поведение започваше да ми лази по нервите. Затичах се към него и се опитах да взема ключа, но той го вдигна високо, а пък аз, както се бях засилила, се озовах лице в лице с момчетата от „Грейтфул Дед“, щамповани на тениската му.

— Ку-ку! — Той се ухили, поразроши косата ми и отстъпи назад, при което заветният ключ се озова още по-далеч от обхвата ми. Адски е неприятно да си с ръст около един и шейсет — това означава дългучи като Ед, който е над метър и осемдесет, вечно да се извисяват над теб.

След поредица от подскоци и други неуспешни тактики като молби, заповеди и гъделичкания (признавам, че последното направи сражението по-забавно, понеже Ед се киска като малоумен) прибягнах до крайното средство, използвано от хората в неравностойно ръстово положение. С все сили стъпих върху крака му. Възползвах се от елемента на изненада и от факта, че той се преви на две от болка, и сръчно издърпах от ръката му ключа. Мислено се поздравих за тактиката, която действаше безотказно.

— Прецаках те! — извиках победоносно. — Не подценявай ниските, върлина такава! — Вирнах глава, върнах се при щанда и отключих касовия апарат.

— Не е честно! — изстена Ед и се вкопчи в контузения си крайник.

— Съжалявам. Боли ли?

— Нищо ми няма! — тросна се той.

Оставих го още малко да се вари в собствения си сос. След като преброих парите в касата, реших, че е време да задоволя любопитството му. Хванах го за ръка и го поведох към канапето.

— Интересуват те подробности, така ли, господинчо? Ще ги научиш.

Ед се опита да изиграе ролята на незаинтересуван, макар че погледът го издаваше.

— Най-малкото, което можеш да направиш, за да изкупиш вината си заради страданието, което ми причини — промърмори кисело.

На практика нямаше почти нищо за споделяне. Не знаех каква е причината за днешната визита на Нейт. Всъщност го познавах съвсем бегло. От друга страна, бях сигурна, че първото ми впечатление за него е било погрешно и че той е доста сложна личност. Което несъмнено подклаждаше любопитството ми. Единственият начин да обясня интуитивното си предположение бе да сравня Нейт с айсберг. Само че се изпуснах и неволно разкрих тайната си теория относно Ед, като добавих:

— С него си приличате като две капки вода.

— Смяташ ме за айсберг, така ли? — смаяно повтори колегата ми.

— Да. В добрия смисъл, разбира се.

Той прокара пръсти през тъмнокестенявата си коса и озадачено ме изгледа.

— Какво му е доброто на айсберга?

С този въпрос ме хвана натясно, но все пак направих геройски опит да изляза от положението:

— Ти си „добър“ айсберг в смисъл, че само малка част от истинския Ед се вижда на повърхността. За разлика от „лошия“, който е потопил „Титаник“… Схващаш ли мисълта ми?

Изражението му остана непроменено.

— Аз съм айсберг — измънка, като че ли размишляваше върху лекарска диагноза и откриваше страшен подтекст.

Наклоних глава, погледнах го кокетно и сложих ръка на коляното му.

— Повярвай, казах го като комплимент. Според мен си… интригуващ.

Против волята си той се засмя:

— Все едно чета пасаж от книгата на Силия Джонсън „Мимолетна среща“. — Той заговори със старомоден английски акцент: — Наистина ли те интригувам, любов моя?

Усмихнах се.

— Понякога се държиш като кръгъл идиот.

— Да, обаче това е само една десета от мен. Представи си колко кошмарни могат да са останалите девет десети.

Потупах го по коляното и се огледах. След като обърнах табелката, в магазина се бяха възцарили тишина и спокойствие. Навън Ню Йорк все така пулсираше като неуморно сърце; по Кълъмбъс Авеню пак имаше задръстване и колите пъплеха като охлюви — същински живописен парад на чувството за безизходица.

— Какъв късмет, че днес не попаднах в тази преса… — промърморих.

— Метрото е велико изобретение — кимна Ед. — И така, какво за Нейт? Предполагам, че в бъдеще ще го виждаме по-често, прав ли съм?

Дълбоко си поех дъх и го погледнах в очите.

— Да, вероятно. — Осъзнах, че дланта ми още е на коляното му, а той е протегнал ръка върху облегалката на канапето и китката му леко докосва рамото ми. Усмихна ми се, обаче погледът му беше нетипично сериозен. На улицата отвън таксиметровите шофьори надуваха клаксоните, часовникът зад щанда ритмично отмерваше отлитащите секунди. Тъкмо когато започнах да се чувствам неловко, Ед заговори. И каза нещо, което изобщо не очаквах да чуя:

— Тази вечер аз ще доставя поръчките, Роузи.

— Ами… — заекнах, объркана от внезапната промяна в настроението му. — Да… добре… стига да искаш. — Помъчих се да разгадая чувствата, които изразяваше погледът му. — Имаш ли време?

— Ще намеря. — Отиде да вземе букетите от работното помещение, върна се, изгледа ме втренчено и попита: — Готови ли са бланките? — Усмивката му беше широка както обикновено, но тонът му не ми хареса.

Пресегнах се зад щанда и му подадох формулярите. Ед ми благодари и аз го последвах към външната врата, като пътьом изключвах осветлението. Миг преди да се разделим, импулсивно го хванах за ръкава.

— Слушай… нали не ми се сърдиш?

Той се наведе и нежно ме целуна по страната.

— Не, Роузи. Престани да се тревожиш. Довиждане до утре. — Усмихна се, обърна се и се отдалечи с бързи крачки.

Спомних си нещо и се провикнах:

— Ед!

Той се извърна:

— Да?

— Приятно изкарване с Елена довечера.

Колегата ми не отговори, само вдигна ръка за поздрав и продължи пътя си.

Проследих го с поглед, докато зави по следващата пряка. Внезапно изпитах необяснима тревога, която се загнезди в сърцето ми. Спуснах външните щори, заключих вратата и бавно закрачих към дома си.

Ню Йорк си беше все така забързан, шумен и колоритен, но докато минавах покрай познати сгради и прекосявах познати улици, градът сякаш остана на заден план. Безброй въпроси пърхаха в ума ми като неспокойни пеперуди. Нейт, Ед, гаджетата на Марни, Мими и Кейтлин Сътън и журналистката, спомената от Нейт — всички ми се струваха като парченца от мозайка, които упорито отказваха да паснат на местата си. На две пресечки от жилищната си сграда чух познат глас:

— Ето те и теб, сестричке! — Джеймс ме настигна. Лицето му беше зачервено, изглеждаше доволен от живота. — Ще ме приютиш ли и днес? — Вдигна голям хартиен плик и добави: — Напазарувах от „Дийн енд Делука“.

— В такъв случай си добре дошъл у дома. — Засмях се и сякаш ми поолекна. Внезапно ми стана хубаво, че брат ми е до мен.