Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (20)

Двайсета глава

— Привет на завърналата се велика пълководка! — козирува ми Ед. — Почти свършихме, шефке. Какво ще кажеш?

Огледах се и възкликнах:

— Този път надминахме себе си!

Той нареди на Марни и помощниците да разчистят терена и отново се обърна към мен:

— Поотдъхна ли си?

— Да, благодаря.

— Предполагам, че Мими не е във възторг.

— Точно така. Няма да дойда на бала довечера. Мими не може да ме гледа, пък и ми се иска да си почина след тази лудница. Ти ще придружиш Марни и…

Той наведе глава.

— Не мога, зает съм.

— Моля? Нали с нея умирахте да присъствате? Освен това Райън Рейнолдс ще бъде тук. Кой ще я пази от него?

— Съжалявам, невъзможно е. Знам какво ще кажеш — че си разочарована и че не съм никакъв приятел. Въпросът е, че обещах на някого да се видим довечера, и…

— Момент! На тайнствената жена, в която си влюбен ли?

Той рязко вдигна глава.

— Какво?! Не! На майка ми.

Изпитах необяснимо облекчение и неволно се изкисках:

— Не може да бъде! Нещо послъгваш.

Ед въздъхна:

— Уви, това е горчивата истина. Обещах на мама и двете ми лели, които са стари моми, да ги заведа на вечеря. Станало ни е традиция да се събираме на годишнината от смъртта на дядо. Бях забравил, че се пада тъкмо днес, но преди час мама ми телефонира и ме подсети.

— Е, няма как, ще отидеш.

— Виж, не се притеснявай за довечера. Можеш да се мернеш само за малко, колкото да обереш лаврите за твоята украса.

— Нашата!

— Така е, но знаеш колко съм стеснителен.

Скръстих ръце на гърдите си.

— Откога? Мислех, че си опериран от свян.

— Малко ме познаваш, шефке. Много по-срамежлив съм, отколкото предполагаш.

На път за вкъщи все мислех за хапливата забележка, която ми подхвърли на раздяла. За какво ли намекваше? Телефонът ми иззвъня тъкмо когато влязох у дома.

— Роузи, ти ли си?

— Звъниш ми на мобилния, следователно или съм аз, или някой вежлив крадец. — Хвърлих на канапето чантата си и тръгнах към кухнята да включа електрическия чайник.

— О, прословутото английско чувство за хумор — изкикоти се Силия. — Ще бъдеш ли на бала на Мими?

— Май нямам избор. — Направих кисела физиономия и се пресегнах за чаша и пликче чай. — Защо?!

Силия не отговори веднага. Тъкмо се канех да проверя дали връзката не е прекъснала, и тя изтърси:

— Обещай да не говориш с никого!

— Мила моя, ще присъстват стотици гости. Нима настояваш да се правя на глуха и няма?

— Стига глупости, Роузи! Мисълта ми беше да не говориш с никого от пресата.

— И по каква причина?

— Ами… засега не мога да ти кажа. Не знам подробности. Само ме послушай, става ли?

— Божичко, плашиш ме! Какво става?

— Не се притеснявай, съкровище. Повтарям — не разговаряй с репортери! Особено ако те питат за Джеймс.

Сърцето ми отиде в петите.

— Какво е направил? Добре ли е?

— Боях се, че ще реагираш така. Нищо му няма, успокой се. Може би е въвлечен в нещо, но засега чувам само слухове. Репортерите търсят информация и ако се досетят, че си му сестра, ще те побъркат от въпроси.

— Ама… аз нищичко не знам.

— Точно така. Затова се успокой.

— Ти ще дойдеш ли довечера?

— Налага се… само че ще закъснея. Първо ще се отбия при мама.

— Какво ви става бе, хора? Тази вечер всички сте с майките си! — възкликнах разочаровано.

— Моля?

— Нищо, нищо. Ще се видим на бала. Обещавам да бягам от репортерите като дявол от тамян. Доволна ли си?

— Да. И не се тревожи.

— Кой се тревожи?

— Така те искам! Чао.

Взех чашата с чай, седнах до прозореца и се загледах в заледената улица. После се заех с неприятната задача да избера дреха за бала, на който не бях възнамерявала да присъствам.

Господин Ковалски се забавляваше, но и се озадачаваше от женската суета. Влезеха ли в магазина дами, възбудени, поруменели и натоварени с пликове от различни модни къщи, той ги питаше от учтивост какво са си купили и само след двайсет минути започваше да съжалява, защото му се завиваше свят от аргументите им защо са избрали тази или онази дреха.

