Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (15)

Петнайсета глава

Честността е особено животно — мило или зло в зависимост от случая. Защо всички държат на нея, а не са честни спрямо събратята си? Откакто се помня, се стараех да съм почтена с роднини, приятели и непознати. Малко след като се запознахме, Силия заяви, че до известна степен именно заради това си патя.

— Носиш сърцето си като чанта на „Прада“, Роузи, всички го виждат. Понякога е от полза да си мъничко потайна.

Взех си бележка и реших, че никой повече няма да ме нарани, ако не знае какви са чувствата ми. И тактиката ми се оказа успешна. До днес.

Днес единственият човек, който държеше ключа към миналото ми, се беше появил там, където се чувствах в най-голяма безопасност — в кабинета на Нейт.

Нейт беше забелязал странното ми поведение и щеше да поиска обяснение. Дълбоко в душата си знаех, че наближаваше времето, когато щях да съм принудена да разбуля тайните си. И не само пред Нейт, но и пред други приятели. Страховете и душевните ми терзания щяха да секнат, след като всички научеха какво стана преди шест години и половина и защо се скрих в цветарски магазин в най-прекрасния град на света. Всички, включително Ед… „Божичко, как ще му кажа истината?“ При мисълта да разголя душата си пред него, след като години наред избягвах тази тема, изпитах неописуема паника. Все пак дотогава имаше време. Непосредствената опасност идваше от Нейт — знаех, че ще настоява да разбере защо срещата с Дейвид ме извади от равновесие. Не исках да го изгубя — много държах на приятелството ни… не, държах на самия него.

Осъзнах, че съм попаднала в капан. Най-много от всичко се боях да разкрия сърцето си. Защото откровеността беше свързана с риск да загубя скъпи хора. А изповедта за миналото ми означаваше отново да призная поражението си, отново да изпитам болката, която потисках толкова дълго вече. Преди шест години и половина се зарекох да не допускам някой да ме нарани така. Който и да било. И донякъде успях. Започнах нов живот и дръзнах да повярвам, че съм щастлива. Прогоних дори усещането за празнота, познато на всеки, който вечер се прибира у дома и никой не го чака. Да, бях самотна, но и в безопасност, понеже владеех положението.

Сега обаче бях изгубила контрол и страховете отново ме връхлитаха.

Силия ме посрещна пред редакцията на Осмо Авеню и бързо ме преведе през шикозното фоайе. Щом се качихме в асансьора, хвана ръката ми.

— Чуй какво ще ти кажа, преди да влезем в кабинета ми — Нейт е там.

Не знам защо, но не се изненадах — подозирах, че ще се случи точно това. Натиснах бутона за отваряне на вратата и пристъпих обратно във фоайето. Силия ме последва и ме хвана за раменете, препречвайки пътя ми за бягство.

— Пусни ме! — прошепнах. — Не разбираш какво ми е… Искам да се прибера у дома… не ми е добре…

Все едно говорех на стената.

— Не, Роузи, няма да те пусна. Този път няма да избягаш.

Внезапно кипнах:

— Ще правя каквото си искам! Остави ме на мира!

Виковете ми отекнаха в просторното помещение, неколцина души се обърнаха и ме изгледаха. Силия повтори спокойно, но с твърдост, която ме вбеси:

— Не, Роузи.

Тонът й ми подейства като студен душ. Примигнах, за да спра горчивите си сълзи.

— Защо?

Приятелката ми пусна ръката ми и ме погледна в очите. Забелязах, че и тя се е просълзила.

— Защо ли? Защото имаш право на живот, в който ще се чувстваш пълноценна жена с непокътнато самочувствие. И защото прекрасни хора като Ед и Нейт трябва да научат какво си преживяла, за да оценят силата на характера ти. Не ме гледай така. Неведнъж съм била свидетелка на душевната ти борба. Запомни, скъпа — ти успя в ситуация, при която повечето хора щяха да рухнат и да стъпят на пътя към самоунищожението. Настъпил е моментът да се пребориш с миналото си, с Дейвид… и да докажеш на себе си, че можеш да победиш. Знаеш, че съм права.

Права беше. Макар цялото ми същество да се бунтуваше, знаех, че е време да се изправя срещу най-големия си страх.

— Помогни ми — промълвих. — Няма да се справя сама.

— Разбира се, съкровище, разчитай на мен.

Вкопчих се в ръката й, дълбоко си поех въздух и отново се качих в асансьора. Вратата се затвори. И моето пътуване започна.