Отново си спомних за него, когато слязох от таксито. Носех семпла дълга черна рокля и бях наметнала сребристия кадифен шал, който Силия ми беше подарила за рождения ден. Смятах, че тоалетът ми не се набива на очи и ще остана незабелязана сред стотиците гости. Притичах по червения килим не само защото заръмя ситен дъждец, но и за да избегна обективите на папараците, тълпящи се около входа на хотела, преграден с червени копринени шнурове.

Щом се озовах във фоайето и се почувствах в сравнителна безопасност, започнах да се оглеждам за някой приятел. След няколко минути наистина зърнах познато лице, обаче начаса ми се прииска да побягна. Опитах се да се смеся с гостите, но Филип Девъру вече ме беше забелязал и застрашително се носеше към мен.

— Добър вечер, госпожице Дънкан. Бих искал да кажа, че е удоволствие да те видя, обаче ще излъжа.

Надявах се усмивката ми да е достатъчно автентична, за да го заблуди.

— Не очаквах да кажеш друго, Филип.

Той се усмихна, давайки ми възможност да оценя изкуството на зъботехника, изработил зъбните му коронки, а после каза нещо, което ме смая:

— Всъщност дойдох да те поздравя.

— Така ли? — промърморих.

— Не е за вярване, нали? Неприятно ми е да го призная, но с твоя екип сте надминали дори моите очаквания.

Не бях съвсем сигурна дали ми прави комплимент, имайки предвид отрицателното му мнение за „При Ковалски“. Все пак му благодарих и добавих:

— И аз съм доволна.

Филип се поколеба и неохотно ми подаде ръка. Изглеждаше изненадан от самия себе си, което говореше, че не е свикнал да признава поражението си.

— Да обявим ли примирие? — подхвърли.

Смайването ми прерасна в изумление. Стиснах дланта му и промълвих:

— Разбира се. Благодаря.

— Няма за какво. Освен това знам от сигурен източник, че Мими те е разлюбила, което трябваше да се случи отдавна. „При Ковалски“ вече не е на мода. Като добавим и факта, че от днес имам договор да снабдявам с цветя „Шоуто на Летърман“, ти и жалкото ти магазинче вече не сте заплаха за мен. — Тракна с токовете на прескъпите си обувки, обърна ми гръб и изчезна сред гостите.

Засмях се. Онова, което Мими беше замислила като съкрушителен удар, всъщност ме зарадва. Лицемерната й подкрепа не ми беше притрябвала. Тази вечер с хората от екипа ми бяхме доказали, че сме сред най-добрите в Ню Йорк.

Марни ненадейно изникна иззад висока мраморна колона и така изписка, че едва не ми причини сърдечен удар:

— Роузи! Слава Богу, че дойде! Видя ли някъде Райън Рейнолдс?

— Още не.

— С Филип ли разговаряше преди малко? Жалко, че ни е враг и не мога да се пробвам с него. Разкошен мъж е!

Изкисках се:

— Вече можеш. Той обяви примирие. Между другото, много си шик.

— Мислиш ли? — Марни се завъртя, за да демонстрира ефирната си рокля от синьо-зелен шифон. — Истинска класика. Купих я от бутик в Сохо. — Посочи шнолата си — пеперуда, обсипана с фалшиви диамантчета, която допълваше екстравагантната й прическа, и добави: — А тази прелест е находка от битпазара в Ийст Вилиж, за който ме светна Мак.

— Прекрасна е.

— Надявам се да привлече вниманието на Райън. Представяш ли си, Роузи?! Ще бъда в една и съща зала с него! Толкова се вълнувам, че дъхът ми секва.

Вгледах се в пламналите й страни и за миг се изплаших, че милата ми помощничка ще експлодира сред фонтан от искрящи звезди.

— Успокой се, скъпа. Едно питие за кураж?

— Искаше ми се, но не посмях да си взема да не би сервитьорите да ме помислят за непълнолетна.

Хванах я под ръка.

— Ела да видим дали ще откажат да ти сервират алкохол.

Запробивахме си път сред мъже с елегантни смокинги и дами с умопомрачителни вечерни рокли, дело на прочути дизайнери. Огледах се и мислено се поздравих — белите лампички, блещукащи сред гирляндите от зеленина и цветя, създаваха магически ефект. За пръв път изпълнявахме толкова мащабна поръчка, но безспорно се бяхме справили блестящо. Марни сякаш четеше мислите ми:

— Представяш ли си, Роузи! Ние създадохме тази красота!

— Така е. Гордей се с работата си.

Покрай нас мина сервитьор с поднос, отрупан с елегантни кристални чаши.

— Шампанско, госпожици?

Посегнах към подноса и дланта ми се удари в ръката на човек, който се беше пресегнал едновременно с мен. Машинално се обърнах да се извиня и в мен се впериха познати сиви очи.

— Роузи? Майко мила, изглеждаш фантастично!

Усмивката на Марни беше широка почти колкото балната зала.

— Нали? — възкликна тя и подаде ръка на Дейвид. — Марни Андерсън, асистентка на Роузи.

— Дейвид Литгоу. Много ми е приятно, Марни.

— А! — Тя веднага пусна ръката му. — Дейвид, значи.

Направих геройско усилие да се усмихна и промърморих:

— Не очаквах да те видя на бала.

— Мими ме покани едва днес следобед. Близка е с майка ми, която е в комитета по организирането на това събитие. Щом Мими разбра, че с теб се познаваме, настоя да присъствам. Като те видях, останах приятно изненадан. Не знаех, че ще си тук, макар да е редно, за да приемеш комплименти за работата си. Фантастична украса, Роузи. Имаш вроден талант.

Подсилих куража си с голяма глътка шампанско и измънках:

— Благодаря.

— Чакат ни за снимките. — Марни ме хвана под ръка и накриво изгледа Дейвид. — Довиждане, господин Литгоу.

— Ще се видим през март — усмихна се той. — На сватбата.

— Не и ако се отървем от ангажимента — промърмори тя и ме задърпа, докато се озовахме на безопасно разстояние от него. — Роузи, добре ли си? Отначало не загрях кой е. Извинявай!

— Нищо ми няма, не се притеснявай. Просто не очаквах, че ще е тук. Ела да потърсим Силия.

След половинчасово лутане из лабиринт от хора, които се смееха и шумно разговаряха, най-сетне признахме поражението си и се оттеглихме в дамската тоалетна, където най-неочаквано се натъкнахме на Силия, заобиколена от известни дами. Докато оправяха грима си, те захласнато слушаха монолога й:

— Накрая му заявих: „Не ми пука кой си! Ако ще да си принц на Мароко, пак няма да пусна такава статия в «Таймс»!“ Ама че нахал е този Чарлс! Кой му дава право да… О, вижте кой е тук! Запознай-те се с жената, сътворила фантастичната украса за тазвечерния бал — госпожица Роузи Дънкан!

Всички се обърнаха към нас и одобрително закимаха. Силия си взе чантата и ни изтика обратно във фоайето.

— Момичета, изглеждате фантастично! Гордея се, че ви познавам.

Марни засия:

— Благодаря, госпожо Райтън. — Видяхте ли някъде Райън Рейнолдс?

— Миличка, единственото, което видях след схватката с онези нахални фотографи, е дамската тоалетна, а той със сигурност не беше там.

Марни се обърна към мен:

— Ще надникна в залата. Може вече да е дошъл. Пускаш ли ме, Роузи?

— Разбира се. Ще се видим след малко.

Със Силия я загледахме как подскача като палаво момиченце, после приятелката ми ме прегърна през раменете и попита:

— Някой не поиска ли да те разпита?

— Не. Освен с Марни разговарях само с Дейвид.

— Дейвид ли? Той пък какво търси тук?

— Мими го е поканила в последния момент. Вероятно за да ми отмъсти.

— Моля? За какво да ти отмъщава?

— Дълга история. Друг път ще ти я разкажа. Да знаеш, че много ме изплаши със забраната да разговарям с репортери. Какво се е случило?

Тя се навъси.

— Носят се слухове за брат ти. Не се панирай, съкровище, засега са само слухове. Започнаха да се разпространяват преди известно време, днес подочух нещичко от нашия човек във Вашингтон.

Сърцето ми се разтупка.

— Джеймс работи във Вашингтон от шест месеца и само от време на време се връща в Англия.

— Знам. Виж, не се впрягай. Хората обичат да си чешат езиците. В повечето случаи слуховете се оказват безпочвени.

— Само че ти се беше впрегнала достатъчно, за да ме предупредиш за репортерите.