* * *

Както вече споменах, след дипломирането си постъпих в една лондонска рекламна агенция; „Кю Джей Джонсън“ беше сравнително нова, но просперираща компания и моето назначаване съвпадна с най-големите им успехи. Благодарение на младите и амбициозни дизайнери фирмата се нареди сред най-големите играчи на рекламния пазар, които налагаха новите тенденции. Работата беше творческа и вълнуваща и ме заплени още от първия ден.

Година и половина след постъпването ми получихме най-мащабния договор в историята на фирмата — Могъща многонационална компания ни възложи изработването на стратегия за международна рекламна кампания.

Работехме вече година по проекта, когато един ветровит априлски ден шефът ме извика в кабинета си и ме помоли за услуга:

— Роузи, някакви янки пристигат, за да се включат в екипа ти. Ако питаш мен, не са ни притрябвали, обаче клиентът настоява и ръцете ни са вързани. Самолетът им каца на „Хийтроу“ днес следобед, а колата ми е на сервиз. Ще ги посрещнеш ли?

Съгласих се, въпреки че тъкмо през този ден главата ми беше пламнала от работа. Казах си, че разходката до летището ще ме поразсее, пък и се радвах на възможността първа да разговарям с американците и да им обясня, че аз командвам парада.

На излизане от града движението беше убийствено, но все още безпомощното пролетно слънце придаваше на Лондон онова очарование, което все се надяваш да видиш, а то все ти убягва. Очертаваше се дълго пътуване, следователно алтернативата беше да се примиря и да се забавлявам. Надух до дупка радиото и му припявах по целия път до Четвърти терминал.

Влязох в сградата и се наредих на опашката от шофьори, вдигнали високо листове хартия с името на човека, когото трябваше да посрещнат, и обикновени посрещани, нетърпеливо очакващи срещата с приятели и роднини.

Постарах се да държа възможно най-безгрижно ламинираната табелка с названието на нашата фирма и търпеливо загледах безкрайната върволица от уморени пътници. След четирийсет и пет минутно чакане Дейвид Литгоу влезе в живота ми.

Първата ми мисъл беше, че досега не съм виждала човек с наистина сиви очи. Сега ще кажа нещо, което е ужасно банално, но в моя случай е вярно — разбрах, че от този миг нататък животът ми безвъзвратно ще се промени.

По време на съвместната ни работа с Дейвид неусетно се сближихме. Приятели (и дори най-големият шеф Джей Кю, сред чиито качества не бяха проницателността и наблюдателността) подхвърляха, че помежду ни има страхотна химия. С Дейвид често обядвахме заедно; когато ми говореше, той винаги се привеждаше към мен и ме гледаше в очите. А пък аз винаги затаявах дъх. Много по-късно разбрах, че е подкупвал колегите ми, за да ни оставят насаме по-често.

Седмица преди завършването на проекта Джей Кю ни съобщи, че клиентът ще плати двудневния престой на целия ни екип в уелския планински курорт Сноудония. Искал да ни възнагради за усърдната работа и се надявал в неформалната обстановка да изгладим творческите си противоречия. Предвиждаше се да работим от девет до дванайсет на обяд, после да се отдаваме на забавления. И така един четвъртък в края на май потеглихме за Уелс.

В събота вечерта повечето колеги решиха да отидат в селската кръчма, но аз отказах. Настаних се в уютната дневна на къщата, в която бяхме настанени, и зачетох книга. По едно време заваля силен дъжд и аз се поздравих за благоразумието си. След няколко минути се разрази истинска буря, градушка забарабани по стъклата на прозорците. Отново зачетох книгата, но някой влезе в дневната и смути спокойствието ми. Вдигнах очи и с изненада видях Дейвид.

Той седна на пода до мен, погледна ме и промърмори:

— Тази вечер не съм в настроение за топла бира и оглушителна музика. Предпочитам да остана с теб.

Потреперих от удоволствие. Изведнъж добих смелост и прокарах пръсти по страната му. Ненадейно токът угасна и се озовахме в непрогледен мрак. Ръката ми още беше протегната, но вече не докосвах лицето на Дейвид. Другите ми сетива побързаха да компенсират временната липса на зрение. Мускусната миризма на одеколона на Дейвид се усили, чух го да се движи, после настъпи тишина. Не знаех дали още е в стаята или не. Повиках го и след като не се обади, реших, че е излязъл. Приведох се с надеждата да видя някаква светлинка отвън. Лъхна ме топъл дъх. Стреснах се и подскочих, после се опитах да го обърна на шега:

— Знам, че си тук! Стига игрички, не използвай неизгодното ми положение.