Силия безгрижно се усмихна, но погледът й издаваше безпокойството й. Реших да не настоявам — изненадите тази вечер ми бяха предостатъчни. Приятелката ми видя някого и възкликна:

— Роузи, ще те изоставя за малко. Имам спешен разговор с един човек. Нали не възразяваш?

— Не, разбира се.

— Няма да се бавя — подвикна тя и изчезна сред елегантните мъже и жени, които, ако се съди по изваяните им тела, явно бяха редовни посетители на фитнес залите.

Отпих от шампанското и се огледах. Каквито и недостатъци да имаше Мими Сътън, нейните празненства бяха най-изисканите и подсказваха за могъщото й влияние в нюйоркското висше общество. Нейт още го нямаше. Копнеех да зърна познатата ми усмивка, макар че се чувствах доста неловко след следобедния ни разговор. Запитах се дали ще хареса тоалета ми, но след миг прогоних глупавата мисъл. Много отдавна бях престанала да се интересувам от мнението на мъжете относно външността, а тази вечер самочувствието ми и без това беше смачкано при вида на толкова красиви и елегантни хора. Почувствах се глупаво, задето стърчах сама и се издавах, че се чувствам като риба на сухо. Понечих да изляза от залата, но някой докосна рамото ми. Обърнах се и видях висока червенокоса жена с фантастична тъмносиня рокля и огърлица от диаманти, които запроблясваха, щом тя заговори.

— Роузи Дънкан?

— Да. Здравейте. — Подадох й ръка, но непознатата не се здрависа с мен.

— Най-сетне се срещнахме — процеди. Безизразното й лице сякаш беше издялано от мрамор. — Изобщо не сте каквато си ви представях.

Не знаех дали това е комплимент или обида, но за всеки случай се усмихнах.

— Нямате представа колко често ми го казват.

Непознатата явно беше лишена от чувство за хумор. Неодобрително ме изгледа от главата до петите и се намръщи като строга учителка.

— Признавам, че ми беше любопитно защо правите толкова силно впечатление на някои хора.

— Нима? Прощавайте, не чух името ви. — Отново й подадох ръка и този път тя благоволи да стисне дланта ми с дългите си студени пръсти, при което забелязах безупречния й маникюр.

— Кейтлин. Сътън. — Устните й се разтегнаха в усмивка, която повече приличаше на презрителна гримаса. — Чух, че познавате Нейт. Моят годеник.

Помъчих се да запазя присъствие на духа, въпреки че се почувствах зле облечена и непохватна в сравнение с тази изискана жена.

— Радвам се, че най-после се запознахме — изтърсих и се изчервих като домат.

Кейтлин отново се усмихна. Изражението й беше като копие под индиго на физиономията на майка й в ранния следобед.

— Боях се, че ще се окажете… как да се изразя по-деликатно — по-голямо предизвикателство. Сега обаче виждам, че страховете ми са били безпочвени. — Високомерният й тон напълно смаза самочувствието ми. — Нямате представа какво облекчение изпитвам.

— Приятно е да оправдаеш нечии надежди — подхвърлих и се опитах да потисна нарастващия си гняв. — А сега ме извинете, заета съм.

— Дори знам с какво! — избълва тя и за миг се превърна от ледена кралица в разярена харпия. — Заета сте да настройвате Натаниъл срещу мен!

— Един момент…

— Няма да стане! Набийте си в главата, че винаги получавам каквото искам!

— О, това вече го знам. — Едва се сдържах да не плисна шампанското в самодоволната й физиономия. — А относно Натаниъл грешите: не го настройвам срещу вас. Пък и как бих могла, след като не ви познавам? Вие също не ме познавате, иначе нямаше да ми припишете такъв „грях“.

— Ако сте невинна, госпожице Дънкан, защо самото споменаване на името ви предизвиква дрязги помежду ни с Нейт? Не се правете на света вода ненапита — откакто започна да се вижда с вас, той много се промени.

— В такъв случай искайте обяснение от него, а не от мен, госпожице Сътън. С него сме само приятели и ми омръзна да го повтарям пред всички членове на семейството ви!

Кейтлин присви очи, приведе се към мен и просъска:

— Не припарвайте до годеника ми! Забранявам да се виждате!

— Кажете му го сама! — озъбих се.

— Роузи! Ще паднеш, като ти кажа с кого разговарях… — изчурулика Силия и се сепна, като видя почитаемата госпожица Сътън. — Прощавай, Кейтлин, в първия момент не те познах! Изглеждаш божествено е тази рокля.

— Оригинал на Валентино — високомерно отвърна Кейтлин и леко се усмихна. — Силия, не си ми казвала, че имаш толкова очарователна приятелка.

— Прекрасна е, нали? — продължи да чурулика Силия, безпогрешно разпознала изражението ми. — И толкова търсена напоследък!

Усмивката на Кейтлин помръкна.

— Сигурно — процеди. — Извинете ме. — Обърна ни гръб и се отдалечи. Като гледах гостите, които се отдръпваха да й направят път, неволно се сетих как Червено море се е разделило, за да пропусне израилтяните.

Силия тихо подсвирна и ме потупа по рамото.

— Съкровище, добре ли си?

Отпих голяма глътка шампанско и макар още да бях настръхнала, си наложих да говоря спокойно:

— Нищо ми няма. Обаче тази жена е същинска змия.

— Виж майката и не питай за дъщерята. Какво ти каза?

— Нищо особено. Само ме обвини, че причинявам дрязги между нея и годеника й и че искам да й го отнема.

Силия изсумтя:

— Да го каже на психотерапевта си, не на теб!

— Кейтлин Сътън си има терапевт?

Приятелката ми лукаво се усмихна.

— Няколко терапевти. Тази млада жена е мечтата на всеки психиатър. Да пукна, ако разбирам какво вижда в нея Натаниъл.

— Вероятно каквото двете с майка й му заповядват да види — подхвърлих злобно и за пръв път се поотпуснах. Само че продължавах да мисля за днешния си разговор с Нейт. Не исках да съм причина за търканията му с Кейтлин, но се чувствах мъничко виновна, задето имах чувства към него. Харесвах го повече, отколкото ми се искаше. Все по-често се питах какво ли ще е да съм негова съпруга. Харесвахме едни и същи неща, химията помежду ни бе неоспорима и той беше първият мъж след Дейвид, който ме привличаше сексуално. Обаче беше годеник на Кейтлин и не исках да нося вина, ако разбиеше сърцето й, макар то да беше твърдо като гранит. Ако той решеше да я напусне, както ми намекна, не биваше да е заради мен…

Глас откъм сцената прекъсна размишленията ми. Едва сега осъзнах, че оркестърът е престанал да свири.

— Дами и господа, посрещнете виновницата за тазвечерното събитие: госпожа Мими Сътън!

Всички заръкопляскаха. Мими царствено заслиза по широкото стълбище, изкуствените кристали и пайети, обсипващи роклята й, проблясваха под прожекторите. Щом се озова на най-долното стъпало, някой й подаде микрофон; тя се засмя уж смутено и вдигна ръка. Аплодисментите мигом заглъхнаха.

— За каква се мисли тази? За Савската царица ли? — тихо се изкиска Силия.

— Благодаря, благодаря. Добре дошли на нашия петнайсети поред зимен бал в разкошния „Айлъстриан“, който, вероятно ще се съгласите, е най-подходящата сцена за тази вълшебна нощ. С радост ви съобщавам, че само от поканите събрахме над два милиона долара за нюйоркските обществени болници.

Гостите учтиво заръкопляскаха.

— През годините имах удоволствието да съм домакиня на този бал, превърнал се в едно от най-значимите събития в Манхатън, но днешното тържество е особено значимо за мен. Защото тази вечер ще ви съобщя новина, която освен мен ще развълнува и всички вас.

— Извади си бележника, за да запишеш чутовната новина — прошепнах на Силия.

— Цялата съм в слух — поусмихна се тя.

— Тази Коледа фамилия Сътън ще се сдобие с още един член. Дъщеря ми Кейтлин прие предложението за брак, направено й от очарователния Натаниъл Ейми от издателство „Грей енд Конъл“.

Избухнаха бурни аплодисменти, един прожектор се насочи към Нейт и Кейтлин, които се усмихваха и свенливо махаха на хората около тях. „Изглеждат прекалено щастливи за хора с проблемна връзка“ — прошепна ми предателско гласче, но аз се престорих, че не го чувам.

— И сякаш тази вест не бе достатъчна да стопли майчинското ми сърце, днес се случи още нещо — двамата най-сетне насрочиха датата за сватбата си. Кейтлин и Натаниъл ще станат господин и госпожа Ейми на двайсет и четвърти май догодина!