Вместо да ми отговори, той се притисна до мен, жаркият му дъх опари устните ми. С длани обгърна лицето ми и промълви:

— Не е игра, Роузи. Не се шегувам. Позволи ми да те обичам. Позволи ми да вляза в живота ти. Желая те повече от всичко на света.

Целувката му беше продължителна и страстна. Никога не ме бяха целували така. Потръпнах, сякаш по тялото ми премина електричество, и разбрах, че дните на Съдбовно решение номер две са преброени — започвах да се влюбвам.

* * *

Три етажа преди нашия в асансьора се качиха някакъв журналист на средна възраст и много по-младата му приятелка. Силия учтиво им се усмихна. Забих очи в пода на кабината, докато спомените, освободени от дългогодишния си затвор, продължаваха да възкръсват в съзнанието ми. Ах, колко силно обичах Дейвид тогава! Изведнъж ме жегна страх, че любовта ми към него, макар и погребана под безброй пластове огорчение, още е жива. Стиснах клепачи.

* * *

Колегите не се изненадаха, че с Дейвид сме станали любовници. Някои твърдяха, че са забелязали признаците от самото начело. Други бяха щастливи — предсказали с точност кога ще започне връзката ни, те бяха спечелили по петдесет лири от залагането, което тайно от мен бяха устроили в службата. Интересът им ласкаеше Дейвид и той търсеше всякакви поводи да покаже любовта си към мен. Намирах на бюрото си разкошни букети и любовни стихотворения на скрийнсейвъра на компютъра си. Не след дълго заподозрях, че се вихри ново залагане — този път за датата, на която Дейвид Литгоу ще ми предложи брак.

И това се случи, но не както го очаквах. Първо ми предложи работа:

— Скъпа, току-що се чух с баща ми. В бостънския клон на компанията ни търсят дизайнер, за да оглави новосъздаден отдел и да издирва млади таланти. Баща ми държи на теб и не иска и да чуе за друг кандидат. Ела с мен в Щатите, Роузи.

Реших, че това е доказателство за сериозните му намерения, и се засмях:

— Ако ми предлагаш брак, Дейвид Литгоу, бъди по-романтичен и се постарай малко повече.

Беше топъл съботен следобед, двамата се разхождахме в Батърси Парк и тъкмо бяхме стигнали до Пагодата. Дейвид тичешком изкачи стъпалата и се провикна:

— Внимание, дами, господа, деца и… кучета! — Минувачите спряха и зяпнаха откачения американец, който ожесточено им махаше. — Ще направя важно съобщение! Младата дама пред вас е най-очарователното и красиво същество в целия свят! Официално заявявам, че не мога да живея нито ден повече без нея. Ето защо… — Той слезе и се отпусна на коляно пред мен. — Ето защо коленопреклонно я моля да бъде с мен до края на земните ми дни като моя съпруга. — Развеселените зяпачи възторжено го аплодираха. — Дейвид вдигна глава и ме погледна в очите: — Обичам те повече от всичко. Омъжи се за мен, Роузи.

Публиката се умири и затаи дъх.

— С най-голяма радост, Дейвид! — отвърнах и се просълзих, защото зяпачите пак заръкопляскаха.

Той ме вдигна на ръце и извика:

— Ще те направя най-щастливата жена на света! Ще видиш!

* * *

Силия ми подаде втора хартиена носна кърпичка. Асансьорът спря, мъжът и жената от втория етаж слязоха. Обзе ме пристъп на паника, стомахът ми се сви на топка, повдигна ми се.

— Искам да се прибера у дома! — прошепнах. — Няма да издържа.

— Нямам представа какво изпитваш, Роузи, но знам, че е настъпил повратен момент в живота ти. Стисни зъби и преодолей кризата, иначе ще се криеш, докато си жива. Решавай!

„Не ми предлагаш богат избор“ — помислих си с горчивина. Ненадейно ми се стори, че чувам гласа на господин Ковалски: „В дадени моменти от живота си вървим по стъпките на съдбата. Подобни мигове са скъпоценни, защото се случват най-много два-три пъти. Те са и болезнени, много болезнени. Но болката е катарзис и ти помага да станеш по-уверена и по-силна. Някой ден ще си изправена пред трудно решение, от което ще зависи дали да живееш, или да умреш. Избери живота, Роузи!“

Вече знаех как да постъпя.

* * *

Мама се разплака, като й съобщих, че възнамерявам да живея в Щатите. Разбра обаче, че съм твърдо решена, и ми даде благословията си.