Гостите завъзкликваха изненадано и радостно, камерите и фотоапаратите се насочиха към щастливата двойка. Наблюдавах Нейт, който се смееше и прегръщаше годеницата си. Нямаше и следа от паниката, която бях зърнала преди няколко часа в бистрото. Той изглеждаше щастлив като всеки влюбен мъж. Ненадейно ми стана горещо, почувствах, че се задушавам. Прииска ми се веднага да се махна оттук. Обърнах се към Силия, изобразих някакво подобие на усмивка и заявих:

— Прекалено много силни усещания ми се събраха днес. Отивам си у дома.

Тя загрижено ме изгледа.

— Разбирам, съкровище. Обади ми се утре, чу ли?

Запробивах си път сред красивите и елегантни хора от каймака на нюйоркското общество, най-сетне стигнах до външната врата и с пълни гърди вдъхнах студения въздух. Слязох по стъпалата (червеният килим вече беше мокър и окалян) и вдигнах ръка да спра такси. Няколко жълти автомобила с пасажери на задната седалка ме отминаха и аз придърпах сребристата наметка, за да се защитя от декемврийския студ.

След няколко минути реших да повървя до следващата пряка, за да се стопля — вече бях изгубила надежда да хвана такси в тази мразовита съботна вечер. Тъкмо се отдалечавах от ярките светлини на хотела, и чух познат глас:

— Роузи! Почакай!

Обърнах се. Дейвид тичаше към мен. Не знаех как да постъпя, затова спрях и го изчаках.

— Няма таксита, а? — задъхано каза той.

— Никакви. Вече загубих надежда.

— Посиняла си от студ. Ще ти дам палтото си.

Изведнъж се почувствах уязвима и поклатих глава.

— Не, благодаря.

Дейвид се засмя, но не защото му беше весело, а за да се измъкне от неловкото положение.

— Не се шегувай!

— Изобщо не се шегувам… Такси! — Колата префуча край мен и се изгуби в мрака.

— Роузи, предлагам ти палтото си, не се опитвам да те изнасиля.

Обърнах се към него, давайки си сметка, че едва движа премръзналите си устни.

— Не ми е студено. Благодаря за грижите.

Забелязах, че хем му идваше да се разсмее, хем беше вбесен от магарешкия ми инат:

— Да му се не види, умееш да тормозиш мъжете!

Измерих го с поглед, после извърнах очи към улицата. Пръстите ми започваха да изтръпват, вече не си чувствах краката.

— Чудесно! Прави се на вироглава! Само че аз няма да допусна да премръзнеш! Запомни, че те спасявам от бяла смърт. — Той свали дългото си тъмносиво палто и ме наметна с него.

Вече бях така премръзнала, че нямах сили да протестирам. Ненадейно гневът ме напусна и осъзнах абсурдността на положението. Прихнах да се смея, дъхът ми образуваше малки облачета, които се издигаха към нощното небе. Придърпах палтото, затропах с крака, за да възстановя кръвообращението в стъпалата си, и се обърнах към Дейвид. Още повече ме досмеша, като видях изражението му.

— Плашиш ме — изпъшка той. — Да повикам ли линейка?

Отговорих през смях:

— В никакъв случай. Не бой се, не съм откачила. Сигурно е от преумората. Благодаря ти… за палтото де.

— Кофти вечер, а?

— Позна.

Дейвид пъхна ръце в джобовете на официалното си сако.

— Къде отиваш?

— Ами… още не знам. Във всеки случай по-далеч от Мими Сътън.

Усмивката му беше топла като палтото му, наметнато на раменете ми.

— И с основание. Не знам как я търпи Нейт, камо ли да се примири да му е тъща. — Присви очи и добави: — Видях те да разговаряш с Кейтлин.

Неволно потреперих.

— По-скоро тя ми се зъбеше. Предчувствам, че тази година няма да получа коледна картичка от семейство Сътън.

— Заради Нейт, нали?

Започваше да си позволява прекалено много и бях готова да го сложа на мястото му. Само че не исках да се разделя с палтото му, затова дипломатично смених темата:

— Денят ми беше ужасно напрегнат. Преуморих се и не бях в настроение за разни там тържества. Бих предпочела да изпия чаша горещо какао и да си легна рано.

Той изръкопляска.

— Чудесна идея!

— Ранното лягане ли?

— Не, откачена жено! Горещото какао. Или поне кафе. Наблизо има кафене. Ще си поръчаме топли напитки и нещо за хапване, след като явно ще пропуснем банкета на Мими.

За миг се поколебах — все пак от този човек бягах повече от шест години. Изведнъж ми хрумна, че вече не се боя от него. Най-много се страхувах от повторната ни среща, а ето, че я бях издържала… почти безболезнено. Пък и нали бях приела поръчката за цветята на сватбата му. Въпреки че още му нямах пълно доверие, внезапно се почувствах по-силна от когато и да било. Боже, колко вълнуващо беше да осъзная, че най-после съм готова да започна нов живот!

— Добре — отвърнах с усмивка и изпитах още по-дълбоко задоволство от изненадата му. — Напред към кафенето.

Бистрото на Джо беше от онези манхатънски „институции“, които показват по филмите. На високите столчета до безкрайно дългия никелиран барплот бяха накацали всякакви нюйоркски чешити и консумираха грамадански сандвичи, други седяха на червените кожени канапенца. На всяка маса се мъдреха купи с големи кисели краставици, бутилки с кетчуп и захарници. От пращящите високоговорители мазно припяваше Дийн Мартин, посетителите разговаряха по-гръмко, отколкото се налагаше, заведението кънтеше от смеховете им.

С Дейвид седнахме на маса по средата на залата, обгърнахме с длани чашите с горещо кафе и се загледахме в замъглените витрини, през които смътно проблясваха черният уличен асфалт и безбройните неонови реклами. Сервитьорката ни донесе две големи парчета ябълков пай, който според думите й беше „спицилитетът на гутвача“, и уханието на маслено тесто и канела събуди апетита ми.

— А сега сподели истинската причина, поради която скоропостижно напусна купона — промърмори Дейвид, без да престава да се тъпче с пай. — Надявам се, че не е било заради мен.

— Не се ласкай от тази мисъл. — Усмихнах се, за да го уверя, че не възнамерявам да се заяждам. — Наистина имах тежък ден. С Ед сме на крак от пет сутринта.

— Ед е твоят…

— Колега дизайнер.

— А! — Дейвид сведе очи и яростно нападна пая. — Питах се дали…

— Освен това е най-добрият ми приятел. Много го обичам, а той бди над мен. Разбираме се идеално. — Мигом се упрекнах, че лаконичното описание не дава вярна представа за положителните качества на Ед, обаче нямаше думи, с които да изразя останалото.

— Ясно. — Той отново вдигна глава. — Имаш ли си… някого?

— Не. И така ми е добре. Щастлива съм.

— Виждам. — Дейвид пак се загледа през витрината и млъкна.

Взех още една хапка от пая и се огледах. Бистрото беше претъпкано с хора, които говореха едновременно. Теорията на Ед е, че нюйоркчаните нямат време за губене, затова престават да говорят само когато си поемат въздух, но дори и това правят по разписание. Ахнах, като се сетих за него, а Дейвид разтревожено ме изгледа.

— Какво ти е?

Посочих чинията си и се престорих, че съм си опарила езика от горещия пай.

Той се усмихна, но след секунда отново стана сериозен:

— Роузи, искам да знам. В живота ти имало ли е някого, след… след като се разделихме?

Въпросът му пробуди мъчителните спомени, но знаех, че не мога да го избегна.

— Не — отвърнах, като се постарах да не издам чувствата си. — Защото аз пожелах така.

Дейвид примигна.

— Заради мен ли? Заради онова, което ти причиних?

Наведох глава и не продумах. Мълчанието ми беше по-красноречиво от всякакъв отговор.

— Разбирам — промълви той.

— Вие ли поръчахте сандвичи с бекон и ръжен хляб? — До масата ни цъфна сервитьорка на средна възраст, чиято униформа беше с няколко номера по-малка от необходимия размер. Гласът й с напевен бронкски акцент се вряза в разговора ни. — Или черешовият пай е за вас, а?

Докато Дейвид я осведомяваше, че не сме поръчали нито едното, нито другото, аз се взех в ръце и посегнах за чашата си.

— Грешката е моя — призна дебеланката. — Да ви донеса ли още кафе, мили хора?

Той ме погледна. Направих знак, че не искам повече.

— Бива. — Жената ни се усмихна, давайки ни възможност да се полюбуваме на пожълтелите й от никотин зъби, и напевно изрече: — Да ви е сладко.

Дейвид се приведе към мен и прошепна:

— Кой ме би през устата да отказвам? Черешовият пай изглеждаше адски вкусен.

— Открай време имаш слабост към сладкишите — промърморих и едва тогава се усетих, че забележката е прекалено интимна.

— За жалост още я имам.