Дейвид си замина за Бостън, аз останах да уредя продажбата на апартамента си. След месец бях приключила всичките си дела в Англия и си бях стегнала багажа. Мама и Джеймс ме изпратиха до „Хийтроу“ и аз се качих на самолета, който щеше да ме отведе към новия ми живот.

Бостън ме изуми. Всичко ми се струваше необикновено и вълнуващо: културата, говорът на хората и начинът им на живот, едновременно забързан и старомоден. Поднових приятелството си с моя състудент Бен, който работеше в Харвард, жънеше големи успехи и беше влюбен в професията си. Беше станал по-голям американец от американците — говореше с бостънски акцент и беше запален почитател на американския футбол, бейзбола, баскетбола и всеки друг спорт, който можеше да гледа или да практикува.

Новата ми работа беше истинско предизвикателство, обаче аз бях в стихията си. Помогнах за създаването на новаторски екип и със затаен дъх наблюдавах как петнайсет младежи, току-що взели университетските си дипломи, се превръщаха в най-гениалните дизайнери, които бях виждала. Усещах, че най-сетне съм намерила истинското си призвание. А Дейвид? Дейвид беше всичко, за което си бях мечтала, и непрекъснат източник на изненади. Чувствах се горда в ролята на бъдещата му съпруга. Знаех, че ме обича и че съм му необходима. Понякога нощем се вкопчваше в мен, сякаш се страхуваше, че ще изчезна, ако ме пусне. Често, докато работехме рамо до рамо при ремонта на къщата, която си бяхме избрали, го улавях, че ме наблюдава, но той не извръщаше поглед. Обичах да заставам на прозореца, да вдъхвам миризмата на прясна боя и да си представям как децата ни ще си играят в голямата градина с високи кленови дървета.

Сватбата щеше да е през юни. Мама и Джеймс пристигнаха, за да ми помогнат с последните приготовления. Церемонията и приемът щяха да са в разкошната къща на бъдещите ми свекър и свекърва, която се намираше в тихо предградие. Поканени бяха триста души, най-вече приятели и колеги на бащата на Дейвид.

Мама се разплака, като ме видя с булчинската рокля при последната проба. Цветята за церемонията и моят букет от разкошни разноцветни рози бяха подарък от нея. През нощта преди голямото събитие с милата ми майчица почти не мигнахме, за да приготвим цветята за бутониерите на мъжете, и също като в детството ми се смеехме и разговаряхме.

— Е, Роузи, свърши се. Утре ще станеш госпожа Литгоу. Струва ми се прекалено изискано за моето момиченце.

— О, мамо… За това мечтая.

Тя се усмихна, но ми се стори, че долових в изражението й мъничко тъга, и се запитах дали не си спомня сватбата си с баща ми.

— Чудесно, стига наистина да го искаш.

— Сигурна съм.

— Хубаво. А сега бързо в леглото, млада госпожице! Утрешният ден ще промени живота ти.

И както в много други случаи мама отново се оказа права.

* * *

Асансьорът спря, вратата се отвори. Миг преди да пристъпим в приемната, Силия се обърна към мен:

— Готова ли си?

— Не знам — отвърнах съвсем искрено.

Тя се усмихна и окуражаващо стисна ръката ми.

— Стегни се, малката!

Колебливо я последвах в кабинета й.

Нейт стоеше до прозореца и се взираше навън. Щом влязохме, той се обърна и на лицето му се изписа облекчение:

— Слава Богу! Толкова се притесних, Роузи. Добре ли си?

— Ами… — поколебах се, но Силия ми направи знак да продължа. — Виж, Нейт, досега пазех в тайна нещо, свързано с мен. Споделяла съм го с малцина, понеже… — Странно, но погледът му сякаш ми вдъхна сили. Неочаквано за самата себе си се обърнах към Силия: — Предпочитам да остана насаме с Нейт, ако не възразяваш.

Лицето й се поразведри.

— Сигурна ли си?

Усмихнах се, пренебрегвайки лудешкото туптене на сърцето си.

— Да, сигурна съм.

— Ще бъда отвън. — Тя излезе и тихо затвори вратата.

Вече бяхме сами. Нямаше връщане назад. Нейт пристъпи към мен.

— Роузи, нали се бяхме разбрали — аз говоря, ти слушаш. Не си длъжна да споделяш каквото и да било.

Въздъхнах.

— Зная. Но ми се струва, че искам. Седни, ако обичаш.