Усмихнах се въпреки болката, която прониза сърцето ми.

— Внимавай, иначе няма да се побереш в сватбения смокинг.

— Добре. — Той колебливо се пресегна през масата и леко докосна ръката ми. — Безкрайно съжалявам, Роузи. Заслужаваш много повече, отколкото ти дадох.

Осмелих се да го погледна в очите и дръзко отговорих:

— Вярно е.

Дейвид се усмихна.

— Най-сетне сме единодушни по някакъв въпрос. — Засмяхме се и сякаш малко камъче се отрони от невидимата стена помежду ни. — Още ли държиш да осигуриш цветята за моята… за сватбата?

— Естествено. Тази вечер с екипа ми доказахме, че сме готови за предизвикателството.

— Въпросът е дали ти си готова, Роузи.

Измъкнах дланта си от неговата и взех чашата с кафето.

— Разбира се. Как вървят другите приготовления?

Той кисело се усмихна.

— Все едно се планира военна операция. Мама и майката на Рейчъл… — той млъкна, защото усети, че отново навлиза в опасна територия.

Реших да съм великодушна и внезапно открих колко успокояващо ми действа фактът, че съм се издигнала над дребнавата женска ревност.

— Разкажи ми за Рейчъл — подхвърлих.

Дейвид подсвирна и потърка брадичката си — жест, който издаваше нервността му.

— Рейчъл… Тя е… наистина ли те интересува?

— Иначе щях ли да попитам?

Той се поколеба, после въздъхна:

— Ами добре. Рейчъл преподава история в Йейл — известна е като най-младата преподавателка във факултета. Запознахме се, когато на нашата фирма възложиха изработване на рекламна стратегия за привличане на повече студенти. Тя беше привлечена като консултантка. Станахме си симпатични, после… знаеш как е. Задно сме от осемнайсет месеца и… съм щастлив.

Представих си бъдещата му съпруга като отстъпчива жена, погълната от работата си, която безропотно угаждаше на всичките му прищевки. Нищо чудно, че беше щастлив.

— Явно си намерил жена по свой вкус — подметнах.

— Да. Поне така смятам. Сега съм по-възрастен и по-мъдър. Идеята за семейно гнездо не ме плаши както навремето… Извинявай.

— Няма за какво. Все пак ми е интересно… — млъкнах, защото не знаех как да формулирам въпроса си.

— Любопитно ти е дали затова навремето избягах, така ли?

— Да. Още се питам каква беше причината.

Дейвид въздъхна и отново хвана ръката ми.

— Бях кръгъл глупак, Роузи. Хвана ме страх и не ми достигна смелост да ти го призная. Отначало всичко ми се струваше толкова романтично, че изобщо не се замислях. В деня преди сватбата за пръв път осъзнах какво се случва и се ужасих. Не ме разбирай погрешно — обичах те… посвоему. Сега си давам сметка, че повече съм бил увлечен по идеята за брака. Дори да се бяхме оженили, едва ли щях задълго да съм ти съпруг. Разбира се, не по твоя вина, Роузи. Чувствах се като машинист, който е изгубил управление над локомотива и не може да го спре. Единствената възможност беше да скоча в движение.

Втренчих се в човека, който преди повече от шест години беше „изскочил“ от живота ми, и обяснението ми се стори логично. Казах си, че може би е трябвало да се вгледам по-внимателно в експресния влак, движещ по инерция брачните ни планове. Може би щях да зърна в погледа му страха, който виждах сега.

— Трябваше да ми кажеш, Дейвид. Щяхме да измислим нещо или най-малкото да предотвратим цирка в деня на сватбата.

— Баща ми каза, че си била невероятна. — Той пусна ръката ми. — Толкова силна и безстрашна… за разлика от мен.

— Той ме уволни и ми предложи подкуп — отвърнах, гледайки го право в очите. Донякъде вече разбирах какво е мотивирало действията му, но до края на живота си нямаше да забравя грозната сцена с баща му. — Вашите не ми се обадиха повече, прекъснаха всякаква връзка с мен. Все едно ме наказваха заради измяната ти.

— Знам, знам. Повярвай, че той искрено съжалява. Обясни, че се е засрамил от постъпката ми и изпаднал в паника. Всъщност той ми показа статията в „Ню Йорк Таймс“. Така разбрах, че си в Щатите. Ще ми простиш ли някога, Роузи?

Въздъхнах и се усмихнах:

— Знаеш ли, май вече съм ти простила.